Нов български университет

Илияна Марчева
Iliyana Marcheva

  

     

    Summary

 

The article examines two prominent historians’ self-reflections on their motivation to take part in power during socialism and the period of transition. They were the representatives of two main groups of Bulgarian intellectuals. Professor Ilcho Dimitrov was from a working class origin while Professor Vera Mutafcheieva was a daughter of a University professor from the bourgeoisie epoch. They both were involved in the management of science (Sofia University, BAS) and the state and public organizations (eg. Ministry of education, State Agency for Bulgarians abroad). Their positions were of different importance but they  provided them with the opportunity to be at the top and to be part of the decision- makers on various levels.  The motivations they shared to be involved not only into research or writing but into decision making were very similar: to be useful to science, to their colleagues, or to  society, being at the same time somehow independent from the authorities financially. Although they both declared their disappointment in their participation in power, assessing every position they took, all the time they succumbed to temptation and accepted the next political offer they had. It comes to show that power is of universal value even for historians who know very well from their professional experience that this value is always questionable.    

 

 

 

Властта е способност и възможност да се оказва определено въздействие върху дейността и поведението на хората с помощта на различни средства – воля, авторитет, политическо насилие, политическо господство, системата на държавните органи[1]. А кой по-добре от историците – анализаторите на миналото и на отминалия опит, може да знае кое е добре за обществото. Но само професорска титла не стига, за да бъде то убедено в необходимостта да приеме визията на учения-историк. Затова най-сигурният начин да се оказва въздействие върху обществото е като се използва системата на държавните и обществените  органи.  А това означава ученият да участва в политиката т.е. в управлението от името на партията, взела властта или от името на даден владетел. Политическите фактори, от своя страна, често прибягват до научни авторитети, за да легитимират своята дейност пред управляваното общество. Примерите дори само в българската история са доста красноречиви в това отношение – тук могат да се посочат имената на видни министри – историци като проф. Констнатин Иречек, проф. Марин Дринов, проф. Иван Шишманов, проф. Богдан Филов, проф. Александър Фол, проф. Илчо Димитров, включително и не толкова видни като Димитър Стоянов и Георги Атанасов. И това е нормално за общество, в което няма аристокрация и политическата класа се рекрутира от интелигенцията. Още по-наложително става участието на интелигенцията и на учените във властта в България, когато смяната на режима води след себе си и смяна на учените и интелигентите, които го обслужват и заместват предишната политическа класа, както става след 9 септември 1944 г. и след 10 ноември 1989 г.

В историята на социализма в България ми е трудно да откроя бунтар и дисидент сред истинските учени подобен на акад. Андрей Сахаров, например. Основните причини за такова отсъствие се крият според мен и в характера на съвременната наука (за нея са необходими много средства, които осигурява именно властта по времето на социализма) и в политиката на режима към интелигенцията, а може би и в националния ни характер.  Почти едновременно с изтласкването на старата интелигенция през втората половина на 40-те години започва да се полагат грижи за създаване на собствена научна интелигенция с работническо-селски произход като гаранция за нейната подкрепа на властта. Освен това, от началото на 60-те години насетне режимът възстановява и предлага определени привилегии и на много от преди изпадналите в немилост големи имена в науката, за да ги приобщи към себи си. Само да припомня  съдабата на акад. Иван Дуйчев, проф. Иван Венедиков,  акад. Михаил Аранудов и др. Освен това, властта още от 60-те години започва да привлича на висши отговорни постове учени – първо технократи като чл.кор. на БАН (от 1961), и от 1966 – на Академията на науките и изкуствата в Тулуза, професор (1953) Иван Попов (начело на Държавен Комитет за Наука и Технически  прогрес (1962-1971) и министър на машиностроенето 1971-1973 г, зам. председател на ДС 1974-1976, член на ПБ (1966-1976), а по-късно и особено по времето на Л. Живкова (1971-1981 г.) и хуманитари като професор (1974) Ал. Фол (министър на просветата 1979-1986,1989, член на ЦК от 1977), и професор (1974), чл. кор (1981), акад. (1989) Ил. Димитров (министър на просветата 1986 -1989; 1995-1997, член на ЦК 1986-90) и др. Българските учени проявават явна опозицинност към власта едва, когато режимът разрешава критичност по време на перестройката 1985-1989. В това отношение особено показателно е например бунтарството на 4 професори в СУ и тяхното изключване от БКП през 1988 г., както и масово участие в Клуба за гласност и преустройство на учени и предстватели на художествено-творческите среди. Нещо повече в ранните години на прехода към демокрация изтъкнати интелектуалци и учени ( в частност и историци) влязоха във властта – станаха депутати и министри ( ст. н.с. Д. Луждев,), посланици (д-р Боби Бобев, д-р Ангел Димитров), лидери на партии ( проф. М. Неделчев, проф. Елка Константинова), дори влязоха в президентската институция (д-р Ж. Желев). Очевидно в България и ученият, и властта  взаимно се изкушават да си сътрудничат и нещо повече да са в своебразна симбиоза и по време на социализма, и по време на прехода към демокрация. И това не е чисто българско явление, то е характерно и за другите бивши социалистически  общества.

Но участието на историците в спомената симбиоза се нуждае от допълнително вглеждане и допълнително внимание. Ще се опитам да се поясня като се позова на един студентски спомен. По време на лекции през зимата на 1977/78 г. проф. Ал. Фол ни сподели, че голямата грешка на проф. Б. Филов била, че се забъркал с политиката, имайки предвид най-вече участието като министър-председател на Царство България (1940-1943) и като регент (1943-1944) по време, когато сме съюзнци на нацискта Германия. Каква бе изненадата ни, когато на следващата година самият Фол стана министър на просветата и бе такъв до 1986, а после зае поста министър на културата,образованието, науката в кабинета на Г. Атанасов през 1989 г.  След 1989 г. участието на проф. Фол в отречената като вредна за България власт на БКП хвърли сянка на неговото дело като учен. Израз на подобно отношение може да видим във факта, че след 1989 г. Фол преминава на работа от ИФ на СУ във Филосолофския факултет, катедра по културология, и е принуден да дава интервюта, с които да се защитава като твърди, че не се срамува от написаното по време на социализма[2].

От този пример излиза, че политиката привлича всеки, дори и професионалистът, който изследвайки своите предшественици, съзнава колко вредно е обвръзването с властимеющите. Така е може би защото, както признава един друг изтъкнат историк – министър - акад. Ил. Димитров, историците  контактуват и действат във властта, водени  от „… смътното желание да участват сами в обществените процеси, които изследват и обясняват, както литературните критици – да се реализират като писатели”[3].

Но какво се крие зад оново «смътно желание», за което говори акад. Ил. Димитров, всеки историк да е на гребена на обществените процеси, да ги направлява и ръководи? И дали е толкова смътно, има ли рационални или са само емоционални мотивите, които подхранват това желание? В търсене на отговор на тези интересни въпроси, се обърнах към двама видни историка с различен натюрел, с ралични възможности и властови позиции и при социализма и по време на прехода – проф. Вера Мутафчиева и проф. Илчо Дмитиров. Те са оставили спомени, в които дават своите мотиви за взаимодействие с властта.

Това са изтъкнати историци – т.е. признати чрез титлите си за научни капацитети в своята област, историци, които могат да се причислят към научния елит на нацията от времето на социализма. Такива те са признати и след 1989 – през 1989 Димитров е избран за академик на БАН, а В. Мутафчиева – през 2004 г. Същевременно това са историци с позиции във властта, разбирана в най-широк смисъл – властта като управление на науката и властта като управление на обществото. И на трето място, двамата се различават по своя произход и старт в науката и във властта, макар да са общо взето връстници: В. Мутафчиева е родена през 1929, а Илчо Димитров – през 1931 г. Те са представители на два типа учени, характерни за социализма – онези – безпартийните, с лош „буржоазен” „произход, и другите – партийците, с правилен работническо - селски произход. А това ще се отразява и на техните взаимодействия с властта и по време на социализма и по време на прехода, когато тези два типа учени ще сменят места в оценката на обществото за тях – „правилен” произход ще имат онези с „буржоазен” произход, които по подразбиране би трябвало да са били по някакъв начин репресирани от бившата власт. Другите – с работническо – селски произход ще бъдат подозирани, че благодарение на него са влезли в науката без да заслужават.

Вера Мутафчиева (28 март 1929- 2 юни 2009) има да се разплаща в началото на кариерата си за политическите пристрастия на баща си – проф. Петър Мутафчиев(1883-1943), набеден за националист в науката. Тя подхожда към науката като убежище от политическата обстановка, развива се като османист в Института по история при БАН в съперничество с другата известна османистка Бистра Цветкова. Професионалните й проблеми я карат в началото на 60-те години да се обърне към литературата - в началото към научно-популярната, а по-късно – към историческата проза. Именно като популяризатор тя е склонна на компромиси, за да утвърждава неща, в които не вярва –  например, антиосманската съпротива и насилственото помохамеданчване. Но с късна дата оправдава патриотичния заряд на популяризаторската си проза като израз на  своеобразна реакция на българските историци през 60-те години срещу опитите на Кремъл да заличи националната идентичност на своите сателити[4]. Своето отношение към политиката в началото на кариерата си тя изразява повече в литературното си творчество. Така в книгата, която я прави известна  - “Случаят Джем”,  Мутафчиева проектира своята безнадежност Западът да обърне внимание на Изтока след смазването на унгарското въстание през 1956 г. от съветските танкове. От друга страна, Мутафчиева, именно заради литературния си талант и известност, не се превръща в учен отшелник, който да отстоява и развива в самота научните си дирения. Литературният й талант й дава възможност да оцелее в дебрите на личните интриги през 60-те години в историческата наука и по–специално в османистиката. Става член-основател на Института по балканистика, където работи до 1979 г., а  после се прехвърля в Института за литература при БАН, където я заварват промените през 1991. Въпреки „лошия” си произход и бягството на брат си във Франция през 1963 г., известността й и обстоятелствата й помагат с ходатайството на Мара Малеева-Живкова да получи международен паспорт и по такъв начин - пропуск да пътува[5].  Следва едно успешно за нея десетилетие в историческата наука: едновременно с историческата проза, която публикува през година-две, защитава голям докторат по история „Кърждалийско време” през 1978 г., осъществява различни по времетраене специализации в чужбина, става известно име в научния и литературния живот на България.

Нещо повече, като професор - османист тя е поканена от проф. Ал. Фол да оглави Центъра за древни езици и култури към Комитета за култура 1978-1980. Мутафчиева приема този пост, защото отдавна съзнавала необходимостта в България, както е навсякъде в Европа още от 19 в,  да има  такъв Център, видян от нея като център по османистика, въпреки камуфлиращото му название[6]. Своето участие в това начинание на Людмила Живкова, към чиито кръг Мутафчиева твърди, че не принадлежи (за разлика от проф. Фол),  тя пояснява така:” Единственото условие, което поставих…, беше да не получавам заплата…защото винаги съм съблюдавала ненарушими собствени правила. Например: да не взимам пари срещу своите приумици, да внимавам срещу каква работа и върху каква ведомост се подписвам….да зная, че си оставам необвързана”[7]. Разбира се, Мутафчиева не скрива, че с хонорарите от своите литературни произведения тя успява да изплати две ипотеки, нито че има домашна помощничка - леля Люба, и всъщност добре се справя през 60 - 80-те години с издръжката на семейството си.

 Центърът е планиран без предварително финансиране, оказва й се натиск за аспирантури към него и др. п. неуредици, което тя оценява като подигравка с ентусиазма й  - всичко това я кара да напусне, както пише тя в спомените си[8].

Скоро след това, обаче, Мутафчиева приема да оглави Българския изследователски център във Виена (1980-1982). Съображенията й са повече от лични и прагматични – дъщеря й Яна да си напише дипломната работа във Виена и самата Мутафчиева да се спаси от „най-истеричните месеци по реализацията на „(Хан) Аспарух.”, на който тя е сценарист, филм, който й носи „Димитровска награда” за 1982 г.[9]. Същевременно тя отново посочва, че поставила условие да не бъда назначавана, а командирована. Условието й е прието, защото В.Мутафчиева е изключително подходяща за поста директор на този Институт – получила  е Международната награда „Готфрид фон Хердер” за цялостно творчество през 1980 г., която се присъжда по решение на Виенския университет,  и е безпартийна[10].

Трето си назначение във властта при социализма – секретар на секцията по белетристика на СБП 1982-1986 г. – Мутафчиева приема от любопитство, за да види как се управлява на практика културата чрез творческите съюзи. Тя отново има предимство за този пост, че е безпартийна и жена – все показатели за толерантното отношение на властта към творците, което надделява през 80-те години [11]

Вижда се, че Мутафчиева участва във властта най-вече през 80-те години, когато са паднали отдавна табутата за хора с нейния произход. Но и от  трите си участия в управлението Мутафчиева пази разочарования и дори оценката й е за излишност и неефективност на ръководените от нея центрове и секция. Така тя описва например дейността си във Виена – непрекъснато давала съвети в Министерство на външните работи да не се пилеят излишни пари. Единствените положителни моменти в своята дейност като директор тя посочва – сближението и приобщаване на представители на българската емиграция и посещението си в САЩ. За работата си в секцията на СБП тя споделя, че вместо оценки за нивото на публикуваната проза трябвало да пише хвалебствени биографии на спуснати от ръководството на Съюза кандидати за членове.

В своите спомени тя обяснява много от своите решения за досег с властта и разочарованията й от този досег със своето любопитство, с известена доза идеализъм и разбира се, с непознаване на реално състояние на управлението. Но разказвайки за своето участие в ръководството на научни учреждения по време на социализма, голямата историчка косвено внушава, че за интелектуалец като нея е допустимо да участва в начинания, свързани с обществена или държавна, а не партийна инициатива и за които не получава възнаграждение. От друга страна, тя внушава и позицията си, че подкрепя тези институции, смятайки ги за важни за развитието на османистиката или белетристката. Нещо повече, не се притеснява да посочи и лични мотиви за заемане на определени властови позиции. Така „смътното желание” за участие в обществения живот добива различни – професионални и лични измерения и показва, че на изтъкнатия интелектуалец -  учен и писател участието във властта е някак жизнено необходимо. Особено вярна е такава констатация за В. Мутафчиева, когато се освети живота й след падането на комунистическия режим. Тогава идва нейното време – на бившите бивши. Не случайно тя е сред първите лауреати на фондация „Паница”, на фондация „Свободна и демократична България”(1994) и много други, произлизащи от новите политически среди.

Същевременно разказвайки за прехода Мутафчиева изтъква, че именно професията на историк я е предпазила от неговите илюзии. Така Мутафчиева обяснява неучастието си в партии след 1989 г., отбягването на постове като член на ЦИК, и посланик в Турция[12]. Така излиза, че за нея властта с отрицателни конотации се свързва с политическото, а не с управлението, с партиите, а не с властовите позиции. Прави впечатление, че Мутафчиева най-високо оценява обаче връщането си в управлението на науката – като подпредседател на БАН 1993-1996, защото се борила за запазването на академията тогава. Тя споделя, че „Онези там вълнения и битки за спасяване на БАН не съм мечтала да изживея в края на служебния си път: удовлетворението, че съм допринесла отмалко тя да оцелее” [13]. Признание за тази дейност е  награждаването й с почетен знак с лента „Марин Дринов” през 1999 г.[14]

Междувременно тя продължава да пише художествена проза, да дава интервюта, да издава книги с есета, да оглавява научни колективи като този на двутомника „История населена с хора” (2005 г.) С други думи тя продължава да твори, но не се отказва и от участие в управлението. Ала в спомените си писани през 2002 г. и публикувани през 2003, Мутафчиева не обяснява защо приема през 1997-1998 г. поста  председател на Държавната Агенцията за българите в чужбина, който е с ранг на заместник-министър, нито участието си от 1997 до 2005 г. в Управителния съвет на Националния дарителски фонд "13 века България"; нито факта че е сред учредителите и е избрана за пръв председател на Издателския съвет на Фонда (1998-2009)[15]. Липсата на обяснение може да се тълкува като напълно одобрително и не нуждаещо се нито от пояснения, нито от мотивация участие във властта от страна на големия творец и учен. Т.е. можем да говорим за проява на онова смътно желание за участие, за доминация с помощта на държавните органи в обществените процеси, желание - по-силно от разума и благоразумието. Защото именно заради това й участие през 2008 г. Комисията по досиетата излезе с решението №37 от 10. 06. 2008 г.,  уличаващо голямата дама на българската историческа науки и белетристика в сътрудничество с политическата полиция на комунистическия режим. Излезе, че тя става агент на ДС-VІ, -І  /по линия на художественотворческата интелигенция / на 23 .09.1969 г. и е снета от отчет след 4 тома докладни на 24.01.1990/[16].   А това без съмнение хвърля сянка върху нейния образ на интелектуалка и върху мотивите й за участие във властта. Понеже самата Мутафчиева отказва коментар на сътрудничеството си с ДС, смятам, че е научно коректно анализът за мотивите за това сътрудничество да остане извън рамките на тази статия.

 Как се проявява „онова смътно желание” за контакти с политиката у един реално овластен историк-акад. Илчо Димитров (3 юни 1931 – 11 март 2002 г.) и по време на социализма и по време на прехода. Той за разлика В. Мутафчиева трябва да надскочи своя социален произход, макар да има добро самочувствие, твърдейки, че би просперирал и би достигнал своя нов статус и при стария капиталистически режим. Разбира се, комунистическият режим подпомага кариерното израстване на такива като него - от работнически семейства, макар Димитров да държи да уточни, че баща му е бил майстор - тютюнев чиновник с комунистически убеждения, че самият той е роден е в София и е живял там в детството си. Илчо Димитров работи в младежката комунистическа организация, става по убеждение член на БКП, ето защо твърди, че „Не ми е минавало през ум, че чрез обществена активност уреждам собственото си положение”[17].

Едновременно с израстването в науката заема ръководни постове в нея – заместник  -директор (1971-1977) и директор (1978-1979) на Единния център по история, научен секретар на БАН(1977), Ректор на СУ ”Кл. Охридски” (1979-1981), заместник-председател на БАН (1984-1986). А от 1981-1984 е първи заместник -завеждащ отдел ”Пропаганда и агитация” към ЦК на БКП, за да стане и министър на народната просвета през 1986 – 1989 г.[18]

     В книгата си със спомени от 2000 г. той доста подробно описва както политическите и научни обстоятелства в своя живот, така и мотивите и дейността си като политик. Като изследовател на времето, когато се ражда модерната българска държава и политическа класа, когато учените хора в България получават реален достъп до властта, той сигурно е бил повлиян от техния пример. За да обясни своето съгласие да участва в политиката, Димитров привежда за разлика от Мутафчиева аргумента, че властта му е била идейно близка, винаги е бил обърнат към полезното за повечето хора, винаги е бил социално ангажиран. Заедно с това той обръща внимание, че е заемал постове в професионалната му сфера на науката и образованието, а не се е месил в други области, за които нямал подготовка[19]. На второ място, Димитров си дава сметка за своята личност и нагласа – не можел да отказва рязко и категорично предложения, идващи от властта[20]. Освен това, Димитров признава, че ”Наистина желаех да се занимавам с наука, но никога не са ме задоволявали само тези заниманията; бях силно национално ангажиран от най-млада възраст и чувствам потребност да отстоявам обществени позиции; да не търся опора в когото и да било, а донякъде сам да се реализирам. Понякога жестоко се съдех за политическите си пристрастия, но накрая все им се отдавах ”[21]. Така властта е оценявана и като възможност човек да се реализира, без да разчита и да е задължен на друг, най-вече субективен, фактор.  А това се оказва не маловажно за него, като се има предвид трудното начало на кариерата му като аспирант (тогава така се наричат докторантите) в Института по история – БАН (пропада на конкурси, приет е задочна аспирантура) и по-късно асистент (първоначално в катедрата  по история на БКП) в СУ[22]. Димитров описва, че не бил поддържан от никого и на двете места, за което и той може би си имал вина, защото се държал по-независимо[23]. А в науката трябва подкрепа.  

Но Димитров оправдава стремежа си за обществена изява и с убеждението, че “всяка длъжност за мен е била не въпрос на престиж или слава, а на наивната вероятно убеденост, че може и да допринеса полза”[24]. Така тай обяснява защо се е съгласил да премине на работа в ЦК. По-късно отчита, че не допринесъл полза, защото не ставал за колективно творчество. Но изтъква случаи, когато е помагал на колеги и творци в качеството си на заместник - завеждащ отдел ”Пропаганда и агитация”: например съдействал за по-малки наказания на редакторите и рецензентите на „скандалната” книга „Фашизмът” на Ж. Желев през 1982 г.[25]. В такава насока са били очакванията на интелигенцията. Димитров разказва, че отношението на неговия кръг колеги към политическата кариера е било по-скоро амбивалетно – от една страна, те се отнасяли презрително  /„работата в ЦК не се тачеше в университетските среди”[26]/, но от друга – не били против да имат свой близък във властта[27].  Така постовете във властта и особено в ЦК се представят от Димитров и като възможност да се предпазват колегите и приятелите от ударите на висшестоящите – един благороден мотив за участие в властта. А по време, когато е министър за пръв път 1986 -1989 г. – той оказва помощ от всякакъв характер и на болни и пенсионирани преподаватели [28].

Заедно с това Димитров признава, че: „Бил съм умерено дързък, за да имам самочувствието, че служа на една обща кауза (друг е въпросът доколко са се оправдали надеждите ми) и умерен конформист, за да не се лиша от възможността за творческа дейност. Такива бяха мнозина.”[29]. Тук прозвучава по-ясно артикулиран мотив за умерения конформизъм, който проявява ученият, когато се съгласява да участва във властта. 

Друг, споменат вече и при Мутафчиева мотив,  е този за материалното безкористие, който допълнително трябва да оневини изкушилият се с власт историк. Подобно на Мутафчиева и Димитров намира за важно да сподели, че за своите участия във властта – политическа или научна, не е получавал заплата извън тази в Университета”… като изключим престоя ми в ЦК, не съм получавал втора, съвместителска заплата - една нормално явление тогава,… или направо я превеждаха на благотворителния фонд„Детство” (учреден по моя инициатива и под мое ръководство)” и във фонд „1300 години България”[30]. Разбира се, той посочва, че по това време вече е успял да си построи апартамент и материално да се стабилизира. Но в своя морална защита подчертава, че съвместителството било характерна черта за кариерата на всички по-големи имена в науката. Така акад. Н. Тодоров бил едновременно посланик в Атина (1978-1983), директор на Института по балканистика (1964-1989), генерален секретар и президент на Международния център за балканска документация и архивистика CIBAL (1976), председател на Дружеството за разпространение на знания ”Г. Кирков”, акад. Пантеелй Зарев – председател на СБП и заместник-председател на БАН[31].

Макар и идейно близък и подкрепящ комунистическата власт, подобно на Мутафчиева и акад. Илчо Димитров не се чувства удовлетворен нито като работещ в ЦК, нито като министър в кабинета на Г. Атанасов. Също като нея той държи да подчертае, че за много свои политически постове сам подава оставка, че бил недолюбван и не е бил известен на властта, независимо, че общественото мнение твърдяло противното. Същевременно Димитров сам припомня своята статия в сп. „Исторически преглед” от 1984 г. „Тодор Живков и  българската социалистическа революция”, в която е допуснал апологетични оценки, както и за своите писма до Живков с възражения да се изучават лекциите на генералния секретар пред АОНСУ и др.  п.[32]. Така Димитров се опитва да покаже, че е играл по правилата на властта, опитвайки се да запази доколкото може достойнството си. Защото  по същото време пише увода си към дневника на Богдан Филов, който подготвя за печат и който предизвиква политически и литературен скандал[33].

Същевременно Димитров не се отказва от управлението – през 1995-1997 е министър на образованието, науката и технологиите в правителството на Жан Виденов, пост, който приема по морални причини. Нещо повече, той твърди, че съзнавал, че ще е в тежест на правителството на левицата с имиджа си на един от вдъхновителите на „възродителния процес”. Всички в неговото семейството му били сърдити за избора,  и въпреки това Илчо Димитров се съгласява да стане министър. Той твърди, че искал чрез „мен да получат известна реабилитация мнозина от незаслужено подложените на остракизъм след 1989 г., независимо от качествата им”[34]. Така видният историк отново проявява онова „смътно желание”, което граничи с ирационалност, досущ като при В. Мутафчиева, защото неговите намерения се оказват илюзорни – почти всичко, което предлага в министерството, политическите му противници интерпретират като реставрация на социалистическите практики. Показателно в това отношение е заглавието на статия във в. 24 часа „ Илчо Димитров – министерска носталгия по социализма”, както и заглавието на в. Le monde от 22. 04. 1995 « България със заплаха за «рекомунизация»[35]. Нещо повече, Димитров си плаща като Мутафчиева с обществено отхвърляне, когато правителството на Виденов е свалено и заклеймено, а участвалите в него министри – обвинени като губители на обществото. Такъв той остава и в популярната Уикипедия. Там за него е казано:”Акад. Илчо Димитров е една от най-оспорваните и в научно, и в политическо отношение личности от епохата на българския преход”[36].

В заключение, мога да отбележа, че намирам доста сходни черти в обясненията на мотивите на двама изтъкнати историци  с различни позиции към властта. Макар и в различни мащаби, те участват в управлението на науката, но и двамата декларират, че най-високо ценят работата на попрището на творчеството – Мутафчиева като писател и историк, Димитров като университетски преподавател и изследовател. И двамата влизат в управлението вече като утвърдени имена и държат да подчертаят, че не са се възползвали от положението си във властта в материален смисъл, за разлика от обичайната практика. И за двамата участието в политиката и властта е приемливо, когато може да се подкрепи начинание или приятел. И двамата не са удовлетворени от пребиваването си във властта, от замислените от тях добри начинания, които не по тяхна вина не се осъществяват. Същевременно признавайки участието си във властта при социализма, и до голяма степен безплодния му характер, те се оказват активни и ангажирани с властта и по време  на прехода, та чак до смъртта си. А това говори, че въпреки всички декларации, властта е наркотик и за най-успешните български историци и творци, че „смътно чувство” да си субект, а не обект на политическата сцена, е особено силно развито и присъщо на такива като тях. Очевидно, от изкушението да са във властта и в политиката не са оперирани и най-изтъкнатите изследователи на отминалата власт и политики - горчивият опит на предшествениците в това отношение не учи следващите историци. Така, че щом историците са готови с рационални и ирационални мотиви да участват във власт, с която не винаги идейно са близки дори, то очевидно е, че се потвърждава максимата, че властта е сама по себе си и ценност и изкушение и за интелектуалците и за всеки, който би имал възможност да я упражнява.   

 

 

 

 

 

обратно нагоре