Нов български университет

Георги Найденов
Georgi Naydenov

 

  (summary)

 

The initial thesis of the article is, that at the end of the 80ties the communist nomenclature in Bulgaria went bankrupted as an owner of the national capital.  A prove for that is the moratorium on the external debt of the government of Andrei Lukanov. The social change was unavoidable. The communist nomenclature through its strategy of „price shocks” (in 1991, 1994 and 1997) successfully has re-concentrated its economic power. Some university intellectuals have made main contribution for these processes. In the article is analyzed the concrete contribution of university intellectuals and scientists from BAS for re-concentration of economic power of the communist nomenclature. The contribution is analyzed in two paths: а) ideological – contribution for re-activation of the Lenin paradigm “socialistic revolution, socialism, public property”; b) political – direct participation in political life. The research is limited in the frames of the political and philosophical scientist’s societies. In the article is made an attempt for doing of hierarchy of the individual contribution of these intellectuals.

 

1. Реконцентрацията на икономическата власт на комунистическата номенклатура – революция, или контрареволюция?

В момента общоприета теза е, че в резултат на така наречения “преход”, комунистическата номенклатура е заграбила националното богатство и е възстановила властовите си позиции. При цялата условност на понятието “комунистическа номенклатура” и отчитайки разместванията на пластовете в нея (включително и генерационни), мисля, че тази теза в общи черти е вярна. Кой знае защо, обаче, именно политиците и идеолозите на този вариант на социална трансформация, в момента яростно афишират възмущението си от резултата на своите действия.[1]

В България двама автори – моя милост от началото на 90-те години, и Духомир Минев от средата на 90-те години, публично посочвахме, че моделът на трансформация чрез ценови шокове, може да има само този резултат – всмукване на националното богатство и спестяванията на населението и реконцентрация на икономическата власт на комунистическата номенклатура.[2] И двамата не очаквахме позитивни резултати от този вариант на социална промяна.

И действително! Коалиционното правителство на Д. Попов, с помощта на сините икономически министри и на първо място на И. Костов, успешно реализира безуспешната преди това стратегия на комунистическата номенклатура на ценови шокове (първият безуспешен опит е през 1980,1981 год., вторият 1987,1988 год., третият – 1990 год. – при второто правителство на Луканов). Вместо към приватизация, дисперсия на едрия централизиран държавномонополистичен капитал и преход към конкурентна пазарна икономика се премина към политика на източване на спестяванията на населението и на оборотния капитал на дребния и средния бизнес, чрез поредица от ценови шокове (началото на 1991, 1994, 1997 год.), политика на декапитализация на предприятията, на извънредно бързо - чрез използване машината на държавната власт трупане на личните капитали на управляващата върхушка. Тази стратегия на управляващата класа на практика блокира реформите. Реализира се „плитък" вариант на социалното развитие. Успешното реализиране на стратегията на комунистическата номенклатура на ценови шокове през 90-те години доведе до катастрофални резултати. Спадът на брутния вътрешен продукт и на потреблението в този период е като след ужасна война. Впрочем двете основни политически сили през този период – БСП и СДС също отчитат периода като катастрофален – но разбира се катастрофите са във времето на управление на политическия противник. Всеки случай, сравнително добрите постижения в държавното управление през първого десетилетие на новото хилядолетие не могат да компенсират трагичните резултати на управленската политика през 90-те години, и в момента България е на последно място в Европейския съюз по основни социално-икономически показатели. Докато през 1988 год. по индекс на човешкото развитие България е на 27 място в света, сега е на 61 място.

От началото на 90-те години, в контекста на моята парадигма „буржоазна революция, държавен капитализъм, групова собственост", аз интерпретирам социалната трансформация в България и другите източно европейски страни като преход от една фаза в развитието на държавния капитализъм, в следващата негова фаза. Призовавах “моите хора” – комунистическата номенклатура да признаем, че сме банкрутирали като собственик на националния капитал, за което красноречиво доказателство е спирането на плащанията по външния дълг от правителството на Луканов; да обявим фалит, като направим бърза приватизация и с постъпленията от нея (или чрез суапови сделки) покрием външния си дълг, да върнем земята и изплатим неплащаната в продължение на почти 40 години рента, да реституираме национализираната собственост и изплатим пропуснатите ползи, да възстановим изпразнените от нас пенсионни и здравноосигурителни фондове и пр.[3]

При този вариант, обаче за “моите хора” нямаше да остане почти никакъв капитал. И отделно без ценови шокове комунистическата номенклатура нямаше да може да всмуче спестяванията на населението, а и цената на работната сила щеше да остане висока. Тоест “моите хора” нямаше да реконцентрират икономическата си власт. Така че за тях този вариант беше очевидно неприемлив. Имаше, обаче още един – втори вариант, който се предлагаше от Ричарт Ран и Доналд Ът. Те също предлагаха бърза приватизация и чрез нея, или чрез суапови сделки  изплащане на външния дълг. При този вариант за комунистическата номенклатура щеше да остане капитал на стойност около 20 млрд. долара, и щеше да има частично реконцентриране на икономическата и власт. Жалко е, че тази стратегия не срещна подкрепа нито сред населението, нито сред елита. При трансформацията комунистическата номенклатура, възползвайки се от властовите си позиции, всмуква националното богатство и спестяванията на населението, и от съвкупен капиталист се превърна в съвкупност от капиталисти, като прехвърли върху нейния кредитор – българското гражданство изплащането: а) на нейния външен дълг; б) на изпразнените от нея пенсионни фондове; в) на изпразнените от нея здравни-осигурителни фондове и пр.

За мен превратът на 10.11.1989 год. несъмнено доведе до социална революция – трета поред в утвърждаването и развитието на капиталистическия начин на производство в България. Фактът, че социалната промяна се извърши “отгоре”, че нейната посока, динамика, стратегия и т.н., се определяха основно от комунистическата номенклатура, че тя причини огромни нещастия, лишения, глад и смърт на значителни слоеве от населението, не променя нейната същност – че тя е социална революция, водеща до преход от съветски държавен капитализъм към корпоративен държавен капитализъм.

От тази гледна точка претенциите на идеолозите на този вариант на трансформация (например Евгени Дайнов), че те са революционери, са напълно основателни. Може помпозността, суетността на изказа и пр., да дразни общественото мнение, може общественото мнение да се чуди, защо тези хора се гордеят с това, че активно са участвали в грабежа на българския народ, но това не променя факта – те действително са “революционери”. При това искам изрично да подчертая, че както историческото развитие, така и особеностите на националната психика на масата от населението, бяха съществена предпоставка за реализиране на този вариант - на ценовите шокове, на социална трансформация. Реконцентрацията на икономическата власт на комунистическата номенклатура е обективен процес. При революция “отгоре”, винаги има субстратна, идейна и пр. приемственост в управляващата класа. Тезата на Духомир Минев, че трансформацията е „контрареволюция на елитите", прекратила временно пазарното развитие, за да се реструктурира богатството, т.е. да се концентрира отново икономическата власт.", е по-скоро емоционален израз на неприемане от негова страна на високата цена на тази социална революция. [4] Високата социална цена, обаче, не променя факта, че революцията се “случи” и че стана това, което обикновено става при революции отгоре – реконцентрира се властта на управляващия елит.

Съществено за историческата наука е да открои приноса на различните елити – политически, икономически, академичен (университетски), журналистически и т.н. за реализиране на стратегията на комунистическата номенклатура за трансформация чрез ценови шокове, а не чрез някой от другите два изброени възможни (възможни, но малко вероятни) начина. Значим принос за реализиране на именно този - чрез ценови шокове, вариант на социална трансформация имат много университетски интелектуалци. Университетските преподаватели и учени изиграха важна роля в реактивирането на лениновата парадигма “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. Чрез преобръщане на оценъчния знак на “комунизма” те оказаха съществено влияние за създаването на биполярния конфронтационен политически модел през 90-те години. Това даде възможност на раздвоилата се комунистическа номенклатура да “насъсква” един срещу друг “червения” и “синия” квазиетноси и да реализира “розовата” си мечта от 80-те години – ценови шок срещу своя кредитор – българското гражданство.[5] Ето защо сега ще дам моята класация на университетските преподаватели (и учените от БАН), които имат най-голям принос в реконцентриране на икономическата власт на комунистическата номенклатура.

 

2. Какъв е подхода за определяне на приноса на университетските преподаватели – политолози и философи, в реконцентрацията на икономическата власт на комунистическата номенклатура?

Разглеждам приноса само на политолози и философи. Причината е, че именно тези гилдии познавам най-добре. Със сигурност приноса на икономисти, историци, прависти и пр. е не по-малък. Надявам се, че един изследователски екип би могъл да очертае приноса на целия интелектуален елит – не само на университетския, но и приноса на интелектуалците от сферата на изкуството, на журналистиката и пр. Хубаво би било да се направи такова изследване и на приноса на политическия елит.

Моля моя доклад да се разглежда като малка стъпка в това отношение, да се разглежда като частно субективно експертно мнение.[6]

Разглеждам приноса в две сфери – на идеологията и на политиката. Причината да давам оценка и в сферата на политиката е, че много университетски преподаватели участваха в социалната трансформация не само като идеолози, но и като политици. Но в моята класификация са включени само интелектуалци, които идентифицирам като университетски (академични) личности. За тях присъствието им в политиката е било временно явление. Трайната им самоидентификация и публичния им образ е именно на университетски (академични) преподаватели и учени. Такъв е например проф. Николай Василев, който беше министър на образованието и вицепремиер в правителството на Ф. Димитров. Други, като например Александър Томов, Димитър Луджев и пр., въпреки продължителната им (включително и досега) университетска кариера, и академични титли, не включвам в класификацията, защото за мен те са политици и съответно трябва да бъдат класифицирани именно като политици.

Оценката я давам по три степенна скала:

а) единица – при слаб принос;

б) двойка – при среден принос;

в) тройка – при голям голям принос.

Направен е опит да се йерархизира  индивидуалния принос на колегите от двете гилдии.

Класификацията обхваща само “десните” интелектуалци. “Левите” трябва да си имат отделна класификация. Причините да направя най-напред класификация на “десните” интелектуалци са две:

1.  Самият аз, въпреки че съм ренегат на своята класа (защото предлагах стратегия на трансформация засягаща грубо нейните икономически интереси), се самоопределям като “ляв” интелектуалец. Естествено е, че изпитвам извесно “злорадство” и съответно ентусиазъм, разкривайки неособено привлекателната идеологическа и политическа роля на “десните” интелектуалци в прехода;

2.  “Десните” интелектуалци бяха активната страна в манипулациите на общественото мнение. “Левите” интелектуалци също имат принос. Ни най-малко не подценявам техния принос за изграждането на конфронтационния биполярен политически модел. Но все пак тяхната роля беше “пасивна” и “отбранителна”. “Левите” интелектуалци” нямаха храброст и доблест. Те не следваха традицията на вожда на БКП Георги Димитров и избраха ролята на “наковалня”, а не на “чук”, ако използвам неговия израз. Те бяха “статисти”, а не “актьори” в “идеологическата пиеса”. Така че естествено е, че моето изследователското внимание е насочено най-напред към “десните” интелектуалци.[7]

Количествената оценка на идеологическия принос давам, като отчитам участието на дадения интелектуалец в реактивирането на: а) лениновата парадигма “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”; б) на архетипите “изкупителна жертва” и “черно минало-светло бъдеще”.[8] Участието се изразява най-вече в публикуване на монографии и статии в публичния и научния печат.

Количествената оценка на политическия принос давам, като отчитам участието на дадения интелектуалец в политическата власт и политическите събития.

Първо разглеждам приноса на политолозите, защото той е най-голям. Може да ми се възрази, че до 10.11.1989 год. в България имаше само една катедра по политология – в СУ”Св.Кл.Охридски”, и съответно, политолозите са били “една шепа хора”. Там е работата, обаче, че още в началото на прехода много преподаватели по научен комунизъм, история на БКП, история на международното работническо движение, философи, прависти и пр. се преквалифицираха, започнаха да се занимават с преподаване на политологически дисциплини и политологически изследвания, и в повечето случаи основателно се самоидентифицираха като политолози. В много университети се създадоха катедри и специалност “Политология”. Политолози създадоха неправителствени организации и щабове за политическо образование на актива и пропаганда към различните партии и т.н. Така че гилдията на политолозите още от началото на прехода не беше малка.[9] Правя класация до 10-то място. Мисля, че на този етап, в доклад с ограничени размери, това е достатъчно.

 

3. Таблици за количествената оценка на приноса

 

3.1. Таблица на приноса на политолозите

 

№	Име	Идеоло- гически принос	Полити-чески принос	Обща оценка	Мотиви за оценката	Инсти- туция
1	Евгени Дайнов	3	3	6	Голяма публицистична, популяризаторска и политическа активност	НБУ
2	Огнян Минчев	3	2	5	Голяма публицистична, популяризаторска и средна политическа активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
3	Иван Кръстев	3	2	5	Голяма публицистична, популяризаторска и средна политическа активност	ЦЛС
4	Васил Гарнизов	2	2	4	Средна публицистична, популяризаторска и политическа активност	НБУ
5	Румяна Коларова	2	2	4	Средна публицистична, популяризаторска и политическа активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
6	Димитър Дими- тров	2	2	4	Средна публицистична, популяризаторска и политическа активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
7	Светослав Малинов	1	1	2	Слаба публицистична, популяризаторска и политическа активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
8	Димитър Иванов	1	1	2	Слаба публицистична, популизаторска и политическа активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
9	Момчил Баджаков	1	1	2	Слаба публицистична, популизаторска и политическа активност	НБУ
10	Милена Стефанова	1	1	2	Слаба публицистична, популизаторска и политическа активност	СУ”Св.Кл. Охридски”

 

3.2. Таблица на приноса на философите

 

№	Име	Идеоло- гически принос	Полити-чески принос	Обща оценка	Мотиви за  оценката	Инсти- туция
1	Иван Калчев	2	2	4	Голяма, но сравнител- но краткотрайна публицистична и средна политическа  активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
2	Николай Василев	2	2	4	Средна популизатор- ска, публицистична,  и политическа актив- ност	СУ”Св.Кл. Охридски”
3	Асен Давидов	2	2	4	Средна популизатор- ска, публицистична,  и политическа актив- ност	СУ”Св.Кл. Охридски”
4	Сергей Герджи- ков	2	1	3	Средна популизатор- ска и публицистична,  и слаба политическа  активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
5	Емил Георгиев	2	1	3	Средна популизатор- ска и публицистична,  и слаба политическа  активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
6	Иван Славов	2	1	3	Средна популизатор- ска и публицистична,  и слаба политическа  активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
7	Калин Янакиев	1	1	2	Слаба популизаторска,  публицистична и политическа активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
8	Цочо Бояд-жиев	1	1	2	Слаба популизаторска,  публицистична и политическа активност	СУ”Св.Кл. Охридски”
9	Стефан Гайтан-джиев	1	1	2	Слаба популизаторска,  публицистична и политическа активност	Инст. по философски изсл. - БАН
10	Вяра Николо-ва	1	1	2	Слаба популизаторска, публицистична и политическа активност	Инст. по философски изсл. - БАН

 

В заключение отново ще помоля моя доклад да се разглежда като частно субективно експертно мнение. Обективна оценка може да направи когато:

а) се вземе експертното мнение на достатъчно количество интелектуалци от университетските и академичните среди;

б) се направи контент анализ на научните и публицистичните прояви на университетските и академичните публични личности.

 

За мен е несъмнена нуждата социалните науки да имат саморефлексия. Ние не можем да избягаме от въпроса – “Каква е нашата роля в това което се случи?”.

 Моят доклад е малка крачка в търсенето на отговора на този въпрос.

 

обратно нагоре