Продължително време след 1990 г. българската литературна история отлага не само теоретическите усилия да назове творби, тенденции и автори от периода на Народна република България с имената на разбирането, но и обикновено се отказва от работещи теоретически инструменти. Дори понятието “социалистически реализъм” продължително време се изтласква от аналитичното поле като неудобно или нежелано.[1] Като обратна тенденция на всичко това в началото на ХХІ век все по-често се усеща необходимостта българската литература между 1944 и 1989 г. да се мисли в два канона – официален и неофициален. Оказва се, че без това разграничение трудно може да бъде предложен цялостен литературноисторически разказ за периода на НРБ.

Соцреалитическият канон и алтернативният канон са тъкмо такива теоретически инструменти, чрез които би могло литературното пространство от втората половина на ХХ век да се структурира около тенденции и творби, които с всички очаквани напрежения между тях да изградят и една нова история на литературата на НРБ – без публицистични употреби, без нарочна забрава, без аисторизъм, а с воля и за цялост, и за внимателни профилирания на литературното поле, на текстове и на авторски присъствия.

Микросюжети и възможности на началното канономоделиране

На семинара на департамент “Нова българистика” от 21 декември 2006 г. на тема “Съществува ли съвременна българска класика?” споделих няколко предварителни хипотези:

“Мисля, че трябва да се говори за “соцреалистически канон” или за канон на социалистическия реализъм – това е официалният канон на НРБ. Другият канон е алтернативен. И двата канона, обаче, се конструират вторично, постфактум. Границите между тях се очертават след 89-а.(…) Допускам, че все по-често трябва да използваме понятието “алтернативен канон”, за да назовем редица алтернативни на соцреализма процеси. В контекста на 90-те алтернативността се разгръща спрямо доминацията на масовата “медийна” литература, създавана след 89-а година. Разбира се, този алтернативен канон не е естествено видим, той се конструира ретроспективно. Проблемите ще възникнат, когато си дадем сметка, че алтернативният канон не е персоналистичен, което противоречи на българските културни нагласи. Алтернативният канон се състои по-скоро от творби (дори бих казал, от книги), а не от автори.”[2]

Преди това – в едно есе по повод 70-годишнината на Николай Кънчев, озаглавено еднозначно “Алтернативният канон” – си позволих да персонализирам концепта за каноничните редове в българската литература след втората половина на ХХ век: “Именно от такива автори се състои алтернативният канон на българската литература от епохата на НРБ. Към Николай Кънчев можем да прибавим имената на Константин Павлов, Биньо Иванов, Стефан Гечев, Иван Теофилов, Иван Цанев… Да не правим нови списъци обаче! Защото изобщо не става дума за налагане на някаква нова политическа коректност в литературата и културата. Няма нищо по-глупаво от автоматичното преобръщане на знака – неприеманите вчера да бъдат признати днес.”[3]

След тези предварителни хипотези започва истинската аналитична работа – върху богат исторически терен, с четене на публикувани и архивни текстове, с археологическо усърдие, чрез което стигаме до самите основания да мислим канона/каноните в НРБ.

Налага се да използваме неизбежен ретроспективен подход в (ре)конструирането на двата канона – и соцреалистическия, и алтернативния. Те – двата канона – в контекста на Народната република никак не са видимо обособени един от друг. Ако изобщо се различава нещо канонично в българската литература до 1989 г., това са отделни монументални структури на официалния (соцреалистическия) канон, спрямо който се забелязват единични отклонения, повече или по-малко алтернативни.

При работата върху соцреалистическия канон ретроспекцията е донякъде улеснена от сравнително последователните усилия до 1989 г. да бъдат укрепени неговите тематично-стилистически и авторско-текстови основания. Конференции и симпозиуми, дискусии и полемики, сборници и авторски книги – в годините на НРБ са произведени хиляди страници на соцреалистическата теория и критика, в опит тя да се самообясни. Но пък и ще бъдем затруднени от обстоятелството, че една от основните характеристики на социалистическия реализъм (особено настоятелна след 1956 г.) е да се изплъзва от посочването на собствения си канон, да поддържа незавършения си авторско-текстови профил в режим на постоянно променяща се актуалност.

Погледнато от крайните височини на приключилата през 1990 г. Народна република, самоубийството на Пеньо Пенев през 1959 г. и внезапната кончина на Димитър Димов през 1966 г. са последната възможност за попълване на канона – с част от поезията на първия и с текста на второто издание на романа “Тютюн” на втория. Така соцреалистическият канон в неговите персоналистични и текстови параметри “замръзва” в края на 60-те години, блокират се всички равнища на възприемане на нови творби и имена. Показателно е, че последните текстове от този канон са писани до 1956 г., т.е. канономоделиращите механизми от годините на “размразяването” по правило отказват да работят. Не че липсват нови антологии или нови заглавия от поредицата “Библиотека за ученика”, но всички следващи автори и творби се домогват най-много до периферията на канона или до протоканоничния статус.

От своя страна понятието “алтернативен канон” звучи като противоречие в определението. Да канонизираш ще рече да официализираш. Разбира се, подобно официализиране под знака на алтернативността е непредставимо в периода на НРБ. Ако до 1956 г. алтернативите на соцреализма почти тотално са преследвани и унищожавани, то след това – чак до края на 1989 г. – те са обезвреждани по всевъзможни начини, включително и чрез инкорпорирането им в официалната доктрина.

За алтернативна литература в епохата на НРБ – не просто като престижна номинация, но и като избирателно лансирани авторски имена и творби – става възможно да се говори след 1989 г. Но тогава посочването на алтернативите на социалистическия реализъм се изправя пред няколко изкушения.

Първото изкушение се промъква в жестовете на автоматичната (политестетическа) реабилитация. От 90-те години насетне лесно се продуцират прояви на нова политическа коректност: чрез обръщане на знака – да бъдат обявени за алтернативни автори и произведения, които по различни причини са били преследвани и инкриминирани до 1990 г.

Второ е изкушението на редукцията. Ако се отдадем на него, можем да прочистим и да “забравим” неудобните соцреалистически места в творчеството на определените за “алтернативни” автори и да преподчертаем техните текстове на несъгласието. С други думи: да ги приведем във вид удобен за ново канонизиране.

Третото изкушение е свързано с културните навици на персонализма. Опитите да се отговори непременно на персоналистичните културни нагласи в България, за да се форматира литературноисторическия разказ за алтернативността отново чрез имена могат да произведат трудно защитими несъответствия. Както показват не малко индивидуални текстови корпуси в периода на НРБ, един автор обикновено има творби, принадлежащи и към соцреалистическия канон, и към алтернативния. Тогава откъде да премине границата между двата канона през творчеството на една авторска персона? Няма ли персоналистичният алтернативен канон да изглежда предварително дискредитиран, при условие, че социалистическият реализъм е оставил следи в творчеството на почти всеки автор?

На това персоналистично изкушение се поддава и стартиралата през 2008 г. критическа поредица Библиотека “Личности”[4], и идеята, лансирана от Михаил Неделчев от началото на 2009 г. за “тримата големи поети на България”[5]. Но дали е коректно алтернативният канон да се състои от имена, а не от творби?

Четвъртото изкушение принадлежи на неисторизма. То се появява тогава, когато забравим, че алтернативността винаги се разгръща в конкретна историческа среда и се налага да я преценяваме спрямо действащите към момента на появата й соцреалистически норми. Не всеки текст, критичен към комунистическата идеология и култура, представлява алтернатива на соцреализма. Например съществува цяла антикултовска тенденция в българската литература от 60-те години, възобновена в повлияната от съветската “перестройка” културна среда от втората половина на 80-те, която обаче е част от автокорективните стратегии на самия соцреализъм. Реалните алтернативи в епохата на НРБ не толкова коригират, колкото отменят социалистическия реализъм или поне категорично се отграничават от него.

Проблематично е всяко еднозначно обособяване на канони (и соцреалистически, и алтернативен) между 1944 и 1989 г. Може би по-предпазливо би било да говорим за режими на канонизиране или за тенденции на каноничност в рамките на доктрината на социалистическия реализъм и в практиките на нейните алтернативи, т.е. да говорим за качествено състояние на полето (каноничност) и за функционалност на терена (канонообразуваща среда). Но пък ако изцяло се игнорира понятието канон, говоренето би се лишило от онази доза категоричност, от която се нуждае всеки нов историко-теоретически конструкт.

Къде и в какви граници се проявяват тези режими на канонизиране?

Соцреалистическият канон се проектира в различни зони – на творбите и персоналиите, на художествените похвати и нормативната естетика, на тематичните кръгове и жанровите йерархии и модели, на правилата в литературния протокол на НРБ и равнищата на културните институции. Алтернативният канон се ориентира спрямо същите зони, но в контраидеологическа и контракултурна перспектива.

След тези уточнения можем да предложим предварителни дефиниции на двата канона.

Соцреалистически канон – комплекс от произведения, авторски имена, художествени похвати, тематични кръгове, жанрови модели, институционални форми, норми на езиково поведение, които в политестическия режим на своята употреба обслужват образователната и културната политика на тоталитарната комунистическа държава.

Алтернативен канон – комплекс от езикови (текстови) практики, отделни авторски имена, които в контекста на фрагментарна неофициална литературна публичност изграждат контраидеологически и контракултурни сектори спрямо образователната и културната политика на тоталитарната комунистическа държава.

Зони на соцреалистическия канон

Каноничността на соцреализма в периода на НРБ може да бъде разпозната в сектори (зони), в които доминират различни видове практики, всички въвлечени обаче в изработване и легитимиране на норми. Така всяка зона се формира като канономоделираща и каноноподдържаща среда.

Дискурсивната зона на соцреалистическия канон се конституира от пронизани един от друг дискурси, често припокриващи се, но все пак с относително откроим произход. Работейки върху терена на съветския соцреализъм, Ханс Гюнтер различава четири дискурса, в които се дефинират нормите на соцреалистическия канон – общ идеологически (марксистко-ленински) дискурс, литературно-политически дискурс, металитературен (литературнокритически) дискурс и литературен дискурс.[6] Тези формулировки са колкото точни, толкова и общи. Върху български терен могат да бъдат предложени други дефиниции в следната последователност:

Директивен дискурс. Той включва писма, статии, слова, речи на комунистическия вожд (на предишни и новоовластени комунистически водачи), резолюции и решения на Политбюро и ЦК на БКП, на конгресите на партията-хегемон и др.

Този сектор на каноничността е доста беден на разгърнати конкретни текстове. В началото му е статията на Ленин “Партийна организация и партийна литература” (1905), но като цяло в неговото пространство текстовете функционират пределно минимализирани – като празни пароли, само маркиращи придържане и почит към канона. Такива пароли например са резолюцията на Петия конгрес на БКП или Априлската генерална линия, като обаче се избягва цитирането на пасажи от резолюцията, а текстовите “отсечки” от генералната линия остават невидими, защото самата линия е политическа абстракция.

Основната причина за крайното редуциране на директивните текстове е тяхното неактуално (понякога “неудобно”) звучене в сменящите се епохи. Директивният дискурс е пределно конюнктурен. Подчинява се на специфичен режим на актуалност: самообновява се непрекъснато, като най-цитирани са пасажите от последната значима реч на вожда по въпросите на литературата и изкуството или решенията на последния исторически конгрес или пленум на БКП. Всяка следваща реч, всяко следващо решение по правило измества предишните, като в ритуално обръщение остават само няколко събития-пароли, открояващи знакови начала в комунистическата история и идеология – учредителният конгрес на комунистическата партия, Петият конгрес (1948), Априлският пленум (1956).

В каноничния ред до края на 80-те години остават няколко лозунга и тези на Тодор Живков – от речта му през 1958 г. (“Повече между народа, по-близо до живота!”), от речта му през 1966 г. (където за пръв път развива тезата за “голямата” и “малката” правда) и от словото му през декември 1977 г. на Третата национална конференция на младите литературни творци (“Гръбнакът на българската литература е политически”). Тъкмо тяхната “непреходност” (в разстояние на няколко десетилетия) ги превръща в част и от другия – политестетическия – дискурс на соцреализма.

Политестетически дискурс. Това е най-висшата “теория” на социалистическия реализъм. Подобно на директивния дискурс, и политестетическият е редукционистки – основава се на подбрани цитати в целия диапазон от големи и малки авторитети за естетиката на “марксизма-ленинизма” – от Маркс, Енгелс, Ленин, Георги Димитров и Тодор Живков до Георги Бакалов, Тодор Павлов, Пенчо Данчев, Васил Колевски и Иван Попиванов. Тук директивността е трансформирана в “научно обосновани” обективистки теоретически конструкти като “теория на отражението”, “класово-партиен подход”, “голяма и малка правда”, “идейност”, “типично”, “прекрасно” и т.н.

Литературнокритически дискурс. Това е най-динамичното дискурсивно поле на соцреализма. Изграждат го критически книги и сборници, студии, статии и рецензии в периодиката (т.нар. оперативна критика), наситено е с дискусии, полемики и разговори “по проблемите на…”. Под видимата му, публично изнесена на показ, повърхност го допълват специфични гласове от вътрешни издателски рецензии, от протоколи на редакторски и художествени съвети, от стенограми на редакционни колегии и други жанрово хибридни текстове с по-висока степен на приложност.

Литературнокритическият дискурс конкретизира директивния и политестетическия дискурс върху терена на актуалната литература, затова и често е пронизан от тях, не само на равнище цитати и позовавания, а и в обратна посока – зазвучава в хомогенно единство с властовия дискурс, както е в брошури и речи на Тодор Павлов (първоначално като регент, а след това като член на Политбюро), на Вълко Червенков (пряко ангажиран с оценяването на появяващата се нова литературна продукция до 1956 г.), на Тодор Живков (инцидентно отиграващ критически пози, но с ярки публични намеси като речта му от 15 април 1963 г., в която пространно критикува конкретни автори и творби). Комунистическите водачи често се изкушават да влизат в ролята на висши литературни критици в НРБ. Чрез литературнокритическия дискурс се осъществява регулаторната и санкциониращата функция на доктрината на социалистическия реализъм; той съблюдава за изпълнението на нормативните изисквания на соцреалистическия канон.

Художествен дискурс. Чрез него се очертава онова, което с висока степен на условност може да бъде назовано “идейно-тематични доминанти” и “поетика на соцреализма”.

Между 1944 и 1956 г. се обособяват привилегированите тематични кръгове в литературата на НРБ (темите за антифашистката борба и за трудовия героизъм; класово-партийната тема, свързана с изповядване на любов към Партията и СССР; военната тема; темата за защитата на родината; антиимпериалистическата тема; антирелигиозната и богоборческата тема). Почти през целия период на НРБ се утвърждава култ към съвременната тема – речите на комунистическите водачи, докладите на писателските конгреси и събрания, публикациите на критически обзори и статии непрекъснато аксиоматично препотвърждават тезата за ключовата важност на съвременността като тематичен фокус в произведенията на българската литература. Тази важност е институционално гарантирана от издателската политика, чрез която се моделира профилът на книжната продукция. На редакторски съвет на издателство “Български писател” от началото на 1959 г. главният редактор Камен Калчев обръща внимание, че “трябва да се започне подготовката на плана за 1960 г. като на първо място се имат предвид книгите на съвременна тематика, второ – книги на значителни автори, трето – историческа тематика и четвърто, ако има място, за вторите издания и то такива, които се търсят”[7]. Показателно е как в тази семпла йерархическа схема книгите на “съвременна тематика” застават пред творбите от “значителни автори” – класация, която недвусмислено сочи превеса в соцреалистическата литература на тематичното над персоналистичното.

Особено след средата на 60-те години се лансират творби и на т.нар. историческа тема, но често чрез употреби, обслужващи актуалния политически момент. В по-широк контекст тя се вписва в темата за социалистическия патриотизъм, особено силно експонирана около т.нар. възродителен процес между 1984 и 1989 г.

Централна за “поетиката” на соцреализма е йерархичната структура на персонажната система, разделена на два огледални сектора – позитивен (положителен герой) и негативен (отрицателен герой). На върха на пирамидата на позитивния сектор е комунистическият вожд, под него са героите на революцията и героите на труда, под тях – съратници, съмишленици, съчувственици. Структурата на позитивния сектор от персонажната система се състои от героически център с безпределно вярващи персонажи и от периферия с герои-“спътници”, които често са колебаещи се, но обикновено реализират потенциала си на “положителни” протагонисти. В този сектор е мястото и на особена категория персонажи – герои-колективни субекти (характерни предимно за лириката) като Партията, СССР, народът, класата и пр., които със статуса си на “синтетични образи” покриват цялото персонажно поле.

В структурата на негативния сектор от персонажната система отрицателните герои сменят местата си през различните епохи. Между 1944 и 1956 г. най-предпочитани са образите на фашиста, на експлоататора, на кулака и фабриканта. По-късно започват да се открояват битово разложеният, мързеливецът, диверсантът, а още по-късно – бюрократът, социалистическият еснаф-консуматор. В постоянната листа остават врагът от Запад, империалистът, военнолюбецът. Центърът в структурата на отрицателната персонажна система се заема от отявлените врагове, а периферията е населена от колебаещи се (временно заблудени, подлежащи на превъзпитание “бивши хора”, “дребнобуржоазни елементи”), които имат потенциала да преминат в периферията на положителната персонажна система.

В белетристиката на соцреализма съществуват отработени сюжетни схеми, модулно конструирани около идеята за (пре)възпитанието на новия човек. Това е вградено в жанровия модел на романа/повестта на комунистическото (пре)възпитание – изграждането на героя/героите в битката между вярата и невярата в комунистическия идеал.

В “Портретът на моя двойник” (1966) Георги Марков иронично-достоверно изброява трите основни положения в конфликтите при писането на социалистически очерци: “1. Един вярва, а друг не вярва. Във финала – и двамата вярват. 2. И двамата вярват, но на тях не им вярват. Във финала – всички вярват. 3. И двамата вярват, и на тях им вярват, но има обективни трудности. Следва борба и на финала победителите въздъхват и вярват.”[8]

Разбира се, през годините схемите се реформират и характерите на героите се усложняват, но парадигмата на възможното и/или невъзможното (пре)възпитание се употребява в соцреалистическата проза, макар и “със затихващи функции”, чак до края на 80-те.

Соцреализмът изгражда своя канон и чрез относително унифицирана образна система – устойчиви фигури на речта, които приоритетно се употребяват според политестетическото предназначение на текста. Може да бъде разпознат сравнително стабилен канон при описанието на актуалния вожд (Г. Димитров, В. Червенков и Т. Живков)[9] и на членове на семейството на комунистическите водачи (Благоев, Кирков, Коларов, Л. Живкова и др.)[10]. Очаквани канонични образи се лансират за представянето на героите от пантеона на революцията, на партийния секретар, на героя на труда (ударника, кооператора) и пр.

В соцреалистическата лирика след средата на 50-те години започват да скитат специфични думи-шифри (думи-кодове), които на пръв поглед понякога дори не могат да бъдат разпознати като знаци от каноничното моделиране. Лексеми като знаме (знамена), огън, пламък, вятър, пролет, Април и други подобни в разнообразни употреби само маркират принадлежност на текста към соцреалистическия свят, без творбите да разгръщат подробни лирически сюжети. Митовете на комунизма са вече разучени и познати на публиката, затова – особено през 70-те и 80-те години – не се налага да бъдат отново и отново преразказвани, а само метонимично се посочват или асоциативно се припомнят.

Ако дискурсивната зона на соцреалистическия канон указва мястото на текстовите масиви, сред които можем да археологизираме тялото на доктрината, то останалите зони налагат и удържат доминацията на доктрината, изграждат нейните основания.

Социално-политическата/властовата зона също има дискурсивни измерения – тя е пронизана от дискурса на властта, но по-скоро се формира от промените в режимите на функциониране на този дискурс.

Соцреалистическият канон най-пряко се влияе от смяната на актуалния комунистически вожд (както в метрополията Москва, така и в София). Такива смени най-често водят до решително пренаписване на канона. Променливите оценки за отишлия си вожд директно засягат както присъствието на отделни текстове в очертаващия се канон, така и конкретни места от персонажната система. Най-показателно е премахването след ХХ конгрес на КППС на името Сталин от нови издания на художествени творби и на политически съчинения. Подобно нещо – в по-малки мащаби, разбира се – се случва с името на Червенков. Заедно с вожда по-встрани в литературния протокол минават и част от приближените му поети и литератори. Властовото издигане на новия вожд се свързва с появата и на нова литературна генерационна общност (Живков – Априлски пленум ’56 – априлско поколение).

Инициативите на тоталитарната власт формират цели тематични области в соцреалистическата литература. Бригадирската, строителната и промишлената тематика възникват в кампаниите около прокарването на Прохода на републиката, изграждането на Димитровград, пускането на Кремиковци и новото заселване на Странджа-Сакар. Отделни вътрешно-политически акции като възродителния процес след средата на 80-те години преформатират цели сектори в литературното поле – променят имена на автори (български турци), пренаписват вече създадени до 1985 г. текстове (от тях се заличават неудобни сюжети и се премахват имена с тюркски произход), стимулира се художествено производство със социалистико-националистическа насоченост. Това е предхождано от инициативата през 1981 г. да бъде тържествено и продължително отбелязана 1300-годишнината от провъзгласяването на българската държава.

Влияние върху стабилизирането на канона оказват и редуващите се цикли на либерализация и стагнация в литературата и културата, които особено през 60-те години следват за кратко време един след друг. Официалните речи на Живков по проблемите на литературата от 1958, 1963, 1966, 1969 г., продължавани от конкретизиращи ги кампании на равнището на съюзни и партийни събрания, на издателски политики и цензурни активности, бележат вълни на “освобождаване” и “сдържане”, при които писането, (не)публикуването и оценката на творбите преживяват неочаквани обрати.

Международната политика също оказва натиск върху канономоделирането.  Променящите се отношения на НРБ с други държави понякога предизвикват силни литературни ефекти. Случаят/случаите с Югославия са най-ярки. Между 1944 и 1948 г., когато се говори/преговаря за южнославянска федерация, югославският лидер Тито дори е част от персонажната система на българския соцреализъм – второ звено в лирико-политическата тройка “Сталин, Тито, Димитров”. След разрива на Информбюро с Югославия от юни 1948 г. България е залята от антититовска пропаганда и литература, “проюгославската” литература е инкриминирана, а името на Тито – изличено от предишни произведения. Новото сближение с Югославия след средата на 50-те години предизвиква обратен властово-литературен импулс: антититовските текстове просто изчезват от печата, цензорският апарат извършва прочистване на “книги с антититовско съдържание, които следва да се изземат от търговската мрежа, а намиращите се в обществените библиотеки – да се зачислят в специалните им фондове”[11].

Други събития оказват пряко влияние върху състоянието на литературната и културната среда в НРБ. Особено Унгарското въстание от 1956 г. и Пражката пролет от 1968 г. не само разтърсват съветския блок и предизвикват първите две големи кризи на комунизма в Източна Европа, но и разклащат идеологическите и соцреалистическите устои на системата. Около събитията от 1956 г. и 1968 г. доктрината на соцреализма прави различни в своята успешност опити да се реформира. В НРБ тези реформи често са грубо прекъсвани, но и трансформационно продължавани в следващи художествени практики.

Променливото пространство, което представлява цялата социално-политическа/властова зона, подхранва постоянната нестабилност на соцреалистическия канон. Заради пряката си зависимост от политическата конюнктура, той непрекъснато бива коригиран, пренастройван, предефиниран. Ето защо (ре)конструирането му трябва да държи сметка за това как канонът изглежда в различните политически и властови фази, през които преминава Народната република.

Институционалната зона на соцреалистическия канон подлежи на относително точно очертаване чрез описание на онези институции и институционни механизми, които предопределят доминацията на доктрината, преформирайки я в система.

Ключова част от литературния канон на соцреализма е наличието само на един писателски съюз, постепенно негласно придобил ранг на своеобразно министерство на литературата. Лишаването от възможността за създаване на алтернативни (или на поне други) писателски организации гарантира както принуденото “единство”, така и контрол и субординация над литературното поле от страна на властовите структури в НРБ. Упражняването в красноречие срещу групите и груповщината е част от реторическите защити на единствения Съюз на българските писатели – литературен аналог на партията-хегемон БКП.

Към институциите на соцреализма принадлежат одържавените “средства за производство” на литература – издателства, периодични издания, печатници, книжарници и пр., които по същество предрешават характера на опубличностяването на писателския труд като държавна поръчка, а на литературната комуникация – като разговор между одържавения писател и одържавения читател.

Официалният канон в НРБ разчита при налагането си и на системата на цензурата. В първите години на републиката, след съответните отдели при Министерството на пропагандата (1944–1946), Министерството на информацията и изкуствата (1946–1947) и КНИК, започва да действа Главлит (1952–1956), където централизирано и открито се осъществяват всички цензорски функции. След закриването на Главлит цензурата се дисперсира и инфилтрира в структурите на всички институции, ангажирани с художествено и медийно производство. Редакторските състави на издателства и периодични издания под надзора на директори и главни редактори реализират контрола върху творбите в предпубликационната фаза. През 1971 г. се създават Управление по опазване на държавната тайна в средствата за масова информация при МС и Комитет по печата при МС, наследен през 80-те години от ТПО “Книгоиздаване” и ТСО “Българска книга и печат”.

Само на пръв поглед обаче след 1956 г. цензурата в НРБ изглежда в особено разсъсредоточено, неизяснено състояние. Всъщност всички литературни и квазилитературни институции се подчиняват на партийното ръководство, осъществявано директно от първия или генералния секретар, от Политбюро и от отделите при ЦК на БКП (“Агитация и пропаганда”, “Култура и изкуство”), чиито решения “се спускат” по вертикала на държавната литературна пирамида.

В институционалната зона по специфичен начин се разтваря и рецептивната подзона, съдържаща моделите на читателска култура и мрежите за литературна комуникация. Системата от публични библиотеки, структурите и правилата на държавно книгоразпространение се мултиплицират в читателски практики (читателски конференции, писма от читатели и други форми), които участват в производството на смисъл, но и на контрол в литературното поле.

Това са основните зони на соцреалистическия канон – териториите, в които канонът намира и основания, и значение, и език.

Фази на соцреалистическата каноничност в българската литература

В цитирания вече по-горе текст Ханс Гюнтер извежда пет „жизнени фази” на съветския соцреалистически канон: протоканон (първите две десетилетия на ХХ век), фаза на канонизацията (първата половина на 30-те), фаза на прилагане на канона (от средата на 30-те до началото на 50-те години), фаза на деканонизацията (между 1953 и началото на 70-те години) и постканоничен стадий, възникващ след разпадането на канона (70-те/90-те години на ХХ век).[12]

Правят впечатление краткото време, отредено на втората фаза – няколко години, в които се изработва канона, както и големият обхват от време на последния стадий, за който е избрано определението „постканоничен”. Не само в СССР до края на 60-те години соцреалистическият канон непрекъснато се изработва и доуточнява, а 70-те и 80-те години, въпреки нарояването на негови все по-ефективни алтернативи, остава доминиращ – роля, която едва ли може да се характеризира с постканоничност. Но като цяло изходните тези на Гюнтер хармонират и с българското проявление на соцреалистическия канон – това, че „стадиите на развитие на този канон се определят от стадиалното развитие” на обществото и изтъкването на „държавния характер на соцреалистическия канон”, тясно свързан с идването на Сталин на власт.[13] Соцреалистическият канон в НРБ също следва релефа на социополитическото тяло и пластично се оформя според него. Периодизационните ритми на обществото, намиращо се под силен етатистки натиск, почти изцяло задават сменящите се фази на канона.

Все пак са необходими няколко уточнения през оптиката на българската специфика. Първата забележка внася ключовата уговорка, че българският соцреалистически канон не е текстови, а персоналистичен. В него доминират литературни личности, а не образцови творби. Понеже цялостният национален литературен канон се фундира от силна персоналистична традиция, неговият соцреалистически сектор също е принуден да бъде структуриран по подобен начин. Това обаче се диктува не само от традицията, но и от дефицитите в текстовия масив на пролетарската (прото)соцреалистическа литература, която към средата на 40-те години на ХХ век не разполага с достатъчо на брой убедителни творби във всички жанрове, с които да започне изграждането на канон, основан върху произведения.

Ето защо отново се прибягва до по-достъпния вариант – открояване на авторски персони за сметка на текстовете. Към водещите литературни личности – Смирненски и Вапцаров, започват да се прибавят други имена и да се конструират сложни генеалогически вериги. Опитът Димитър Полянов веднага след 1944 г. да бъде произведен също в каноничен автор, въпреки че в крайна сметка търпи провал, отново залага на персоналистичните формати (юбилейни чествания, събрани/избрани съчинения, персонален биографичен разказ, който изцяло замества проблемния литературноисторически разказ) и по този начин задава модел за привличане на нови имена в канона. В същото време започва и експроприирането на националния литературен канон, употребен за нуждите на социалистическия реализъм отново в персоналистичен формат.

Втората забележка засяга обстоятелството, че българският соцреалистически канон поне до средата на 50-те години е предимно лирически. Впрочем това е едно от обясненията за предпочитанията му към имената, а не към творбите. Творчеството на един поет по-лесно се поддава на редукционистки литературноисторически операции, за да бъде обобщено до представата за единна литературна личност. При обглеждането на творчеството на един белетрист редица произведения (новели, повести, романи) няма как да бъдат подминати – те остават неразчленими и монолитни, обемни и средищни. Докато при поезията без особена трудност се отстраняват едни стихотворения и се преподчертава значението на други, а вместо усложняващи конкретизации върху отделни разнородни творби всичко се свежда до формулата „поезията на...” („поезията на Ботев”, „поезията на Смирненски” и т.н.). В крайна сметка канонът често се лишава дори от „поезията” и изтъква само името на автора.

Тази характеристика се усилва от продължителната липса на базисни соцреалистически белетристични творби до и след началото на НРБ. Скоро след като се появяват прозаически образци („Обикновени хора”, „Тютюн” и пр.), започват деканонични процеси, които обаче биват частично обезвредени тъкмо от традициите на персоналистичността. Вниманието „по навик” се пренасочва от проблема на белетристичната творба към образа на нейния автор. Цялостният литературно-биографичен разказ замества детайлното вглеждане в отделни текстове и така охранява канона – не позволява критически интервенции по „сенчестите места” на конкретни произведения.

Третата забележка е свързана с вече коментираното одомашняване на соцреалзима в НРБ. Стана ясно, че спрямо творбите соцреалистическият канон е редукционистки. Подбира отделни текстове, игнорира други, префокусира конкретнти „приемливи” места от тях, за да не обърне внимание на „неудобните”, изцяло забравя за по-ранни издания на някои произведения (както се случва с първото издание на „Тютюн”). Но спрямо авторите същият канон се проявява като „либерален”. Склонен е да приеме писатели със спорни за соцреализма приноси или с „тежко” биографично и творческо наследство от периода на Третото царство. Достатъчни са отделни индивидуални социополитически реверанси или единични произведения, демонстриращи съпричастност към доктрината, за да може един автор да разчита на благоприятен прием в салоните на официалния литературен протокол. Понякога домашната близост на писателя до властта му гарантира недосегаемост и дори престиж за неговите иначе нонконформистки и деканонични текстове. Домашното фукциониране на соцреализма скъсява дистанцията между властовия дискурс и индивидуалните текстови практики, а така нормативните изисквания на канона се прилагат по-гъвкаво и съвсем не толкова императивно спрямо писането на авторите, които са спечелили доверието на властта.

И накрая, според четвъртата забележка, картината изглежда по-различна в перспективата на употребата на понятието алтернативен канон, който контрапунктира на соцреалистическия. Взаимните напрежения между двата канона – особено от средата на 60-те години насетне – изменят самата структура и функциониране на официалната литература в НРБ. В моменти на конфронтация, но и на взаимопроникване помежду си двата канона влияят един на друг и взаимно моделират собствените си фази.

След тези забележки върху българския контекст нека изброим фазите на соцреалистическия канон в литературата на НРБ.

Протоканонична фаза (началото на ХХ век – 1948 г.)

Това е предвластовата фаза на соцреализма – времето, в което се случва ретроспективното начално разпознаване на първите (прото)канонични текстове и имена. Със задна дата в лириката се различават Димитър Полянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, в критиката и естетиката – Димитър Благоев, Георги Бакалов, Тодор Павлов. Процедурата по подредбата е свързана с внимателни разграничения и номинации. Например Димитър Полянов е определен за „първия етап в развитието на съзнателната и вече оформена партийна пролетарско-социалистическа поезия” и „първия голям пролетарски поет-партиец (тесен социалист)”, а Смирненски съставя „втория етап в развитието на българската пролетарска поезия”[14], за да бъде разпознат за основоположник на социалистическия реализъм, като е игнориран целият символистически лексикално-стилистически пласт в неговото творчество. Но за да се оцелости соцреалистическият канон в национален, за начало на началата е привлечено името на самия Ботев, който е наречен „предтеча на научния социализъм и на социалистическо-реалистическата литература”[15].

Много често протоканоничните текстове се възприемат едновременно и като образцови, и като недопостигнати, т.е. като незавършен социалистически реализъм. Това се дължи както на „обективни” причини (състояние на неразвитост на обществото и недоосъзнатост на пролетариата), така и на известна „незрялост” и/или „неподготвеност” на съответния автор за изискванията на „метода”.

В протоканоничната фаза на българския соцреалистически канон доминира лириката. Затова се налага двойно ползване на белетристичен опит: от една страна се заемат образцови соцреалистически белетристични текстове от съветската литература, а от друга, започва трескаво уточняване кои творби от критическия реализъм (Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин и накрая – Йовков) могат да бъдат разглеждани като материал за създаване на нова художествена литература на социалистическия реализъм.

Важна вътрешна граница в тази фаза е септември 1944 г., когато след преврата доминацията на Комунистическата партия в управляващата отечественофронтовска коалиция осигурява властови ресурси за налагане на доктрината/системата на соцреализма, въпреки официално обявеното литературно състезание между школи и направления. След 1944 г. протоканоничната фаза се динамизира и постепенно преминава в канонична. Между 1946 и 1948 г. е времето, в което негласно се взема курс към налагане на социалистическия реализъм в литературата на НРБ.

Точно в тези години се появяват творби, които се превръщат в “отрицателни примери” – несоцреалистически отклонения в рамките на новата литература и в творчеството на отделни писатели – бъдещи соцреалисти през десетилетието на 50-те. В поезията дебютите и новите книги на цялата генерация, назована по-късно поети на 40-те години (Валери Петров, Александър Геров, Иван Пейчев, Божидар Божилов, Радой Ралин и пр.), в белетристиката – Павел Вежинов с романа „Синият залез” – това са най-показателните „отрицателни примери”, чрез които става ясно, че в края на протоканоничната фаза нормите на соцреализма остават все още недоуточнени и недекретирани окончателно. Едва категоричното властово узаконяване на доктрината между 1948 и 1949 г. в НРБ постулира онази безпрекословна задължителност на нормите, чието нарушаване бива вече критически (понякога политически и административно) санкционирано.

Фаза на формирането и стабилизирането на соцреалистическия канон (1948–1956)

Като по-късно наложена колониална политестетическа доктрина българският соцреализъм ползва готови модели от съветския литературен фонд, затова формирането и стабилизирането на българския соцреалистически канон не отнема очакваното време – съсредоточава се в рамките на по-малко от десет години. Цитирането на съветски образци в теорията и художествената практика и прилагането на съветския опит в изграждането на институционната база спестяват време, оползотворено за конкретни акции по конструирането на канона.

В тази фаза последователно се прилагат първите техники за радикално изключване на всяка актуална литература, която не е соцреалистическа, а наследството е подложено на преразглеждане и предефиниране според директивно структурираните доктринални изисквания. Новата соцреалистическа теория и критика се утвърждава чрез дисквалифицирането на конкурентни теории и възгледи. Упражнена е унищожителна критика и е предприето дисциплинарно преследване спрямо критици, които не са готови да се “преустроят” (Малчо Николов, Иван Радославов и др.), а в същото време спрямо други е даден знак за „нов шанс” чрез възстановяването им в СБП (Георги Константинов, Владимир Василев).

Всичко се извършва под сянката на директивния дискурс на соцреализма, който атакува както проявите на „дребнобуржоазен мироглед” вдясно (в печата и на официални публични прояви), така и “сектантските увлечения” вляво (най-вече на закрити форуми – партийни и/или писателски събрания). Властта и лично вождът се нуждаят от своеобразен етатистки центризъм в практическото реализиране на соцреалистическата доктрина. Сърцевината на канона е съвпадането на институционализираната воля на Партията и Вожда с организационните функиции на Съюза на писателите и интимните желания на неговите членове. Така нормите веднага сбъдват своите образи в практиката. Затова акцентът върху единството на писателите е прокаран толкова настоятелно в почти всяка реч и всеки доклад. Самият Червенков често се намесва пряко, за да усмири  противоборстващи групировки сред писателите. Този арбитраж на държавата-и-партията очертава най-устойчивите граници на соцреалистическия канон – функционирането на държавно гарантирания механизъм за санкциониране и легитимация на творби и езикови поведения.

Активни канонични процеси протичат и в политестетическия дисурс. Наред с внесените от СССР вече като част от канона съчинения и тези на Ленин и Сталин, канонизират се отделни текстове (писма, речи, а най-често фрагментарни фрази) от Георги Димитров и Вълко Червенков. Почти всички техни послания до писателите и до техния съюз на практика се превръщат в жалони на новия соцреалистически канон – от писмото на Димитров до СБП от 14 май 1945 г.[16] до последната магистрална реч на Червенков пред писателския актив от 28 декември 1955 г.[17]

Другия ред във висшата теория на соцреализма описват трудове и речи на Тодор Павлов и на по-младите тогава Пантелей Зарев, Пенчо Данчев, Стоян Каролев и др. Като транскрибирани от съветски критически образци техните текстове определят българските норми на соцреалистическото писане и работят по преправянето на соцреалистическия в национален канон[18]. Но връзката между директивния и политестетическия дискурс остава базисна за каноностроителните импулси между края на 40-те и средата на 50-те години – не само заради функциите на висш литературен критик, изпълнявани от вожда Червенков, но и заради имплантирането в теоретическия и литературноисторическия разказ на цели сегменти от директивния дискурс. Например в двутомника „Развитие на българската литература” Ботев е представен от Георги Димитров, а Христо Смирненски – отново от Димитров, но и от два текста на Червенков.[19]

В персоналистичното измерение на соцреалистическия канон местата си в челото заемат Христо Смирненски и Никола Вапцаров. Малко зад тях застава Гео Милев. Извършва се неуспешен опит за канонизиране на Димитър Полянов. Лирическият ред завършва с Пеньо Пенев едва през 60-те години. В прозата ситуацията е по-сложна. През тази фаза се създават първите образцови български соцреалистически текстове – романите “Път”, “Обикновени хора”, “Тютюн”, които по различен начин въплъщават принципа на партийността. Около всички тях се разразяват предвидими и управлявани дискусии или скандални обсъждания и обрати. За канонизирането им е решаваща както позицията на съответния писател спрямо дискурса на властта, така и позитивната санкция на вожда. Заедно с тях е лансиран и романът на Димитър Талев “Железният светилник”, избран (след известно колебание) еталонно да представи предимно принципа на народността. Тематично-идеологическите ресурси на Възраждането с надникване в ирационалните дълбини на националното чрез традиционно, игнориращо „формализма” разказване, проектирано върху активирания след влошаването на отношенията между НРБ и СФРЮ Македонски въпрос – ето социокултурните и политестетическите основания за соцреалистическата употреба на роман, създаден по същество в епохата до 1944 г. Тези стратегии на присвояването на историята се разгръщат в пълна сила през 60-те години, но още през 50-те се канонизират генеалогическите проби на соцреализма, свързващи хайдути и партизани, националреволюционери и комунисти-революционери, БРЦК и ЦК и т.н.

Новият канон определя до 1956 г. своите доминантни тематични зони – сцени и герои от историята на тоталитарната революция; сцени и герои от епохата на строителството на социализма (колективизацията в селското стопанство, бригадирската епопея и индустриализацията); борбата за мир; разобличението на „силите на империализма” и на „враговете от Запада”. Около тях кръжат други тематични кръгове: историческата тема, третираща проблеми от историята до появата на комунистическото движение в България (с акцент върху Възраждането); интимно-любовната тема, която обаче до средата на 60-те години реално не може да си извоюва автономия, а се вгражда в подчинено положение към някоя от централните теми; отрицателната тема (всичко в жанровата област на сатирата), която е специфично поле, съотносимо почти изцяло към съвременността, но трансформиращо проблемите в специфичен ракурс, непрекъснато наблюдаван и санкциониран от властта.

Соцреалистическият канон подрежда до 1956 г. и жанровата йерархия в литературата на НРБ. Най-желани от дискурса на властта и от официалната критика са епическите повествователни пространства, в които се представя развитието на българската история и нейните движещи сили от миналото към революцията и към предстоящото комунистическо бъдеще. Постоянно се търси и се очаква големият роман за социалистическото преобразяване. И когато като че ли е постигнат най-сетне (въплътен в „Тютюн” и/или в „Обикновени хора”), се оказва, че трудно се постига общо съгласие и удовлетворение. Първоначално „Тютюн” изобщо не е разпознат от соцреалистическата критика за „свой” – остава далече под чертата на зададения модел, но намесата на вожда Червенков не просто го произвежда в нова социалистическа класика, но и му задава постижима соцреалистическа норма, която авторът Димов може да покрие чрез задължителна преработка. Дали след преработката си „Тютюн” отговаря на новозададената норма, така и не става съвсем ясно в публичното пространство. Несъмнено романът става по-соцреалистически, но доколко и как – за това сплашената критика като цяло мълчи, защото е научила основния принцип на доктрината – само вождът е оторизиран да признае успеха или неуспеха на една творба, в т.ч. и изпълнението на нормите. В същия ред първите части на сагата „Обикновени хора” от Георги Караславов се радват на дирижиран „всенароден успех”, но пък попадат в неблагоприятната перспектива на сравнение с други романи на своя автор – „Татул” и „Снаха”. Така, макар изпълнил соцреалистическите изисквания, поставен в контекста на индивидуалното творчество на Караславов и в общия национален канон, „Обикновени хора” постепенно губи каноничния си потенциал – не отговоря на персоналистичната норма, която доминира в общия литературноисторически разказ.

Тези случаи показват как дори минаващи за образцови романи на българския соцреализъм не могат да задоволят високите изисквания на доктрината и на канона. В доклади, изказвания и статии до края на 50-те години често е използвана характерна реторическа формула, която може да бъде обобщена така: новата литература след 1944 г. хем има „безспорни постижения”, хем все още е далече от „необходимото равнище”. Ето как достигаме до една от основните функции на соцреалистическата норма, особено в белетристиката – да не бъде постигана. Тя е толкова високо (на равнището на вожда и народа), че чрез нея могат предимно да бъдат проверявани творби и писатели докъде са стигнали в усвояването на „метода”, като е предварително ясно, че никой не е напълно успял. Нейното доближаване или относително постигане може да бъде категорично удостоверено единствено от дискурса на властта. Така се открива още едно пространство на припознаване и признание в литературата, където доминират домашните взаимоотношения – неофициалните контакти, извънлитературните обвързаности и симпатии, нерегламетираните близости и позиции в квазиполитическите йерархии решават (не)успеха и мястото на един писател и неговата творба.

В края на тази фаза българският соцреалистически канон (на равнище списъци от образцови текстове) на практика е окончателно завършен – има свое златно наследство. В следващите десетина години той се допълва от вече създадени до 56-а година творби, а започналите деканонични процеси не позволяват нарастването му с имена и произведения. Същевременно той непрекъснато е заставен да симулира своя незавършеност и отвореност – фалшива готовност за приемане на нови личности и творби и декларативни усилия за реформиране на тематични изисквания и поетологически норми.

Фаза на утвърдения канон и на първи деканонични процеси (1956–1968)

Затворена между две гранични точки – 1956 и 1968 г. – тази фаза се характеризира с частични сътресения в доктриналните устои на соцреализма и с опити кризисните процеси да бъдат овладени чрез противоречиви мерки на властта, литературно-политически дискусии и „меки” редакции на доктрината, стимулирани от нови художествени практики. За време на първата сериозна криза на соцреализма в СССР се смятат месеците около смъртта на Сталин през 1953 г. За НРБ обаче първата криза и на комунизма, и на соцреализма може да бъде локализирана едва около 1956 г. – разкритията на Хрушчов по време на ХХ конгрес на КПСС, свалянето на Червенков от премиерския пост в София, първите реабилитации на личности, осъдени по т.нар. трайчокостовски процеси, надеждите и последиците от погрома на унгарското въстание, влиянието на усъмняванията и отрицанията на соцреализма в Полша, Югославия, Чехословакия, Унгария.

В тази фаза обособеното твърдо ядро на соцреалистическия канон в НРБ вече функционира, като започва и неговото корективно преутвърждаване. Корекциите се случват не чрез елиминиране и добаване на нови произведения и имена, а чрез обновяване на основанията за присъствие в канона на вече наличните. В дискусии и скандали, чрез нови художествени практики и тълкувания соцреалистическият канон се саморедактира и доуточнява. Например Вапцаров става все по-важен с лансирания от него нов поетически език, с уличната разговорност и движението към свободен стих, докато Гео Милев – отново със свободния стих, но и с модернистките си текстове и визии, вписващи го (макар и задочно) в една европейска традиция. По този начин соцреалистическият канон се променя отвътре – едновременно се препотвърждават основните му принципи, но и става по-гъвкав, свързва се частично и с традициите на лявата западна литература.

В същото време се разгръщат редица автокорективни стратегии на соцреализма. След първоначалното внезапно усъмняване във валидността на самия термин (проявено в журнални анкети, в дискусионни текстове и на срещи на ЦК на БКП със СБП през 1956/1957 г.), бързо се овладяват полемическите енергии, за да бъдат насочени предимно към отделни критики на нормативната естетика на соцреализма. Разгърналата се още преди 56-а кампания срещу „схематизма” разширява обхвата си, както за да маргинализира второстепенни автори на производствени романи, така и за да се използва понякога целенасочено и спрямо автори, които са „неудобни” за официозната литература. Постепенно се обновяват не само сюжетните схеми (моделът на превъзпитанието е почти изоставен), но и се реформира персонажната система – едноплановият положителен герой характерологично се усложнява, а в отделни произведения след средата на 60-те границите между позитивно и негативно изглеждат съвсем заличени.

Най-съществени последствия донасят две кризи, разразили се в самите фундаменти на идеологията на комунизма и на политестетиката на соцреализма – кризите на футуристичния и на педагогическия проект. Футуристичните проекции, в които бъдещето е равно на предстоящия комунизъм, се оказват неясни и неподатливи на идеологически рационализации, поради „грешките” от епохата на култа към личността. Така самият комунизъм започва постоянно да се отлага във все по-светлото, но и далечно бъдеще. Задачите на непосредственото настояще и въпросите на миналото стават по-важни – и за политиката, и за литературата. Инженерните идеи за преустройството на хората, от една страна, са дискредитирани от терора до 56-а,  а от друга, се приема, че повечето граждани на НРБ вече са преустроени – ликвидирани са икономически и/или политически почти всички „бивши хора”, усвоен е марксистко-ленинският мироглед от социално активните личности, по-голяма част от отношенията между институциите и хората са поставени върху основите на комунистическото (пре)възпитание и (пре)моделиране.

Но всичко това означава, че са разклатени двата основни постулата в дефиницията на социалистическия реализъм. Ерозията на футуристичния проект силно проблематизира изискването за „правдиво, исторически конкретно изобразяване на действителността в нейното революционно развитие”. Бъдещето време на соцреализма вече изглежда не толкова лесно постижимо и естетически валидно. Своеобразното изчерпване на педагогическия проект пък подрива художественото изпълнение на задачата за „идейното преобразяване и възпитание на трудещите се в духа на социализма”[20]. Между 56-а и 68-а година литературата негласно се освобождава от мисията си да бъде учителка и (пре)възпитателка на народа, въпреки епизодичните уверения по време на отделни форуми в обратното.

Нещо повече, футуристичните проекции на доктрината донякъде са иззети и трансформирани в идеята за активиране на критическия потенциал на комунистическия идеал. След 1956 г. в част от критически ориентираната литература в НРБ идеалът за светлото комунистическо бъдеще се обръща срещу официозното статукво, което всъщност е представено като изменило на идеала и виновно отлагащо същото това светло бъдеще. Несъстоялото се бъдеще се превръща в постоянен етически коректив на позорното настояще.

Един от отговорите на тези кризи е разширяването на периферията на доктрината – привличане и инкорпориране в нея на все повече несоцреалистически елементи. Въвеждат се образи и персонажи от едно негероическо всекидневие – младежи и интелигенти от новия град, които не винаги имат „благонадеждно” поведение. Интимно-любовната тема заема все по-широко сюжетно и повествователно пространство. Като цяло тя се еманципира на равнище отделни текстове (стихотворение или разказ), но все още проблематично се въплъщава на равнище книга. В поезията се (пре)откриват пейзажната, философската, екзистенциалната лирика, с цялата условност на подобно разделение.

Реформират се вече наличните тематични кръгове. Например т.нар. работническа тема се освобождава от прякото описание на производствения процес, а се представя в сюжетиката на едно по-обемно работническо всекидневие.

Едно от сериозните изпитания за соцреалистическия канон е натискът върху принципа на народността, оказан от част от т.нар. селска или коренотърсаческа проза през 60-те години. Особена трудност за доктриналната критика предизвиква почеркът на Йордан Радичков, който най-вече със сборника „Свирепо настроение” (1965) и с пиесата „Суматоха” конструира гротесковото народностно тяло, карнавално преобръщащо и фрагментаризиращо епическата идея за народността, с която работи соцреализмът. Тези творби на Радичков изиграват ролята на силна гротескова алтернатива на социалистическия реализъм през 60-те и полагат основите на алтернативния канон в НРБ. Първоначално объркана, отричаща и дори забраняваща подобно гротесково писане, соцреалистическата система (критиката, издателската машина, ръководството на СБП и др.) започва да прилага тактиката на взаимни отстъпки и приятелско-колегиални увещания, за да се окаже, че след сборника „Барутен буквар” (1969) Радичков и почеркът му са приети и инкорпорирани в системата с правото им на свободно придвижване в различни тематични зони. Именно за „Барутен буквар” писателят получава Димитровска награда, а вечно бдителният Тодор Павлов през 1972 г. съвсем директно заявява: „Тази висока награда беше висше указание за иначе безусловно талантливия наш автор, по какъв именно път той може и трябва да върви по-нататък, ако иска да създава действителни, а не мними идейно-естетически ценности. А този път с две думи може да бъде изразен така: да рисува правдиво (и преди всичко художествено, разбира се, па макар и с някои гротескови черти) исторически необходимия процес на скъсване на нашето село с ненавистното капиталистическо минало и на революционното му преобразяване в ново, модерно социалистическо село...”[21].

Радичков, разбира се, не следва послушно този път. Същевременно дава гаранции с книги като „Барутен буквар”, че почеркът му може да обслужи и други – соцреалистически – тематични полета, като си спечелва правото през 70-те и 80-те години на писане без съобразвяне. Гротесковият почерк, който подрива соцреализма, в крайна сметка е опитомен – става част от „естетическото богатство” на доктрината, укрепващ и разнообразяващ принципа на народността.

В тази фаза вече се забелязва трудното и често фиктивно обновяване на персоналистичния соцреалистически канон. Опитите за допълването му чрез издателски поредици като “Библиотека за ученика” (с включването в тях и на „живи автори”) е един от знаците за поддържането му в режим на актуалност. Но дестабилизацията на канона прави несигурно и в крайна сметка невъзможно трайното припознаване на нови имена и творби в него. Още повече, че от 60-те години насетне все по-ясно проличава формирането на алтернативен канон. Неговите начала в книги на Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Динков, Стефан Гечев, Драгомир Петров, Христо Фотев, Иван Цанев и в отделни творби на белетристи като Йордан Радичков и Георги Марков съвсем усложняват ориентацията в литературното поле. Още повече, че част от авторите редуват алтернативни и соцреалистически текстове. Впрочем това е още един белег за процесите на деканонизация между 56-а и 68-а – раздвояването на литературните личности и тяхното езиково поведение, сложното преразпределение на идеологически и символически ресурси между мислене, фикционални и нефикционални текстове, социални действия, тайни и явни обвързаности.

Фаза на двата канона (1970–1989)

Тази фаза се характеризира с вече открояващото се едновременно съсъществуване на соцреалистически и алтернативен канон в литературата на НРБ. Непрестижността на самия термин „социалистически реализъм” става очевидна след средата на 70-те, когато той се избягва дори в директивния дискурс, а посветените му проблемни дискусии са пределно ритуализирани в специални академични или съюзни (на СБП) форуми. Доктрината се опитва да разпростре своите „правила” върху цялата литература и по този начин все по-малко прилича на доктрина, но пък старателно бива поддържана като монистична централизирана система с консервирана институционна база. В областта на писането личи съществена автономизация, но всичко, което е в сферата на литературната политика, остава почти непокътнато.

Особено през 80-те години в художествените практики чисто количествено започват да надделяват творбите, които по-скоро можем да определим като алтернативни. Литературата изцяло поема изпълнението на специфични критически функции в обществото. След острите дискусии от 60-те години, белязани и от пряка намеса на властта, зоните на критичност вече изглеждат лимитирани и охотно усвоявани от почерците, както следвайки „теорията” за „голямата” и „малката правда”, така и чрез спечелване на правото за демонстрация на привидна аполитичност на писането.

Установява се нещо като пълна тематична автономия. Всеки автор може да си избере тема, според идеята си за творба. Интимно-любовната тема става предпочитана и многократно се проявява на равнище книга. Дори най-ярките представители на соцреализма като Димитър Методиев, Любомир Левчев, Павел Матев и др. издават отделни стихотворни сборници само с любовна лирика. Посяга се към теми-табу от близката комунистическа история, като насилствената колективизация на земята, например. Появата на романа „Хайка за вълци” от Ивайло Петров показва как една типична тема на соцреализма (кооперирането на селото през 50-те) може да се обърне срещу самия соцреализъм.

Соцреалистическият канон остава да функционира предимно като чествано и изучавано наследство и като епизодични критически и художествени практики. Статусът му на официално изкуство и официален „метод” е номинативно непоклатим, но по същество актуалната литература се е оттеглила от него. Така към края на Народната република той е превърнат в един празен канон, ритуално отбелязван и изговарян като парола сред посветени, които осъзнават липсата зад думата, но (тъй както в домашна среда) продължават да я отбелязват, да я иронизират, да я приемат в цялата й обезсмислена наличност, инерционно покровителствана от дискурса на властта. 1989 година само демонстрира публично тази известна вече празнота.

Модуси на алтернативния канон

Къде и в какви форми можем да разпознаем алтернативите на соцреализма между 1944 и 1989 г.? Къде да търсим материала за (ре)конструиране на алтернативния канон? Върху какви принципи може да бъде изградена негова сравнително стабилна конструкция?

Като че ли най-достъпна за описание е алтернативността, видяна в социолитературна перспектива. В тънката времева ивица около 1946 и 1947 г. се разпознават алтернативни текстове, почти изцяло свързани с опозицонното писане и опозицонната или некомунистическата преса – художествени творби и публицистика от Трифон Кунев, Цвети Иванов, Пею Гаджев, Петър Горянски, Иван Богданов и др., заявяват се неутрални спрямо формиращата се доктрина на соцреализма белетристични произведения като сборникът „Боеве” от Йордан Вълчев, в следващи издания се появяват звучащи контраидеологически в новата публичност на НРБ критически и литературноисторически съчинения от Малчо Николов и Иван Радославов. Това са алтернативи преди окончателното официализиране на социалистическия реализъм в края на 1948 г., но на практика именно те служат за началното негативно „оттласкване” на бъдещия всевластен соцреалистически канон, превръщат се в своеобразен негативен канон, спрямо който се ориентират официозните позитиви на литературата на НРБ.

Ако до 1948 г. алтернативите на соцреализма все пак могат да разчитат на известна, макар и ограничена, публичност, вече в самия край на 40-те години се формират традициите на една абсолютна непублична алтернативност – това е тотална изключеност на несоцреалистически творби, обитаващи зоната на тайната публичност или функциониращи на границата между явна и тайна публичност.

Можем да обособим няколко типа социолитературни непублични алтернативи през целия период до 1989 г.: създаването на лагерна и/или затворническа (можем да кажем още арестантска) литература – от тайните епиграми на Змей Горянин, през поезията на десетки концлагеристи до обречения на неиздаване роман на Георги Заркин от 1968 г.; извършване на индивидуални литературно-политически акции – от позива-стихотворение на Йордан Русков в подкрепа на унгарското въстание в 1956 г. през всевъзможни „забранени” текстове, разпространявани на ръка, до гладната стачка на Петър Манолов от началото на 1989 г.; текстове, създавани с ясното съзнание, че са само „за чекмеджето”, защото са по теми, изцяло неприемливи за соцреализма (например групата стихотворения от български поети, посветени на Пражката пролет и на самозапалването на Ян Палах); жестове на частично опубличностяване, предназначено за малцина – каквото е саморъчно добавеното от Александър Геров посвещение „На Борис Делчев” (чрез специално отлят оловен ред) към стихотворение в една от отпечатаните му книги[22], или възстановяването на автентичния текст чрез допълнителни отпечатъци от Драгомир Петров в стихосбирката му „Битие”, променен преди това „под давлението на редактора”[23], или каквато е практиката с подаряваните стихове на Биньо Иванов[24].

Съществуват алтернативни творби, които в следпубликационната си фаза са радикално изключени от публичността чрез инструментите на властта и цензурата. По този начин те са едновременно налични (формално излезли от печат), но и отсъстващи (иззети, изгорени, претопени, затворени). Някои от тях стигат до част от публиката в първите дни на своето разпространение, но след това са изтеглени от книжарниците. Други са унищожени още преди вкарването им в разпространителската мрежа. Сред тази група се отличават „Личен контакт” (1965) и „Люти чушки” (1968) от Радой Ралин, „На юг от живота” (1967) от Иван Динков, „Лице” (1981) от Блага Димитрова, „Фашизмът” (1982) от Желю Желев. Тук е показателна крайността на мярката – книгите не просто са разгромени от соцреалистическата критика чрез рецензентска кампания, а са тотално унищожени и/или скрити, заличени от видимата зона на рецепцията. Отказан им е не само дебат, но и публичност на наказанието. Техните заглавия започват да функционират като митове-пароли за инакомислие и инакописане, а текстове им често се разпространяват в нелегални преписи.

Като почти напълно невидим пласт, алтернативен на соцреализма, остава трайно маргинализираната литература, създавана в геокултурните покрайнини на НРБ. Тук се различават най-вече лирически присъствия – поезията на Богдан Тетовски, на Йордан Кръчмаров, на Николай Колев – Поета и др. Разбира се, тази тенденция се надгражда и черпи модели от специфичната културна традиция, според която всеки град си има своя поет. През 60-те/80-те години обаче този поет на града може да предизвика културни напрежения, особено когато е непризнат или е нарочен от дискурса на властта за източник на „нездрави” прояви.

В сферата на социолитературната алтернативност попада зоната на въздействие на цензурата. През целия период на НРБ чрез различни механизми постоянно се отхвърлят от периодични издания и от издателства предложени за печат произведения. Разбира се, причините за отхвърляне в предпубликационна фаза могат да бъдат от най-различно естество, но в случая ни интересува многогодишното маркиране на текстове от Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Стефан Гечев и др. като „неподходящи” за печат. Подобни сюжети се развиват и около задържането, забавянето, забравянето – и в крайна сметка (не)публикуването – на критически рецензии и литературоведски трудове. През 80-те години такъв подход е приложен например към алтернативната „История на българската литература” от Светлозар Игов. За подобно цензуриране от страна на скритата соцреалистическа критика често се използват и „естетически”, и „научни” аргументи.

На границата на тайна и явна публичност функционират текстовете на всички самиздатски инициативи. Те по предусловие са алтернативни, но с оглед на това, че българският самиздат като система реално възниква едва през 1988/1989 г. (в самия залез на НРБ), оказва слабо въздействие върху формирането на алтернативния канон. Той по-скоро регистрира част от наличните алтернативи, които вече са се проявили.

Специфична група представляват алтернативите в езиковото поведение на българските писатели. Те подлежат на една сложна, понякога трудно осъществима реконструкция чрез въвличане не само на „типични” литературни творби, но и на архивни документи и мемоарни свидетелства. Така е трудно, но не и невъзможно да бъдат реконструирани редица откази от компромис: от отказ да подпишеш/гласуваш декларация или открито писмо (например в подкрепа на интервенцията в Унгария през 56-а или срещу Солженицин през 70-а) до отказ да редактираш текста на ръкописа си съгласно натиска на цензурата (както отказва Константин Павлов през 1963 г. при скрития скандал с проекто-книгата му “Спомен за страха”).

Но голямото предизвикателство се състои в реконструирането на едно ключово за преценката на литературната история разграничение и свързване – между писане и живеене, между творческо и социално битие и тяхното съотнасяне към алтернативността. Дали не сме свидетели на една позволена и понякога дори насърчавана от властта алтернативност на отделни почерци с цената на поредица от граждански компромиси и/или включване във високите етажи на литературно-политическата йерархия и/или в структурите на тайната полиция на мнозина български писатели? С умножаването на отворените архивни единици все по-често ставаме свидетели как в периода на НРБ се случва инкорпориране на даден автор в системата на соцреализма (чрез принадлежност към средите на писателската номенклатура или към тайната публичност на Държавна сигурност), съчетано с подриване от негова страна на доктрината на соцреализма чрез алтернативни художествени практики. Тази мяра на алтернативността в езиковото поведение подлежи на сложно канонизиране. За редица автори като Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Георги Данаилов и др. вписването в алтернативния канон е съпроводено от по-силни или по-незначителни деканонични процеси.

Извън полето на социалното алтернативният канон придобива по-завършен и ясен литературноисторически профил. Той се разпознава в следните тематични алтернативи: широко използване или вплитане на религиозни мотиви в текста; тематизации на античността и новото царско време (периода на Третото българско царство), на отсъстващи небългарски пространства; овсекидняване на сюжетиката и персонажната система с акцент върху малките негероически събития и малките действащи лица; митическо-исторически проекции чрез смесване на различни исторически времена; тематизации на природата и нейните „деидеологизирани” пространства и персонажи. Един от алтернативните подходи е свързан с тематични обрати – изземване и смислова трансформация на характерни за соцреализма теми (например „работническата тема” в поезията на Биньо Иванов и „колективизацията” в късната проза на Ивайло Петров), както и контраидеологическо художествено интерпретиране на теми от събитийния фонд в историческия календар на комунизма (например септемврийския метеж от 1923 г. или Втората световна война). Напълно в резон с ролята си на бдителна инстанция, соцреалистическата критика често реагира на такива обрати с обвинения във „формално-тематично” третиране на проблема.

Друг сектор маркират жанровите алтернативи, които се открояват тъкмо в аспекта на своята другост спрямо фаворизираните от соцреализма жанрове в определен исторически контекст. През 60-те и 70-те години на ХХ век разказът и цикълът от разкази, както и кратката повест/новела индиректно се противопоставят срещу романа, а в лириката елегията и особено баладата зазвучават „опозитивно” спрямо одата и класическата лирическа песен. В краткосрочна перспектива свободният стих и частичното наративизиране на поезията също отглъхват несоцреалистически, докато бъдат своевременно усвоени от официалната доктрина до края на 60-те. Изобщо жанровият аспект открива терен за множество уточнения – както в полето на соцреализма, така и сред неговите евентуални алтернативи – защото подходът за преценка изцяло се влияе от спецификите на всеки литературен род и жанр. Например в лириката социалистическият реализъм не може да се разгърне в пълнота като доктрина и по тази причина именно в стихотворните текстове могат да се разгръщат, т.е. реално да се състояват алтернативни стратегии, които по-трудно подлежат на контрол и санкция. Тук се корени и една от ключовите причини алтернативният канон в литературата на НРБ да бъде много по-категорично доловим в поезията, отколкото в по-строго нормативизираната белетристика.

Сами по себе си обаче и тематичните, и жанровите алтернативи не биха могли да бъдат достатъчен белег за алтернативност, защото почти всяка тема и жанр, макар невинаги „удобни”, в крайна сметка се усвояват и употребяват от официалната доктрина на соцреализма. Затова към тях трябва да прибавим езиковите или смислово-езиковите алтернативи, в които соцреализмът открива места на истинско контракултурно и контраидеологическо противостоене. Те включват: деконструиране на комунистическия новоговор; последователно прилагане на реалистическия идиом в противовес на соцреалистическия „романтизъм”; предпочитания към трагическата сюжетна развръзка; използване на език, основан на философски категории и апории; провеждане на езикова политика на неяснотата (алегорическа разносмисловост, нонсенс, привидни безсмислици), оголващи пустота на битието; гротескови и абсурдистки употреби на словото; ретроутопически визии, изградени от ново антично и „средновековно” писмо; преразпределяне на алегорическия потенциал на словото върху първоначалата въздух и вода (за сметка на огъня и земята). Това са само основните езиково-смислови стратегии, пронизващи алтернативния канон, но те дават достатъчна представа за посоката на противопоставяне в литературата на НРБ.

В съвсем отделен сектор могат да се поставят емигрантските алтернативи, поради очевидни причини – чужда езикова и литературна среда; принадлежност към една успоредна българска публичност; открито (най-често опозиционно) политическо послание на творбите; не на последно място – по-различният залог при писането, подвластно на усета за истинска свобода на словото. Текстовете на Георги Марков, Атанас Славов, Цветан Марангозов и на други автори емигранти се случват като действителни алтернативи на социалистическия реализъм, но и някак далече и инкогнито в българския контекст между 60-те и 80-те години.

В страничен сектор на алтернативния канон (или по-скоро около канона) трябва да бъдат обособени специфични частични и/или имитативни алтернативи като т.нар. антикултовска тема в литературата на НРБ. През 60-те години в нея се съсредоточават колкото инвентивни критически енергии спрямо тоталитарния социализъм (сталинизъм и червенковизъм) и нормативния соцреализъм, толкова и се укрепва автокритическият потенциал на самата комунистическа система и на променящия се социалистически реализъм. Повечето текстове по тази тема се случват като критика “отвътре” на соцреалистическия канон, проведена от позицията на неосъществения (все още, според доминиращата представа) комунистически идеал. Така, въпреки съществените художествени различичия например между поемата „Споменът” от Никола Ланков, сатиричната стихосбирка „Инжекции” от Александър Геров и поемата „Едно дете говори с баща си” от Недялко Йорданов, и трите антикултовски произведения с цялата си ситуационна алтернативност през 60-те се вграждат в опитите за ремонт на соцреалистическия канон чрез проиграване на ролята на истинския комунист или чрез критика на „недъзите на системата” от истински комунистически позиции. Оказва се, че и в такива творби се преутвърждава принципът на партийността – повечето от тях разказват легендата за „грешките”, допуснати от „лоши” комунисти и дори водачи, които обаче „добрите” намират сили да преодолеят и по този начин да докажат качествата на самообновителните енергии на самата Комунистическа партия.

Още по-сложни дилеми стоят за разрешаване около т.нар. езоповски език в литературата на НРБ. Тексовете, написани в този особен език на двузначността, извършват алегорическа критика на елементи от комунистическия режим или на цялата система, съдържат явен социално-политически залог и притежават програмирано политическо четене. Значителна част от сатирата на Радой Ралин и Валери Петров след средата на 60-те години, дебютната книга на Константин Павлов „Сатири”, драматургията на Станислав Стратиев и още автори и произведения (особено в областта на хумора и сатирата) стават знакови за практикуването на езоповския език. Обаче с постепенното лимитиране на зоните за позволена критика през 70-те и 80-те години езоповският език става общ език на голяма част от българската литература. Така донякъде е присвоен и от соцреализма, инкорпориран в самата официална литература и по този начин обезопасен. Не е случайно, че почти веднага след 1989 г. той се разпада заедно със соцреализма. Това показва вътрешните ограничения на езоповския език – вкоренен в тук и сега, изцяло въвлечен в работата си върху актуалната действителност, неговата алтернативност е програмирана в ограничен – и пространствено, и времево – периметър.

След всички фактори дотук можем ли да формулираме някакви принципи за конструиране на алтернативния канон?

В литературата на НРБ алтернативният канон се определя спрямо соцреалистическия, но не е негов огледален антипод. Той се проявява тогава, когато алтернативността или по-скоро определени алтернативни на соцреализма текстови практики започват да функционират като норма. Това е невидимата, подмолната, неофициалната норма, намираща признание сред част от обитателите на литературната публичност, фиксираща модели на писане и езиково поведение. Според тази норма се припознават творби, които радикално отхвърлят или индиректно игнорират принципите на соцреализма.

На пръв поглед тези принципи на алтернативността наистина „преобръщат знака” на соцреалистическите принципи. Така, вместо партийност, алтернативата ще сочи антипартийност и/или непартийност. Вместо народност – формалистичен почерк, обърнат към европейски и български „буржоазни” традиции. Вместо исторически оптимизъм – песимистични и/или неутрални интонации. Вместо героически нов човек – всекидневен, малък човек, изтъкан от несъвършенства. Вместо социалистически, класово форматиран, хуманизъм – тотален хуманизъм, поставящ най-високо човешката мяра. Алтернативният канон в литературата на НРБ поставя в центъра на ценностното си пространство партийно-политическата неутралност на посланието и политико-социалния дезангажимент. Това не означава, че алтернативният канон изключва активизма (опитите за пряка опозиционна намеса на литературата в действителността), но тези прояви в периода на НРБ са твърде ограничени и като брой, и като мащаб, и дават една по-скоро нелитературна представа за алтернативността.

Чрез посочените принципи може да бъде извлечен като цялостен резултат алтернативен канон, да бъде постигнат като реално литературноисторическо присъствие. Но това е свързано с по-бавно четене и анализиране, с търпеливи инвентаризации и внимателни тълкувания.

Епилог на проблематичността

Възможно ли е обаче да не става дума все пак за два канона, а за един? Доколкото множество от алтернативите на соцреализма са инкорпорирани в самия него, вероятно едно обособяване на двата канона ще изглежда като насилническа операция. Не би ли било по-разумно да съградим полетата на двата канона чрез реконструкция и подробна археология на процеса на художествено производство и неговото усвояване, като не избързваме с предварителни списъци?

Трябва първо да се извършат необходимите анализи на достъпните (предполагаемо алтернативни) текстове, да се инвентаризират езикови поведения, отляти в мемоари и архиви, да се селектират елементите на алтернативността, преди да се конструира нейният контекст.

И накрая – да не избързваме с предложение за общ канон, включващ “най-доброто” от двата канона между 1944 и 1990 г. Защото съграждането на соцреалистическия и на алтернативния канон представляват литературна и/или литературноисторическа задача, а опитите за конструиране на общ канон са по-скоро политическа задача. А тази задача не е наша.

обратно нагоре