Мария Огойска

“И коня може, и юнак може, ако му Господа поможе,

ако ли не – то никой нищо без Бога не може!”

 

 

Ученикът и Учителят. Захарий и Неофит. Зографът и Отецът. Помежду им мистичната планина, наречена от йеромонаха „великата Рилска пустиня”. И мнозина оказиони – доверени и не чак до там доверени, пътуващи хора, които доставят писмата им...

В началото Мудрословесний оучителю и Ваше дражайшее ми словесие. А за финал От серца любящий и почитающий ви оученик и Искренний доброжелател и нелицемерний друг.

Посоките се преплитат, разместват се пластовете – двамата влизат последователно, всеки в ролята и на другия. Диалогът е равнопоставен. Без клишетата на синовно-бащинското. Почти не се долавя говорене от катедрата. Нали и методът е взаимоучителен. Напътствени думи се отправят и от двамата мъже. Учене през целия живот! Така както е Христовият пример-заръка: „Моят небесен Отец работи и Аз работя!” И разбира се, че не е просто фраза, а ситуацията, в която думите живеят в смисъла си. В два жизнени пътя.

А реалните пътища, които Учителят и Ученикът преброждат и които ги пресичат, сами говорят: географското постигане и разполагане на двамата описва такава балканска крива – между Бого­хранимия Цариград (в кореспонденцията им и гальовното Стамбол), където йеромонахът изпълнява поне двукратно мисии – ранната – за измолването на берат за нова църква на Рилския манастир, на място на изгорялата след пожара от януари 1833 г. и същинската за собственото му осъществяване – четиригодишното учителстване в школата на Цариградската патриаршия на Халки – на най-големия (Бююк Ада) от Принцовите острови на Мраморно море. И другото, Високото място, земният дял на Божията майка – Светата Гора Атонска. По един парадоксален начин, но закономерно за точно тях двамата, тук отново се наблюдава навлизане сякаш в пространствата на другия – отецът се отказва още в ранните 30 години от едно Атонско живеене (дори и когато е отчаян и е в Казанлък, и един от братята на манастира Дионисиат му описва светогорския рай, в който трябва да дойде1), а иконописецът (и по родово наследие) се съизмерва и стреми към Градините на Богородица. И не към Атон, а към Букурещ поема отец-даскалът Неофит и, за да овладее Белланскастърската система (предложението идва от Великотърновския митрополит Иларион), но и за да съчини необходимите за Габровското училище учебници, а всъщност се втурва в едни работи, по собствените му думи „що се касаеха до нашето любородство”. Неофит е „неуморен в работата си, пъргав, бърз и нетърпелив”. Нетърпението му се стопява с омъдряването и с претърпяване на разочарования, все свързани с българските неща. В бързата, дълга и сложна за него 1834 година. Ученикът, в същата година, се труди в Пловдивския вилает – в селата Болярци, Катуница, Поповица, Широка Лъка, и твори, а работните му сюжети са Въведение Богородично, Св. Благовещение, Възнесението на св. Илия, св. Николай, св. Йоан Кръстител; Възкресението на Спасителя.

После, след години, единият (Учителят) не поема към чуждоземното епископство, а другият (Ученикът), макар и „първият у нас, който възмечта да постъпи в една европейска художествена академия”, някак така и не тръгва към Санкт Петербург.

Неслучилите се проекти също описват, но една друга география, на нагласите и намеренията – по-външна, по-далечна, вероятно и по-желана. Но съвсем реалистична! Желанието за себеосъществяване и самото фактическо истинско разгръщане. Двата големи топоса (светски и духовен) на тези двама мъже на Възраждането ни са градът Пловдив и манастирът на българския покровител св.  Иван Рилски. Инак пътят пресича Копривщица, Самоков, Габрово, Банско, Стара Загора и...

...Филипопол или Филибе: градът пъстър, жителите му разнообразни: „Пловдив се населява от турци, българи, гудили, арменци, евреи, цинцари, арнаути, лангери, от някоко гърци пришелци и от цигани”, под тепетата махали, мегдани и сокаци, накосо. Така разпластява гръцкото влияние Константин Моравенов: „гудили зоват се ония, които по призхождението си са българи, но се отричат от народността им, и зачтото са научили гръцки да говорят, искат да се думат елини, а зачтото не са – зоват ги гудили; както и лангери – такава една съща маса са, понеже духовното началство, като е било иноплеменно, тоест гръцко, както навсякъде, така и в Пловдив, гледало безпрестанно да погърчва светът и като разполагало в градът свещенници от человеци, които само гръцки знаеха и нему привержени, така полечка-лечка въведе се езикът гръцки в черквите; а от друга страна, като е имало духовната власт и политичната, тикаше напред ония, които знаеха да думат „калимера сас”, а българите гледало духовенството да дои и стриже и да ги държи в мракът на невежеството, че накъдето гледало, че се настани някое училище, принуждавало или с клевети, или с който начин е можело да се пропъди учителят, да бяга или да се махва. Най-похвалнийт владика Пловдивский Никифор, който окол 30 години доеше българското стадо, като му предложи чорбаджи Вълко Теодорович Чалооглу да се доведе учител отец Неофит Рилски като български главен учител в Пловдив, молил му се владиката да не би на негови дни да стане това нещо; но с търпение и постепенно да се въведе българскийт език, а за тогава предложил владиката на чорбаджийт да устроят временно едно взаимно училище в дворът на черквата „Св. Петка”, та че с време да стане едно друго здание за главно училище или да се въведе главен учител български в общото училище; така лукавийт грък измами чорбаджийт и за малко време изпрати се отец Неофит в Копривщица да учителства...” Ето как още от предисловието разказът веднага се фиксира върху средищното, върху важното.

„Пази мяра във всичко и води борба!”, казва Учителят; а своеобразното мото-ориентир на Ученика е: „Три неща се познават оу три случая: мъжество оу бой, смирение оу гнев и любов оу нужда”.

В 1835-а Захарий е 25-годишен, а Неофит е около 40-те. Открито е училището в Габрово.  Организиран, съсредоточен, събран в заниманията си, мобилизиран – дори за човек с тези качества, какъвто е Неофит, напускането на Подбалкана, по посока на Влашко, очевидно е голямо предизвикателство. Усещането за предоверяване на спомощесвователите-родолюбци (но това ще отекне в писмата от следващите години, вече премислено) е и изтощително. Въпреки проблемите около отпечатването в Крагуевац, с помощта-бързането-бавенето на спомоществователите Мустакови и не без участието, като висша намеса, на княз Милош Обренович (изпросено и чрез нарочния на Неофит човек Христодул Костович), таблиците и граматиките са факт. В средата на годината вече функционират из България. В смисъл, че се продават между градовете Самоков, Търново, Сопот, Кюстендил (и от там искали о. Неофит за учител2).

Да приеме учителстване в Пловдив – това е предложението, предмет на най-ранното запазено писмо в кореспонденцията му със Захарий Зограф – от 21 декември 1835 г.  Очевидно двамата са в писмовна връзка още след напускането на Самоков, където Неофит е даскал на Захарий в училището към митрополията. ...Годината е 1829-а, 30-годишен инок, той е дякон и писар (а навярно и приятел) в канцеларията на владиката Игнатий – самият на 38 години, когато бива убит брутално3. Неофит е свидетел на трагедия, която има „гибелно влияние върху неговите нерви”. И сякаш внезапно, в себе си, той се отдалечава от Самоков. За да забрави, но сам след време споделя, че „от изкушението и от опита много вещи научава человек”4. Неофит посвещава акростих на Игнатий Митрополит Самоковский...5

В същото време – въодушевление от работата и от Филибе – средоточието на румелийското живеене, градът на тепетата, такава е движещата младия иконописец емоция. Той вече се е одързостил да хвали, тоест препоръчал е учителя си пред чорбаджията Вълко Теодорович, пловдивския му предстоятел, благодетел и  покровител. Той е осмислил, че „по-харно е да гледат нашио род, болгарский да го просветат”, „едно сколио славянско на Филибе да има”, защото гърците и без друго са „богати сос учението”. Предложил е „една лакардия пред чорбаджията” за такова едно училище с пръв даскал о. Неофит, когото кръгът от ученици, самите те – посветени/избрани/одарени – го имат „като машала на нашата темнота”. Такава е образността на Захарий Христович – неговият учител е факел в тъмнината.  А те са чорбаджиите благодетели.

Така се отваря един диалог – като на Данте с Медичите, но в тукашните обеми.

Просветеният, от сой, интелектуалецът – погледът му разчита конструкциите, образоваността и пъргавината му само помагат при внушението. Пребиваването в идеалните сфери по парадоксален начин помага и в конкретно-битовото разгръщане, което по-напред е и родово осмислено.

Генноформираното търговско-предприемаческо (тежкият копривщенски род) се среща с тънкото познаване (поне в две предходни самоковски поколения изявени иконописци) на онези сюжети, които задават смисъла, а преди това са поели от него, приближени до поднебесното. 

Разпознават се в писмата на Захарий Христович прочетените, може би и преподавани в ученическото му детство исторически сюжети; откриваме вкус към онези сборници за извънцърковно четене, наситени с нравствено съдържание – разните дамаскини, Александрии, школата на Йосиф Брадати (която в Самоков е в дома на хаджи Йоан). Диалогът с отец-даскала Неофит е толкова  плодотворен, както онзи между митологизираната двойка Алексадър Македонски и още по-великия му учител Аристотел. Дали не се е идентифицирал с царствения, но описан в конкретния случай като смирен и преблагодарен Александър... в онази сцена около проводените от майка му Олимпиада писма по най-доверения, учителя му Аристотел, когато подробно се разгръща разговор, в който пълководецът от високия си престол се възторгва от учителя си; поставя го „най-високо от всички цари и князи” с тези думи: „Добре си ми дошъл, премудрий мой даскале, светило греческое и свещник македонски”6.

Ето ги и Захариевите определения – възторжени назовавания към Даскала, комуто обещава да го има за „отец и благодетел“:

„Видим защо на нашио народ дошло е благополучието чрез вас” и в същото писмо, „защо имаме само две машали що светат на нашата безчислена Болгария. Едната – ваше всепреподобие, а фтората Христаки Павлович”7.

 „По-голем Баща на Болгарите и учител на исправлението, желаем и почитаем от Болгарските синове, премудар и високоучен”8;

„...нестерпимо ви чакаме сос отворени ръце. Да приимеме свет (видело) неизреченно на нашио болгарски род, Машала пресветла! Стига се препиняхме оу тая темнота! Да ни собудиш от глубокио сон. Знай защо многу болгари и достойни господари чакат и желаят да видат щастията на нихните чада, на просвещението9. 

И най-важното, личното: „...и те имам по Бога втори, παρα Θεού”10.

 

Писмата

Годината на първото запазено писмо в кореспонденцията Захарий Зограф – Неофит Рилски, е 1835-а, същата, в която другият изявено учен българин, другата „машала на българското просвещение”, по думите на Захарий Зограф, Христаки Дупничанина, издава в Белград една теоретично-приложна книга, наречена „Писменик общополезен”, имаща за предполагаеми читатели/ползватели „секого единороднаго ми болгарина, от кой и да е чин и возраст”, и в която описва теоретично, но и с множество примери „днешния писмописателен способ”. Текст, който полага и разгръща единен български стандарт в писмовното изразяване. Авторът му е убеден, че в днешния ден (каквито и предрасъдъци да имаме ние, сегашните, към техния „робски” ден) хората вярват не толкова на изговореното, колкото на написаното; че особено се ценят писмените свидетелства, че „сега се търсат Завети, Согласия и уречèния.” И с този патос съветва читателите си, какви правила да спазват, за да са в тренда на времето – към писмовна образованост, как да се поставят отвъд издърдореното слово.

Та, едно наистина пълносъставно писмо би следвало да съдържа 6 части: приветствие („то се писува на чело у писмото и изявлява титлата или званието на онова лице, до което бива писмото, според неговото достойство или состуяние”), предисловие (то е „представлението предуготовление”), повествование („което се и повест дума, което требе да бива ясно, совершенно и подробно, защо инак, бива наший подлог непонятен и следователно пуст”), приречие или окончание („след повестта ние повтаряме подлога ономува, до когото пишем, сос обещание, или да му слугуваме сос усердие, или да го обичаме от сердце, или всегда да го благодетелстваме”), подпис, който да съдържа повторение на приветствието, името на пишещия, датата, мястото. И особената шеста част – истинското овладяване на която вече може да те изведе на преден план и като пищещ, и като получател на съответно писмо. А то е знанието относно титулатурата, надписа, който има съвсем ритуалния смисъл да те въведе в нечие битие, да даде указание за заниманието и социалното положение на адресата (бил той търговец, учител, приятел, майка, баща, съответен монашески чин и пр.), и съвсем не бива да се обърква.

Въобще, а и по думите на автора: „титлите са разни и непознати секиму”.

А за нас, прекрачили в последващия век, титлите носят особения дъх на строгост, йерархизираност, дистантност и уважение.  Малко ни е спънат погледа при четене, какво да говорим, ако ще трябва да ги изписваме сътветстващите обръщения: „Мудрословеснейшему и преизрядному” за учителя, „Словеснейшему Г: Г:” за изучилия се човек, „Превозлюбленной ми майце госпожде Г: ...” към майка; „Честнейшему, усерднейшему и возлюбленному  ми приятелю Г: Г:...” за приятел и пр., и пр. други варианти.

 В кореспонденцията между Учителя и Ученика, в жизнения си път – приятели, можем да открием повечето от изброените от Христаки Павлович типове писма: през годините те биват и повествователни, и просителни, и пропоръчителни, наричани тук предстателни („ония сос които превручаваме некого нашему приятелю сос моление да го има в предстателството си. И за да би го убедили на това, правиме една кратка похвала на представляемаго думающе, защо е добър и добродетелен человек”), и советувателни, и извинителни („сос които оправдаваме себе си за некое согрешение или за некоя неизвършена должност”).

Пъстротата на живота е побрана върху специално търсени, избирани и купувани от ЦариГрад хартии с водни знаци (луна и звезди, коне, гроздове, птици, инициали, корони, гербове, орли, котви и пр.), и в различен цвят и дебелина, и съответстващи на желанието за самопредставяне. Отделна тема са личните печати върху червен восък (скъп и също набавян от столицата на Империята), както и онова писмо – тайният шифър, бележещо особения личен контакт между двама, които има да си споделят и неща извън официалната епистоларна конвенция. Захарий Зограф и Неофит Рилски ползват две тайнописни системи за кодирани послания и обикновено ги прилагат, за да коментират чорбаджийското задкулисие.

Освен Писменика на Хр. Павлович, Захарий Зограф се опит­ва да си набави и т.нар. в писмата Параскевин епистолар (поръчал е на друг ученик на о. Неофит, Цв. Недюв, да му го преведе) – тоест да се овладяват и гръцките препоръки и образци по отношение на писмовните контакти. В употреба са му били разните търговски писма – известителни, заръчителни, согласителни, полици, отнасящи се до търговската активност и битово ежеднежие, каквото, както мнозина съграждани, разгръща и Зографът. Като приложения в бел. под линия могат да се прочетат два договора, в които страна е самият Захарий Зограф – единият с Димитър Каракалфин, който е от търговски порядък и представя самоковското му/им начинание по търговия и с дюкян (където главното са били хранителни продукти, колониални стоки, но преди всичко платове, купувани от Цариград и пласирани в региона между Пловдив, София и Самоков); както и согласителен запис, който по същество е договор  за предварително разтрогване на друго съглашение, отпреди почти 8 години (март 1831). Когато при Зографа се захваща за учене в художество Цветан Матеович (срещу 2000 гр.) и след като „приях оудоволствие от негòвите науки”, (макар и със седем месеца по-рано) го напуска посредством „суфлистики контрати”11, тъй че „нема ни от от мене да зима, нито да дава той мене”. Такова е и желанието на Захарий Зограф, имало е очевидно и конфликтни ситуации около пребиваването на този „кел Цветан”, около обучението му - чиракуване, за което Захарий Зограф ще обобщи пред Учителя си с горчивина така: „Исказах му всичко (ама дали запази нещо)”. И това обучение – този даскалък в занаята, в изографисването, идва именно в най-бурните сякаш десет години от живота му, между 20-та и 30-та, когато едновременно се и самообразова,  когато натрупва.

Отключването става, разбира се, с акт на чудотворене. Иконата е на св. Богородица, известна по името на манастира си – Кикоската. Към нея Захарий Зограф пристъпва и работи в 1830 г. Иначе, в родния му Самоков, тя е въ-ведена от баща му, Христо Димитров, още в края на 18. век. По обичайния път: средиземноморски манастири пренасят, показват, преживяват, озовават се чрез свръхценните си, нетленните, чудотворните си реликви на Света Гора. Оттам отново с таксидиоти, но и с иконописци, както и с поклонници преодоляват, обхождат балканската география и достигат отвъд, в другите планини и съответните подбалкански градчета. И по-големи градове – като Самоков, Търново, Филипопол, – където например Кондиката на Пловдивската митрополия е фиксирала крайната точка на един възможен маршрут, в скучния на пръв поглед – „опис на вещите”, оставен от проигумена на манастира „Св. Богородица”, Кикус – Дамаскин (починал през януари 1830 г.). Сред притежаваните от монаха 366 гроша, домашни съдове, постилки, две кутии с мощи, един сребърен кръст, правят впечатление изброените две икони (от които едната сребърна)12. Очевидно проигуменът, пребиваващ във Филибе, е носел със себе си, за да събира помощи за кипърския манастир, именно някое копие на най-важната манастирска реликва, чудотворната икона на Богородица – със седящия отдясно Младенец. Онзи иконографски тип „играещата с младенеца”, където всъщност играещият е Той, в опит сякаш да се освободи от плътското, от земното, от майката, която – макар и с поглед другаде, в обещаното-неизбежно, е в опит да Го удържи. От четирите ъгла старозаветно застопоряват централния план царе и пророци: Давид, Соломон, Авакуум, Исайа; вляво и вдясно са съответно светците-войни – св. Димитър и св. Георги; ангели поставят короната на Богородица; а тя и Той са с долепени глави и така нежни лица. (Поне четири от лицата са очевидно и подчертано „женски”. Изкушени сме естествено от коментар върху осмислянето, подреждането, йерархизирането на съществуващите женски образи; (не)осъзнатия стремеж към женственост; едно дълбинно себе си, намерило израз и излаз, изобразено тук и изобразявано в работите му насетне...). Още го няма златото, бароковото рамкиране на иконите и тъмната карнация13. Особено завладяващо чувство на спокойствие и утеха струи от тази икона. Захарий Зограф е тук, в и пред нея, с цялата потенция за следващите 20 години и с Нейния благослов: „Все оупование Мое на тя.”

 

* * *

Иконописецът (така се подписва Захарий Христович) и Господаро (така назовава Зографът в писмата си до о. Неофит чорбаджи Вълко) са редом до естествения край.

Трите възрасти ще се срещнат, преплетат и завъртят. Всеки със собствените си изкушения и препятствия. Захарий Зограф, в стремеж към бързо (струва ни се от нетърпението, което струи от писмата му) постигане на все повече и повече майсторство в „живопиството зографическо”, сякаш в надпревара със света. Строгият и вглъбен Неофит, обезкнижен (след пожара в Рилския манастир през 1833 г, когато изгаря цялата му тъй грижливо и тъй мъчно събирана библиотека), който бавно, наново, с ежедневни епически усилия и според възможностите ще набавя необходимите за писане и самообразоване книги, докато става все по-известен, все по-достолепен  Мудрословеснейший Дидаскал, после архимандрит и все проигумен на Рилския манастир. И Чорбаджи Вулко, меценатът – изкушен, вероятно, от измамното усещане, от представата, че светът наоколо се движи и заради него. Парите, които са трудно бреме.

Но, важното предстои.

В първите месеци на динамичната 1836 г. те, Зографо и Господаро, вече имат план (подсказан от по-младия, който в този период е нещо като негов секретар – пише и чете писмата му, съветва го, внушава му едно-друго, среща се вместо него с другите по-първи в града и пр.) да се разпратят по градовете София, Самоков,  Пазарджик и другаде писма до местните чорбаджии, да проводят по няколко българчета, избрани сред своите,  да се учат „за да се просвети Болгарията” (писмо от 22 април 1836). Захарий е натоварен с мисията да огласи на другите чорбаджии този план, пък после, след тяхното съгласие (въпреки че добавял  на своя глава ч. Вълко: „тогива аз ще тура от мене си да стане едно сколио”, ако те не се притурят) да пише и на учителя си Неофит. Изглежда това е занимаващата съзнанието на по-видните българи из Филибе тема, защото още на следния ден Захарий пише, че вече е упълномощен от Чорбаджията, че и Големия и Малия Стоян, и Власаки Тончевич Чалъков14 и други са – казва Захарий, че не биха му стигнали и сто писма, за да преразкаже какви са приказки изговорени, за да се получи чорбаджийското соизволение. И съветва учителя си да побърза с отговора, защото  ще: „возблагодàриш от живòто си, що щеш да го живееш оу Филибе”, и „да не оугасне моята надежда и най-повеке чорбаджискио хатър и ниет да развàлиш”. Въобще – практични и намясто съвети на градския, отворен човек.  Тук (все още) съвсем добронамерено и с хубаво чувство Захарий описва благодетеля си така: „Господар Вулко е прос человек, но человека, като що види и познава го добро ли произходи или зло от тоз человек”. И добавя в самия край на писмото си „Аз гледам, защо неговата рака стига далеко, като да се тури едно начало такова, то сичките добрини ще фатат да следуват после”. Така се надява, така го мисли зографът, опитва се да предразположи Учителя си.

Отговорът на Неофит се чете през другите му запапазени писма. Например на 30 март 1836 г. той пише до епископ Авксентий в Кюстендил: „Вие знаете из начала какво имахме намерение некога и от толе всегда да напечатаме лексиконо греческо-болгарский за нашите единоплеменни, но времените обстоятелства ни возбраняваха до днес и остана в небрежение това дело, а сега, когато благоволи Бог да возсияе малая некая луча просвещения в нашата бедна Болгария, возобновихме паки первото свое желание и намерение, да би произвели дело сие в конец. Но понеже то изискува покровителства оу велики особи и тяжкаго иждивения, того ради и ми прибегаем при сичките ония, които познаваме,че са любородни и силни делом и словом подкрепити и защитити таковое дело. И от такових в сей стране един ест чорбаджи Вулко Старий в Филипополи”.

Така му се появява и другото предложение/изкушение. На 8 май Неофитовият братовчед Михаил Герман, сръбски дипломатически агент във Влашко, на служба при княз Милош Обренович  излъчва княжеската покана Неофит П.П. да приеме и поеме катедрата в Шабац. („Приимете се достойнства архиерейског и будете епископ“, Сбм., VII, 427.)

Същата  1836-а е високосна година, започнала в петък.  За о. Неофит „тая година времето мерим с минути, а не с час`и (толко ми е сиреч скъпо), но пак не оставям с другите должности”. Той е в непрекъснат контакт с определен кръг свои ученици, продължаващ и през писмата-послания и не престава да ги съветва, че когато им се яви съподвижник и съработник да бъде ободряван и увещаван, за да не престава никога в добрия подвиг, както е и според стиховете на цар Давид: „Надявай се на Господа, бъди мъжествен и да укрепва сърцето ти!”.  Увещание-напомняне и към самия себе си. През септември 1836-а, след двугодишно трескаво, непрестано, изтощително занимание върху превода на Новия Завет, се получава и „наградата” – „возбранява се от Великата церква за некои благословни причини”15.  Благословните причини през десетилетията се трупат и ще добият недвусмислен израз в термина „фанариотщина”. Но преди и докато се превърнат в езиков изказ, фанариотските истъпления представляват просто методично отравяне (с географско средоточие квартала Фенер) на конкретни личностни изявявания – български и православни. Всяка особена човешка енергия (българска, православна), съотнасяща се към мощта на града (Стамбол) като столица на Православната ветхост, всяко желание за духовно съсредоточаване отвъд гръцкото бива системно посичано – отклонявания, по-близки и по-далечни заточения (не и без телесно насилие), отхвърляне, анатемосване, схизматизиране (все с упрек, чиито термин е „филетизъм”, още „етничност”). Цялото ветрило от форми за духовно наказание е в изобилие върху българската православна общност докъм края на същия този век. Какво оправдание има Цариградската патриаршия, та така да се „озлоби” на превода на о. Неофит, като го осъжда на изземване от епархиите в България и... на изгаряне? Всуе. „Ръкописите не горят!” Десет години по-късно Неофит ще напише по друг повод на един от любимите си ученици следното16: „преди няколко години от когато земà Великата церква един фитил на връх нашият народ и туриха на око неколцина человеци, в което число сам и аз назначен, които всяким образом стараются да ги истребат да ги нема никакви, хванаха да ни преследуват и делата, и да ни ловат писмата, що пишеме и кому пишеме... да ме довършат всеконечно...” Но Божият промисъл е друг... и личността гради градивото си. Духовният пласт, смисълът на Неофитовия житейски път, сякаш е систематично изложение за справяне и примиряване с противоречията в живота. Това вътрешно настроение, убеденост и стремеж към устойчивост и независимост, съчетани със смирена вглъбеност – се привнася и надгражда и върху характерите на учениците му, разгръща се и в техните съдби.  

Захарий Зограф от средата на 30-те години, сякаш дори и несъзнателно, се стреми да подражава по облик младия си, но мудрословесний  дидаскал, още отпреди  драматичния сюжет със Самоковския владика.

Гордост и стеснителност, внимателно съхраняване на личното пространство17 и всичко това, положено върху самоконтрол и дисциплина в работата. 

1836-а – Захарий Зограф е в плен на мисълта за организиране на българско училище във Филибе, което да обучава деца от цяла  България: „Сколиото ще стане всенародно, на което ще спомощствува сичката Болгария”, и „ще да си отец да родиш болгарете ... оу виделото, и защо ще станат сичките болгаре спомоществуватели”. С особен патос от предстоящото начинание в няколко поредни писма до Учителя си в Габрово му разказва за преговорите в града с чорбаджиите, за диалога си и внушенията, които успява да постигне върху благодетеля Чорбаджи Вълко; дава му съвсем прагматични съвети, какво да отговори и какви пари да поиска за учителстването си в града (обезателно повече от заплатата в Габрово – нали е Филибе, нали сколиото ше е двуезично и не само ще учи децата, но и ще ги възпитава; но да не е с 1000 гроша „че да не се пресоли манджата”, иначе чорбаджията може и „масло и сирене да ти дава, защо е много милостив, но то е от неговото произволение...”. И Захариевата умереност – „Защо на тоя час молбата не ми се връща, но да е сос росуждение”. Отговори и на двамата о. Неофит изпраща на 23 юни (според отбелязаното в дневника му). Между това – свръхважното начинание – препредавават се и се продават книги по доверени хора – оказиони – и обратно парите се препращат на Учителя за изписването на други книги. Системата, която работи в мрежа, е: съчиняваш, издаваш, намираш си спомоществователи, лично ставаш синдромитис, сам (посредством свои хора-ученици) си разпространяваш букварите, граматиките, Новия Завет, аритметиките. Има глад за писаното слово. Почти всяко писмо на Захарий завършва с преглед на това, как е получил книгите, кому ги е предал, още къде могат да се проводят, и по кого обратно изпраща парите. Човек по човек се знае, кой е чалъшкан, и кой е мушафаш. И се внимава.

И работи – в същата година рисува в Широка лъка, в Мулдавския манастир „Св. Петка” (друг същностен за него иконографски сюжет Св. Богородица – Животворящ источник), в пловдивските църкви „Св. св. Константи и Елена” и „Св. Никола”, в Горни Воден, в манастира „Св. св. Кирик и Юлита”18.

Същевременно Захарий води кореспонденцията на чорбаджи Вълко с братството на Рилския манастир (нали той е епитроп и доверено лице на Цариградската патриаршия, под чието върховенство се намира по това време манастирът), чете му техните писма, и е съвсем наясно с вътрешнобратските препирни, липси, и пр. особености на манастирския живот. От Пловдив следи и знае и какво, по чии учебници и методи  учат самоковчетата (граматиката на Цукала19) и съобщава това на приятеля си Захарий Круша (впрочем него той и издържа по сложна система, като непрекъснато му изпраща свои пари, измолва му по-голяма сума от чорбаджията, или моли о. Неофит да му даде от себе си, пък той после ще му ги възстанови – въобще подпомага младия подидаскал и свой съученик20, напътства го, укорява го, съветва го в писмата до Учителя и през годините нататък проявява покровителствено отношение, от което Захарий З. Круша очевидно се е дразнел).

Мъдрият Неофит го е посъветвал да не се впуска в спорове и непристойно говорене с другия си съименник, и Захарий му благодари „за утешението, що ни утеши за преподобнаго во йеромонасех Захария. Не престава от неговите си излияния, но времето не му помага. Аз си заключих устата и не му хоратувам, за да не ме разрануват неговите люти речи”.21

Неофит сякаш е спокоен („по неколко време, ако помогне Бог да ида на Филибе, според чорбаджийското хотение”, пише той), през септемри и октомври изглежда, че проектът българско училище във Филибе ще потръгне; следват уговорени от Захарий срещи с чорбаджията в Клисура, в Копривщица, където посещават тамошното „новосозидаемое” училище, в Сопотския манастир (на връщане от Копривщица), и редом текъл разговор с чорбаджията. Съобщителният тон на Неофитовия дневник някак не ни въвежда в емоцията на тези срещи. И в Копривщица, и в Карлово той отсяда в Рилските метоси, където е посрещнат „изрядно”, но...

Сякаш от нищото изведнъж се разстила поредната чумна епидемия22.

Дори в Истанбул – единствената прилагана официална мярка против чумата било изолирането на болния и на ограничения около него кръг хора. През 1837 г. в България – жертви на болест­та са почти 100 000 души, от които само в Пловдив 15 000. Декември същата година Гаврил Кръстевич (ученик на Райно Попович и под крилото на Ст. Богориди), тогава още в училището в Куру-Чешме, описва трудностите около чумната зараза; и споделя как едно от момчетата в пансиона се оказало болно, последвала карантина, опушване и очистване на всичко, а самия него не пускали да напусне сградата, нито пък да внася или изнася  книги (тогава той е трябвало да извършва обичайните книжни поръчки за учителя си Р. П.). Когато след два месеца пак слязъл в Града, научил, че „целият Пловдив се бил пръснал, цяло Карлово и всички села”, че някои от роднините му били покосени.

Но за Захарий Зограф периодът е изпълнен с поръчки, работа, и работа, и чумата е просто нещо наоколо, от което „Бог пази!”. Отново той вдъхва кураж у Учителя си: „Знай защо морията (чумата) нема да умират хич оу Филибе. Ето четиресе дена не е умрел человек от тая болес. За болеста да немаш грижа, нема нищо, но человеците секогаш прават от малко нещо многу. Но да сохрани Бог, ако би имàло нещо!”23 И разказва – в този непресторено ведър тон, как се изплашили чорбаджи-Вълкови, понеже у комшите им имало някой умрял, та напуснали Пловдив, а после се разбрало, че това била ратайкинята, която не от чума, а от проклетията на господарката си пострадала. Спасението било техният, чорбаджийският бастион – непристъпната Копривщица. Разбира се, особено чувствителния към болести, с усет към билкарство, връхлитан от разни телесни теглила, Неофит вече е бил вгледан в този мор. И наистина, нелогично сякаш е, когато хората истерично бягат от града, да се настоява за обратното движение.

Но от самото начало ли чорбаджи Вълко е имал намерение да си запази, да си задържи за закътаната Копривщица учителя-духовник, където наистина да си/се разгърне един съвършен малък, само български свят – с църква и училище с най-учения сред учителите, и усърден, и скромен, и с най-добрите деца, които „след като навикнат да четат и да пишат, да излезат вън да открият частно училище...”; защо да го жертва във филибелийската шумотевица и дали би могъл да го подели с Пловдивския владика?!

Без съмнение там, при срещата в Клисура, Вълко Теодорович е бил впечатлен от обаянието на Неофитовата личност; представянето „на живо” се припокрило с описваното от въодушевения Захарий Зограф. Затова и при посещението си в Рилския манастир, заедно с другите епитропи, за разрешаване на спорните дела на братството през декември 183624, явно Чорбаджи Вълко просто си е изискал (от новосформираната манастирска управа) йеромонах Неофит на българско, общностно, единородско (разбирай „свое”)  разположение (в Копривщица) и според както се „доразбере” с него. Така се обяснява онази „гузна” част от писмото му до Даскала от 9 март 1837: „Провождам ти едно писмо, което ми дадоха от монастир и като го прочетеш, да се не смущаваш, защо ти пишат за Коприщица, мене ми тогава така уидиса така да им речем и им рекох, а ние си знаеме какво сме хоратували, а они нека се сетне научат”.

В отговор на манастирското писмо Неофит реагира така: „това що ви е казувал чорбаджи Вулко, защо ме е пазарил за Коприщица, не е за Коприщица, но не знам защо ви е така представил. Ние сме говорили с него за Филибе, но аз или за там, или за онам, все молим Бога и молил бих неговата благост...”25

Като особено доверие и/или като форма на извинение за неизпълненото обещание чорбаджи Вълко го натоварва с таксидиотство, което става ясно в писмо на Захарий Зограф от 10 март 1837 г. Или просто е отвличал вниманието на ученика му, създавайки впечатление, че ще го ангажира и с други дела в Пловдив. В тази особена амалгама не бива да се изпуска от внимание и владиката на града – Никифор, около когото съществуват обеми от градски сказания. Във фактологическата си част те са по-скоро оскъдни – той е Никифор, родом от о. Лесбос, Пловдивски митрополит в годините 1824 – 1850, търпим към българското население, дипломатичен, в диалог с първенците на града; но във градско-фолклорната – изобилстват26.  Там също е по-скоро симпатичен герой, особено в сравнение със владиката Хрисант, следващият, заемащ Филипополската катедра. Очевидно самият Никифор се е опитвал да лавира, доколкото може, между напъните откъм Фенерската патриаршия да се възпрепятства българското в разните му етно-филически усилия; вероятно не е искал да застрашава комфорта си на вече филибелийски вътрешен човек, а види се съществували са напъствия и от руска страна. Така например К. Моравенов описва, че след смъртта му в някакъв долап в митрополията било намерено писмо от руския консул в Одрин, Вашченко: „и не знам от приятелство ли, гдето са имали консулът с владиката, или от обичаят, гдето имат консулите, почти всичките да се мешават в туземските работи. Как да е, Васченко с това писмо препоръчваше българските училища Марашко и Каршиаклийско и дума още, че слуша, че ще се направи и друго Централно, и него, и препоръчвал да ги защитава и да бди над тях, за да успяват, че като пастир и на българи, и на гърци длъжен е равно да гледа и двата народа. И други таквиз наставления, съдържаше реченото писмо”. (Любопитно е как се завихря историята около намирането на това открито руско писмо-вмешателство, използано от владиката „тартюфа” Хрисант и послужило за изложение по веригата до Цариград и до Великия везир, където се обяснявало, че ако да не бил именно този век, без никакво обяснение учителите, първенците-спомоществователи – на бесило, а училището със земята – на изгаряне. Съответният обаче паша – Исмаил Адил – мъдър старец,  „извикал садразаминът диван ефендият си, даде писмата и му заповяда строго да ги покрий, и да не приимат веке такива блювочи за наклеветените три лица, нито за българските училища”.)

Та, първото преборване, започнало по времето и със о. Неофит и училището при църквата „Св. Петка”, после се съсредоточава около Марашкото училище и учителя му (също ученик на Неофит), а Хрисант, Гюмушгердан, Цукала и др. гръкомани преследват и прогонват по старата схема дори и Найден Геров. Но тези събития предстоят в следните 20 години, до Кримската война.   

Дали с отклоняването на о. Неофит към Копривщица чорбаджията всъщност не го е спасил от евентуалните задължителни обговаряния, клюки и разправии между противоборстващите гудилска и българска общност – можем само да гадаем. Но и у Учителя (деликатно), и в писмата на Захарий Зограф (при него съвсем напористо и открито ругателно: „а кюравата нихна простота да им е единородна майка“) стои несъгласието към подхода „двойно дъно”. Недвусмислено Неофит обговаря ситуацията около живеенето в Копривщица (в писмо на гръцки до Райно Попович): „В тая къща едно се говори, а друго се върши”.

И вече тече 1837-а, година важна и в един регионален план. Според официални документи на турската администрация тя е „щастлива година”, защото предстояло да се случи нещо нечувано: Царят-Султан, притежателят на Империята, реформаторът, унищожителят на еничарския корпус Махмуд II, щял да направи обиколка из подопечните си територии и рая и „да пръсне между нея лъчите на справедливостта и покровителството си”. Ето как биват известени видинския мухафъзин и интенданта на Варна: „Падишахът е благоволил да издаде ираде, с което се съобщава, че през втората половина на месец мухаррем (април), с Божия помощ, Негово Императорско Величество е сторил намерение да посети първо Варна и след това Силистра, Шумен и Русе, пък може да хвърли един поглед към Видин и от там с Божия Воля ще се завърне през Търново и Одрин”. И че са необходими съответни приготовления за местата, където ще отседне Падишахът и свитата му, и че трябва да се направи „надлежното от ваша страна, щото на границата на подведомственената Вам област да се устрои бляскаво посрещане и изказване на верноподанически чувства”.

Прусакът Фон Молкте27, един от придружаващите султана при обиколката му из България  между 24 април и 6 юни 1837 г., описва усещането си, че това пътуване направило добро впечатление на населението, което „досега не било виждало друго, освен мъчители, които налагали данъци и изисквали ангарии”.  Султанът сърдечно бивал приет с „Хош гелдин – добре дошъл!” и „Машаллах – Бог да те пази!”, и Молтке отбелязва, че направил особено впечатление на жените, което, според него „е добро нещо в тази страна, гдето цялото възпитание се намирало в ръцете на жените”.  Варна, Шумен, Търново, Габрово, Казанлък – навсякъде Султан Махмуд II „с всичката си слава и великолепие” подарявал пъстри униформи, кожуси, шалове, табакери, скъпоценности, раздавал дукати (говорело се, че ковчежникът му носи 2 милиона и половина гулдена!). Султанът и свитата му пътували с 800 коня, секретари, пажове, слуги. Извънмерно. Видимо Султанът се е чувствал добре приет. Дори „ако някой би го видял в това настроение, не би помислил, че същият човек е онзи, който избил 20 хиляди еничари”. Фон Молтке не описва приветственото слово на митрополит Иларион Критянин при посрещането на Султана в Търново. Но оттам той, удивен от търновските къщи, пише – „Каква чудно хубава страна е тази България!”, и е в абсолютен възторг от Казанлъшката долина: „Цялата долина е една картина на най-благословено благосъстояние и най-богато плодородие, една истинска обетована земя. Просторните ниви са покрити с високи, колкото човешки ръст, вълнуващи се житни класове, ливадите – с безбройни стада овце и биволи. Въздухът е изпълнен с благовоние. Казанлък е Кашмир на Европа, турският Гюлистан, страната на розите”.

В Дневника на Неофит Рилски (с дата  8 май 1837) в реда на фактологическите изброявания събитието е споменато така: „В тия дни било царево прехождение чрез Болгарию”. И два дни по-рано: „Тогда било великое смущение по всюду о приготовлении царскоем”. Защото още от април от епистоларните си общувания той е уведомен за трескавата подготовка.28

Затова е странно, че в Букурещ (откъдето пише Марко Георгиевич) се знаело, били известени (от ученика на даскал Неофит, Иван Сопотненеца), че о. Неофит държал реч пред Султана, имал разговор с него и... „подарил ти верхна дреха и 10 000 гроша”. Мустаковите дори поместили това съобщение във Влашкия вестник.

По полетата на книгите си, като израз на удивление, или реакция на нещо написано, Неофит си отбелязвал отсрани „Зри!”, придружено с различен брой удивителни. Това писмо29, в което го изненадват с представяне пред Царо-Султано, вероятно заслужава няколко удивителни знака. И обезателно е върнало Неофит към странен негов сън (накратко описан в Дневника му с дата 19 март: „в сию нощ видел я сон, что обедовал купно с царем солтан Махмудом, и лежал той после обеда, сир. спа на моей постели”). Някакво фантасмагорично déjà-vu!

Ето как неусетно прекрачваме от реалната в желаната действителност; как един споделен сън, поражда видения, защото кой, ако не техният Учител, би имал одареността и особената привилегия да се срещне със Султана! Би било интересна среща между двамата почти връстници. Ето го и Султана, видян отблизо (описание, оставено ни от Ламартин): „Султан Махмуд е мъж на 45 г. Среден на ръст, с изящна и благородна осанка. Очите му са сини и меки, цветът на лицето му е кафяв, устата му миловидна и интелигентна: брадата му, черна и блестяща като катран, се спуска на плътни вълни върху гърдите му: това е единственият остатък от национален костюм, който той е запазил; с всичко останало, като изключим шапката, ще го вземеш за европеец. Той носеше панталони и ботуши, кафяв редингот с яка, обшита с диаманти, шапчица от червена вълна с висулка от скъпоценни камъни на върха. Походката му беше отривиста; погледът му — неспокоен”.

На Султана Захарий Зограф гледа прагматично и вкратце, но изчерпателно описва наистина хранителната среда, каквато е за България, а и за останалите провинции, ”щастливата му столицата” Стамбол. Оттам идват разните моди, но преди всичко в търгуването – да се взимат пари назаем и да се влагат в разни алъшверишни дейности, каквито и сам той ще захване, но без да оставя собственото си занимание, зографлъкът. „Султано европеизи ката ден нови гюмруци и оугурсузлуци, а на човеците мачно се видеше да оучат занаяте, но лесно им се видеше тарговията, та преди малко време и кои имаха занаяте ги оставиха и чужди пари награбиха.”30

Такъв е погледът на Захарий Зограф. Така коментира също и избирателния султански подход към раята, на елините данъкът е два-пъти по-висок, отколкото за останалите – прави бърз срез на икономическата реалност той; и оставаме с усещането, че е точен. Какво да му се дивим на Султана, има си цяла империя за коландрене31.

„Махмуд е велик човек само по сърце, непоколебимо да се бори и умре. Силата на волята му отслабва, когато трябва да действува и да управлява. Каквато и да бъде съдбата му, историята ще го пожали и почете. Той се стремеше към велики неща; той разбра, че неговият народ ще бъде мъртъв, ако той не го промени; отсече мъртвите клони на дървото и то не можа да даде сок и живот на това, което остава вън от този силен и здрав ствол. Това негова грешка ли е? Мисля, че да.”

Юни 1837 – с цялото огорчение от сплетните около Габровското училище32, отхвърлил предложението на Сръбския княз да заеме архиепископската катедра в Шабац, с изглежда разколебана увереност в продължаването на учителската си мисия, отец-даскалът Неофит поема на кон към Света Гора: Габрово, Калофер33, Карлово, Сопот, Карлово, Копривщица, Стрелча, Пазарджик, Батак, Доспатския хан, Панагюрище, Гирчище, Серес, Канли дере, Модия, Извор (покрай морето), Кумица, Атон. През юли: очистване, размисъл, поклонение, изповеди, молитви, покайни канони в разните светогорски обители: Хилендар, Зограф, Дохиар, Ксенофонт, Русик, Ксиропотам, Карея, Ивер, Котломуш, Пантократор, наред с „великое мучение” телесно (причинено от комари, бълхи и дървеници) – всичко, което се полага за едно поклонническо пътешествие. Години по-късно (в 1864), вече в напреднала възраст и архимандритско достойнство, Неофит ще напътства друг свой ученик, послушник в Рилския манастир, Димитър Маринов, за смисъла на монашеството, отшелническия живот и дълга. „Не одобрявам никак желанието ти да станеш отшелник за свое собствено спасение; ние – монасите – за това сме се отказали от благата житейски и от мира, за да можем всецяло да се предадем на служение Богу и на Църквата, тоест на народа. Наша длъжност е да бъдем сред мира и да изпълняваме заповедите Божии. Ако инокът се оттегли в манастир – то да бъде само за отпочивка малка и да приготви отъпелите си оръдия: вярата, търпението, благостта, кротостта и себеотричанието. Само на престарели вече старци е позволено да се върнат в монастира на постоянна почивка. Тъй са работили всички велики иноци – църковните отци. За това нещо обаче на инока трябва наука, изкусност в писанията. А пък затова всеки манастир трябва да има духовно училище и типография.”34

Обгледал високото и ниското, човешкото и вечното, отвъд изкушенията на светскостта, положил „малък хаджилък”, о. Неофит се завръща в България през българското обетовано място – неговия, Рилския манастир.

И понеже „дните са сички Божии и в секой ден може да бъде начало”, йеромонахът Неофит, отново в битността си на Учител, се впуска да гради началото – този път на копривщенското училище, да възпитава поредния випуск модерни, просветени, достойни българи. С цялото внимание, съсредоточеност и отговорност в тази мисия. Често родителите, осиновителите или благодетелите на тези деца (със съответно богатско самочувствие) имат доста високи изисквания към Учителя. Ето как пише и какво изисква един от видните чорбаджии Димитър Кириаку Мицора от отец-даскала Неофит: „Затова го изпращам на Вашата Всепреподобна Ученост и Ви моля да го имате като свое духовно дете, в училището да се занимава с уроците. Неговите недостатъци са тези, че говори със знаци на очите, а при това е и ленив, заспал, но това отдавам на възрастта му. Искам от него за напред благонравие, добро писане – гръцко и българско. Искам да обича и църквата”.35

* * *

Захарий Зограф рисува във Филибе, отец-даскалът Неофит се преборва с копривщенските големци, чорбаджийските деца и уредбата на училището, Райно Попович е в Сопот, Николай Христович е в Самоков учител, духовници от големите манастири, техни познайници, преброждат пространството и... пътуват писмата, книгите, дребните дарове и поръчки, и тази среда е плодоносна, нишките между тях са невидими, но истински, крехки, но изпълнени с енергии. Общата почва им е словото. Силата им е бодърстването и ежедневното усилие.

 

За намесите отвън, за търпението,

за спомоществователството

Знаков е и сюжетът, писмовното общуване между големия одески българин Васил Априлов и рилския йеромонах Даскал Неофит, в който е въвлечен по един сраничен начин (но централен за неговия собствен жизнен път) и Захарий Зограф. И както се случва, по-неоф`ити от Неофита, късно вдали се в езика, но затова пък с възможности и хъс, желаят и мощно се вписват в културната среда. Добро е, когато парите от търговията с водка биват влагани в образование, създаване на училище, подпомагане на издателски проекти. Но отвъд преголямото търпение на Неофит и в писмата му, и в избора му на учителстване се процежда една затормозеност от тази външна намеса, която, обвита в благодетелския целофан, е сякаш още по-тягостна и стагнираща. Той вече има горчивия опит от престоя си в Букурещ преди няколко години, и от общуването с другите благодетели, братята Мустакови36. Но спасяването е през словото – работа, осмислена, живяна, като дълг към „единородните”.

Докато у Неофит такова едно неодобрение може да се прочете в писмата му до най-близките:  Райно Попович и Захарий Зограф, то има други доста по-гласни възражения срещу „одесяните”.  Според проф. Ив. Шишманов, Раковски например „си е позволил да изкаже много непочтителни съждения за Априлов”, които звучат в остротата си така: „Знайно е, чи покойний В. Априлов къту ся бя провазгласил из България за просветител българский, само с голи речи и за пуста слава, от разни места Българии му ся изпроводиха и ръкописи, и монети, и народни песни, но то сичко ся изгубило, както казахми, после смъртта му. От народни песни, останали няколко си, преписани от него, но тъй като ся трудил да ги гуди по ритми, поправил ги по рускому свойство и така ги изкривил, щото ни руски, ни български станали! Той е бил толку чуден сребролюбец, щото е оставил няколко си млади българчета, учащи ся в Одеса да умрът от ускъдности, нужднаго им препитания и одеяния! А покойнаго Венелина, кой ся убърнал към него за помощ, оставил е без отговора, и той славний мъж от ускъдности е починал в Московская болница”.

Виктор Григорович, още млад учен от Казанския университет, после също докоснал се до учителската аура на о. Неофит, разкрива впечатленията си от срещата с Априлов, преди пътешествието си Из Европейска Турция, в своя Дневник, подробно разказващ за визитите му из руските салони, непросредствено предшестващи пътуването. На 21 юли 1844-а: „Был у г. Апрелова – Его физиогномия не рекомендует булгар. Любострастие и его­изм – ея черти. Совет и обещания. Крайняя мялочиня. Потерплю, узнаю, каков меценат болгарский”.

Погледът на младия учен-пътешественик.

А един от изявените копривщенски ученици на о. Неофит (препоръчан и изпратен именно от него в Русия), Н. Геров, пише за Априлов от одеския си период: „Той знае само да дава съвети, и то се в своя полза”.  Найден, презморски, се е оплаквал и на татко си, копривщенския библиотекар хаджи Геро, който пък за всичко, свързано със сина си, подробно се е допитвал до неговия учител о. Неофит – че Найден му се жалва, дето Априлов го препятства, което го усъмнява, но „заради учението” ще трябва да се търпи. Тоест, по причина на образоването. Но в 1843 г. пак за отношението на Големия към тия, малките българчета, внимателно, но огорчено и по копривщенски, бащата споделя: „отдету солнце да ни огрее, а то слана”. Малко подозрително е и обяснението, че Априлов е бил против – младият, очевидно талантлив лингвистично и всякак Найден Геров да продължи образованието си, с предположението, че колкото повече живее в Одеса, толкова по расте вероятността да не се върне въобще в Отечеството си. (!)

Вечното противоборство бащи-синове. Т. нар. бащи не предполагат или късно разбират еманципирането на младите, а синовете – в недодялания си период на натрупване и окопитване, трупат отрицание към „старите”, и конфликтът е по-голям, колкото едните са по-мъдри, дистантни и с възможности, и желания да направляват горделиво, някак отгоре, и съ-народните, и Отечеството. А другите – какво да говорим за някакви си „пъплещи” деца, както ги описва със симпатия Оджаков (вече в 1868 г.): „попрегърбени, криво ходене, подсмърчане и с ръкав бърсане, храчене и пр., което на българина не се вижда предусъдително, а обикновено: близо до природата”. И гъркините, жените на одеските българи, се погнусявали да канят тези млади хора, дори по сякаш задължителните празници като Коледа и Великден. Даже, добавя Оджаков, „ненавиждаха дебелоглавите българчета”. Разбира се, ние не си представяме, че е плюел по килимите Найден Геров, нали! По-скоро го виждаме като Добри Чинтулов, който си позволил да поправи декламиращия модни руски стихове Априлов  (обаче бъркайки ударение) и вместо высокò, изговорил в` ысоко. За забележката си Чинтулов бил наречен „молокосос” и наистина – „работа ли беше на един семинарист да чете нотации на едно високопоставено в обществото лице – един нотабил на един народ”.

Можем ли да упрекваме отец-даскала Неофит за неговото писмовно отдръпване – разбира се, че не е могъл да понесе намесата в езиковите си, тълковнически и преводачески занимания, когато изведнъж, от Одеса, сякаш му нареждат да досъчини на мечтания си Лексикон и една руска част. И то някак съвсем открито – дори в Денницата, като бележка, Априлов е написал колко добре би било това, как той е направил предложение на Неофит, но „по сие время, не имею никакого от него ответа”.

Разбира се, виси във въздуха въпросът (сам по себе си заядлив), щеше ли да има българско училище въобще (в частност Габровското), ако елинофилът Априлов с руско лустро и глава на римски император, прероден за българското, не беше посетил в началото на 30-те Истанбул и не беше усетил в столицата на Империята реформаторския климат37, и по собствените му думи „изявил желание учредить правилною школу по Европейскому образцу?”

Е, Найден е преминал през одеското възпитание, но Неофит успява да „спаси” ученика си Захарий, да му внуши онова, което вече му е преподал – да следва собствения си път, да разгръща дарбата си, да твори, според даденото свише, „да не балнуваме секакво”, защото „в многото не е доброто, но в доброто многото”38.

И все пак, за известен период Захарий Зограф е бил силно заинтригуван и впечатлен. И замислял планове как да би могло да стане, та да бъде препоръчан от учителя си на Априлов и Палаузов, които „воистин се види дека непременно желаят просвещението на тоя варварски и завистливи и самолюбиви род проклети”39. И по какъв начин „незабавно да се влезе в Академията царска”. Знаел е, че се търсят младежи40, а той, на своите 28 г., с десетина е бил попрехвърлил изискваната възраст, но широтата на погледа, увереността в професионалните качества – „силата на занаято ми”, са му давали увереност за участие в един такъв житейски проект. От тукашните чорбаджии е разочарован, но „па се не очàювам, като видим такива диреци, що се показуват на нашите надежди господари Априлови, и познават се защо ги е европейската и просвещенно народната майка отхранила”. Със следващо писмо (от 30 юни 1838), той моли отец-даскала Неофит да пише до високопоставените одесяни „молебно и жалебно”, но и подредено (вече е съставил въпросник – конта), под номер, относно интересуващата го реалност:

„1. Нумеро. Може ли да се флезне41 оу Петропулската царска академия, която е и зографическа, и иконографическа и халкографическа.

2. Нумеро. Може ли и милиордско учение да се зима.

3. Да изпитат може ли слободно да се флази (или сос некой колай) оу фабриките, които прават огледалата и на мукава, що ударат лустро, сиреч табакерите, дето прават и тепциите, таблите, що дават на них слатко. И на дарвото лустро що оударат.

И може ли слободно да ходи человек по академиите и по фабриките и сос колко харч на годината може идарè да стане человек42.”

Разширяване на занаята, покриване на разните възможности за художествено изобразяване, въобще усъвършенстване с деловитост и патос – съзнанието му е било прекрачило границите на Румелийското и е обитавало фикционално другата, Православната империя – Русия.  Контата завършва със самопредставяне и напомняне за собствената качественост, изява на завидно високо самомнение, същевременно съвсем не брутално, не за „фалба, но истината да се засвидетелствува”, и осланяйки се на умереността на Учителя „и какво е прилично, така пиши”... Месеците са изълнени с нова работа, в надпревара за доказване в техниката „на мокро” и „на дувар”, писмата с учителя са фиксирали уж битови подробности, но всъщност отново поглед към (спасяване в) детайла – тук на цветове, внимателен избор на тъкани, места за набавяне на дрехи, шивачи и пр. И Учителят, и Ученикът имат своите пристрастия, виждаме ги модно ангажирани: пояс обезателно от памук и коприна, ширитът да е тънък, а петлиците по-дребни, и „ренкот му е да златок”; връхни дрехи, подплатени с лисичи кожи (че в Копривщица климатът е остър), внимателен избор на кон и пистолети (с особени инкрустации) и пр. пр.; приятели пътуват до Стамбол, където познати търговци, на добра цена ще пазят за тях съответната стока – кафе, пръчки червен восък, кадифе...

Но защо Иконописецът се е интересувал и от халкографията? Чорбаджиите са неколцина, но се обособява една, днес ще я наречем, пъстра средна класа – българи, православни; повече или по-малко имотни хора. Зографът знае – правени са щедри дарения за гравиране на калъпи, от които могат и са се вадили хиляди отпечатъци (хартиени) – нещо като да поръчаш икона на майстор-иконописец, но дарът ти да се удесетори по съответен халкографически начин – като, разбира се, името ти остава на всичките екземпляри на иконата. Това за този, който благодетелства, а Захарий Зограф – той е с хъса на първопроходник-изпълнител. Той би желал да изпълнява поръчките, да твори образите, да пресъздава библейските и раннохристиянски сюжети със самомнението, че става все по-изкусен в работата, че се усъвършенства. Не случайно и времето съвпада – точно 30-те години се сочат като най-голямото разгръщане на щампарницата на Рилския манастир. Проигуменът х. Исай Рилски (самият ктитор на множество клишета, гравирани във Виена и Будапеща) дори организира построяването на изнесена извън манастирския комлекс щампарница. Да си припомним думите на о. Неофит от предговора му към „Опи­сание болгарского священого монастиря Рилскаго”: „Защото той е украшен со всичките ония дарби, които собствено приличат на един царский и патриаршеский монастир. Той е един совершеноподобен на царските и патриаршеските святогорски монастири со всичките тем принадлежащи чинни устроения, сиреч честен за своята древност, почитаем за своето пустинно положение, достохвален за своя великий основател и освятител, чудим от всех за своето известно правило церковно и за всичкото внутренно благоустройство, похваляем и за внешното негово благолепие, и за множеството юночествующих в него. ...И затова всички желаят равно, колкото и за Божий гроб, и за Свята гора, да дойдат на поклонение и на това святое место и единствено свое болгарско чествование, за да се поклонят целокупним и целебоподателним мощам преподобн. отца нашего Йоана Рилскаго чудотворца...”

Да, но проектът „усъвършенстване в Петопулската царската Академия” видимо не се разисква,  Захарий Зограф споменава, явно попитан от Учителя си: „и за Одеса от моя страна сега да не писуваш писмо, по-добре измислих оустно да се разговориме и тогива, ако е Бог рекал...”. Грижи имат и двамата (на единия му завиждат, злословят, дори и има опити да му саботират работата, а другият се чувства заточен). И оскърбен от тукашните неточни взаимоотношения; отдръпването му от темата Захарий е усетил също. В писмо до Райно Попович, по същото време, през ноември 38-а, Неофит споделя: „само конечното ми отчаяние и охладение за тия работи, що се касаеха до нашето любородство, защото сам черезвичайно огорчен за някои наши си тукашни работи, които никак не можеха да тръгнат по желанию нашему со всичките наши кровави поти и неутомими трудове. Того ради и произведе ся во мне толкова хладнокровие, щото совсем паднах во отчаяние и оставих се от всичките намерения, които се относеха за ползата нашего народа”. И Райно го утешава мъдро: „Такива са, Господине мой, българските сичките работи, не вървят както трябва и както мисли някой по най-добро да ги управи, ами както ся случи и както си варвят”43. Така, през дружеските думи на приятели и ученици Неофит е изваден от „глубокаго рва лютаго отчаяния”. Въодушевен от писмо на Захарий, той му отвръща: „То ми биде като некой добър приятел, когато дойде некому и като се поразговори человек, и поприкаже си скорбите, приима некоя утеха”44.

Неофит знае, че времето е, което ще ги вразумява, да не са така възторжени към новите начинания, особено като са привнесени отвън: „времето ще ни научи на сичкото: познавам аз защо ланските ми мудрования отстоят елико востоци от запад, от сегашните, а ако и продолжи Бог живота, та догодишните отнюд не щат да согласуват со сегашните” и „да не начинаме глаголати в себе: отца имами Авраама, сир. В. С. А. П. М.45 и прочия”.

 

* * *

Проф. Иван Шишманов прави едно деление на учениците на о. Неофит – ученици от манастира и от Самоков (неколцина – и имената им са: Захарий Зограф, Кесарий Попвасилев, Димитър Смрикаров и Николай Христович Тонджаров), и втората, многобройната група (сред тях са Христо Попвасилев, Захарий Княжески, Калист Луков, Захарий Икономович Круша, Цвятко Недев, Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Пулеков, Христо Димитров)  – от Габровското училище, от Копривщенското и от манастира, след прибирането му там46. И наистина тези са част от личностите, които в следващите десетилетия осъществяват културното, политическото, духовното преобразяване на Възрожденска България.

Знаем основното, че култивирането на патриотичното национално съзнание става масово чрез училището (със съответна система и литература), през периодичния печат, в и около обществения живот. Впрочем, пробивът в асимилирането от страна на Турската империя е именно в отсъствието на светска училищна система. Затова и в периодиката от края на 19. и началото на 20. век изобилства от статии и студии за това кога, къде и как в България е създадено най-първото училище, под еднотипното, скучновато заглавие бележки по развитието на учебното дело в съответния град. А всъщност – прелюбопитно. Та, преди Самоков в Копривщица в 1822 г. е отворено първото българско общинско училище по инициатива на – ето как се явява фигурата на чорбаджията – чорбаджи Вълко Чалъков, а за пръв учител е повикан даскал Никола от Самоков. В годините до 1830-а в частни къщи учителстват и други. Помагалата са Часослов47, Псалтир, а след 7-8 години обучение се продължавало с Апостола. Дякон Йосиф въвежда Псалтикията48 и сметките (събиране, изваждане и умножение). Още малки тук са Стоян Чомаков, Найден Геров, Грую Манев, Христо Пулеков. В средата на тридесетте Захарий Круша – сам вече подучител – преподава и деление! Неочаквано, но съвсем естествено, учениците се увеличават и Чорбаджи Вълко подарява като парцел градината си в Средната махала, на левия бряг на река Тополка, и голяма сума пари49, и в деня, когато Църквата почита св. първомъченица и равноапостолна Текла – 24 септември 1837 г., новото училище е осветено от Пловдивския митрополит Никифор.

Дали се е молил със словата на св. Киприян „Яви се нам, Господи, както си се явил на апостол  Павел в оковите и на Текла в огъня!“, произнасяйки, по собствените му думи от Дневника краткое словечко увещателно и похвално? Но именно тук – в Копривщица (на турски Аврадалан – женска поляна, а в писмата Коприщица) – идващите две години учителства отец-даскалът Неофит. Програмата е следната: Български, Гръцки, Граматика, Свещенна история, Всеобща и Българска история, География, Катехизис, Аритметика, Физика, Псалтикия. Йоаким Груев разказва за Копривщенското училище и предстоятеля му така: „Като калугер Неофит носеше монашеско облекло: сукнена висока калимявка, сукнена антерия, връхна дреха, подплатена с лисичи кожи50. За такава подплата той имаше няколко кожи от дивеч, които лете простираше на двора, за да се проветряват. Живееше в една стая в училището и се хранеше със скромна храна, която му приготвяше неговият слуга. Строг и точен, той не прощаваше и най-малката нередовност, ни най-малко отклонение от установения ред. Нервозен, той лесно се дразнеше от най-малък шум и в яда си понякога употребяваше пръчката за вразумяване на немирните и непослушните. Съзнателен на своето достойнство, о. Неофит се държеше високомерно и вдъхваше срахопочитание, но в разговорите си беше благ и приятен”51. Всъщност, дори в кратките споменавания в Дневника на Неофит Рилски, се усеща крайната драматичност при стълкновенията с децата, особеното вътрешно разклащане, когато се стигало дотам: „В вечер ощущавался и бил детище!”, „Окаяная совест!”; „Гневался паки неисказано о детищах!”. Защото нали всичките му усилия по съставянето на българска граматика, по изправянето на езика, по разграничаването между разговорен и литературен български са за тези млади българи („полза да оучиниме на нашата любезна юност и нихните нежни души” – в манифестния текст на Неофит, приел формата на предговор към неговата „Болгарска граматика” ).  Техният високоучен Дидаскал се стреми да преподаде благодат и сладост, струящи от българския език, така както е за него езикова обективност. И той се е молел заедно тях, преди началото на учебния ден: „...за да можем, като слушаме преподаваното ни учение, да пораснем за слава на Тебе, нашия Създател, за утеха на нашите родители, за полза на Църквата и Отечеството”. 

И да, тази молитва-вричане, самата тя формира и изисква стоенето в подобна позиция, съответен, в полза – и на Църквата, и на Отечеството.

Меценатите: Големите чорбаджии Чалъкови,

още известни като Чалооглу

Още в сп. „Български преглед” през 1896 г. се публикуват Спомени за Чалъковци, а пък 1939 г. в сп. „Родина” подрежда първите три поколения от така изявения копривщенски род, като се започва със Вълко, наречен Поклонник, живял между 1700 и 1780, мине се през второто поколение: Тодор (1730–1818) и хаджи Найден х. Вълков. Някъде в 1775 г. тези Чалъковци от Копривщица построили болница в Хилендарския манастир! И така достигаме до третото поколение, „най-тежкото”. Там са  Големият чорбаджи Вълко Чалъков (1765–1841), „Благодетелнаг ми господара Чорбаджи Вълка Теодоровича”, го нарича Захарий Зограф, в романтичния период на техните отношения, Стоян Теодорович Чалъков (Големия чорбаджи Стоян, 1768–1850), и  Нешо Теодорович (1770–1869). И техния братовчед Вълко Куртович Чалъков (Малки), подновил в Пловдив църквата „Света Неделя”, и основал Светотроическото училище, починал 1837! Прекарвал повече в Цариград, а по време на Гръцката завера се носи мълва, че Султан Махмуд II изискал от него да намери достойни българи духовници, за да излъчат от тях патриарх (вместо обесения) и владици (наместо гръцките митрополити!52) Оженил се повторно, към 1815 г., за Елисавета Голямата Кокона, едната дъщеря на х. Косто от Самоков. Другата дъщеря – Християния, е снахата на Захарий Зограф.

Джелепи, абаджии и бегликчии, което ще рече – банкери върху добитъка. Но така е след поколения и векове труд, умереност и стоене върху своето. Бегликът е паричен данък върху дребния рогат добитък, а джелепите са едрите търговци на овце и кози, отглеждащи ги за доставка и снабдяване на големите градове в Османската империя; бегликчиите представляват и представят  богати фамилии, освободени от извънредни данъци, докато системата не се изкористява и те леко загърбват задълженията към империята, за сметка на собствената си паралелна търговия. Поради което биват натоварени с особен данък – джелепкешан бедели. Но централната власт има особено внимание върху поощряването на скотовъдството, върху т. нар. царски имоти в поробените територии, които могат и трябва да хранят столицата и лично султанския двор. Джелепите събират стоката си из целия Балкански полуостров, султански охранители пазят стадата им при сезонното придвижване от планините на Подбалкана към тучните пасбища около Солун, както и по Бяло море на юг и изток. До Танзимата (периодът на обществените реформи в Империята) джелепите са „закрилници на раята пред властите”. Случват им се и съответни превръщения. Пътищата ги облагородяват, те се вглеждат в къщите, живеенето става охолно, качеството на живота нараства. Известно е, че бегликът в цялата Европейска Турция (с малки крайдунавски изключения) при управлението на султаните Махмуд II (1808–1839 – онзи, същият, който премахва еничарския корпус) и Абдул Меджид (1839–1861) е ръководен, усвояван, коландрисван от рода Чалооглу. А бегликът (когато той е вече събиран не в натура, а в пари) им е даван на лично доверие – „еманет”, без гаранции. По повод описанието: „ние срещнахме българи пастири, които караха огромни стада кози и овни. Въоръжени до зъби и облечени в кожи от глава до пети,  те по-скоро приличаха на разбойници, а не на мирни пастири, оставили своите пасбища”. Н. Начов53 коментира, че това ще да са били пастирите на прочутите копривщенски джелепи х. Вълко и х. Стоян Чалъкови. За последния Йоаким Груев разказва: „На стари години в Пловдив той упражнявал влияние и власт, каквито едно време имал по-старият му брат Вълко. Добродушен, пъргав и дръзновен старец, той не се ленеше да брани и закриля пред властите онеправдани сиромаси. Аз имах случай да го видя през май 1844 г. в Копривщица, гдето бе дошел по случай на освещението на новосъградената черква „Св. Никола”. Той бе едър, бодър и весел старец; носеше широки панталони, връхна дреха, сако и на главата си фес, с зашит на него сребърен знак за отличие, с който бе награден от правителството като бегликчи-баши”.54

А митологичното съзнание помни и такава султанско-чорбаджийска история. Как веднъж, като израз на похвала, Султан Махмуд II потупал по рамото чорбаджи Стоян Чалъков, че за Байрама хората му са докарали най-гледаните овни (защото месото на балканските овни в столицата се ценяло повече и било по-скъпо от тлъстите карамански овни!). На докоснатото от Султана място чорбаджията прикрепил специално излята златна ръка. И... се движел гордо с тази властова инсигния. Защото, нали всяка власт е от Бога! А в Пловдив се знаело, че Големият чорбаджи Стоян не позволявал в къщата му да се говори на гръцки. („Какво е това „калимера”,  кажи ми „добро утро”, та да се изпълни къщата ми, да те разбере и Господ и свят” – казвал той.)55

Горди, със завидно тежко самочувствие, чорбаджиите се усещат еднакво уютно и в Централна Европа и в Столицата на империята. Синовете им учат във Виена (Георги, син на Големия Стоян и Никола и Атанас, синове на Малкия Вълко и др.), а прекрасната, закътана Копривщица вече им е място за отдих  (разкази спомнят, че и жените им дори яздели коне, ей така, за забавление) или пък за спасяване от епидемии зад непристъпно високите дувари. И меценатстват: във Филибе, в Рилския и Бачковския манастир, Сопотския, Троянския, на Атон56, едновременно и в малките градчета и църкви, и на Божи Гроб57.

Описвайки географски и исторически пловдивската църква „Св. Богородица”, Константин Моравенов всъщност свидетелства за един от начините на спомоществуването – дългосрочните инвестиции и погледът, отместен в един по-преден хоризонт: „Тая черква до дохождението на владиката Никифора и на големийт чорбаджи Вълко Теодорович Чялоглу беше мушия на главнийт в градът учител, тоест от приходите се плащаше той и подучителите, които предаваха старогръцкийт език по вехтата система и с тъмната граматика на Ласкареос. И приходите бяха повече на тая черква от чаршалите и от чужденци, че е близо до чаршията, та всички тичат там да чуят божествената служба в неделя. От махленците, с изключение на малко почтени къщи търговски, другите не пара да дадат в черква, но още да грабнат нещо гледаха. Такива бяха тогавашните, както и до днес по злощастие гледаме. Това като гледаше чорбаджи Вълко, извика първийт учител – дяда иконома поп Костадина – един ден и го попитал с каква заплата, да си я взима редовно и да напусне черквата свободна, се благодарява. Той му се отговорил, че за него иска 6 и за сина му Николаки, който после се опòпи, и за поп Йочя, които бяха подучители, 4 хиляди – всичко 10 хиляди гроша. И тогава се контратиха писмено, а черквата, като останала свободна, определи чорбаджи Вълко редовен епитроп, комуто наложи длъжност всяка година да дава сметка, докле го държат, и отчет за остатъкът от приходите, когото стараеше се да се вложи под лихва на здрави места. И така следвало до живот чорбаджи Вълко и след смъртта му брат му чорбаджи Стоян, имаше черковно попечение, гдето от 1825, гдето се въведе тоя ред до 1845, тоест окол 20 годин, състави се един влог, с когото намислиха, че можат да подкачат да направят черквата нова. И като в онова време най-богатите бяха в оная махла, можеха, ако не стигне влогът, да съберат спомоществование, както и стана, за доправа на зданието, и така се свърши и стана прекрасна черквата на 1862”.58 И т.н.

За похватите на господаруването

в 1838 година и какво коства това

на финия, чувствителен Неофит

 

По неговия си чорбаджийски маниер, нареждайки на рилските отци да отпуснат брата си за още време59 и обещавайки на Неофит, че ще спомоществува за издаването на Лексикона му60 (ясно е било, че това е най-важната лична задача на отец-даскала), чорбаджи Вълко предлага и подписват (на 1 септември 1838) „своеручно и двамата за твердост и уверение” договор за следващата учебна година: 

„Известно да будет всякому лицу какво ми долуподписаний согласихме и паки помежду след едногодишното мое седене в Коприщката школа да остана и занапред още шест месеци, сиреч от Септемврия 1-го (1838 лето) до марта 1-го (1839), ако будеме живи, и заплатата ми да варви паки като в заминалата година, сиреч по 500 гроша на месец.”61

Така, от една страна, Копривщенското училище е подсигурено отново с най-добрия учител (то вече се съревновава с Габровското, както и тукашните с тамошните чорбаджии, а вероятно и с Мустакови), от друга: известени били и в Одеса (Априлов и Палаузов), че чорбаджи Вълко ще спомоществува с 30 000 гроша (10 000 лични, а останалите от роднини) Речника (Лексикона) на Неофит, и от там се получава писмо, което добавя към титулатурата му „почтенейшему, любороднейшему и усердейшему Кмету”, както и конкретни похвали:  „Ваше Високоблагородие, движимий от усердие к просвещению нашего рода, жертвувате с вашите роднини тридесет тисящи гроша за изданието на неговия Словар... той Словар ще послужи за болгарите да начнат да се просвещават, да узнаят себе си, язикат си... Затова почтенейший Кмете Г. Вълко правете им училища и подканвайте ги да прават дето могат и да променат богослужението на болгарска служба”62.

Знаели са „господари Априлови” техниката на фината настройка, точно както подобна усетливост е имал и Захарий Зограф. Той беше напътствал Учителя си как да води преговорите с чорбаджията, как хем умерено, но съответно на учителското си достойнство, да определи заплатата, която да е едновремено по-висока от габровската, но и да не е прекомерно и ето че, според прогнозите на ученика, са се закръглили 6000 гроша за годината, като непрестанно е вниманието: „за това се весма пазим, да не би нещо попросил от мерата вънка“. 

И не по-малко важно от възнаграждението или „возблагодаренето“ ще е основното – работата на Учителя му, досъставянето на Лексикона, който си е тълковен речник, както и други книги: „Без една реч ще се типоса сос помоща на сичката Болгария и не волею (според речта чорбаджийска) не само Лексиконо, но и още многу ще се родат книги от вас. И не требе да имаш попечение за една пара и вашата заплата ще е доволна и много ще си благодарен и препочтен, и всемилостивий Бог да ти заплати согуба заплата. Молим тя, оучителю, да не би се прилуч`ило да остỳдиш това щастие на нашите бедни Болгари. Ас сега ще ти позная любовта на Болгарите“.

Голямото, преголямото желание на Захарий Зограф да успее в довеждането на учителя си, за вграждането му във Филибе, може да бъде проследено в честите му писма от цялата 1838 година:  „Много хоратуване мене не прилича, само требе да помислиш доброто на това сколио, що ще да стане на Филибе, що ще да си отец да родиш Болгарете... оу виделото, и защо ще станат сичките Болгаре спомоществуватели. И Вашата заплата не ще да е проста, много пати писах и казувам ти сос моята простота, за да ти уверим. Защо моята теплота колко е много не можем да я опи­шем за нашите Болгаре кюрави, от които съм страдал много“. Но не е бил такъв пътят.

Ако излезем встрани от непосредственото разочарование на отец-даскала Неофит Рилски, ще прозрем – далеч по-важна от мястото на разгръщането ще се окаже дейността му, посредством която се събира групата от негови ученици, формирана по онзи естествен и особено Боговдъхновен апостолски принцип! Грижата за тях, напътствията, личното общуване, но и междуписанията, обменените сили, са неговото послушание; той е „манастирски човек”, но и „господарски“63, в света е:  през учениците и заниманията с езика, и преводите, дори и от особено затворената, дувареста, надменна Копривщица.  Такъв е техният път.

„20 години от какво си трескам главата сос това многотрудно звание по дълбоката темнота Болгарска сос малата искрица, която известно, запалил сам я от вашият светилник.” С известна умора споделя пред учителя си Неофит Николай Хр. Тонжаров.

А предишното завъртане (на училищното) извървява хода през килийното училище, през метосите (например само в Самоков те са няколко, на знакови православни манастири). Митрополитските кондики разказват, че игуменът е и общински деятел, на когото общината плаща – „200 гр. на даскало егумено хак дадохме”, или пък назованият Самоковски митрополит Филотей – който в 1816 г. съградил училището и го „устроил с учители тогдашни”, всичко придружено и с обдаряване (парично и в натура), преди отново да поеме към Света Гора (три години по-късно). Така се сформирал бюджет, отделен от църковния. По подробно описаните „школски хесапи” става ясно, че са подържани няколко учители. Всъщност все учители-духовници64.  Именно в годините, в които Захарий Зограф е бил малко момче, тъкмо в неговото време за учене. 

Едва след отец-даскала Неофит, надарен с особеното призвание да формира просветени личности, започва да се съгражда системата от ученици, които провиждат, бавно осмислят, но градят собствените си биографии, около и пряко свързани с харизмата на своя учител. Около упорството и неуморната му взискателност. През настояването в труда65. И защото те са овладели преподаденото в словото от Евангелието и знаят, че „Синът нищо не може да твори Сам от Себе си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът”.

Той е техният рилски отец, а те са неговите (под)балкански ученици. И този паралел не е насилствен, а съвсем органичен, защото съществува непрестанното съотнасяне с делата на Учителя,  дори и вече от възрастните му ученици66. Плътта, фактурата на техния живот и занимания са пряко, макар и в един регионален смисъл, евангелски. Добрата вест, глашатайството на системата бивам-ставам, онова, което съм през моженето. Така и словото става плът и живее между.

Ето я и картината на създаването, на ученичеството, на светското послушничество, отпреди въвеждането на „взаимната метода”:  на 45 души ученици се падали едни по-напреднали в учението, наречени калфи. За да се отличават и пространствено, те заемали място около учителя и имали длъжност – да показват при питане другите ученици в Буквара, Наустницата или Псалтира, също да заместват учителя при отсъствието му. Четяло се на висок глас, тъй че отдалеч се чувало как се работи. Никога едновременно двама ученици не можели да излизат навън (което движение се изобразявало на т. нар. панакида – дъска, закачена на вратата, която двустранно имала надписите: „и” – значи има излязъл извън училищната стая, а на обратно – „д” – от дозволено, сиреч свободно е за излизане). Учениците ставали прави, когато учителят започвал да ги изпитва в четенето. „Ако някой ученик се малко сбърквал, веднага следвал бой по ръцете, а ако съвсем не знаел, окачвали му на врата „гюлле” и в такова положение чел прав дълго време. Едно от леките наказания било да се изчисти нужника. За безчинство затваряли ученика в зимника. Ваканцията била къса, 2-3 седмици, през месец юлий.”67 От подобни опи­сания на по-скоро външното, на принудата при заниманията, става ясна наличната необходимост от друга система на преподаване, на обучение, която към първите едно-две десетилетия на 19. век вече е в обръщение дори в съседните Гърция и Румъния. Системата, изобретена независимо и паралелно от Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър, и възприета от Католическата църква в Англия и Уелс – е всъщност партньорско обучение.  Базира се на естествените лидери в групата, или, когато един изявен ученик усвои материала и успее да го предаде на друг, той бива подкрепян, тоест стимулиран, при предаването на знанието. Метод днес известен като учене чрез преподаване.

Напредналите, наричаните по подобие на еснафите калфи, са разпространители, ретранслатори, проводници на светлината. Светлината на словото.

 

За самоковските изявени ученици 

(калфи) на отец-даскала Неофит.

 И за самия Самоков. Описвания

 

„Самоков се нахожда близо до корена на Рила планина, до едно нейно ребърце, което те наричат рид, баир, на раздалеч от Пазарджик 13 часа, край река Искър, която тече откъм западната му страна. Жители има около 9000 души, от които 1/3 са турци, останалите българе и няколко стотин евреи. Българете са повечето абаджии и някои си търгуват с Цариград, Сърбия и Босна, а жените им работат шаяци и аби. Къщите им са повечето на два ката. Самоков има 3 църкви, 12 джамии, 3 частни школа и 1 общо, направено още в 1800 лето, което има една библиотека само с гръцки книги, 2 халкографии, 4 метоха, в които живеят изповедници, пратени от различни манастири, 2 други с до 40 души калугерки, 1 сахат на кула, 40 хана, 15 табахани68, на които работат сахтияни69, гьонове и мешини70, 15 мутафчийници, една обща баня, защото повечето къщи си имат. Тоя град е столица на един Бей и един Архиерей, и е прехвален с изкусните си кунописци.”71

Но да се върнем на пояса от ученици-самоковци.  Качествата „скромност, точност, справедливост и напредничавост” опис­ват езиковеда, писателя, педагога Христодул Костович Сичанов (връстник на Захарий Зограф,  роден 1808 г, началото на духовното му израстване е послушничеството в Рилския манастир). Поема Габровското училище след даскала си о. Неофит72. И пак при неточности в заплащането, пак с усилия за бита („Там ме хванаха за първа година 600 гроша, а за 7 месяци габров­ци не ми дадоха и аспра.”). В противоборство с пристигналия в Габрово от Русия Тодор Бурмов, относно системата на обучение, успял да надделее в спора и да се запази преподаването на стари и съвременни езици. Сам владеещ старогръцки, новогръцки, френски, румънски и отчасти немски, след внезапната смърт на Константин Фотинов се отзовава на поканата на Американското библейско дружество за довършване на работата по превода на Библията и се премества в Цариград, където живее поне до отпечатването `и в 1871 г. От коректорско-редакторската работа през Вечния календар („Мясецослов или календар вечний, собран от различни други, украшен сос многу назначения, потребни секому человеку”) и Българската аритметика до съвсем естественото „връщане” от учителстването към езиковото усърдие върху Библейския корпус. И всичко това, наред с несгодите, терзанията, колебанията и какво ли още не – „за потреба на единородните”.

Кои още: там са Николай Христович Тонджаров и Димитър х. Йоанович Смрикаров.

Доста по-късно печатницата на Карастоянов ще отпечата такъв един документ, намерен сред вещите в къщата на „многозаслуживий учител Николай Хр. Тонджаров”. Особена клетва-вричане (в стил тайно общество от Оксфордски възпитаници) с прекрасното название „Контракт о Любве”, имаща ни повече, ни по-малко следното съдържание:

„Во имя Святая Троици оутвреждавам любов с Господина Николая Христовича и обещавам му се да я сохраним до смерти, ако и да ме преогорчи в некое предприятие. След нелициемерната же любов и да му се покорявам за сичко добро дело, и да го слушам на секой совет разве от дваждъ. Оу живота си да имам благословно да го непослушам, за какво да е или зло или добро дело мене неприятно. Такожде же и да не оупотребим пред него никое лукавство, нити лицемерие, да сам оусерден и готов в секое (Боже сохрани!) злощастие, ако и да би било за смерт. К сим да будет вся моя негова, разве от две вещи. Да сохраним до смерти тайните му, които искрено щеше ми откри, нити да го злословим о тай пред человеци. Ако некогда, като человек, щеше прегреши или щеше се онеправди от зли мужие, да будем с него и в темницу, и в погубление, да стоим на сичките негови зломисленники и хулители сопротивен; нити да и станем единомисленик. Сия с помощи Божию обещавам се и есъм

Димитрий Хаджи Йоанович, и приятел добрий верний усердний, подобне нелицемерний, искренний и до крове...“ 

Датата е 25 април 1835 г. 

 

Желания, безпокойства и очаквания...

Тези млади мъже (кръгът – учениците на Неофит П. П. Рилски, връстниците на Захарий Зограф), те са самоковско-книжовно-съзаклятническа група,  част от Неофитовата завера, самоорганизирани около преподаване, писане, превеждане, издаване, разпространяване на книги; разположени са на пътя на книгата.

(…)

 

 

 

Бележки

 

1 „Что братец ожидаемо, торжище отворено, лавки полни всякаго купечества и в безистен находятся скупий бисер, усердний купец да изволит, мнози глаголют о торжище атонское иние сице, обаче дондеже не приидет человек и непрекоснется делом и словом, не может уразомети добраго бисера”. (НБКМ, II А, а.е. 4645)

2 Сбм III, 402, в писмо на Д. Смрикаров, с. 162

3 Турската администрация описва случая дословно така: „Получи се рапортът ви, с който съобщавате, че някой си Фейзулах, самоковски жител, се вмъкнал в дома на самоковския митрополит, калугерина Игнатий, и почнал да му говори някои неприлични думи. Понеже митрополитът не можел по лесен начин да го изгони от къщата си, повикал чрез един чиновник бюлюкбашията. Последният, когато се мъчил да изгони лудия, изстрелът от неговия пищол попаднал върху митрополита, който починал намясто, след което бил убит и поменатият Фейзулах. Във Високата порта се получи от Патриарха един такрир, според който, понеже поменатият митрополит дължел големи суми към патриаршията, последната наредила да се изпрати там екзархът на име Кирил, който да прибере при опис всичките вещи и суми, останали от митрополита в дома му, който сте запечатали, и да ги пренесе в Цариград в Патриаршията. В свикания за случая Синодален съвет било решено в Патриаршията да се изпрати за Самоков и за подведомствените му околии новоназначеният митрополит, пак на име Игнатий. Понеже неговото изпращане е предстоящо, погрижете се щото останалите вещи и пр. да се предадат на казания по-горе чиновник.” („Документи из турските държавни архиви”, т.3, БАН, 1940 г.)

4 В писмо до Авксентий, по това време йеродякон на служба при Кюстендилския митрополит Артемий.

5 „Стихи надгробнии с красноречием обясняющим имя и епархию обиеннаго архиерея“. Ето неговото начало:

Иерарха зде блаженна, тело всесвященное,

Гроб покривает темнии, кровю обагренное.

Неповинно и неправедно убиена бивша,

А на сем престоле три точю лета преживша

Телом оубо и лети млади, житием же чудна,

Игнатия мудра, благодешними неоскудна

и финал:

Иже надгробное сие яко самовидец написа!

И имя свое изявит, Рилский Неофит.

6 Една българска „Александрия” от 1810  (Бълг. старини, XIII, БАН, 1936 г.)

7 23 април 1836 г.

8 17 януари 1837 г.

9 14 януари 1837 г.

10 10 март 1837 г.

11 Още същия месец съобщава за това освобождаване на о. Неофит: „знай, дека се културисах от Кел Цветкоте”. Споменавал го и преди това, в писмо от 4 август 1838 г. , когато се отправя към Станимашката църква „Св. Георги”; там ще започне да стенописва „на дувар”, и добавя: „за да види тоя проклет кел Цветан, който па чудотвори”. Като под очевидно ироничното „чудотвори” се има предвид някакво злоговорене по негов адрес.

12 Сб. БАН, книга XLI, 1949 г.

13 Той рисува още една подобна икона, датирана от 1836 г., от манастира „Св. Петка Мулдавска” (С. Москова, каталог „Зографии Захариеви у Филибе”, Пловдив, 2002 г.), но тя е вече по-пищна, по-„кикоска”, по-„гръцка” (като изключим чертите на лицето на Богородица).

14 „Власакия Чалогу – бегликчия и в състояние добро, от друга страна като от Чалъковский род, го пращаха роднините му на най-богатите колове беглишки”. Атанасаки Гюмюшгердан оженил дъщеря си Ралу за него „чтото очите му и ушите му бяха запушени от дългове и за да изцери что-годе състоянието си”. (Константин Моравенов „Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание”, Пловдив, 1984 г.)

15 В писмо на Н. Рилски от 25 септември 1836, където той огорчено пише и още: „Види се, защо не ще да му се намери веке приличното и способното време да се издаде на свет, заради скупостта  и нечистолюбието и нелюбородието наших единоплеменни”. (Еп. Арсений „Принос към биографията на Неофит Рилски”, С., 1984, с.23)

16 В писмо от 26 октомври 1846 до Цвятко Недюв. (Сбм VI, с. 455)

17 „Мене ми е природно терпението, та не ща да му застана сос сичката сила...” – пише душеприказнически на о. Неофит за духовника Захария, окачествен като „дяволската щампа”, „завистник и хулител”, интригантстващ около идването на отец-даскал Неофит и още „думал беше на некои человеци защо болгарите, ако би се оучили на това оучение, щели да станат безбожници, а сега сос простотата давали милостиня и Бога имали”.

18 Виж писмо на Захарий Зограф до Вълко Теодорович от 11 октомври 1836 г.

19 По биографични бележки за гръцкия учител Георги Цукала (английски поданик) е отбелязано, че той учителствал  в гр. Востица, Гърция (1829–1831 – удостоверение № 2499/1831); Пловдив (1833–1836) и Сливен (1836–1840). В 1840 г. Цукала  напуснал учителството, започнал търговия и писателство в Пловдив, където няколко години е бил и английски консул (по sofiya.blog.bg);  дописник на антибългарските цариградски вестници; издава няколко брошури, както и книгата „Историческо описание на Пловдивската епархия”, Виена, 1851 г.

20 „Да принесете поздравления за словеснейшаго г. Захария, да се не смущава, но да следва науките, а аз сам сос первата любов. Ето мои пари 100 гроша му провождам, но ни му ги харизувам, но да не тегли саклет. И аз рекох па на чорбаджията, той ми рече: „Аз щем му прати” и ми речи: „Аз съм харчил и за други, но по сто гроша на месец не харчеха, та и той по-малко да харчи”. А аз се уподобих сос тава дарчене на една влашка циганка, но молим му се да не би харчил по толко, за да не се покаже на чорбаджията недобар. Но сос икономия голема да покаже каквото и конецо да украсим”. (1 юли 1836)

21 В писмо от 23 август 1836 г.

22 „Втората морѝя (чумата) взела първите си жертви в Пловдив и след това пламнали от заразата и околните села, в това число и Куклен. По гроздобер чумата се появила и в Яворово, пренесена от пазарджиите, които отивали в града. Заболелите посинявали и умирали, но в редки случаи болестта избивала като изрив под мишниците. Такива болни оздравявали, придобивали имунитет и ставали гробари на умрелите. Наричали ги гозгунджиè.” (Н. Хайтов за село Яворово)

23 Писмо от 14.01.1837 г.

24 Вж. в писмата на Захарий Зограф от 1836 г.

25 15 март 1837 – Неофит до Игумена на Р. манастир. (НБКМ, БИА, ф. IIA, a.e. 4639)

26 „...по онава време бе прикупил владиката в Ахланево едно място за чифлик. Въздвигна едно голямо здание. За спокойствието си докарал вода из планината, та направил чешма в дворът и чешма пред капията за добитъка и пътниците. Зградил зимник за максул, напълнил със съдове здрави от дъбено дърво, с железни обръчи за 20 хиляди оки вино, фунии, медени бакрачета, мери и други съсъди, казани четири за ракия да варят с капаците им медени, постлал одаите, прикупи ниви, ливади, лозя, насадил голям дутлук. Всичко това трябва да му е стояло повече от 600 000 гроша, които като прах ги разнесе вятърът за малко време след смъртта му. Владиката бе захванал да се владее от сестра си. Тя го доеше добре, но харчеше за дрипели, ежедневно искаше пари – днес за памук, утре за платно, други ден за дрехи, за кюркове, за бакърени съсъди, за учкури, за гащи, за ризи и прочее и пр. За одежди черковни имаше цели топове щофи златни и други копринени, памук, платна, кърпи, обуща. Сестра му бе прибрала една млада хубавелка, вдовица, гудилка, за дружина. Тя служеше за теляким в банята, колчем се къпеше владиката. Името `и беше Еленка. Тя се помина на 1848 л. от холерата, и се наскърби много владиката за смъртта `и. Много се хоратеше за нея, но ги покривам с покровът на забравението...” (К. Моравенов, цит. съч.)

27 Капитан, а по-късно и генерал-фелдмаршал от ГЩ на Пруската армия, Х. фон Молтке пребивава 4 години в Турция, става доверено лице на султан Махмуд II и пише до приятелите си писма, издадени в „Briefe über Zustande und Begebenheiten der Türkei aus den Jahren 1835 bis 1839” – von H. Moltke, Berlin 1882.

28 Герасим от Търново в писмо от 25 април 1837 му съобщава, че „в Търново всички – и християни и отоманци, са заети в служба по случай идването на Султана”. И така се извинява, че някаква административна работа не може да бъде свършена именно в този период. 

29 От 6 юли 1837  (еп. Арсений, пос.съч., с. 68)

30 7 ноември 1838 г.

31 Ако трябва да продължим с личното свидетелство на Ламартин.

32 Вж. писмо на Неофит Рилски до Търновския митрополит Иларион. (Ив. Шишманов, „Нови студии из областта на Българското възраждане”, с. 164–167)

33 Тук идват, за да беседват с него и да го изпроводят, верните и сърдечни приятели Захарий Зограф и Николай Малеович.

34 Д. Маринов, „Спомени из моя живот”, т. 4, С., 2004

35 Ив. Снегаров, „Принос към биографията на Неофит Рилски. Гръцки писма до него”, п.103

36 Неофит е заминал още в началото на годината, но на 1 юни  1834 г. Търновският владика Иларион (по-преди разбрал се с Мустакови, че „високоучения учител” ще помага за „превеждането на взаимоучтелния метод” и ще получи за труда си от тях 2000 гроша), разтревожен пише до Мустакови и до него: в първото писмо недоумява, че е възможно да е истина чутото от свой приятел от Цариград, който му разказал за Неофит, че „скърби за него, понеже дошъл в Букурещ с други надежди и не намерил никакво покровителство, а скитал без работа по улиците, оплаквайки се, че се е изхарчил без никакъв резултат”.  Мустакови били обявили на владиката, че са определили за Неофит по 300 гроша месечно, че той превежда и пр., по думите му във второто писмо (до Неофит): „и много други неща ми пишат с голямо фарфаронство” (и прилага финансово писмо до тях!), а пък той в същото време мизерствал.

37 Инак Закон за просветата в Османската империя ще бъде издаден едва в 1846 г.

38 Гръцка поговорка, често цитирана от о. Неофит (СбНУ 6/1891)

39 Писмо от 24 юни 1838 г.

40 Всъщност първите 4 стипендианти ще заминат в 1840 г. за Русия.

41 Добавено (може ли и да излезне и да дойде па тука оу турската земля).

42 Колко пари биха били достатъчни за година.

43 И разказва учителят Райно, че и него преди да се върне от Букурещ в Котел го съветвали двама „мъже-философи” да не се връща (единият архимандрит Теодосий,  другият х. Антим, Божигробски протосингел) и му описвали бъдещето, че нищо няма да промени и че пак  ще свърши, като с нежелание стане калугер.

44 Писмо от 17 ноември 1838 г.

45 Да разбираме: Венелин, Славчович, Априлов, Палаузов, Мустакови.

46 „Всички тия Неофитови ученици заслужават животът и дейността им да бъдат един ден монографично разгледани, тъй както се опитвам да направя това за учителя им.” (Иван Шишманов, пос.съч., с. 385)

47 Съдържа псалми, молитви, песнопения и др. текстове от дневния богослужебния цикъл. (῾Ωρολόγιον)

48 Книга с църковни песни и ноти за източно пеене.

49 „На следния ден дюлгерите започнали вече постройката на училището по план, разбира се, даден от Неофит. То се състояло от едноетажен правоъгълен салон, голям около 250 кв. м. с 6 метра висок таван. Отпред на салона имало естрада, която била дълга 2 м., също толкова широка и 65 см. висока. От нея учителят надзиравал вървежа на обучението и главният показвател давал команди. По средата на салона имало 14 чина с плочати дъски отпред за писане: двата предни чина били за нови деца, които пишели на пясък, насипан пред тях, после идели 10 чина за деца, които пишели на плочи, и най-подире – 2 чина за напреднали ученици, които пишели на хартия по образци от краснописание. При предните краища на 10-те чина, дето се пишело на плоча, имало по една изправена дъска, на която се окачала таблица, и зад нея телеграф, т.е. един изправен изгладен прът, завършен като лопатка, на която от едната страна било забелязано номерото на чина, а на другата: исправи! Покрай стените на салона имало заковани около 20 железни полукръга, нагодени да се окачат и да се свалят, когато трябвало да се наредят децата прави около тях. При естрадата имало окачени дървени показалци, с които си служели показователите. Тъй ще е било построено и наредено също и Габровското училище. Неофит е донесъл общия им план от Букурещ, както се вижда от скиците, запазени в достигналите му до днес книжа.” Стилиян Чилингиров „Неофит Рилски”

50 Така, както го познаваме от нарисувания му от Захарий Зограф портрет през 1838 г.

51 „На разходка аз не помня да съм го видвал. Еднъж само през юлий неколцина лични копривщенци поканиха Даскал Неофита на горска гощавка на едно живописно място в гората между Копривщица и Клисура. Баща ми и мене заведе да прислужвам на трапезата, там видях Неофита весело разположен и разговорлив. Помолен да попее,той след няколко извинения, че гласът му не помага, най-после изпя тропара на св. Йоан Рилски „Покаяния основание, прописание умиление”.  Гласът му наистина бе слаб, на сладък и умилителен” – добавя Йоаким Груев (Училищен преглед, XI, 1906 г.)

 

52 „Но той в онова бурно време от малодушие види се, не се възползвал от случая, а отговорил, че нямало българи, достойни за такива постове. Тоя му отговор в онова време, може би, да е бил и уместен.” – коментира Й. Груев случая.

53 СбБАН, кн. 19

 

54 В сп. „Български преглед”, 1896, г.3, кн.3

55 В „Цариградски вестник” от 21 октомври 1850 е поместен Спомен за чорбаджи Стояна Теодорова Чалъкова, по повод смъртта му на 7 октомври 1850 в Пловдив – възторжено посмъртно слово, споменава се и за новосъздаденото „високо” славяно-българско училище „Св.св. Кирил и Методий”, отворено на 1 септември същата година с особената му лична подкрепа и усилия, обдарено със специален фонд; текстът  завършва така: „Чорбаджи Стоян се пресели в вечност на 82 годин, ожален от всити, които го знаяха, оплакан от мнозина облагодетелствани от него, поменуван от всякого с добро”. 

56 Съхранени са документи, по същество послания, от манастирите Зограф и Хилендар до Чалъковци за помощ и закрила на манастирските таксидиоти  (Пловдивска библиотека; Арх. отдел N 601)

57 В Кондиката на Пловдивската митрополия е направен и опис на помощта, събрана от Пловдивска епархия за Божи гроб, изпратени на Йерусалимския партиарх и епитропите на Св. Гроб: сред общо 38 619 гр. за

1932 г. от православното население в града, и поименно: от ч. Вълко Куртович – 500 гр., от ч. Вълко Теодорович – 800 гр., ч. Стоян Теодорович – 200, ч. Власаки – 100. (СбБАН, кн. XLI, 1949 г.)

58 К. Моравенов, цит. съч.

59 Вж бел под линия... (кaкто ще се пада в текста)

60 „Пишеш, че до септември лексикона фтасва, сиреч изкусурява се, и дотогава ми са вричаш, да седиш на сколиото сас това намерение да ви помогна...и сега ти пиша – от мене знай 10 000 гроша, че ща дам и за другите спорет каквото ми писуваш, каквото ща са ти обещали и другите двоица и светиня ти, що пишеш, че ще дадеш та ишалла и тас работа изпълва желанието, що си са трудил дваисе годин, та Бог не ще та суди за това така знай... И зарад сколиото каквито книжета трябват да ги извадим и тях на тип, да не са салт тия що са от Габрово, ами да имаме и други различни, каквито са за сколиото потребни за да са учат децата...

Светиня ти, си гледай работата, и грижа немай, добар е Бог, саде здраве от Бога, аз та имам като за отец...” В.Теодорович (Сбм. IX, 736)

61 Десетилетия по-късно Й. Груев ще попадне на този документ, между книжата на С.Чомаков. („Български преглед”, кн.3, 1896 г.)

62 ЦДА, ф. 1281, оп. 3, а.е. 1379

63 В писмото от 10 март 1837 г.

64 Игумен Герасим, йеромонах Софроний, духовник Харитон, духовник Йоаникий, х. Йоаким Кърчовски (по Хр. Семерджиев, цит.съч.)

65 Йоан 5: 17

66 „Но що ще ми да се хвалим защо сам побугарчил Филибе, като сте ви побугарчили Стамбол.” (30.10.1852). Непрестанното съотнасяне с делата на Учителя,  дори и вече от възрастните му ученици.

67 Хр. Семерджиев, пос.съч.

68 Табакханà – работилница за обработка на кожи.

69 Сахтиян – обработена кожа, обикновено козя.

70 Мешин – обработена овча кожа.

71 В. „Български орел”, бр. 3, 1846 г.

72 „На его место назначен бил отличний человек, известний у Болгар своею педагогическаго деятелностю, Хр. К. Сичанъ Николов, съ которым я имел удоволствие познакомится в Букорештъ. От его опитности умения владатъ языкомъ можеть ожидать самаго удовлетворителнаго назидания. Младший у-ль, ученик о. Неоф., весьма деятеленъ и способенъ.” (В. Григорович)

 

 

Текстът е част от студията към книгата «Междуписания. Захарий Зограф - Неофит Рилски. 1835-1853», ИК «Проф. Петко Венедиков», София, 2010 г.

 

 

 

обратно нагоре