Нов български университет

 “Били са ми ясни всички човешки идеи,

 от които са се вълнували и хората, и самият аз.

Но никога не съм поставял коя и да е идея над човека!.”[1]

Взаимовръзката между интелектуалците и политиката, както и заемането на висши политически длъжности от интелектуалци са сред най-дискутираните и дискусионни въпроси в съвременната българска история. И докато единият проблем е логичен с оглед зависимостта на интелектуалното действие от реалната политическа ситуация, то другият предизвиква известни смущения. На първо място това е множественото число на понятието “интелектуалец”, на второ - предлогът “в”, който провокира размисъл върху резонността на подобно директно свързване. Защото в преобладаващия случай интелектуалецът е автономна личност, той стои далече от политическата практика и не се смята длъжен да се съобразява с реалната осъществимост на собствените си идеи. В същото време като коректив на реално политическото, макар и афиширано като морално-ценностно, интелектуалецът е в сферата на политическото.

 Имайки предвид тези две обстоятелства, както и стремежа да избера личност, която е вън от актуалния публичен културен дебат, провеждан под влияние на емоции и лични пристрастия и останал твърде встрани от рационалното научно говорене, изборът на личност се оказа доста труден.[2]  

Най малко колебание, с най-чиста интелектуална позиция, предизвика личността на Илия Бешков.[3]   

Илия Бешков несъмнено е интелектуалец – професионално реализиран - с признание на художническата реализация у нас и в чужбина, популярен не само в интелигентските среди, а и сред голяма част от съвременните на 1940-те – 1950-те години българи, изразител на различни контраадаптивни идеи и позиции, които предпазват гражданите от партийно-политическата манипулация, осъществявана чрез печатните медии в средата на 1940-те години на ХХ в.  и в същото време представящ рефлексията на обществените промени върху редовите граждани.  

Илия Бешков безспорно е в политическото – политическата карикатура, чието основно място е вестникът, е неговият избор, изкушение, призвание, гражданска и ценностна нагласа. Политиката, разбирана като участие в управленски или опозиционни структури е непривично място за интелектуалеца Бешков. Той е в сферата но идеите, той е посланик на идеи, но не се стреми към практическата им реализация  чрез реалната политика. Включвайки се в нея интелектуалецът Бешков би се отдалечил от същинската си роля и би се подчинил на правила, които отнемат легитимност за корективни нравствени и политически послания, които са в “интерес на човека, а не стоящи над него”. Такава позиция, според собствения му спомен, той заема още през 1920-те години: “Беше по земеделско време. Тогава бях тук, в София, студент. Аз критикувах самия режим, макар че бях земеделец. Той като власт – като всяка власт – правеше и неща, които не са приятни на управляваните. Аз ги критикувах. Да не си правим никакви илюзии: така е винаги! Аз критикувах самата власт, а те ми казваха: “Какво правиш? Ти си наш човек!” Какво значи “наш човек”? Аз правех карикатури, които бяха против неуредиците и нито на ум не ми е идвало, че съм престанал да бъда земеделец. И се оказа действително, че съм бил по-добър земеделец от някои други...” [4]

Представянето обаче на един адаптиран само към тази тема Бешков носи риска от опростяване на неговата, впечатляваща с цялостното си интелектуално присъствие, личност.

Илия Бешков е талантлив художник - график и карикатурист, талантлив есеист (Запознавайки се със словото на Бешков, Емилиян Станев  казва: “Добре че Бешков не реши да стане писател, всички ни щеше да направи ненужни”),[5] преподавател в Художествената академия, който умее да убеди  студентите, че имат шанс да станат добри художници само ако формират себе си и като добри граждани. Подобно внушение в средата на 1940-те – средата на 1950-те години е  провокативно спрямо налагащите се норми на колективен и строго контролиран художествен и всекидневен живот, но още по-впечатляващи са неговите методи на преподаване и общуването му със студентите, което е напрегнато-респектиращо, с изключителен акцент върху изграждането на пластически умения у бъдещите художници във време, когато “формализмът” е категорично отречен, а водещ художествен критерий е сюжетът.[6] Бешков е музикален импровизатор, но и музикален естет, способен спонтанно да излезе на сцената и да се поклони, целувайки ръка на френска пианистка след вълнуващо изпълнение на Шопен, мъдрец, когото търсят за събеседник всички приятели и познати, които той подборно допуска до себе си, както и официални политически лица, които по силата на обстоятелствата събеседват с него.

Ще илюстрирам последното чрез подбрани цитати от срещата и разговора, проведени през май 1956 г., когато  Бешков поради факта, че единствен не е рисувал карикатури срещу Югославия в периода на проблематични българо-югославски отношения (1948-1954 г.),  е поканен на прием в Народното събрание по повод посещение на югославска делегация, водена от Моша Пиаде:[7] “Драги господин Пиаде! Вярно е, че не съм рисувал обидни за вас карикатури, но не защото сте ми много симпатични, а защото не ми е позволено като на вас, политиците – да правя глупости. Вие имате оправданието на държавните съображения, а за мен съображенията са най-голямата улика в поквара...” “Я гледай ти! – казва Моша Пиаде – точно така, глупостта и хуморът са несъвместими, а в съображенията наистина има повече поквара, отколкото позиция и такт...” Бешков продължава: “Балканите не са Канада. Ние тук сме задължени на три цивилизации: елинска, тракийска и римска. Поради това не е допустимо да не зная мистиката на Черно море, митичната поезия на Егея, музикалния ритъм на балканските планини. В балканците е изявено единството на тези три цивилизации и то ни задължава с единство помежду ни, което не е задължително за Канада”. Разговорът завършва с думите на Моша: “Вие толкова добре сте опознали Балканите, че те вече са ви тесни. Много ми се “прича” с вас – жалко, че на официално място човек не си избира събеседниците...”.[8]

Завършвам въвеждащите думи за Илия Бешков с оценката, дадена на творчеството му от един от най-забележителните френски художествени критици - Жорж Бесон, заявил “тоталното възхищение” от неговите графики и рисунки, които “показват на френската, при това на най-изисканата и претенциозна публика, че все още могат да бъдат изненадани от емоционално шоковото и физическо задоволство, което доставят пластичните качества на пресъздадената от Бешков реалност”. [9]

ХХХ

Ще представя Илия Бешков в политическото чрез серия вътрешно и външнополитически карикатури, поместени във вестниците “Политика” и “Земеделско знаме” (и двата издания на Българския земеделски народен съюз - БЗНС) във времето от есента на 1944-а до есента на 1945 г. В този период той е твърде активен и публикува карикатури в почти цялата преса - “Работническо дело”, “Отечествен фронт”, “Мир”, “Щурмовак”, “Народна войска”.

Още в първите дни след 9 септември 1944 г. Бешков съсредоточава вниманието си към настъпилите промени в обществените отношения, към определени личности и социални категории. Той познава до нюанси психологията на българския селянин, дарява го с голяма  любов и го прави централна фигура в най-добрите си творби.

В една от най-популярните рисисунки “Свободен, но бо-о-с!”

обобщението е доведено до степен, която представя българския селянин (с акцент върху босите му нозе и загрижения поглед, отправен напред и нагоре) с всички нюанси на  настроенията и очакванията му – доверие, съмнение, надежда за промяна към по-добро. Тя е директна реплика към лозунга на първото правителство на ОФ “Свободна, независима и благоденстваща България!”. Художникът припомня, че същият този народ е изправен пред всекидневни трудности, пред лишенията и бедността.  Двусмисленият текст тогава, а и по-късно предизвиква различни интерпретации от изследователите. Една година след публикацията на тази рисунка опозиционният печат я тълкува като реалистична представа за тежкото положение на народа.[10] След три десетилетия в своята монография за Бешков М. Овчарова вижда в същата карикатура критика към буржоазните правителства, довели селянина до това тежко състояние.[11] И в двата случая обясненията са едностранчиви. Бешков винаги е актуален в творчеството си. Той не е просто художник-реалист, както се опитва да го представи опозиционният печат, нито пък обвинител с късна дата на смъкнати вече от власт правителства. Образът на босия селянин в случая има много по-дълбок смисъл и е коректно той да се възприема само в унисон с цялостната личност на художника - справедлив, добродушен, проникновен и винаги ироничен.

    С първоначалния състезателен устрем след 9 септември 1944 г. могат да бъдат обяснени амбициите на отделните политически лидери за разширяване на партийната база и влияние чрез спечелване на по-силни позиции в селото. Това довежда до своеобразно "ухажване" на дребния селянин. Многобройни са публикуваните материали във в. "Политика" на тази тема. Използувайки цитат от статия "Трябва да направим дребния селянин господар на тази страна" Бешков рисува своя герой седнал на трон и дяволито усмихнат: "Е, е, като ме направиха господар, сега кой ще ми гледа работата?" [12]

Подчертана е иронията към конкретната ситуация и тревогата за опасностите, които тя носи, за евентуална деморализация на свързания по традиция здраво с труда и земята български селянин.

    Не случайно основни, любими герои на Бешков са селяните. Те са преобладаваща социална група в структурата на българското общество през средата на 1940-те години, която художникът добре познава и обича - с всичките "добринки" и хитрувания, послушание и съмнения. В един разговор, преминал по темата "Ако не възлюбим", художникът обяснява сложните и противоречиви чувства към обекта на своето творчество:"Карикатуристът не може да изобрази един свой любимец, без да го отрече и осмее, както и врага си - ако не го възлюби. Той не е напълно свободен нито в любовта си, нито в омразата си".[13]

    Карикатурите му са най-ранното художествено и при това много ярко свидетелство за настроенията и поведението на българския селянин през първите месеци след промените: той прави "семейно съревнование" по Заема на свободата,[14] или доволен чете Съглашението за примирие, подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва:  "Ясно-о, от Русия лошо няма!"[15]

Изключително сложна е международната обстановка в края на 1944 г. Предстои регулиране на отношенията между държавите в Европа и в света. Особено трудно е положението на България, която е сред бившите сателити на хитлеристка Германия, която е наблюдавана и контролирана от Съюзническа контролна комисия, включваща представители на СССР, САЩ и Великобритания и председателствана от ген. Бирюзов, на която й предстои подписване на Мирен договор. Ето защо реакцията на българския печат за външнополитическите събития е публично възможна в границите на безопасното, само ако е изключително тактична. Тя изисква дълбоко и всестранно познаване на фактите, предаването им с чувство за отговорност и верен усет за перспективите. Но дори при искрен стремеж за предпазлив и разумен подход, не са изключени грешки в прогнозите. Това, разбира се, според Бешков  не е основание читателите да бъдат лишени от външнополитическа информация. Още повече, че българинът винаги е проявявал жив интерес към актуалните събития, макар и те да стават "на края на света" - както обичайно се говори за големите географски дистанции. И както малко иронично по този повод констатира художникът, може би първото нещо, което очаква нашият съотечественик да прочете или види във вестника е какво става например в Занзибар, независимо от остротата и сложността на проблемите в собствената страна. Познавайки добре тази неутолима "жажда" , Бешков се "хвърля" да я утолява от всички посоки.

Карикатурите му от страниците на в. "Политика" показват генерал де Гол на път за Москва, вземайки запалената още от Ерио лула на мира,[16] Чърчил, завърнал се наскоро от Париж, удобно разположен в кресло на Даунинг Стрийт 10 в очакване на скъпи гости,[17] в Далечния изток японецът, изплашен от надвисналата над него бомба,[18] Чърчил и Молотов в Европа сред разбъркани конци, търсят края, за да ги оправят,[19]потопените в Атлантическия океан Чърчил и Рузвелт, учудени къде се е дянала Хартата[20]  и ангелчето на мира, представено като малък детектив по следите на тримата големи, уверено, че няма да му се изплъзнат от ръцете.[21] Във всяка от рисунките личи тънкият усет на художника към сложните международни отношения, тяхната конкретна проява и перспектива. Много трудно е обаче да се прави анализ на тези единни във времето творби, чиято истинност и проникновеност се дължат на доброто познаване на минали, настоящи и възможни бъдещи взаимоотношения между отделните страни и народи. Безспорно обаче те имат изключителна стойност като исторически извор в изследването на международните отношения.

    Характерна особеност в творчеството на Ил. Бешков е вглеждането, търсенето на връзката между конкретното вътрешно или външно политическо събитие и отражението му върху общото състояние на хората. Не е случаен подборът на символите (деца, селяни, ангелчето на мира), с които той си служи при разкриване идеите на карикатурите си. На пръв поглед противоречащи си един на друг, те са използувани от художника винаги за отразяване на сложната връзка и единство между нещата в реалния живот.[22]

След спирането на “Политика” в края на февруари 1945 г.[23], Бешков засилва участието си във в. "Земеделско знаме", в който неизменно сътрудничи още от 20-те години. "Святата истина" винаги е била отправната точка за карикатуриста, независимо от конкретния политически момент. Творчеството му е убедително доказателство, че умело поднесената информация, с необходимата обективност и искреност на отрицанието са безспорно верният път за сатирика към постигането на човешкия и обществен идеал. Ето защо не е учудващ фактът, че той единствен прави редица карикатури, представящи част от дейността на конгреса на ОФ.

 Още на 9 март, денят на откриването на това заредено с напрежения събитие, във в. "Земеделско знаме" е поместена карикатурата му " О и Ф на конгрес".[24]

 Тълкувайки текста "Надтичвахме се, надбягвахме се - пак заедно!", някои интерпретатори смятат, че художникът изразява само радостта от приятелския разговор между работника и селянина, които вече са преодолели напреженията, породени от надпреварата, не винаги лоялна, в процеса на масовизация на двете партии, ускорено протекъл през първите месеци след промяната на 9 септември 1944 г.[25] Не отсъства обаче и съмнението към бъдещите взаимоотношения в ОФ. Усмивката на работника е открита, оптимистична, дори изразява по-добро самочувствие в конкретната ситуация. Селянинът излъчва безспорно задоволство, но и дяволитост, зад която прозира винаги съпътствуващата го недоверчивост.

    На 10 март е поместена рисунката “Отечественият фронт на ОФЕ-филми” с придружителен текст“Трогателният момент бе бурно акламиран".[26]

Тук  възниква въпросът: Защо Бешков избира да отрази събитието на другия ден след откриването на форума не от залата, където той се провежда, а представяйки го в кадър, във фикциалната реалност на филма, създаден твърде бързо с намерението да внуши, да увековечи символа на единството – целувката между работника и селянина.

Публиката, изобразена в гръб, е с ясно разпознаваеми елементи в облеклото на всеки от четиримата персонажи, идентифициращи четирите партии от ОФ – БРП(к), БЗНС, БРСДП и НС “Звено”. Определена скептичност към възможността да се съхрани демонстрираното единство в Отечествения фронт лъха от карикатурата. По-сетнешните събития показват, че съмнението и скептицизмът не са лишени от основание.

В средата на март 1945 г. от страниците на в. "Земеделско знаме" поглежда и весело, и неразбиращо, и с възмущение работещ селянин на нивата:

"Педя да не съм оставял незасята?! Ти, байновото, земица ми дай, не акъл." [27]  Видима е иронията към нелепостта на подобни призиви, които управляващите отправят към селянина, който осмисля съществуванието си почти изцяло в труд и грижа за земята.

    И в "Първият граждански брак",[28]

направена по конкретен повод (отмяната на църковния и въвеждането на гражданския брак), има определен политически акцент. Младоженците са О и Ф. Жената-селянка е в типична поза – с ръце на кръста, иронично-закачливо погледнала към длъжностното лице. Бешков като че ли не вярва в трайността на “семейния” съюз, сключен без обвързващите символи и ритуали на традицията.

Към лятото на 1945 г. значително намаляват сатиричните материали във в. “Земеделско знаме". Той все по-рядко публикува карикатури на външнополитическа тема, а протичащите процеси във вътрешния живот на страната са обект само на четири негови работи:

Първата е озаглавена “Годишнина” и на нея е изобразена майката – България, седнала между две детски колички. В едната детето (ОФ) чете, от другата детето-опозиция е излязло и бяга встрани, а придружителният текст гласи: “Децата отраснаха, проходиха и... грижите се увеличават”.

Тази карикатура е публикувана на 26 август 1945 г. (денят на отмяната на изборите за 26. Обикновено народно събрание) и визира събитие, което официално още не е регистрирано – обособяването на опозиционните партии, което става, както е известно, на 7 септември. В нея са постигнати няколко съществени внушения. На първо място изобразяването на децата като близнаци (и двете са едногодишни) показва, че те са родени в един и същи ден – 9 септември 1944 г. Ясно е подчертана индивидуалността на всяко от дечицата. Докато едното (ОФ) кротко разглежда книжка в детската количка, проявявайки по този начин своята  ученолюбива (да управлява) амбиция, другото (опозиция) вече е нетърпеливо, с чувство за опитност (да управлява), палаво и явно ще създава повече грижи. Определено изборът на символите-деца не е случаен. Той е определен от желанието да се внуши единствено възможния подход – внимателен и деликатен – на майката-България към тях.

На втората – “Изясняване на събитията” – е изобразен объркан гражданин пред безбройните агитационни материали на политическите партии в предизборната кампания за 26. Обикновено народно събрание.  Карикатура, която и днес изглежда актуална.

Третата “Изкушенията на м-р-председателя”, публикувана на 6 септември, отново ден преди официалната регистрациа на опозиционните партии, е израз на известно съчувствие към Кимон Георгиев за предстоящите трудности в премиерстването му при изменената вече ситуация: “Да си напълня кошницата, ама като не познавам кои са сладки и кои отровни... “ (гъбите са от всички партии – радикали, демократи, земеделци, социалисти...)

Три дни по-късно, на 9 септември 1945 г., в “Годишнината на свободата” темата е доразвита. Кимон Георгиев води за ръчичка детенцето “ОФ” и е готов да го пусне да си поиграе с опозиционните дечица, но да внимава, “да не му бъркат в очите”.

Тези карикатури[29] отразяват по най-достоверен начин политическите напрежения от есента на 1945 година.

От края на септември художникът престава да сътрудничи както във в. "Земеделско знаме", така и в останалата преса. Мълчанието на Бешков, следствие и на личната драма на художника (убийството на брат му след присъда от Народния съд) и на невъзможността да изразява своята контраадаптивна (и на управляващи, и на опозиция) позиция продължава повече от година. Твърде скоро този факт започва да смущава и управляващите, които се нуждаят от публичния авторитет на Илия Бешков  за собствената си легитимация, и редакторите на вестниците, които разчитат на въздействената сила на неговите карикатури за реализиране социалните функции на печата и за увеличаване на тиража си. Разбира се, най-ощетени са читателите, свикнали в продължение на повече от четвърт век с активното му морално-ценностно и графично присъствие в целия демократичен печат.

ХХХ

Добре известно е, че истинското изкуство има непреходно значение и е винаги актуално. Малко са литературните и художествените произведения от първите години след Девети септември, които се четат и гледат днес с интерес от съвременниците. По-голямата част от създаденото през този бурен и динамичен период е обект на внимание единствено на специалистите, занимаващи се с история на културата. И това е напълно естествено - те са правени с цел бързото им и лесно възприемане от най-широк кръг читатели, които трябва да подкрепят или своевременно да отхвърлят дадено политическо събитие или явление. Мнението, застъпвано от редица изследователи, оценяващи сатиричното изкуство като достъпно за хора на едно сравнително високо интелектуално ниво, не е валидно за фейлетони, карикатури, сатирични стихотворения, епиграми и други сатирични видове, поместени в периодичния печат през преходните периоди. Като правило тогава се създава едно "по-опростено" изкуство, което трябва и единствено може да изпълни социалното си предназначение. Разбира се, има и изключения. Някои от талантливите творци успяват да изразят по достъпен начин гражданските си идеи на добър художествено-пластичен език.

  Карикатурите на Ил. Бешков от годините 1944-1945 са с безспорна художествена стойност и същевременно достоверен и многопосочен източник на информация за социополитическите случвания през периода.  Заедно с архивните документи, публикациите в периодичния печат и мемоарната литература те допринасят за по-адекватната му историческа реконструкция.

От средата на 1946 г. Бешков отново се появява в политическото и присъства в него до заболяването си през зимата на 1957 г. През цялото време той  е в автентичния образ на карикатурист, който, според собствените му думи “Има пълно съзнание за света и за себе си, но дарът му лежи изцяло в неговия инстинкт – в творческото му предразположение, а силата му – в неговото честно и храбро сърце. Той е търсач на опасни истини. Такава една порода, неудобна ни на земята, ни на небето...”[30]