Нов български университет

Инна Манасиева, Живко Желев
Inna Manasieva, Jivko Jelev

(Summary)

Historians play a major role in social and political life of Ukraine. In the early twentieth century, they topped the Ukrainian national movement and held key positions of the young Ukrainian state. Myhailo Grushevskiy was a chief ideologist of the Ukrainian revolution, the Head of the Ukrainian Central Rada - a kind of revolutionary Parliament, established in early March 1917 as a result of the February Revolution in the Russian Empire, that became the revolutionary parliament of Ukraine. Another historian, participant in the Ukrainian national movement in the early twentieth century, was Dmytro Doroshenko. He was a prominent Ukrainian political figure during the revolution of 1917-1918 and a leading Ukrainian emigre historian during the inter-war period. Another historian, author of the original historical conceptions was Vyacheslav Lypynsky. He was social and political activist, an ideologue of Ukrainian conservatism, the founder of the Ukrainian Democratic-Agrarian Party. Under the government of Hetmanate, he served as the Ukrainian ambassador to Austria. Ukraine became independent again after the dissolution of the Soviet Union in 1991. And again historians actively involved in the maelstrom of political events. Only 31 years old, Dmitry Tabachnik headed the Administration of President of Ukraine, became a member of the Constitutional Committee of Ukraine and a member of the National Security Council.

 

Историците изиграват съществена роля в обществения и политическия живот на Украйна. В началото на ХХ в. те оглавяват украинското национално движение, заемайки ключови постове в младата украинска държава, създават оригинални за украинската действителност идеи и концепции, превръщайки ги в смисъла на своя живот, с надежда да успеят да ги реализират. Всички те си задават въпроса, дали Украйна е европейска държава, както и кое цивилизационно начало, Изток или Запад, в крайна сметка ще победи в страната.

В началото на ХХ в. искането за украинска автономия не намира широка подкрепа не само сред населението на Украйна, тя е слабо разбираема и за повечето украински депутати в Руската държавна дума, за които националната идея се свежда до по-голяма свобода за украинския език и култура. Обществото не приема идеята за независима Украйна и само незначителна част от интелигенцията говори за автономия, и то на теория, без да е напълно наясно как точно ще стане разграничаването от стопанско-икономическия и културен живот на Руската империя. Необходимо е да се създадат нови идейно-теоретични принципи на националното движение, които да бъдат отстоявани от украинската група в Думата. Така се създава последователна и стройна теория за придобиването на национално-териториална автономия на Украйна в състава на демократична федеративна Русия. Създателят й е М. Грушевски – известен украински историк, виден обществен и политически деятел, който в началото на ХХ в. няма равен на себе си по авторитет сред украинците, а през съдбоносната 1917 г. се превръща в абсолютно олицетворение на украинската идея, в символ на украинската държавност.

Въпреки че колосалните му познания в сферата на украинската история, литература и изкуство не могат да се отрекат, тласъкът за изграждането му като идеолог на националната идея е даден през 1894 г. с назначаването му за професор по история в Лвовския университет. През 1892 г. австроунгарският министър на просветата Пол фон Гауч реализира проект за създаването на катедра по световна история в Лвовския университет с украински език на преподаване – плод на „новата ера” в Галиция. Новата катедра трябва да се занимава с проучването на историята на Източна Европа, но истинското й предназначение е създаването на нова концепция на украинската история, която да бъде противопоставена на руската. От гледна точка на австрийските интереси, поради своята свързаност с руската история историята на Украйна не може да се смята за отделен предмет, затова тя трябва да бъде пренаписана. Да оглави катедрата е поканен М. Грушевски[1] – 28-годишен стипендиант на Киевския университет. През 1894 г. след като е защитил магистърска дисертация той става професор по обща история на Лвовския университет. След пристигането си в Лвов М. Грушевски постепенно се превръща във водач на научния и културния живот на украинците в Галиция. През 1897 г. той оглавява Научното общество „Т. Шевченко”, превръщайки го в прототип на украинската академия на науките посредством работата на историческата, филологическата и естествено-математическата секции и наличието на музей, библиотека, типография и книжарница. Като редактор на „Записките на Научното общество „Т. Шевченко” той успява да превърне списанието в рупор на изповядващата национална идея украинска интелигенция. Докато чете лекции в Лвов, Грушевски създава собствена концепция на украинската история, като написва  обобщаваща „История на Украйна-Рус”, за първи път събирайки в едно цяло както своите изследвания, така и проучванията на предшествениците си. В Галиция започва и политическата дейност на М. Грушевски.

През 1905 г. след избухването на първата революция в Руската империя Грушевски идва в Петербург, за да участва в работата на украинската фракция на Първата държавна дума, превръщайки я в трибуна на своите виждания относно украинския въпрос. След избухването на Февруарската революция в Русия в Украйна е създадена Централната рада – революционен парламент на украинците. Като най-авторитетната фигура в украинското национално движение Грушевски я оглавява, участвайки в подготовката на програмните документи на Радата. Тъкмо той определя позицията на този орган по въпроса за бъдещия статут на Украйна, която до края на 1917 г. е неизменна: „Широка национално-териториална автономия на Украйна в състава на руската федеративна република”.[2] И така, следвайки идеала на Грушевски, през ноември Централната рада обнародва закон, с който провъзгласява създаването на Украинската народна република (УНР) като автономна единица на бъдещата Руска република.

Октомврийският преврат е повратна точка във вижданията на Грушевски относно бъдещето на Украйна. Той изоставя идеята за автономното развитие на Украйна, проумявайки, че Централната рада е допуснала грешка, натоварвайки се с непосилната задача да преобразува Руската империя във федеративна държава, след като става ясно, че правителството на Съветска Русия в никакъв случай няма да позволи реализирането на идеята за федеративна Русия. В своята публицистика той издига нов лозунг – провъзгласяване на държавно-политическата независимост на Украйна.[3] Необходимостта от тази стъпка е предизвикана от няколко причини, и на първо място – сключване на Брест-Литовския мирен договор, който може да бъде подписан само от една независима държава.

Грушевски разбира, че украинското общество като цяло не е узряло за идеята за независимост. Отказът от принципите на федерализма е мъчителен за него, но той смята, че е длъжен да докаже, че друга алтернатива за Украйна няма. Като историк той се обръща към миналото на народа си и се опитва да докаже: единствено приемлива за Украйна винаги е била западната ориентация; въпреки несъмненото византийско влияние, украинците по състава на своята култура и своя дух са западен народ[4]. Присъединяването на Украйна към Московското царство довежда до разрива на традиционните връзки със Западна Европа, до промяна на приоритетите във външната търговия и на геополитическата ориентация. След Русия Украйна би могла да бъде най-голямата европейска държава с огромен човешки и ресурсен потенциал. „Украинският народ принадлежи... към европейския кръг не само от гледна точка на историческите връзки, които в течение на вековете свързаха украинския живот със западния, но и от гледна точка на състава на народния характер”.[5] Затова М. Грушевски призовава за по-тесни връзки със страните от Западна Европа и най-вече с Германия.[6] По ирония на съдбата, германските войски, които в началото на 1918 г. идват в Украйна по покана на правителството на Централната рада, подпомагат осъществяването на държавния преврат на хетмана П. Скоропадски и разпускат радата. М. Грушевски завинаги се оттегля от активната политическа дейност и до края на живота си се отдава на науката.

Две са основните грешки на М. Грушевски като политик. На първо място стои безусловната му вяра във възможността да построи украинска държава в рамките на федеративна Русия. Второ, декрети на съветската власт оказват огромно влияние на работниците и селяните в Украйна, за които социално-икономическият аспект на революцията има по-голямо значение от националния. Грушевски не успява да намери верния баланс между социалната революция и националното освобождение. Той изгражда политическата си дейност, приемайки теорията за съществуването на исторически и неисторически нации, а оттам и тезата за безелитността на украинския народ като основно предимство на украинците, което ще им позволи да построят ново социалистическо общество. Убеден е, че всички, които са над народа, са паразити или не-украинци. Съвременникът му, историкът В. Липински възприема неговата концепция за украинската история, но смята, че липса на аристокрация е една от основните причини за липсата на независима украинска държава.

В. Липински се ражда в края на ХІХ в. във Волин в семейството на украинизирани полски благородници. Пораства като католик и се възпитава в любов към полската култура. Като ученик в Киевската гимназия попада в украинска среда и дори става член на православна ученическа общност. Продължава обучението си в Ягелонския университет в Краков, където първоначално записва агрономия, но впоследствие се прехвърля на философския факултет, където започва да учи история. Продължава да изучава история и социология в Женевския университет. И произходът, и обкръжението му в еднаква степен повлияват Липински да се заеме с изследването на идеята за ролята на украинската шляхта в съдбата на Украйна.

По време на Първата световна война Липински вече е един от лидерите на привържениците на идеята за държавна независимост на Украйна. Той е опонент на федералистите, начело на които е М. Грушевски. Затова през 1917 г. той не подкрепя Централната рада. Критикувайки я за симпатии спрямо болшевишките идеи, повлияли на социалната й политика, той се обявява за запазването на частната поземлена собственост и организира движение на заможни земевладелци в подкрепа на националната независимост. Той е един от основателите на Украинската демократическа партия на хлебопроизводителите, която през април 1918 г. е в основата на държавния преврат, довел до свалянето на Централната рада и идването на хетмана П. Скоропадски. Липински активно подкрепя Скоропадски, защото приема присърце монархичната идея.

Липински критикува демокрацията като форма на управление и като пример сочи слабостите на УНР. Според него държавната власт в условията на демокрация попада или в ръцете на „богаташите плутократи”, или на избраните от тях политици. Вследствие на това властта се превръща в инструмент за реализирането не на народните, а на частните интереси. Съсредоточаване на властта в ръцете на различни политически партии ги лишава от чувството на политическа отговорност. Селяните като опора на демокрацията в УНР са най-голямата и същевременно най-пасивната и най-неорганизираната част на обществото в Украйна, затова „демократическият метод на организацията на нацията като цяло и на селяните в частност, - методът, който използва нашата демокрация, за да стигне до властта, не подхожда на реалното държавно строителство.”[7]

Приемлива за Липински форма на управление е конституционната монархия, а властта на монарха (или за украинските условия хетмана) е легитимна и се предава по наследство. В същото време строителството на държавата не може да се намира в ръцете само на един човек, то трябва да се опира на определена социална база, на такъв обществен слой, който да е дълбоко заинтересуван в съществуването на държавата. „Класата на земеделците производители... е единствената група хора в Украйна, чието бъдеще зависи от това дали ще съществува Украйна.”[8] Тази класа за Липински е само фундамент, на който се опира държавното строителство. Истинският строител, всъщност, е националната аристокрация, елита. Тази форма на управление Липински нарича класократия, смятайки я за най-приемливата за Украйна форма на организация на ръководещия елит.

Липински мечтае да реализира в Украйна идеала си за монархията – хетманат. Открива и човека, който да се въплъти в ролята на хетмана. П. Скоропадски е от стар казашки род, наследник на Иван Скоропадски, хетман на Украйна през 1708-1722 г. П. Скоропадски е един от най-големите украински земевладелци, авторитетен генерал в царска Русия, адютант на цар Николай ІІ. За съжаление, Скоропадски идва на власт в резултат на държавен преврат, който сваля правителството на Централната рада, и властта му не намира подкрепа дори и сред земевладелците, а се опира единствено на германските и австрийските войски. Когато те напускат Украйна, заедно с тях тръгва и Скоропадски, а Липински не успява да види идеите си реализирани.

В емиграция Липински продължава да развива концепциите на украинския монархизъм и се превръща в идеолог на Втория хетманат. Идеите му остават неразбрани както от федералистите, така и от националистите, което най-добре се обяснява със следните му думи, насочени към опонентите му и от двата лагера: „Като политически цимент, който да сплотява местните украинци в борбата им за собствена държава, ние искаме да имаме патриотизъм – любов към общата Родина, а не Вашия социализъм, омразата на местните бедни към местните богати, нито пък Вашия национализъм – омразата на местните „Украинци” към месните „не-Украинци”…”[9]

През 1991 г. Украйна отново провъзгласява независимостта си. И отново историците активно се включват във водовъртежа на политическите събития. Едва 31-годишен, Д. Табачник става Председател на администрацията на президента на Украйна, член на Конституционната комисия на Украйна, както и член на Съвета за национална безопасност. Два пъти е вицепремиер по хуманитарни въпроси в правителството на В. Янукович. След победата на последния в президентските избори оглавява Министерството на образованието и науката.

Като историк Табачник анализира социално-икономическата и политическата ситуация в Украйна след 1991 г. В трудовете си за основа на държавната стратегия той предлага да се избере лявоцентристката идеология и конкретно: формиране на авторитарен режим в рамките на президентското управление; федерализация на Украйна, както и формиране на единен Евразийски съюз по пътя на по-нататъшното сближаване с Русия и другите държави на ОНД; съхранение на монопола на държавния сектор в националната икономика, както и създаване на социално ориентиран модел на пазарната икономика.[10] Като министър на образованието и науката рязко осъжда тоталната „украинизация” и „уестърнизация” („американизация”); застъпва се за това руският език да получи статута на държавен, връща в училищата задължителното изучаване на руски език и литература.

Известен е с това, че отказва да признае гладомора в Украйна през 1932-1933 г. за геноцид над украинския народ, смятайки, че по това време в страната от глад умират не само украинци, но и руснаци, поляци, молдованци и хора от други националности, и опитите да се разделят жертвите на гладомора според етнически и национален принцип е подигравка с тяхната памет. Това, както и отказът му да бъде обсъждано реабилитирането на Организацията на украинските националисти, довежда до обвинения в украинофобия по негов адрес. През 2008 г. редица украински общественици и културни дейци изпращат открито писмо до Висшата атестационна комисия на Украйна с искането Д. Табачник да бъде лишен от титлата „доктор на историческите науки” заради антинаучни и ксенофобски публикации.

Като историк и политолог Табачник защитава Евразийски вектор като насока за по-нататъшното развитие на Украйна. През 1995 г. в съавторство той публикува изследване „Украйна на прага на ХХІ-и век: политическият аспект”[11]. Един от разделите в книгата е оглавен „Предимствата на евразийската ориентация”, където авторите задават въпроса: „Заден двор на Европа или сърцето на Евразия” и се опитват да отговорят на него. Според авторите, Украйна не трябва да се страхува от евразийската интеграция, понеже това отговаря на националните й геополитически интереси и тъкмо това е начинът тя да се превърне в реален конкурент на Русия в рамките на ОНД. Настоявайки за необходимостта от създаването на общи с Русия мощни икономически структури, Табачник практически отрича необходимостта от сътрудничество на Украйна с Европейския съюз. Според него, САЩ са заинтересовани в съхраняването на центробежните тенденции в рамките на бившия Съветски съюз, поощрявайки появата на нови държави, които в съюз биха били много по-силни. Западният свят игнорира интересите на Украйна и това ще трае дотогава, докогато Украйна „не възобнови тесните връзки с Москва и не даде на Европа гаранции за евразийската стабилност в междудържавните отношения”. Тези твърдения дават повод на критиците на евразийската теория на Табачник в Украйна да го обвинят в построяването на една напълно фалшива алтернатива, а именно: или слаба Украйна като неоколония на Запада или силна Украйна като равноправен партньор на Русия, а защо не и лидер в „евразийското” пространство. Те предлагат и друга възможност: силна Украйна, която ще зачитат и в „Евразия”, и в Европа, или слаба бананова република, която няма да зачитат никъде; и може би ролята на западна неоколония е по-приемлива от тази на руска неоколония.[12] Интересно е, че не се посочват начините за превръщането на страната във фактор на международната арена. Факт е обаче, че Табачник продължава да е в политиката и има възможност да види дали идеите му са приложими в условията на настоящия световен ред.

 

 

обратно нагоре