Нов български университет

Петя Пачкова
Petya Pachkova

Summary

This text analyzes the role of intellectuals in building the confidence of Bulgarian nation. The means and methods by which to achieve over the years critically low level of national pride are commented. Attention is also paid to the reasons for such behavior on their part.

 

През целия преходен период българските интелектуалци и журналисти участваха активно във формирането на мисленето и психологията и по-конкретно на самочувствието на съвременните българи. Една голяма част от тях съдействаха много активно и пълноценно за насаждането на нихилизъм, дори мазохизъм в съзнанието им. Чрез манипулативни подборки на исторически факти, чрез ненаучни интерпретации на събития и личности, чрез емоционални внушения.

Започна се с развихрена идеализация на западната действителност – налагаше се черно-бялото мислене, масовата култура.  Те бели – ние черни. Те граждани – ние не. Техните политици си подават оставките – нашите не. Техните все некорумпирани - нашите все корумпирани. Примерите за такова мислене и изказвания са безброй /Виж 8, 277-290 стр./.

Идеализацията на западната действителност върви ръка за ръка с прекалената критичност към българската действителност. Тази прекалена критичност може донякъде да се разбере с това, че най боли, когато се отнася за твоя живот и живота на твоите близки. Но все пак трябва да има и някаква степен на обективност в информацията и в оценките на тези, които претендират, че са интелектуален и журналистически елит на нацията.

Всъщност непремереният, прекаленият критицизъм, граничещ с критикарството, е насочен или срещу политическите възможности на елита, или срещу политическите възможности на неелита, или срещу тези и на двете социални прослойки. Но когато градивната, сериозната, аргументираната критика отстъпва мястото на критикарството, тогава се превръща във фактор за изкуствено занижаване именно на тези възможности. Вместо да се изпишат вежди, се избождат очи.

Българинът не гласувал нормално, партиите му са квази, прото и други подобни квалификации. Интелектуалци с помощта на журналисти непрекъснато нашепват, по-скоро направо крещят в лицето на българина, колко той е ненормален. Ето в една статия на Петьо Цеков какво се казва за българина. „Ако в България имаше нормални политически партии, в които решенията се вземат колективно, проблемът нямаше да е толкова тежък. Ако можехме да гледаме на ръководствата на родните партии като мозъчен тръст, който е загрижен за бъдещето на родината, минусите на пропорционалната система лесно щяха да бъдат компенсирани. Но това не е така.

Проблемът е, че в българските партии решенията се вземат еднолично от лидера или от тясна група активисти. Важни решения като състава на листите са тема табу за редовия партиец” /Виж 13/.

Тук явно не се касае за неинформираност на журналиста. А за недопустима манипулация. Първо се привеждат всички български партии под един знаменател. А в тях колективизмът и вождизмът са в различна степен, както и  в другите страни. Второ, в развитите демокрации партийните елити не допускат еднакво партийните маси да им се пречкат при определянето на най-важните партийни решения – например за листите.

Българските партии често са обвинявани, че не следват интересите на социалните групи, а че налагат свои представи за нещата. Като се добавя, разбира се, че това е за разлика от всички „нормални” партии по света. Допълва се често и че водят политика против своя електорат. И се оказва, че по тези си характеристики, те са уникални в световен мащаб.

Всъщност всички „нормални” партии имат, освен отразителна, но и възпитателна функция. Освен това, както всички нормални партии, така  и българските, отразяват повече едни интереси и по-малко други. Много неточно е да се каже, че те разочароват целия си електорат. Напротив именно тези партии особено много радват една част от своя електорат, а разочароват друга част от него. Въпросът е да се изясни кои са доволните части на електората и кои разочарованите. Партиите се ръководят от представители на определени икономически и социални прослойки. Така че чрез тези партии тези субекти по-пряко или по-косвено защитават своите интереси, убеждавайки останалата част от електората на съответните партии, че защитават и техните интереси. Дори ми е неудобно да споменавам тази азбучна истина…

Ако са уникални българските партии в това, че не изразяват обществените интереси, как да си обясним голямата степен на негативно отношение към партиите в западните страни; прогресивното намаляване на техния членски състав; главоломно нарастващото нежелание да се гласува в тези страни именно защото избирателите чувстват, че волята им не се взема предвид. Не случайно все повече се говори именно в тези страни за проблемите на партийната демокрация.

Представянето на българските партии като нещо уникално /и то непременно в негативен план/ отдалечава анализа от научността и играе допълнителна, много отрицателна роля за отношението към тях, особено на младежта /Виж 11/.

За съжаление и действително интелигентни журналисти, като Валери Найденов например, се поддават на изкушението да манипулират истината, за да са по-силни критичните им внушения за българската действителност. В статия за финансирането на предизборната кампания на Барак Обама той си позволява да говори за „революция във финансирането на политиката” /Виж 6/. Идеализира се интернет-технологията за събиране на средства, практиката на събиране на малки дарения от повече спонсори, като се интерпретира като че ли кампанията на Обама се финансира от обикновените хора, а не от богатите американци. За това говори и заглавието на статията – Как дребните пари надвиха големите капитали! Големите американски капитали и мафията биха се усмихнали доволно, ако можеха да прочетат това заглавие.

За да не бъде обвинен в пълна отдалеченост от истината той споменава все пак за възможностите, които дава системата за финансиране на Обама, за фалшификации и прикриване на големината на спонсорите, на големите дарения. Но в крайна сметка патосът, основното внушение е по посока на намиране на безкористност у Обама, на независимост от големите американски пари, на коренна промяна в начина на финансиране на един американски кандидат-президент, на радикално различие на този кандидат-президент от другите американски кандидати, а да не говорим за различието от българските.

 Американската действителност е много далеч от всичките тези неща. Политиката на Обама досега доказва, че той по нищо съществено не се отличава от досегашните американски президенти. В това число и по практиката на провеждане на предизборна кампания.

А след като журналисти от такъв ранг манипулират така информацията, какво да говорим за по-безпардонните или за неинформираните журналисти, за посредствения журналистически слугинаж.

Критикарството върви ръка за ръка с очернянето на миналото! Става дума за рушителите на приемствеността, които иначе са много загрижени за нейната липса…

Писала съм по този въпрос и не искам да се повтарям. Тук само ще кажа, че неуважението към който и да било период от нашата история има фатални последици за самосъзнанието на българите.

Твърде често интелектуалци и журналисти се прехласват пред развитата пряка демокрация и дават за пример Швейцария и Белгия. Но забравят многобройните други примери на развити демокрации, в които пряката демокрация също не е особено приложима, в които елитите не са склонни да предоставят управленските си права на масите. Дава се за пример и Древна Гърция. Но се забравя да се спомене, че това е демокрация само за малка част от населението – за свободните мъже. От друга страна, същите тези автори обикновено неглижират, подлагат на съмнение ефективността, легитимността и полезността на референдумите, проведени през така наречения „социалистически” период. Въпреки че те са точно пример за пряка демокрация. Отново пример за двоен аршин.

Твърде често интелектуалци се прехласват пред способността на други нации да пазят паметниците на културата си в името на историческото самосъзнание, на приемствеността в развитието им. Същите те обаче в собственото си поведение са инициатори, извършители или одобряващи погромите над българските исторически паметници. Те не запазиха за поколенията мавзолея на Г. Димитров, те изпоразрушиха паметниците, свързани с взаимоотношенията ни със Съветския съюз. Първият софийски кмет, на когото бих искала да забравя фамилията, но в името на научната ми цел ще го спомена – Янчулев, с цялото си демократично достолепие унищожи единствената красива цветна алея в Борисовата градина, защото водела към паметника на българо-съветската дружба. Паметникът, слава богу, все още си стои, но софиянци, които се разхождат там, газят калта. А този български кмет ще остане в историята с безумните си разрушителни емоции и дела.

Тези въпросни интелектуалци по всякакъв начин възпитават неуважение към историята, а след това обвиняват българския народ, че не бил като другите, че не уважавал историята и паметниците си. Разбира се останалите българи носят собствената си отговорност за това, че се поддават на тази манипулация, или не я критикуват, или я одобряват, или активно участват в пъклените й дела. 

Явления, които не са типично български, а имат много по-широк мащаб, се обявяват за чисто български. Ето думите на един експерт от Центъра за либерални стратегии: „Според нас в България се наблюдава объркване на националната идентичност и европейската идентичност, нещо като латентна опозиция” /5, 153 стр./. А дали това не е много присъщо и на останалите европейски народи – които хем искат да са обединени, хем искат да запазят своята национална специфика и идентичност. И се лутат между проевропейските и националистическите си емоции и прояви. Искат членство в ЕС, пък гласуват против европейската конституция. Искат подпомагане, пък не искат да подпомагат и други подобни „парадокси”.

Според тези експерти латентният национализъм на българите е всекидневната болест на селската култура на България, която била останала извън модерността. Един от тях „говори за липсата на демократическа култура у българите, затворени в селския манталитет… Колективизмът на селския архаизъм впоследствие, разбира се, пряко се свързва с комунистическото минало, с което се отрича модернизаторската природа на социалистическата система след 1945 г.” /5, 154-5 стр./.

Изобщо българските „експерти на прехода” са основните творци на отричането на модернизационния смисъл на „социализма”, основни стимулатори на нихилизма и врагове на приемствеността в българската история и мислене. Те служеха и служат на интересите на чужди субекти, които до голяма степен са заинтересовани от поддържането на ниско самочувствие у българина – за да могат да му вменят само туристическия бранш и селското стопанство като достойни за неговия интелект и манталитет.

И не само те, разбира се, а и онези интелектуалци, които се страхуваха за своите кариери и подчиниха безпрекословно мисленето си на новите идеологеми, манипулираха истината, внушаваха неверни неща, отдалечиха се твърде много от науката. Без да са непременно преки слуги на чужди интереси.

За съжаление обаче и други интелектуалци, които не служат на чужди интереси, а са преизпълнени с патриотични чувства и не се срамуват от миналото си, съдействат за понижаването на българското самочувствие, а оттам и за проблеми в българското развитие. Те търсят в българската история само грешките на политиците, недостатъците на българския гражданин, дефектите в развитието ни. Евристичният и стимулиращ критицизъм прераства във вредно и необосновано критикарство.

Една от насоките за насаждане на българофобство е по линия на така наречената „народопсихология”, чрез къде научните, къде псевдонаучните анализи за българския характер.

Ето как Петър Волгин налива масло в огъня на българофобщината. „Да си мислим, че с изчезването на тоталитарните идеологии са изчезнали и тези чувства, е меко казано, глупаво. Хората ще продължават да мразят, да си завиждат, да търсят врага, с чиито пъклени замисли да обясняват неблагополучията си.

В това отношение българите не сме никакво изключение. Тъкмо обратното. Завистта при нас е национален спорт. Неспособността да се радваме на успехите на другия – също” /2/. Жалко, че един интелигентен журналист, приближавайки се до истината, че злото е характерно и за другите нации по света, всъщност отново вменява на българина уникалност – за нас това било изведено до степен на национален спорт. Интересно, пикантно, само не и обосновано твърдение. Винаги ми е било интересно да разбера каква е методологията за измерването на завистта, какви са мерките и теглилките за сравнението при подобни автори.

В същия дух, когато след 11 септември 2011 г. американските кинозвезди се бяха събрали на колективно мероприятие по повод събитието, наша „обективна” и „интелигентна” журналистка зад кадър почти със сълзи на очите се възхищаваше от безкористността във взаимоотношенията им. В същото време обвиняваше българите, че не са способни на такава добронамереност и екипност. То бива – бива манипулация, но всичко трябва да си има граници. Да сравняваш гнездото на осите с приятелска компания си е направо престъпление. И да обвиняваш българина, че в такава ситуация няма да може да забрави за разногласията си и да се сплоти, си е още едно престъпление и висша форма на отцеругателство.

Важен недостатък на много от произведенията на така наречените народопсихолози е вменяването на качества или поведение за специфични за българина, които всъщност обективно произтичат от особеностите на историческия период, а не от особеностите на отделните личности, още по-малко на цели народи. Тези неправомерни твърдения са толкова много, че ми е трудно да подбера само някои от тях за доказателство. Но все пак ще опитам да дам няколко примера. Например от книгата на Марко Семов «Народопсихология» /Виж 12/. Там той твърди, че при така наречения «социализъм» са се разкъсали родовите връзки, разрушило се е семейството, разкъсала се е връзката между родители и деца, държавата е толерирала извънсемейното, самотното майчинство, интернационализирането било заместило националните чувства, родолюбието. Всичките тези явления обаче нямат много общо с някаква специфика на българския народ, а са свързани с обективните тенденции по посока на развитие на индустриално общество, което се характеризира с въвличането на жената в сферата на труда, оттам с различни явления, които затрудняват семейното съжителство, с промените във вида и функциите на «индустриалното семейство», с нуждата държавата да се грижи за самотните родители. А интернационализацията на живота е пряко свързана с вървежа на обществото към съвременния глобализационен период. И в тези тенденции няма нищо типично българско, освен в някои несъществени подробности.   

Особено манипулативна и вредна е идеологемата за робската душа на българина.

По този въпрос също съм писала и не искам да се повтарям. Само ще допълня следното. В процеса на работа по една научна тема, започнах да си правя списък на протестите на българина. Напоследък ми се налага да пиша през ден - през два. Така че обективната история на протестите на българите през последните години смятам, че доказва, че българинът през този период съвсем не е бил заспал и не е следвал само поговорката „преклонена главичка, сабя я не сече”.. И е хубаво да се покажат истинските, а не мнимите, особености на политическото му поведение.

Логиката, че българите са били под робство пет века и затова няма как да не са се сдобили с робска психология е лековерна и неправилна. Защото нещата могат да се погледнат и от друг ъгъл. През цялото време на робството българите са опазили в мнозинството си своя език и своята религия, не са се претопили и изчезнали като народност, борили са се с религиозни, образователни и политически средства, както и с оръжие в ръка, за опазване на своята идентичност и свобода.

Обикновено тези, които обявяват българина за роб по душа, изобщо не се съобразяват и с други факти. Например с това, че при всички нации само един малък процент от нацията се включва активно в протестни, рисковани граждански действия. Това важи и за народите в западните страни. „В историята непосредственото участие на народа във форми на пряката демокрация е било опосредено от един по-тесен сегмент от него, представляващ корпуса на активното гражданство” /1, стр. 46/. Така че когато обвиняват българите, че не са се вдигнали всички по време на Априлското въстание или на Освободителната война, излизат извън пределите на науката и творят вредна идеология.

Според една „експертка на прехода” българите реагирали с гражданска активност само когато проблемите засягали техни лични права /Виж 4/. Смешно е да се твърди, че другите народи по света са хукнали да протестират, когато проблемите не ги касаят, че само за общото мислят. Да твърдиш, че природозащитниците например се борят само за себе си, граничи с лъжата. А това се отнася и за много други групи протестиращи. Освен това като се бориш за разрешаване на твой проблем със средствата на масовия протест, на активната гражданска позиция, ти обикновено решаваш проблеми и на много други хора. Защото съдействаш за промяна на законодателства, за промяна на мислене и култура.

До същия психологически ефект водят и обвиненията спрямо българина – че по времето на «социализма» бил подложен на извънмерен натиск, на репресии, затова се страхувал да протестира, да се бори за демокрация. Страхът винаги влияе на гражданското поведение на нациите. Но да се обявява той като основна причина за липсата на сериозно дисидентско движение в България е твърде едностранчиво и ненаучно. Има по-основни причини за по-спокойното поведение на мнозинството от българите в сравнение с това на някои други нации. Една от тях е радикалната промяна на жизненото равнище на огромни маси от населението в положителна насока.

Подобно вредно българофобско мислене стои и в основата на Конкурс на Столична община през февруари 2011 г. за ученическо есе за Левски. Надявам се, че конкурсът е организиран с доброто намерение да се възпитава у младите уважение към българските герои. Всъщност се постига доста по-различен ефект – опошляване и опорочаване на историята, внушение за безличието и неспособността на българската нация. Победителката е виетнамка!, в чието есе Левски се противопоставя кардинално на останалите българи. Той герой – те смирени главички. Той жертва живота си, а те не се и опитват да го спасят след залавянето му по пътя за София. Последната теза е доста масово тиражирана напоследък без оглед на действителността по онова време, най-вече без оглед на възможностите за предаване на информация и организирането на такава акция. С тази номинация се стимулира мисленето, че българите не са заслужавали Левски, че той е някакво изключение. Подценяват се заслугите на другите участници в освободителното движение, на другарите на Левски, на българите като цяло.

Същото се прави и когато се твърди от историци, други учени и журналисти, че българите са освободени от Русия и отново се подценяват усилията им преди и по време на войната, които са достойни дори при наличието на неуспешно Априлско въстание.

Обикновено тези интелектуалци ни сравняват с французите и гърците, които по-емоционално и може би по-често изразяват с протести мислите и настроенията си. Но, защо не ни сравняват с белгийците, с австрийците, със швейцарците, с други европейски народи, които също има за какво да протестират, но си налягат парцалите. А някои от тях вероятно не са бивали роби. И вместо да протестират, те развиват расистко самосъзнание и политически практики. Например защо не протестират австрийските жени за това, че до преди две-три години не им се разрешаваше да свирят легитимно и равноправно във Виенската филхармония? Защо не протестират швейцарките заради това, че не могат да бъдат равноправни членове на управителните тела на банки и други важни институции? Моят отговор частично се изразява в следното – защото с материална осигуреност и други социално-икономически придобивки съответните режими си купуват тяхната политическа пасивност. Нещо подобно на поведението на управляващите при държавния капитализъм в така наречените „социалистически” страни.

Същите тези интелектуалци, ако българите трошат и убиват по време на протестите си, както гърците например, вероятно ще ги обвинят в симпатии към нелегитимни терористични действия. Както някои отцеругатели обвиниха Бенковски, че бил терорист. Сякаш можеш да се бориш срещу поробител само с легитимни средства.

Изобщо тези интелектуалци са предпоставили една теза и се опитват да я доказват, независимо доколко тя отговаря на историческата истина. А тяхното емоционално съдържание е българофобството. Или става дума за криво разбран или криво изразен патриотизъм.

 Да чуем Димитър Денков: „Погледнато от друг ъгъл обаче, тази дата /П.П. – става дума за 17 юни 2001 г., когато Симеон се завърна триумфално в българската политика/ се вписва в една устойчива поредица чудати конформизми, които отличават страната: най-близък сателит на някоя велика сила и тутакси след пропадането й – най-ярък идеологически противник; най-верен последовател на интернационалната доктрина и най-яростен идеологически преследвач на етническото равенство в страната; най-беззъба съпротива срещу строя (който и да е той) и най-устатото възвеличаване на самозвани герои със съответните привилегии – било на активни борци, било на реститутски прослойки, било на безпартийни. В обозримата история на радикалните промени през XX век в поредицата 1914-1917-1939-1945-1968-1989 България като държава и обществото като предполагаема самостоятелна структура отвън не личат с нищо освен именно с конформизма и преклонението пред видимо по-силния в момента – държавата се прекланя пред други държави, обществото – пред самата държава. Да се опълчи държавата срещу друга държава в защита на обществото или пък обществото да застави държавата (все едно коя)  да забелязва интересите на съставящите го индивиди са немислими и фактически невъзможни казуси на държавно-обществения ни живот.

Изборът на Симеон... очевидно неповлиян решително от външни условия, е вътрешното признание за тази масова неспособност за справяне със собствени сили, представено като суверенен избор на «свой» цар. Така политическото недоверие, което с право може да се изпитва не само спрямо местния елит, но и към обществото, намира поредното си доказателство.

Явлението – при всичката си изключителност – в действителност изразява една същностна характеристика на българското общество – конформизъм за запазване на индивидуалното добруване, зависещо преди всичко от добрите отношения с по-силния. В това, разбира се няма нищо лошо, ако те не бяха обаче тъй едноизмерни и добруването не зависеше от невменяемата доброта на самолишилия се от граждански права. Едно от тях е правото и на протест... Най-лесно то се потушава при самоотказана идентичност» /3, стр. 139-140/.   

В този кратък текст се отрича всякакъв протестен потенциал на българина, отрича се делото на героите му, обявява се за лишено от всякакви ползи историческото му поведение. Ако продължим логически тези мисли всички периоди на българската история са неуспешни, всички международни сътрудничества – също и т.н. Мисля, че нищо друго не ни остава освен да си направим харакири.

Същото усещане се получава когато се четат произведенията на талантливия писател Марко Семов за така наречената «народопсихология на българина». Анализите му са изпълнени с изключително интересни от публицистична гледна точка изказвания. Но изкушението да са публицистично стойностни и дори художествени до голяма степен е за сметка на научната им стойност, обективност и обоснованост. Твърде често по тази причина се достига и до същностни противоречия в твърденията на автора, до недостатъчно сериозни твърдения от типа на следното: «Катастрофалното разпадане на социалистическата система, освен другото, беше последица и на явното непознаване на миналата и днешната психика на десетки народи и поради неподготвеността на правителствата в тези страни за каквито и да са адекватни реакции. По този начин народопсихологията отмъсти по своеобразен начин за своето непризнаване» /12, стр. 14/.

Положителното в този текст е, че българското поведение не се обявява за единствено и неповторимо, а се приравнява с това на другите «социалистически» народи. Защото действително има много общи неща в техните поведения.

Невярното е в това, че независимо от оценката на бившия режим,  едва ли може да се говори за непознаване на масите, на народите от страна на техните управляващи по времето на така наречения «социализъм». Самият факт на управлението им в продължение на десетилетия може да говори само за едно: тези елити достатъчно добре са познавали психиката на своите народи, за да успяват толкова дълго време да ги държат в подчинение. Независимо дали е била развита народопсихологията като отделен клон на науката или не. Вероятно са черпили познание за психологията на съответните народи от други източници.

Обобщенията за «българина» като такъв по принцип са една твърде хлъзгава почва, на която повечето народопсихолози не могат да стоят изправени и се подхлъзват ту в една, ту в друга посока. Това се получава и в произведенията на Марко Семов. И за съжаление с изводите си за психологията на българина, обикновено отрицателни, той сам подрива основите на огромното си родолюбие. В такава степен и форма са, че едва ли стимулират много българина да се усъвършенства, а повече го стимулират да се принизява, самоунижава, да мачка самочувствието си. Патриотичните му мотиви, облечени в такива изказвания и тези, в крайна сметка имат антибългарски ефект, подклаждат антибългарско самосъзнание и поведение. Не стимулират, а подриват българщината. 

Величието на един Иван Хаджийски е именно в това, че успява до голяма степен да извежда психологически характеристики на българите, но не на българина изобщо, а на определени социални прослойки, на определени сегменти от българската нация, чиито представители наистина имат много общи характеристики. И така анализите му се приближават повече към науката, към истината. Защото българите като цяло имат твърде малко наистина общи черти. Много повече са общите психологически черти сред тези, които имат идентични социално-класови характеристики, сходни професионални ориентации, етнически особености и т.н.

Но и тук едва ли може да се каже, че тези характеристики са само български. Например описанието на психологията на дребния собственик не е свързано само с българина. То е особено ценно, именно защото описва поведението на дребния собственик изобщо, а не само на българския. Защото това поведение повече зависи от дребнособственическия характер на труда и социалния му статус, а много по-малко от етническите му характеристики.

Не малко интелектуалци поставят въпроса дали изобщо в България има интелектуалци, интелектуален елит. И част от тях си отговарят, че няма такъв. Или се прави ненаучно сравнение между термина „интелигенция” и термина „интелектуалец”. Първият термин се свързва обикновено с негативно отношение към „социалистическия” режим и съответно с ролята на хората, които са изпълнявали ролята на интелектуален елит на нацията. Тяхното професионално поведение се натоварва само с вини, само с отречените колективистични чувства, само с робуване на идеологическите изисквания на режима. Отричат се научните им постижения, значимостта и моралността на личното им поведение. Като идеал за интелектуалец се налага някакъв идеализиран образ на човек, следващ само своите абстрактни интелектуални импулси, пораждани неизвестно как и откъде; не свързан със социалната действителност, не решаващ социални задачи; не влияещ на политическите отношения. Пренебрегва се истинската социална същност на интелектуалеца, неговата икономическа, образователна, културна и т.н. роля в обществото /Виж 8/.

Изкуствено му се вменява краен индивидуализъм. А интелектуалецът всъщност е дълбоко колективистична порода – неговата величина се измерва с величината на обществените задачи, които решава с творчеството си, с величината на мисионерската си образователна дейност. Обществото е заинтересовано да насърчава неговия индивидуализъм само дотолкова, доколкото ефективният творчески процес на интелектуалеца се нуждае от специални условия – автономност в процеса на вземане на решения за проблемите, с които ще се занимава; времето и начинът, по който ще ги решава и др. под. Крайно индивидуалистичното, отшелническото поведение на интелектуалеца обикновено не го води до особени приноси и значимост за която и да е сфера на обществена дейност и съответно до обществено признание.

Много интелектуалци критикуват политиците и обществото изобщо за това, че не ги използват като експерти. В същото време пледират за независимост на интелектуалеца – от партии, от обществени движения, от поемането на конкретни обществени ангажименти, търсят дълбоко индивидуалистично и автономно съществуване. В тези очаквания се съдържа едно дълбоко и неразрешимо противоречие.

Днес в учебния материал и в историческата книжнина има опити апостолите на Априлското въстание да се заклеймяват като терористи, работническите прояви под крилото на левите партии да се обявяват за тероризъм или да се набляга само на  нелегитимните им страни. Основните леви политически партии в класическия буржоазен период се лишават от заслугите им за развитието на българската демокрация и се набляга на недостатъците и грешките им. Демонизират се антифашистките сили, поведението на протестно настроени поети и писатели. Прославя се безкритично политиката на политически диктатори от ранга на Стефан Стамболов, която е била против редица форми на граждански протест и е наказвала жестоко за участие в тях.

Продължава доста широко да се внушава абсурдната и вредна теза за предателската същност на нацията. Прославя се като един от основните дисиденти по „социалистическо” време Николай Генчев, който всъщност е типичен пример за „отцеругател”. Дори Ботев /без сериозни доказателства/ се оказа застрелян от свой.

Навън били качествените българи, а в България били останали по-некачествените. Това твърдение не само че не съответства на историческата истина, но е и изключително вредно за самооценката на българите, за стимулирането на тяхното активно поведение.

Всичко това демотивира хората за борба, снижавайки българското им самочувствие. А човекът със смачкано самочувствие е по-неспособен като гражданин. Въпросните интелектуалци уж искат българинът да е активен гражданин, а по всякакъв начин му пречат да е такъв.

С всичко това съвсем не искам да кажа, че българите са достатъчно активни граждани, че нямат на какво да се учат от други нации. Напротив. Но за да развиват гражданската си активност и да усъвършенстват съответните практики им е необходимо гражданско и историческо самочувствие, а не нихилизъм и мазохизъм. Нужен им е не емоционален, публицистичен и манипулативен прочит на историята, а научен анализ на формите и съдържанието на гражданската активност на българина. Нужни са им средства за стимулиране на тази активност, а не за прекършването й.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

1. Белов, М., Пряка демокрация, Сиби, С., 2009

2. Волгин, П. Баналното за „Атака”, Сега, 28 юни 2005

3. Д. Денков, 17 юни на Симеон Сакскобургготски, Изд. «Зах. Стоянов», С. 2002

4. Кавръкова, Ася, Гражданска позиция... пред телевизора, в. «24 часа», 6 април 2011 г.

5. Лаверн, Д. Експертите на прехода, 2010

6. Найденов, В., Как дребните пари надвиха едрите капитали, 24 часа, 3 ноември 2008 г.

7. Пачкова, П. 1996 г., Елитът в светлината на изборите, С., М-8-М

8. Пачкова, П. Елитът на прехода, 2003, С., М-8-М

9. Пачкова, П. Медии – солидарност – гражданска активност, в: Моралът в българските медии, С. 2009 г.

10. Пачкова, П. Гражданско общество, медии и демагогия, notabene-bg.org, кн. 9

11. Пачкова, П. Противоречия и проблеми при преподаването по политология, в: Политическите науки в УНСС с лице към бизнеса, С., 2011 г.

12. Семов, Марко, Народопсихология, Варна, 1995, Славена, стр. 14

13. Цеков, П. Дирижирана демокрация, в. Сега, 25 май, 2005 г.

 

 

 

 

обратно нагоре