Ася Атанасова
Asya Atanasova

 

 

   (Summary)

 

 

When Russian history is considered, it is always said that it follows a peculiar way of development; it is both East and West. A lot of events and phenomena in its history can be explained solely by investigating its specific character and especially by looking into the special features that distinguish these events from their western analogues. This is the way the essence of Russian intelligentsia should be considered. One part of it – the social democratic intelligentsia – plays a tremendous role in the development of Russian state. After the February Revolution in 1917, in a fateful moment in its history, the two fractions of Russian Social Democratic Labour Party (RSDLP) get the chance to lead the country and to implement the so-desired democratic reforms. One of them does not succeed because of its uncertainty and the lack of “will to power”, the other – because of its destructive nature. The cause for the two failures is rooted in the attitude of social democratic intelligentsia towards the authority

 

 

 

Темата за формирането и развитието на руската интелигенция често привлича историците. Това се дължи на голямата роля, която тя изиграва в цялостното развитие на страната. Въпреки изписаните томове по този въпрос, около него все още има много неясноти, дължащи се на самия характер на руската интелигенция. Тя няма аналог в световната история, трудно е да бъде вкарана в някакви норми и стереотипи, чрез които да се анализира по-добре, а и трудно може да бъде съпоставена със западната интелигенция.

Когато се разглежда руската история, винаги се прави уговорката, че тя има особен път на развитие, че тя е и Изток, и Запад. Много събития  и явления от историята и се обясняват единствено чрез вникване в техните специфики, тоест, с особеностите, които коренно ги различават от западните им аналози. По подобен начин трябва да бъде обяснена и същността на руската интелигенция.

Руският религиозен философ Николай Бердяев пише: “Хората на Запада ще сгрешат, ако отъждествяват руската интелигенция с това, което на Запад се нарича интелектуалци... Съвсем друга формация представлява руската интелигенция, към която могат да принадлежат и хора, които не се занимават с интелектуален труд и изобщо не са особено интелигентни... Интелигенцията по-скоро напомня монашески орден или религиозна секта с особения си морал, крайно нетърпим, със задължителния си светоглед, с особените си нрави и обичаи и дори със своеобразния си физически облик...”[1].

Това точно описание на интелигенцията е потвърдено и от изследователя на меншевизма Леополд Хеймсон. Според него една от основните причини, поради които Лев Мартов остава неразбран от руските работници и бързо губи позиции през 1917 г., е не толкова неговата политика, колкото начинът, по който той изглежда, говори, жестикулира. Идвайки от парижките кафенета, интелигенцията остава “съвършено далеко” от руската действителност[2].

Самото формиране на руската интелигенция носи много от спецификите, за които стана въпрос. Тя се появява през втората половина на XIX в. Още със самото си зараждане интелигенцията е откровено антиправителствена и антидържавна, това е  следствие на начина, по който тя е посрещната от властта: с преследване и затвори. Така интелигенцията застава между самодържавието и народа, премазана между “двете най-могъщи сили – абсолютната монархия отгоре и невежата селска маса отдолу”[3]. Интелигенцията гледа на себе си като на месия, изпратена да спаси народа. Тя е алтруистична и готова на саможертва, друг е въпросът дали това наистина е така. Но спасението ще стане по нейния начин, както тя иска и както тя го разбира. Една от основните характеристики на интелигенцията става нейният атеизъм, религията е заменена от идеологията. Затова и чувството за вина при нея е не пред Бога, а пред народа[4]. 

Авторите на сборника “Вехи” (1909) предупреждават колко пагубна може да бъде за Русия намесата на “интелигентщината”[5] в нейната съдба. Първата такава намеса е революцията от 1905 – 1907 г. За повечето от “веховци” тя е трябвало да приключи на 17 октомври 1905 г.[6], след това радикалната интелигенция успява да изкара на преден план не съзидателните, а разрушителните сили на народа. Тази книга се явява предупреждение, останало неразбрано от обществената мисъл в страната. Александър Солженицин пише за “Вехи” през 1974 г., че казаното в него е “изпратено от бъдещето”, но за съжаление то не успява да предпази Русия от гибелните събития[7].

Терминът “интелигенция” в Русия се натоварва с политически смисъл, интелигенти са хората, които се борят със съществуващия политически строй, които са революционно ангажирани. „Руската интелигенция е рожба на взаимодействието между западния социализъм и специфичните условия на нашето културно, икономическо и политическо развитие – казва Струве. – Преди приемането на социализма в Русия не съществува руска интелигенция, а само “образована класа.”[8]

Колкото и да иска, руската интелигенция не успява да създаде ново конструктивно ориентирано и легитимно държавно съсловие, така, както става на Запад. Тя не е съставена от професионалисти, тоест, от хора, които се занимават с интелектуален труд. Затова тя е наречена разночинна, в нея влизат хора от различни социални слоеве и професии. Макар че прегръща западните идеи, руската интелигенция като тип не е западна. За историка Владимир Булдаков пред интелигенцията има три възможности: да се опита да стане пълноправна социална величина; да осъзнае несъстоятелността на своите претенции за решение на задачите за управление и лидерство и да започне сътрудничество с властта; да намери тази социално-телесна обвивка, в която ще може да се внедри заради превръщането на идеята в действителна историческа сила. Става последното. В нея преобладаващ е революционно-анархисткият (а не марксисткият) императив[9].

Разбира се, тук става въпрос за социалдемократическата интелигенция, чиято съдба може би е най-интересна. Това се дължи на факта, че точно тази интелигенция успява да привлече към своите редици огромна маса от хора, които са готови да реализират нейните идеи. И още: със своя разкол социалдемократите създават не само две различни “политически култури”, но и два типа интелигенция – меншевишка и болшевишка. Руските социалдемократи носят в себе си всички отрицателни черти на интелигенцията: догматизъм, атеизъм, крайна идеология, нетърпимост към критика и творчество. На тази основа те построяват и своята партия. Затова и никъде другаде борбата между социалдемократите не е толкова жестока и с такива последствия, както в Русия. Социалдемократите се разделят още преди да създадат своя партия. За начина им на мислене много говорят думите на Ленин “преди да се обединим, трябва да се разграничим”[10], но руската социалдемокрация така и не се обединява. Марксистите са обвинявани не от един и двама изследователи, че с действията си носят отговорност за трагичната съдба своята държава. Между 1905 г. и 1917 г. на няколко пъти пред Русия се отваря възможност по мирен начин да поеме по стъпките на конституционната монархия към демокрация[11]. Но интелигенцията (не само социалдемократическата) се проваля, тя не съумява да надскочи своите слабости. Ясно се вижда, че ролята ù на месия е само маска. Руските социалдемократи ненавиждат настоящето, те гледат в по-доброто бъдеще, когато самодържавието ще е паднало. Смятат себе си за “хора на бъдещето”, “строители на бъдещето”, а партията си – за “новаторска”. Тяхната задача е да сринат настоящето и да го заменят с нещо по-добро. Но въпросът е дали това “по-добро” е по-добро за народа, или за тях самите.

Руската социалдемокрация е интересна и със своето разделяне на меншевики и болшевики. В нея сякаш съществуват две различни партии с една обща програма и устав. Различията не са в низините, а по върховете на нейната структура: голям брой водачи, всеки с качествата и претенциите на лидер. От страна на болшевиките – Ленин, от меншевиките (тука въпросът е по-сложен) – Мартов, Павел Акселрод, Фьодор Дан, Александър Потресов, Ираклий Церетели[12].

Между тях сблъсъкът е не само политически, а и интелектуален. Има различия в самия манталитет на меншевиките и болшевиките. Разликите много по-добре изпъкват сред лидерите на партията, докато масата от членове е еднаква (често не разбира защо се е разделила партията), макар че и там има не едно разминаване. 

Историкът Станислав Тютюкин дава описание на социалдемократическата интелигенция: меншевикът интелигент е достатъчно образована и социално активна личност, умееща трезво да претегля всички “за” и “против” едно или друго решение, не се стреми да опростява действителността и да я свежда до някакви “черно-бели” изображения. Радикализмът на меншевиките се намира в пределите на здравия разум, той избягва неоправданите рискове и предпочита да използва легалните методи на борба, но не се отказва и от нелегалните. Меншевиките не обичат да бъдат командвани, много ценят личната свобода и свободата на мнение. Бързо и остро реагират на най-малкото изменение на обстановката, леко отстъпват пред трудностите, често проявяват повишена нервност. Вместо това на тях по-малко, отколкото при болшевиките, са им присъщи праволинейност, нетърпение, политически хазарт. Те като правило не приемат формулата “целта оправдава средствата”, гнусливи са към аморални постъпки, грижат се за своята лична и фракционна репутация. „Болшевикът-интелигент – продължава С. Тютюкин – е няколко пъти по-ниско образован от меншевика, но затова пък действа по-бързо, по-решително и смело. Понася по-спокойно ограниченията на вътрешнопартийната организация и се отнася с голям респект към своя лидер.” Болшевиките не са толкова морални, колкото меншевиките, и залагат повече на нелегалните методи на борба. Те действат като една добре програмирана машина, която не се спира пред нищо, за да постигне целта си. Всички работят като един човек под наставленията на своя вожд[13]. 

Американският историк, занимаващ се с историята на меншевизма, Зива Галили, говори и за различния подход при тълкуването на марксизма, а също и за различната степен на образование. Според него марксизмът привлича меншевиките с аналитичния си подход, творческото си предвиждане и особено с перспективата за политическо, социално и икономическо развитие на Русия по западен модел и приобщаването й към европейското общество и култура. Подобен подход се определя не толкова от субективния фактор, но и от доброто равнище на образование. Впечатление прави, че “В мнозинството си меншевиките, независимо от националната си принадлежност – руснаци, евреи или грузинци – са хора образовани, те или са завършили висши учебни заведения, или са получили самостоятелно образование в студентски кръжоци, както например младите богати евреи или многочислената работническа интелигенция, влизащи в партията след 1905 г. Като по правило, меншевиките са били граждани и по произход, и по психология. Марксисткият интернационализъм (космополитизъм), както и перспективата за универсален социален порядък, били в съзвучие с техния вроден урбанизъм”[14]. Действително меншевиките насочват своята пропаганда сред работниците, те изпитват недоверие към руските селяни и ги смятат за ненадежден съюзник на пролетариата. Отношението към селяните е още едно от големите различия между меншевики и болшевики. Към това заключение може да добавим и думите на Л. Хаймсон, че меншевиките, съпоставени с всички други руски емигранти, много по-лесно осъществяват контакт с политическите кръгове на западните страни, а също така и със социалистическите движения в цяло. Според него “най-ярката черта на меншевиките в емиграция е техният космополитизъм, който се проявява не само в политическите им идеали и ценности, но също така и в културата, в езика, в стила на живот”[15].

Меншевишката интелигенция започва и да си задава въпроса, дали партията обслужва интересите на интелигенцията, която я създава, или на работниците, заради които е създадена. Подобен въпрос пред болшевиките въобще не съществува. Факт е, че при самото учредяване думата „работническа” не е включена в името. На Първия конгрес през 1898 г. е решено организацията да се нарича Руска социалдемократическа партия[16]. Уточнението “работническа” е допълнено по настояване на П. Струве. Затова и П. Акселрод – “патриархът на меншевизма”[17], прави извода, че в Русия радикалната интелигенция играе голяма роля за пролетариата. В началото на своето съществуване РСДРП не прилича на партия от западен тип, а на “руски интелигентски кръжок”. Тя е социалдемократическа партия по програма и теоретически основи, но не и по социален състав. Западната социалдемокрация още от самото си начало е част от пролетариата, тя се явява и субект, и обект на собственото си класово възпитание и обединение. Затова развитието на класовото самосъзнание и самодеятелността на пролетариата там е процес на саморазвитие и самовъзпитание на работническата класа.

В Русия тази задача се изпълнява от радикалната интелигенция, тоест въздействието е “отвън” и ако иска да успее, трябва да се наблегне на пропагандата и агитацията. Но най-важното условие е да се въвлекат колкото може повече слоеве от пролетариата[18]. П. Акселрод не се отрича от тезата си и години по-късно, когато по време на Петия конгрес на партията (1907 г.) ще заяви, че РСДРП продължава да бъде организация не на работниците, които изпълняват ролята на плебеи, а на интелигенцията – съсловието на патрициите. Думите му са съпроводени от освиркванията на болшевиките [19].

Темата за ролята на интелигенцията в създаването на РСДРП е засегната и от друг представител на меншевизма – Александър Потресов. За него главната сила на социалдемокрацията е интелигенцията – тази, която приема за свое верую марксизма. И оттук тревожната мисъл: “няма ли да преобразува общественият слой, известен под името интелигенция, пролетарското учение по свой начин, под цвета на своята обществена физиономия. Къде е гаранцията, че цялата интелигентско-партийна постройка служи не толкова за интересите и целите на интелигенцията, но действително отговаря и на интересите на работническото движение в цяло” [20]. За А. Потресов тази тревожна мисъл винаги ще го съпътства, докато не се опита да анализира това обществено съдържание, тази групова психология, с която революционно настроената руска разночинна интелигенция излиза на историческата сцена. “Едно от двете: или това съдържание в своите главни черти ще съвпадне със съдържанието на пролетарското движение и това ще е оправданието на руските социалдемократи, тогава може да не се боим от нейната “интелигентност”, или то няма да съвпадне и всички наши усилия ще са напразно: “интелигентската стихия”, невкарана в границите на съзнателния пролетариат, рано или късно ще наложи своето собствено русло и ще покаже всичките си групови особености. Или-или!”[21]. Като се имат предвид особеностите на руската интелигенция, е неизбежно тя да не попречи на нормалното развитие на пролетариата. Знаейки това, А. Потресов отчита като индивидуална грешка собствената си недооценка относно истинските намерения на интелигенцията.

Поради големите разминавания в начина на мислене и във възприемането на марксизма социалдемократическата интелигенция се разделя на две течения. А. Потресов дава една от най-точните причини за разкола в РСДРП, избухнал с пълна сила по време на Втория конгрес през 1903 г. В руската социалдемокрация тогава протичат процеси, които водят до смяна на легалния марксизъм на буржоазната демокрация, представен от П. Струве, и на ортодоксалния марксизъм на Г. Плеханов с “марксизма на нелегалните кръжоци” – това е третата разновидност на руския марксизъм[22]. От тези кръжоци се отделят и бъдещите болшевики и меншевики със свои собствени политически култури. Първите – готови за борба и бързи действия под силната ръка на своя вожд, и вторите – готови за компромис, тръгвайки по пътя на еволюцията.

При меншевиките се получава следното – всички техни водачи са част от социалдемократическата интелигенция, но някои от тях започват да я критикуват, като по този начин се опитват да се доближат повече до интересите на пролетариата, показвайки своята готовност за саможертва пред народа, а също и своя алтруизъм. Едва ли можем със сигурност да кажем дали в тези си свои мисли меншевиките са искрени, или просто искат да се харесат на своя електорат. Но дори и да е било така, хората, които са мислели по този начин, са били твърде малко, за да променят хода на събитията. А и ако се погледне обратната страна на монетата, хората, към които са отправени тези мисли (пролетариатът), в края на краищата изказват своите предпочитания за силовата политика на болшевишката интелигенция. Тя, от своя страна, много плавно заменя един режим с друг, преди някой да осъзнае какво точно става.

Както отбелязва Б. Колоницкий, ”интелигентофобията” става устойчива традиция, присъща на всички направления в руската социалдемокрация”[23].

Двете фракции се сблъскват яростно по въпроса за властта. Меншевиките са на мнение, че първо трябва да се изгради силна работническа класа, която да се образова и сама да отстоява интересите си, а не да е аморфна маса в собствената си партия. В Русия трябва да се извърши социалистическа революция и чак тогава да се мисли за властта, без тя да става самоцел, както е при болшевиките. Споровете за това, как и кога социалдемократите да влязат във властта, започват още преди образуването на РСДРП, но най-голяма сила имат по време на Първата руска революция 1905-1907 г. Тогава в тях се намесват и Лев Троцки, и Александър Гелфанд (Парвус). Те първи издигат тезата за вземането на властта от пролетариата[24]. Според двамата революцията в Русия ще се води от социалдемократите, затова и тяхно право е да сформират еднородно правителство. Ленин също е за участие във властта, но заедно със селяните и дребната лява буржоазия, защото, за да се наложи “диктатура на пролетариата”, е необходима подкрепата на болшинството от народа, а в момента пролетариатът е в малцинство. Възгледите на Троцки и Парвус са изложени в статията на първия “До девети януари”, публикувана в “Искра” през месец март 1905 г. Парвус пише предисловие и обещава да склони меншевиките да я публикуват[25].

Той спазва обещанието си – меншевиките, въпреки че са несъгласни с изложените доводи в нея, я публикуват. Статията излиза със следната забележка: “Както вижда читателят от статията “На опашката”, ние не споделяме възгледите, изложени в това писмо на нашия постоянен съдружник другаря Т.”[26].

Меншевиките, като ортодоксални марксисти, не приемат прибързаното вземане на властта от социалдемократите. За тях това е грешен ход, те не престават да мислят, че в Русия още няма условия за реализирането на техните програмни принципи и едно подобно решение ще постави цялата социалдемократична идея на карта. Както и за всички останали, така и за меншевиките тази революция е буржоазна по характер, насочена срещу самодържавието и остатъците от феодализма и не поставя пред себе си социалистически цели, заради това законният приемник на властта е буржоазията, а не пролетариатът. РСДРП не може в този момент да влезе в управлението и в правителството, дошло то и след революция. 

През 1905 г. Александър Мартинов (Пикер) (1865-1935) пише “Две диктатури”. Според него, ако болшевиките вземат сега властта, то ще последва същата катастрофа, последвала във Франция по времето на якобинците. За да вземе властта, руската социалдемокрация трябва да има необходимите условия и задължително в страната да е извършена социалистическа революция[27].

Пикер продължава критиката си към Ленин, Троцки и Парвус и в няколко поредни статии в “Искра” под общото име “Революционни перспективи”[28]. Той е подкрепен и от  Мартов, който също е категоричен в изчакването на социалистическа революция за вземането на властта. “Или ние, като класова партия, ще се стремим към политическата власт само за непосредственото осъществяване на диктатура на пролетариата – и тогава ние оставаме принципиално непримирима опозиция към всяко правителство... Или заинтересовани от по-бързото, всестранно и успешно развитие на настъпващата буржоазна революция, не виждаме друго средство да й съдействаме, освен като вземем участие в правителство... в качеството на една от “управляващите партии” – и тогава ние прекратяваме своята класова опозиция към всички сили на съвременното общество, стоящи извън пролетариата, взимаме пряка отговорност за всички плодове на исторически ограничената буржоазна революция,  и... се оказваме в един момент в рязък антагонизъм с тези маси на пролетариата, по отношение на които, независимо от нашето участие в управлението на страната, остават в сила всички “иманентни” закони на буржоазния строй – техните имена са нищета, безработица, неравенство, несвобода... Или – или!”[29].

Така в началото на революцията пред руската социалдемокрация стоят три алтернативи относно въпроса за властта: първата – на болшевиките, които са за участие във Временното правителство и борба за налагане на диктатура на пролетариата и селяните; втората – на Л. Троцки и Парвус за участие във Временното правителство, като издигат лозунга “без цар, а работническо правителство”, който според болшевиките е “ляв по форма, но опортюнистичен по съдържание”[30],  и третата – на меншевиките, които категорично отказват да участват в управлението на страната преди извършването на социалистическа революция.

Г. Плеханов също застава на страната на меншевиките със статията си “Към въпроса за взимането на властта (неголяма историческа справка)”[31]. Той е категоричен, че в този момент Маркс и Енгелс биха застанали зад малцинството в РСДРП.

Отношението към влизането във властта на меншевиките намира място в Първата общоруска конференция на партийните работници, проведена през април-май 1905 г. в Женева. Там отново е заявено, че те няма да участват в никакво Временно правителство. Затова социалдемокрацията не трябва да поставя пред себе си целта да вземе властта или да я раздели във Временното правителство, а е длъжна да остане партия на крайната революционна опозиция”[32].

Ленин е за влизане в управлението[33] и не разбира позицията на меншевиките по този въпрос: “Безсмислието да се допуска въстание и да не се допуска победа и участие във временното революционно правителство твърде силно биеше на очи”[34].

Разногласията между двете фракции в началото на 1905 г. са толкова големи, че те дори не участват заедно в Третия конгрес на партията.

И тук идва най-големият парадокс: съобразявайки се с политическата ситуация в Русия, меншевиките първи влизат в управлението на страната, и то преди избухването на социалистическа революция. Това се случва между февруари и октомври 1917 г. Тогава меншевиките са една от най-популярните партии в страната, те оглавяват много от ключовите Съвети в Русия, като най-важният – Петроградският – е начело с Николай Чхеидзе. Ст. Тютюкин обяснява тази тяхна популярност с наличието сред тях на добри оратори, които завладяват тълпите с лозунги за равенство, свобода, демокрация. Тогава в Русия цари култ към устното и печатното революционно слово. Втората причина е постоянно лансираната идея от меншевиките за излизането от нелегалност, за откритата политическа работа, която опонира на падналия военно-полицейски режим, станал толкова омразен на хората. И не на последно място е възгледът на меншевиките за революционна отбрана, за защита на последиците от февруарската революция от вътрешни и външни врагове[35].

След абдикацията на Николай II (2 март 1917 г.) е съставено Временно правителство, което е сформирано с пълното съгласие на Петросъвета. Неговите водачи не желаят в този момент да се включат във властта. За тях това е буржоазна революция и самата буржоазия трябва да поеме отговорността за управлението на страната. Меншевиките са убедени, че тяхното време не е настъпило и ако сега влязат в правителството, това ще доведе само да пълен провал на тяхната политика.

На 7 март излиза първият брой на меншевишкия “Рабочей газеты”, там за пореден път се повтаря нежеланието на меншевиките да участват в управлението на Русия на този етап от революцията. Призивът продължава и в следващите броеве на вестника. Поемането на ръководеща роля може да доведе до реставрация на стария режим и гражданска война. Пролетариатът не трябва да се стреми към вземането на властта. Негова задача сега е да подкрепя Временното правителство и да спира в него всякаква контрареволюционна работа[36].  

В този етап от революцията меншевиките се чувстват много по-спокойни като помощници във властта на Временното правителство. Те оставят на него да поеме отговорността и да се справи с кризисната ситуация в страната, убедени, че това е работа на буржоазията, а не на социалдемокрацията. Меншевикът Ю. Денике вижда в това нещо напълно закономерно и логично, нещо, което може да се нарече “психология на меншевизма”[37]. Но той допълва, че не само характерът на революцията спира меншевиките от това, да вземат властта, а и че на тях им липсва “воля за власт”[38].

Реално Петросъветът има много по-голямо влияние сред народа, отколкото Временното правителство, така в ръцете на меншевиките се съсредоточава власт, която те за момента не желаят. Получава се следното: с отказа си за участие във властта, но с участието си в Съветите меншевиките определят самата ù структура, известна с името “двувластие”. Първоначално тази симбиоза между Петросъвета и Временното правителство е изгодна и за двете организации. Поотделно те са слаби и несигурни, заедно имат подкрепата на голяма част от населението и армията. Но те не успяват да се справят със сложната обстановка в Русия. Временното правителство оставя важните въпроси да се решат от Учредително събрание, а Петроградският съвет допуска създаването на стотици подобни Съвети в цялата страна. Меншевиките призовават към дейното участие на пролетариата, “като революционен авангард на демокрацията” в строителството на нова Русия. Те знаят, че тази Русия е буржоазна, но са заинтересовани тя да е демократична, защото само в такава обстановка те ще организират своите сили за заветната им цел – социалистическо преустройство на обществото[39]. За меншевиките е много по-важно да участват в местната власт, а не в централната, защото “демократическите начала не могат, а и не трябва да се налагат отгоре”. Трябва да се “проникне” в градското самоуправление – съд, милиция, училища и др.[40]. Но в новосъздадените Съвети влизат все повече селяни и войници (благодатна почва за тяхното бъдещо “болшевизиране”), всички тези съвети в един момент ще се превърнат в автономни центрове на властта. Самото правителство не успява да създаде силна централна администрация. В Русия положението от двувластие прераства в многовластие, а оттам – в безвластие[41].

Бързо развиващата се обстановка кара меншевиките да се откажат от основния си принцип: влизането в управлението преди извършването на социалистическа революция. Така от социалдемократите те, а не болшевиките първи стигат до властта. Това се дължи най-вече на работата на Ираклий Церетели. Меншевиките пребягват до тази крачка с пълното убеждение, че само по този начин ще спрат разрухата, ще защитят революцията и демокрацията и няма да допуснат избухването на гражданска война. Те се страхуват и от засилващите се позиции на болшевиките, и от изпълнение на лозунга “Цялата власт на Съветите!”. Ир. Церетели оправдава влизането на меншевиките в правителството така: “Винаги съм бил противник на участието на социалистите в буржоазно правителство... но революцията ни постави пред лицето на изключително нови условия”[42]. Политическата ситуация е показала, че без участието на социалистите правителството няма да успее с поставените пред него задачи. От друга страна, не е редно да се вземе цялата власт, след като няма условия за това, ако това стане, в страната ще избухне гражданска война. Влизането в коалиция е единственото правилно решение[43].

Но не всички са на това мнение. Мартов е против подобно решение. Дори още преди пристигането си в Русия той праща телеграма от Цюрих: “Телеграфирайте на Чхеидзе нашето мнение – всяко участие в коалиционен кабинет е недопустимо. Мартов”[44]. В Русия му предстои борба не само с болшевиките, но и с част от меншевиките, “които са усетили сладко-горчивия вкус на властта”[45]. Идеологът на меншевиките не успява да ги разубеди да не участват в правителството. Той дори усеща вражда спрямо себе си[46], но не се страхува да заяви, че избраният път на новите водачи е не само предателство, а и глупост[47]. Но той няма силата да се бори с тях, а и твърде много е отсъствал от Русия. За тази смяна по върховете на фракцията много говорят думите на Троцки: “Най-после през 1917 г. той (Мартов) прави нерешителен завой в ляво и във фракцията си отстъпва ръководството на Церетели и Дан, т. е. на двама души, от които първият в умствено отношение, а вторият във всяко отношение изобщо не могат да се сравняват с него”[48].

Мартов излиза прав. Ир. Церетели не успява да се справи с водената от него политика. Влизането на меншевиките в коалиционното правителство не води до желаните резултати. Това, което те нееднократно са заявявали – че влизането във властта преди социалистическа революция ще доведе до крах и още по-голяма катастрофа, се сбъдва. Провалът на меншевиките е провал и за цяла Русия. За пореден път шансът за демократични реформи е пропуснат.

Политическата роля на Ир. Церетели, Ф. Дан и Мартов след февруари 1917 г. се състои в това, че те (както и Ленин) не успяват да създадат еднородно демократично правителство, чиято липса води до събитията от месец октомври. Мартов така и не разбира, че неговите собствени политически действия и решения, особено по проблемите за властта, могат да влияят върху развитието на събитията. Ленин осъзнава, че завоеванието и използването на политическата власт в цялата нейна пълнота и потенциал представлява решителен лост в процеса на дълбока трансформация на структурата на обществото и във взаимоотношението на различните социални и политически групи[49].

Меншевиките никога не се стремят към политическата власт като самоцел, но влизат в нея, за да не допуснат болшевишка диктатура. Провалът им води точно до това.

След февруари 1917 г. на Русия е необходима силна и волева партия, която бързо да проведе демократични реформи, поемайки цялата политическа отговорност за действията си. Става така, че и на двете крила на руската социалдемокрация им се дава историческият шанс да изпълнят тази задача, но нито едните, нито другите успяват. Меншевиките – поради липсата на опит и воля. И както точно отбелязва Владимир Бакулин, при меншевиките между февруари и октомври се наблюдава едно раздвоение между теоретическите догми и реалната действителност, между съзнателната необходимост да се направят важни крачки и неспособността за това, или между и двете[50]. А болшевиките – поради единствената причина, че това не е тяхната цел.

Интелигенцията за пореден път успява да изкара на преден план разрушителните, а не съзидателните сили на народа.

 

обратно нагоре