Нов български университет

Румен Генов
Roumen Genov

 

Summary

 

The British public reacted unexpectedly strongly to the gruesome events in the distant Balkans in the mid-1870s, which aggravated the endemic Eastern Question. A vigorous debate ensued, including the Bulgarian agitation of 1876, seen by some historians as the most exemplar incursion of the public opinion in the field of diplomacy, a preserve of expert, traditionally aristocratic, functionaries.It was, in fact, mostly a debate on the strategies of British foreign and imperial policy, in general, and esp. vis-à-vis Russian expansion in South-Eastern Europe, but it touched also the moral chords of Victorian sensibility. This side of the debate was primarily represented by the Liberal leader William Gladstone, whose political “resurrection” was due mostly to the espousal of “moralism” and “moral leadership of Britain” set against his arch-rival Disraeli’s cynicism of “power politics” and “immoralism”.

It should be noted that a number of Victorian intellectual luminaries gave their moral support to the Bulgarian agitation, such as Thomas Carlyle, Herbert Spencer, Anthony Trollope, John Ruskin, George Otto Trevelyan, William Morris, the nascent genius Oscar Wilde, including all leading historians of the time, Edward Freeman, William Stubbs, Anthony Froude, J. R. Greene, Lord Acton, James Bryce, and some of them participated actively in the events and organizations of that period. One of the lonely voices contrasting sharply to the general mood was that of Algernon Charles Swinburne. The prevailing mood was, however, one of compassion with a suffering Christian nation, and striving for some kind of “humanitarian intervention”, to use the modern parlance.

 

  В средата на 70-те години на ХІХ век (1875-78 г.) се наблюдава рядък случай на намеса на общественото мнение в сферата на външната политика и дипломацията във връзка с кризата на Източния въпрос. Още по-забележитело е въвличане на английските интелектуалци в политическия дебат и в различни обществени организации. По-точно става дума за елита на интелектуалния свят. Но кои са те и защо реагират по този начин и то по време когато в английската култура се утвърждава т. нар. естетско движение, отричащо връзка с обществените и политически реалности и зависимости. На първо място самият термин е доста неопределен, натоварен е както с положителни, така и с негативни конотации.

  В модерната британска история (особено през ХVІІ-ХVІІІ век) има гениални представители на науката, литературата, изкуствата (Франсис Бейкън, Айзък Нютън, Семюъл Пийпс, Даниел Дефо, Семюъл Джонсън, Дейвид Юм, Хенри Филдинг, Оливър Голдсмит и други), но те не живеят със съзнанието на интелектуалци като особена социална група, с особен статут и обществени функции. В Англия не се налага като обществен идеал и авторитет не интелектуалецът от европейски тип, а моделът на “джентълмена” – образован, възпитан човек придържяащ се към високи морални стандарти, който може да се занимава и с писателство, и с научни изследвания, но на първо място е човек “със самостоятелни доходи”.

  Едва през ХІХ в. в Англия през започва да се говори за “интелектуалци”. Първият регистриран случай (според Оксфордския речник на английския език - OED) на употреба на термина ‘intellectual’ е от 1813 г. от поетическия гений лорд Джордж Гордън Байрън (LordByron). Шестдесет години по-късно художественият критик Филип Хамъртън (Philip Gilbert Hamerton, 1834 – 1894), публикува книгата„Интелектуалният живот“ (The Intellectual Life (1873), в която в която определя като “интелектуалец” човек, който се е посветил на някое от "трите интелектуални занимания - литературата, науката и изящните изкуства", всяко от които разбирано в най-широкия, или най-старият смисъл на думата, като има предвид, не толкова тези, които се изявяват с оригинални произведения в тези области, колкото онези, които ги консумират - "култивираните" или "хората на културата".

  За какви интелектуалци в рамките н викторианското общество можем да говорим (може да обособим като особена група). На първомясто, това е традиционната група на духовните лица, които съставляват в течение на векове (почти) единственото “образовано съсловие”. Духовенството запазва своите позиции и в модерното общество, независимо от засилващите се процеси на секуларизация. Това се отнася както за духовенството на официалната държавна Англиканска църква, така и за протестантските изповедания извън нея, както и за възстановената католическа йерархия. Представители духовенството като кардинал Хенри Манинг (Сardinal HenryEdwardManning,1808–1892, Roman Catholic Archbishop of Westminster) и каноникът Робърт Гирдълстън (CanonRobertBakerGirdlestone,1836–1923, AnglicanministerofSt. John'sinDownshireHill, Hampstead, firstprincipalofWycliffeHall, University of Oxford), са активни в социалната сфера, особено в областта на трудовите конфликти. Освен това преподавателското тяло в старите университети до втората половина на ХІХ век задължително има духовен сан в рамките на англиканското изповедание (напр. Оксфордския преподавател Чарлз Доджсън Лютвидж, известен като Люис Керъл). Към края на ХІХ в. има университеетски преподаватели, които са чисто светски лица (напр., известния историк Едуард Огъстас Фрийман, който замества предишния титуляр на Катедрата по модерна история Уилям Стъбс, който напуска поста след като е назначен за епископ). На второ място това са хората на печатното слово, писателите и журналистите. Доста от големите имена на английската литература са свързани с журналистиката през един или друг период от своята кариера, напр. Чарлз Дикенс, Уилям Такъри (William Makepeace Thackeray), Мери Ан Евънс с псевдоним Джордж Елиът (MaryAnneEvansaliasGeorgeEliot). Големите английски писатели и поети се ползват с изключителна популярност и авторитет, в някои случаи и със сравнително високи доходи, но често допълвани с журнализъм.

  У нас често се чуват гласове, че сме нямали независими интелектуалци, че писатели и поети трябвало да си осигурят съществуванието с чиновнически длъжности, било в държавни или в културни институции (редакции на вестници, списания, издателства). Като изключение се сочи “патриархът” Иван Вазов, но и той често е заемал различни длъжности (включително министър за известно време), а по-късно получавал “народна пенсия”. Това се отнася в значителна степен и за първото модерно, индустриално общество - викторианска Англия. През ХІХ век Чарлз Дикенс е един от малкото професионални автори, които разчитат изключително на лични доходи (от своите романи и от лекционни турове в Америка), а такъв изключително продуктивен и популярен автор като Антъни Тролъп прекарва целия си активен живот като администратор в пощенското ведомство. Томас Карлайл (ThomasCarlyle) е един от малкото писатели, които разчитат само на доходи от литературен труд, но той има особено положение като “пророк” на викторианска Англия. Уолтър Беджът (Walter Bagehot)есеист и ключова фигура в областта на политическата теория има кариера на журналист, фактически създател на списанието “Икономист”, като изключително влиятелно издание на т. нар. “качествена преса”, в една епоха когато масовите вестници започват своя възход към положението на “четвърта власт” (или “съсловие”, “fourth estate”, както предпочитат да казват англичаните). Сред “художествено-творческия” сегмент на интелектуалния елит, през втората половина на ХІХ век изпъкват и художници, особено откръга на “Предрафаелитите” (thePre-Raphalites). Макар че самото т.нар. Предрафаелистко братство съществува кратко време, изобразителното изкуство от втората половина на ХІХ в. минава под знака на нейното влияние. С тях е свързан универсалния гений Уилям Морис – поет, писател, художник, създател на модерния битов дизайн, социален и политически мислител, и активист. Но извън наследството, което получава, Морис разчита на доходи от своята собствена фирма.

  Няколко думи за термините «интелектуалец” и “интелигент”, които се употребяват понякога като синоними, но последно време се противопоставят. Термините “интелегент” и “интелигенция» са сега в немилост у нас, като наследство на комунистическия период, когато след известни колебания в началото, се утвърждава терминът “интелигенция», която съответно се определя като «народна» противоставена на “гнилата буржоазна интелегенция». “Народната интелигенция» пък се класифицира като «творческа» и «научнотехническа». Освен това терминът “интелигенция» минава за руско изобретение защото се смята, че през ХІХ в. международната лексика е обогатена с новата дума “интелигенция”, като за неин «кръстник» се самоопределя руският писател, драматург и журналист П. Д. Боборикин (Пётр Дми́триевич Боборы́кин,1836 – 1921). Масовата употреба на термина «интелигенция» в руската култура започва от 60-те години на ХІХ век, когато Боборикин почва да го употребява в пресата. Той признава, че го заел от немската култура, където е исползван за означаване на една част от обществото, която занимава с интеллектуална дейност, като влага в него особен смисъл. Боборикин определя «интелигенцията» като съвкупност на представителите на «високата умствена и етическа култура», а не «работници на умствения труд». Според него руската «интелигенция» била особен морално-етически феномен, към нея принадлежат представителите на различни професиональни групи, с различни политически убеждения, но притежаващи обща духовно-нравствена основа. Натоварен с такъв смисъл терминът «интелигенция» (intelligentsia) се връща обратно на Запад, където се смята за чисто руски. Но в съвременната западна култура понятието «интелигенция» се употребява твърде рядко и далеч по-популярен е терминът «интелектуалци» (intellectuals), с който се означават хората, занимаващи се професионално с интелектуална или умствена дейност, на основата на разделението на труда на умствен и физически, които обикновено не претендират да изпълняват ролята на носители на «висши идеали».

  Впоследсвие една малка група от руската интелигенция от втората половина на ХІХ в. се изявява с претенции да стане месиански фактор, като говорител и спасител на безгласните и безправни “народни маси”. От там и традицията в една струя на политическото мислене за ролята на «интелигенцията» като група противопоставяща се на официалната власт и авторитети, докато всъщност голямата част от интелигенцията (и в руския случай) е лоялна и ги поддържа. Тук няма да се спираме на марксистките тези за статута и ролята на интелигенцията – било като родствена на пролетариата, или напротив, като “слуга” на господстващата класа.

  Последните десетилетия се говори за т. нар. «публични интелектуалци», чиито характеристики се определят различно. В своето специално изследване по темата американският юрист Ричард Познер ги определя като "интелектуалци, които изказват мнения пред образованата публика по важни въпроси от политически или идеологически характер" (RichardPosner. PublicIntellectuals: AStudyofDecline, 2003). За Едуард Саид публичният интелектуалец е "присмехулник, чиято роля е публично да повдига неудобни въпроси, да се изправи срещу общоприетите възгледи и догми, да бъде човек, който не може лесно да бъде опитомен от правителства или корпорации» (EdwardSaid. RepresentationsoftheIntellectual(1993 ReithLecture).

  Колкото до отношението към термина в британската култура, един от неговите отличителни аспекти е, че думата "интелектуалец" е придобила по-скоро пренебрежителни конотации. Показателни в това отношение е книгата на популярния историк-журналист Пол Джонсън «Интелектуалците» (Intellectualsот 1989, вкоято разглежда ключови фигури – от Жан-Жак Русо до Лилиан Хелман и Ноам Чомски (преведена и на български, и Intellectuals: From Marx and Tolstoy to Sartre and Chomsky,2000), с която трябва да се докаже, че тези самообявили се духовни водачи са лицемерни и покварени типове, ако не са и морални дегенерати, чийто личен живот тотално се разминава с техните идеи.

  Културният историк Стефан Колини разглежда в книгата се „Разсеяни умове“от 2006 г. (Stefan Collini, Absent Minds: Intellectuals in Britain, Oxford University Press, 2006), разпространената теза за «отсъствието на интелектуалци» във Великобритания в два аспекта – времеви и географски. В първия съвременните фигури се разглеждат като само бледи сенки на великите личности от миналото; във втория - убеждението, че интелектуалците са континентално явление, «срещат се от Кале нататък». В същото време отбелязва Колини "твърдението, че няма интелектуалци във Великобритания често се изказва от хора, които, ако живееха в други общества, щеше без колебание да се разглеждат като интелектуалци".

  Литературният критик Джон Кери заявява в «Интелектуалците и масите» (John Carey. The Intellectuals and the Masses, 1992), че повечето от прехвалените мислители в продължение на няколко века презират масите и посвещават голяма част от усилията си да изключи мнозинството от обикновените хора (hoipolloi) от културния живот.

  Исторически погледнато във викторианското общество има общопризнати интелектуални величини, мислители и творци, които като «създатели на цивилизацията на ХІХ век» могат да се определят като публични интелектуалци. Освен това някои от тези интелектуални светила съвсем не презират скромното и безлико мнозинство, и даже го поставят в морално отношение над «горните десет хиляди» (по определението на великия либерален водач Уилям Гладстон). Същите тези интелектуалци проявяват не само естетическо неприемане на статуквото, но и изострена социална чувствителност, и готовност за политическа ангажираност.

  Показателни в това отношение са позициите и действията на водещи интелектуални фигури в средата на 70-те години на ХІХ век. Тогава се наблюдава рядък случай на намеса на общественото мнение в сферата на външната политика и дипломацията във връзка с поредната голяма криза кризата на Източния въпрос. През втората половина на 1876 г. във Великобритания възниква широко обществено-политическо движение получило названието “агитация по българските ужаси” (Bulgarian atrocities agitation) или просто “българска агитация” (Bulgarian agitation). Това е уникален случай на такова мащабно движение носещо нашето етническо в чужда страна, още повече в такава доминираща в света като Великобритания. Характерно е обстоятелството, че за разлика от Русия, където масовите симпатии са насочени към „единоверни и единоплеменни“ братя - славяни, в британския случай се определя по-конкретно етническата характеристика на страдалците. Забележитело е въвличането на английските интелектуалци в политическия дебат и в различни обществени кампании и организации. Става дума даже за елита на интелектуалния свят, чиито представители действат съвместно с представители на най-масовите организации на работничеството – трейдюнионите (професионалните съюзи или синдикати), както и с други политически и обществени организации.

  Българската агитация е истинско масово движение, което не се ограничава с предимно елитарни прояви, какъвто е случая с елинофилското движение по време на гръцкото национално въстание през 20-те години на ХІХ век. Това се определя от напредъка на демокрацията през половинвековния период, който дели двете кампании, през който избирателното право се разширява в резултат на две реформи, както и от появата масова и достъпна преса.

  В средата на 70-те години на ХІХ век, се стига до поредна, дълбока криза на Източния въпрос, този “неразрешим и заплетен възел от конфликтни интереси, съперничещи си нации и антагонистични религии”, по определението на британския интелектуалец и либерален политик Джон Морли (JohnMorley). Въстанието в Босна и Херцеговина почнало в средата на 1875 г. има отначало локален характер и нищо не подсказва, че ще се сложи начало на поредна голяма криза на Източния въпрос, то е селско въстание в ендемично нестабилните европейски владения на султана. Но обсегът на въстанието се разширява и вълната му залива голяма част от Херцеговина и Босна, турските гарнизони в крепостите и големите градове са блокирани. Събитията там подчертават цялостната криза на империята – в края на 1875 г. султанското правителство е принудено да обяви спиране на плащанията на лихви по достигналия огромната сума от 5,3 милиарда франка външен дълг, което е равнозначно на частичен банкрут на държавните финанси.

  Въстанието на българите срещу властта на султана през пролетта на 1876 г. не е първото, нито последното, в нашата история, но по своя отзвук и последвалата реакция на Европа е безпрецедентно. Благодарение на действията на български патриоти (Методи Кусевич, Иван Естратиев Гешов и други), на американски мисионери (д-р Джордж Уошбърн и д-р Алберт Лонг), на английски и американски журналисти и дипломати (Едуин Пиърс, Дженюериъс Макгхан, Юджин Скайлър), сведенията за репресиите и изстъпленията над българите - и въстаници, и неучастващи в събитията, над жени, старци, деца, стават достояние на европейската общественост.

  Характерно за интелектуалния и морален климат сред викторианците, горди със своето индустриално първенство, политическа стабилност и относително благосъстояние на народа, е сериозното и искрено убеждение в тяхната прогресивност и морална праволинейност. Един от познавачите на Източния въпрос, д-р Хъмфри Сендуит, навремето подкрепял кримската политика, но разочаровал се от османското правителство през време на директния си сблъсък с него, се пита, когато научава за зверствата над българите, „дали наистина живее през XIX век”. Либералният пер Джордж Дъглас, осми херцог Аргайл, възкликва в Камарата, че е потресен от „ужасите на африканска война в сърцето на християнския свят” и жестокостите, достойни за Чингис хан, в епохата на кралица Виктория.[1]

  С пълна сила се проявява роля на масовата преса – европейците, от бреговете на Темза до бреговете на Нева, преживяват морален шок и са изпълнени с негодувание от зверствата и със съчувствие към страдалците. След Русия, в цяла Европа най-силен е отзвукът от Априлското въстание именно във Великобритания. В британското общество разтърсено от морален шок, спонтанно се разгръща небивало по своя обхват и размери обществено движение на симпатия и подкрепа на въстаналите българи и други балкански поданици на Османската империя. Получило названието «българска агитация», то включва хора от всички стъпала на обществената стълбица - от лордове до ратаи. Като негова основна фигура изпъква великия викторианец Уилям Гладстон. Страната е залята от митинги и събрания – около 300 през лятото и есента на 1876 г., десетки хиляди жени се подписват под петиции до кралица Виктория, в които се настоява за промяна на политиката на поддържане цялостта на владенията на султана и за автономия за българите.[2]

Българската криза от 1876 г. може да бъде поставена в контекста на глобалната политика на Великобритания през последната четвърт на XIX век. Серията от кризи, която засяга обширния район от Югоизточна Европа, Източното Средиземноморие, Северна Африка, е предизвикана от постепенното проникване на западноевропейските идеи, култура, финанси и неспособността на местните владетели да се приспособят, още по-малко да овладеят процесите на промяна. На Балканите западните идеи за национално самоуправление се възприемат от различните етнически групи, но опитите на отделните народи да осъществят тези концепции чрез създаването на национални държави с ясно очертани граници водят, от една страна, до конфликти между съседните народи, а от друга – до конфликт с многонационалната Османска империя, чието разпадане би имало множество и трудно предвидими последици. Викторианците имат противоречиво и нееднозначно отношение към тези проблеми – те поначало нямат резерви по отношение на процесите на модернизация, доколкото те се разглеждат като разпространение на западните (британските) идеи, институции, религиозни вярвания, култура и икономически връзки, благоприятни и за цивилизационния център, и за възприемащите ги народи. Проблемът идва от съотношението между породените освободителни тенденции и запазването на статуквото, на политическия ред и сигурността на съответните интереси – стратегически, икономически и имперски. Опасенията за тях водят до поява и противопоставяне на две направления в областта на външната политика. Първото е на „песимистите”, или „реалистите”, които се обявяват за активна политика и намеса в случаите на кризи в съответните райони, които включват консерваторите и вигските членове на Либералната партия. „Оптимистите”, или „идеалистите” – центристкото крило на либералите около Гладстон, неконформистите и фрийтрейдерите са съответно против погазването на човешките права, войнолюбивата политика и колониалните анексии.[3]Противопоставянето на двете тенденции се проявява във въпросното широко обществено-политическо движение от втората половина на 1876 г. - „българската агитация”. Това е изключително рядък случай, когато „общественото мнение е било толкова силно възбудено и толкова дълбоко разделено по въпрос на външната политика”, по мнението на авторитетния британски историк Робърт Уилям Ситън-Уотсън (1935 г.), който проявява склонност да го разглежда до известна степен в „прогладстоновски план”.[4]

И половин век по-късно американският историк Робърт Милман, който се придържа към различна гледна точка и смята причината за възникването на движението – кланетата и репресиите в България – за ни повече, ни по-малко един „християнски мит”, също така го оценява като „най-значимия случай в британската история на намеса на общественото мнение в осъществяването на външната политика”.[5]

Първата тревога за изстъпленията над българите е вдигната от Едуин Пиърс(SirEdwinPears, 1835 – 1919), адвокат в английския Върховен съд в Цариград и кореспондент на пролибералния лондонски вестник „Дейли нюз”, който помества първата негова дописка на 16 и после на 23 юни („Мюсюлманските зверства в България"). „Да се остави Турция да се справя с въстаналите области по свой начин, без външна намеса, означава да й се позволи да усмири българите, като ги унищожи” – заключава Пиърс. На 8 юли цариградският кореспондент на „Таймс” Антонио Галенга съобщава за 25 хиляди изклани българи, 100 разрушени селища, хиляда деца продадени като роби и 10 хи­ляди арестувани, които биват подложени на инквизиции.[6]

Още на 26 юни въпросът за събитията в България е повдигнат в Камарата на общините от видния либерален политик Уилям Форстър. Министър-председателят Бенджамин Дизраели, като се опира на донесенията на посланика в Цариград сър Хенри Елиът, обяснява развитието им с нахлуване на неизвестни „емисари”, подложили селата на грабежи и палежи, на което черкезите, „мирни и примерни заселници”, трябвало да отговорят, за да се защитят. И двете страни проявявали според министър-председателя голямо ожесточение.[7]

Но истински потрес в Англия предизвикват дописките на специалния кореспондент, пратен от „Дейли Нюз” в България – американеца от ирландски произход Дженюериъс Макгахан, един от най-известните представители на новия вестникарски жанр – военната журналистика. Той придружава американския генерален консул в Цариград Юджийн Скайлър, който предприема анкета в засегнатите от въстанието селища в Южна България. Сблъскал се на място с последиците от разрушаването на десетки селища и варварското избиване на около 15 хиляди души, най-вече жени и деца, американският журналист признава, че не може да остане безпристрастен наблюдател.[8]

Още първите две (от общо 10) телеграми на Макгахан, публикувани на 2 и 7 август, потрисат не само Британия, но и цяла Европа. Издаде­ни след това в отделна книга, придружени и потвърдени от предварителния доклад на Скайлър, те правят името Батак – „долината на смъртта” – известно по цял свят и предизвикват истински морален шок във викторианското общество.[9]

След публикуването на предварителния доклад на 10 август (той е отпечатан и в подробен вариант на 23 ноември) кралица Виктория отбелязва в дневника си на 23 август каква „ужасна възбуда и възмущение” са предизвикали у нея сведенията за зверствата и за известно време остава изумена от очевидната симпатия на Дизраели към султанското правител­ство. Външният министър лорд Едуард Дарби също остава потресен от известията за жестокостите.[10]

На 24 август „Дейли нюз” съобщава, че редакцията му е залята от писма на хора от различни стълбици на обществото от цялата страна.

Реакцията в страната не закъснява и на 7 юли „Дейли нюз” съобщава за два митинга на селскостопански работници в Съдбъри и Бъри Сейнт Едмъндс, които приемат резолюции против турските жестокости и възможна подкрепа на Високата порта от страна на Великобритания. Оратор на втория митинг е Джоузеф Арч, методистки проповедник и създател на Националния съюз на селскостопанските работници, по-сетне една от основните фигури в протестната кампания. Два дена след това Лигата за общо избирателно право за мъжете свиква митинг във връзка с възможна война и отношението на работничеството към нея.[11]

На 14 юли работническа делегация, водена от радикалния либерален политик Джон Брайт и председателя на Дружеството за мир Хенри Ричард, посещава министъра на външните работи лорд Дарби, за да протестира против британската политика на подкрепа на султанското правителство в толерирането на извършителите на зверствата над българското население и да настоява за отстраняването на посланика в Цариград сър Хенри Елиът. Два месеца по-късно, на 11 септември, нова делегация, този път водена от работнически водачи – Джордж Хауъл, Томас Бърт, Джордж Потър, редактор на вестник “Биихайв”, отново е при министъра на външните работи и му представя декларация, звучаща категорично: „Никакво съучастничество в извършените престъпления, никакво официално бездействие, когато трябва да бъдат възпрени насилията срещу свободата и хуманността."[12]

Група либерални политици, между които радикалният депутат от Шефилд Ентьни Джон Мъндела, бившият депутат Оберон Хърбърт, който е брат на министъра на колониите в Дизраелевото правителство лорд Карнарвън, Ивлин Ашли, син на лорд Шафтсбъри, организират на 27 юли събрание и канят Уилям Гладстон да произнесе на него реч. Но той отклонява предложението, тъй като очаква изясняване на действителното положение на нещата в България. Провинциалната преса, особено пролибералната – манчестерският „Гардиан”, шефилдският „Индепендънт” с редактор Робърт Лийдър, „Дарлингтън Екоу”, редактиран от Уилям Т. Стед, подемат призива на „Дейли нюз” за обществена реакция по „канали извън парламентарните”.[13]

Тогава на сцената излиза големият либерален водач Уилям Гладстон, който тогава е в оставка от поста водач на Либералната партия, след нейното поражение в парламентарните избори от 1874 г., но се ползва с неоспорим авторитет. Привличането на неговото внимание и пълното му „обръщение” Ричард Шенън приписва на влиянието на Стед и на трима стари Гладстонови приятели – епископа на Манчестър Джеймс Фрейзър, на каноника на лондонската катедрала Сент Поулс Лидън и на историка Едуард Фрийман.[14]

Но все още нищо не показва намерение на Гладстон да се впусне в главоломен кръстоносен поход в защита на самоопределянето на балканските християни, който ще измени не само неговия живот, но става истински „исторически удар”.

През лятото и есента на 1876 г. Англия, Шотландия и Уелс са залети от вълна от протестни митинги и събрания – в Лондон, Манчестър, Бирмингам, Бристъл, Улидж, Нотингам, Глазгоу, Плимът, Рочдейл, Бедфорд, Ексетър, Брайтън, Биркенхед, Кеймбридж, Халифакс, Съндърленд - около 300 през лятото и есента на 1876 г., десет хиляди жени се подписват под петиция до кралица Виктория, в които се настоява за промяна на политиката на поддържане целостта на владенията на султана и за автономия за българите. Това са спонтанни прояви, в които либералният елемент е значителен, но не може да се каже, че официалните водачи на Либералната партия са оркестрирали многогласната кампания или са виждали особен политически потенциал в нея. Протестната вълна достига през късната есен и до Ирландия, но там няма особени прояви освен инцидентни митинги и събрания.[15]

Даже външният министър граф Едуард Дарби се вижда принуден пише до посланика в Цариград Хенри Елиът в телеграмата си от 29 август, че „симпатиите към турците са унищожени... Даже ако руснаците обявят война, правителството на Нейно Величество не ще бъде в състояние да се намеси”. А министър-председателят Дизраели, който е раздразнен от обрата на нещата, пише на Дарби на 4 септември, че трябва да се намери „нова отправна точка” в източната политика, и както изглежда, очаква ликвидирането на „Европейска Турция”.[16]

  Българските ужаси фокусират вниманието на британската общественост и предизвикват изключително остри спорове. На Гладстон е съдено да даде израз на колективните чувства, породени от образите, възбудили политическото съзнание, и да стане главен герой на моралната драма на викторианците. Работничеството играе важна роля в развитието на българската агитация и в някаква степен неговата активност подтиква Гладстон да заеме определена позиция.

Той оставя настрана теологичните въпроси, в които е потънал, и написва върху пакета подготвителни бележки за своето съчинение за „Възмездието в бъдния живот": „Призован бях да оставя това настрана и да пиша за България." От този момент до края на кризата през 1879–1880 г. Източният въпрос става „основен въпрос” в живота на Гладстон, както пише той след 20 години.[17]

  Резултатът на тази ангажираност е публикуването в началото на септември 1876 г. на „Българските ужаси и Източният въпрос” (Bulgarian Horrors and the Question of the East. London, 1876; в български превод Гладстон, В. Български ужаси и Источний въпрос. Пловдив, 1881; Гладстон, У. Уроци по клане. Български ужаси. София, 1994), памфлет, написан между 28 август и 2 септември от Гладстон, макар и прикован от пристъп на лумбаго на легло в имението си Хадън Касъл. Широко разпространено е мнението, че този памфлет е най-силно въздействащото и знаменито произведение от този вид, писано през ХІХ век.

Памфлетът става и истински бестселър – той е отпечатан в 40 000 екземпляра само през първата седмица, до края на септември са продадени близо 200 000 броя. Макар че цената му първоначално е доста висока – 1 шилинг и 6 пенса – в сравнение с цената на вестниците (между 1/2 пенс за масовите и 3 пенса за качествения „Таймс"), тиражът на памфлета достига и даже надминава този и на най-популярните от тях (150–250 хил. екземпляра).[18]

За Гладстон е настъпил решителният час на избор и поемане на отговорност. Една от връхните точки в българската агитация, разбира се, е неговият първи памфлет, последван от речта в Блекхийт на 9 септември 1876 г., съдържаща нова и много важна формула – пълното изтегляне на османската администрация от България, при което контролът на сигурността на българското население се поема от Великите сили, а не от Турция. Споделяйки коментара на „Таймс”, че „автономията е напълно заслужена от този мъченически народ”, не по-малко влиятелния седмичник „Спектейтър” пише: „Вярваме, че Гладстон ще изпълни задълженията си в тази криза и ще допринесе за действия, които отговарят на мнението на англичаните. Вярваме, че Биконсфилд ще си отиде и че Турция ще получи заслуженото за поведението си в България, като загуби непосредствения си контрол над тази провинция."[19]По-късно Гладстон е обявен от Асоциацията по Източния въпрос за „единственият държавник, който може да определи правилната политика на Англия”. А създаденият от работнически организации Комитет за неутралитет отправя апел към парламента с искането: „Гладстоновата политика следва да стане правителствена политика."[20]

Най-сетне обществената кампания е намерила своя авторитетен водач и почти веднага тя изцяло се поставя на неговото ръководство. Това създава условия за практическо единодушие между отделните участници в българската кампания, но едновременно с това поставя знак на съмнение относно нейните морални подбуди. Поради това може би Гладстон се опитва да задържи движението в неговата чисто емоционална фаза, за да извлече по-късно по-голям политически ефект и спечели траен партиен кредит. Необходимостта от частично ограничаване на партийното използване на агитацията, за да може тя да запази физиономията си на „глас на нацията”, става очевидна на Националната конференция по Източния въпрос, свикана в навечерието на посланическата среща в Цариград.

  Заслужава особено да се отбележи, участието и рядкото единодушие на изявените историци в политическите кампании по време на Източната криза. “Това е, вероятно единствената политическа кампания, в която всички водещи историци вземат участие – пише А. Дж. П. Тейлър, смятан за най-популярния британски историк на ХХ век, - и определено единствената, в която те са на една и съща страна. Фрийман, Лики, Фруд, Кинглейк, Сийли, Стъбс, Карлайл, Дж.Р. Грийн – никой не липсва”.[21]

  Историкът Едуард Фрийман става една от най-изявените фигури в разгръщащата се мащабна „българска агитация” и бичува „низостите” на Дизраели и „моралната недъгавост” на външния министър лорд Дарби.[22] Фриймановата формула за решаването на поредната криза на Източния въпрос е най-радикална – пълно освобождение на балканските народи и в сравнение с нея по-сетнешното Гладстоново предложение – автономия в рамките на Османската империя, изглежда доста умерена. Междувременно в Лондон и в провинцията продължават подетите от средата на юли митинги на работнически асоциации, на граждани, достигнали близо 500 до края на годината, които приемат резолюции (съставили 6 тома сред документите на Форийн Офис в националния архив) до правителството, чиято политика по Източния въпрос „компрометира честта на Англия” и представлява „морално съучастничество в извършването на престъпленията”,.[23]

  Свой принос към реакцията на интелектуалците по отношение на събитията на Балканите има Томас Карлайл. който заема особено място във викторианската култура. Писател, историк, коментатор, той е възприеман от съвремениците си като пророк, който подобно на библейските си предшественици, бичува пороците на своето време, както и модерния капитализъм, който според него свеждал всички човешки отношения до покупко-продажбата (cash nexus), както и бездуховната „машинна цивилизация“. Карлайл прави това от крайно десни, антидемократични и ва моменти даже расистки позиции (които дават повод за неоснователни все пак твърдения, че той е бил един от духовните бащи на нацизма). В писмо до Джордж Хауард, публикувано на 28 ноември 1876 г. в “Таймс” и други вестници, Карлайл пише: “Единственият еднозначен съвет, който мога да дам е, да се изличи незабавно неописуемият турчин (unspeakable Turk) и страната да се постави подедно почтено европейско управление”. Съвременните критици биха могли да упрекнат в случая Карлайл в проява на “ориенталистко” отношение и изкривяване на образа на турчина, въплъщение на абсолютния “друг” в очите на християните европейци.

  Връх на «българската агитация» става Националната конференция по Източния въпрос от 8 декември 1876 г. проведена една от големите лондонски зали , „Сейнт Джеймс Хол” на Пикадили. На нея 710 делегати представят 117 града, трейдюнионистки, обществени, религиозни и научни организации. Присъстват 89 членове на парламента (от които 88 от Либералната партия). Тя е председателствана от членове на Камарата на лордовете – Хю Гроувнър, първи херцог на Уестминстър и от известния филантроп граф Шафтсбъри. Висши англикански духовници като епископът на Оксфорд, каноникът на катедралата “Сейнт Поулс” Хенри Лидън, дал израз на своята позиция в проповедите си, също изпъкват между присъстващите. На конференцията е представен интелектуалният елит – историците Едуард Фрийман, Антъни Дж. Фруд, Джеймс Брайс – юрист, политолог и историк от Оксфорд, романистите Антъни Тролъп, Томас Харди, поетът и художник Уилям Морис, който привлича към българската агитация повечето от своите приятели от Предрафаелитското братство – най-оригиналния художествен кръг от епохата, начело с Едуард Бърн-Джоунс. Появяват се също и някои скандално известни радикали като откровения атеист Чарлз Бредлоу и теософката Ани Безант. Списъкът на ораторите (общо 14) включва писателя Антъни Тролъп, епископа на Оксфорд, Хенри Ричард, Джеймс Брайс, граф Шафтсбъри, Хенри П. Лидън, Томас Ф. Бъкстон, Джордж О. Тревелян, Едуард О. Фрийман, Хенри Фосит, и самия Гладстон. Чарлз Дарвин изпраща писмо на подкрепа до участниците вконференцията.[24]

  Общият дух на речите на конференцията е прикрито антиправителствен и открито антиосмански (или антитурски защото тогава Османската империя традиционно се отъждествява с Турция).). Въпреки всички условни уговорки на своите коментари към всяка реч председателят на конференцията още в началото отбелязва, че „Англия не очаква Солзбъри да отиде в Цариград, за да защитава независимостта на Турция”. В същия дух говорят всички делегати. „Ние отказваме да твърдим, че Турция е в състояние да реформира своите институции”, казва делегатът от Лийдс Джон Кямбъл. Членът на парламента и председател на Дружеството за мир Хенри Ричард твърди, че „Англия трябва да поправи своята грешка към славяните”. „Нашият флот – заявява Джеймс Брайс, – трябва да отиде в Златния рог не за да запази Турция, но за да унищожи завинаги нейното неестествено присъствие в Европа”. Гладстон, действителният водач на либералите, който участва в конференцията като обикновен делегат отправя по-преки срещу консерваторите, особено във втората си реч, произнесена в продължение на два часа. Според него те не могат да намерят истинското място на Великобритания в нарастващата криза, като завършва словото си с многозначителната констатация: „Не трябва да се оставя въпросът в ръцете на сегашното правителство”, което на обикновен език означава искане за сваляне на правителството. А когато Гладстон заявява в кулоарите: „Скоро членовете на парламента ще станат обикновени граждани”, това е прието от всички като опит за предизвикване на парламентарна криза.[25] Споменава се дори за провеждане на политика „без парламента”. Отправят се някои крайни призиви като този от Дж. Брайс “Трябва да се каже на султана, че ние не само няма да го защищаваме, но и ще окупираме страната".

  Един не особено въздържан делегат, Бодуин Браун заплашва, че конференцията може да пропадне, ако тя не покаже на англичаните късогледството на сегашното правителство и необходимостта от неговото заменяне. Подобни радикални изявления явно са имали за цел да повлияят на британското обществено мнение, да дискредитират политиката на консерваторите и да убедят гласоподавателите, че правителството на Биконсфилд не трябва да остава на власт. Пожелателните декларации не могат да бъдат тълкувани иначе след като е ясна противоположната позиция на правителството на Консервативната партия. Самите либерали, обаче, когато са на власт след Берлинския конгрес, далеч не винаги водят докрай последователна политика за премахване на османската власт на Балканите.

  Остри разногласия се проявяват във връзка с отношението към Русия. Членовете на парламента, които са делегати на конференцията, са по-сдържани по този въпрос. Семюъл Морли, Джон Пробин, Уилям Лентли, Алън Елтън, вероятно от партийни съображения, се стремят конференцията да не се превърне в проруска акция. Семюъл Морли започва речта си с уговорката, че „никой тук не симпатизира на Русия”. Джордж Тревелян съветва, че трябва да се внимава много кои от руските искания в Източния въпрос трябва да бъдат подкрепяни. „Нашето състрадание към българите не изключва внимателно наблюдаване на Русия” – заявява той.[26]

  Онези дейци от българската агитация, които не правят политическа кариера, настояват конференцията да поиска преразглеждане на отношението между Англия и Русия на Изток. Нещо повече, някои от присъстващите искат промяна на английската преценка на Русия. Историкът Едуард Фрийман твърди, че Русия от 1875 година не е Русия от 1853 година. Там са направени значителни стъпки по пътя на демократизацията и модернизирането на страната. Джон Брайс споделя впечатления от пътуването си в Русия същата година. Той обръща внимание, че от петдесет години насам в Русия няма такова чисто народно движение както това в полза на българите. Той е забелязал в Петербург през август същата година, че там настроението е както през 1812 година. „Нашите естествени различия с Русия не трябва да минават в сляпо противопоставяне на всичко” – отбелязва представителят на Манчестър Робърт Лийк. В отговор на реплики, че Русия заплашва Индия, Фрийман скача с карта в ръка и казва: „Вижте дали пътят за Индия минава през Цариград![27]”

  „Къде са британските интереси в Безикския залив?” – пита представителят на Глазгоу, свещеникът Уилям Лоу. В заключителния си коментар за резултатите на конференцията в. „Таймс” от 12 декември пише: „Конференцията е още един знак, че Англия този път няма да помогне на Турция.” Когато турският посланик в Лондон Константин Мусурус паша с безпокойство пита лорд Дарби какво означава тази фраза, последният троснато му отговаря, че Портата следва да вярва повече на дипломатите, отколкото на вестникарите.

  Някои екстремистки изказвания по-скоро нанасят вреда на движението. Историкът Едуард Фрийман, който иронично е наричан от своите опоненти „свети Бернар Клервоски” на българската агитация, заявява разпален по повод на обвиненията, че антитурската позиция може да има отрицателно въздействие върху британското господство в Индия: „Нима ще се сражаваме за целостта на империята на Содом? Нека погинат по-добре интересите на Англия, владичеството ни в Индия, отколкото да вдигнем ръка или изречем макар и едно слово в полза на злото, срещу правото и справедливостта.” Гладстон произнася една умерена реч на конференцията, чиято цел е подкрепа на позицията на Солзбъри на Цариградската конференция, за да упражни натиск и изтръгне реформи от султана. Той се противопоставя на твърденията на консервативните министри, че Великобритания е длъжна да поддържа интегритета на Османската империя. Последната е загубила това право, като не е изпълнила задълженията си по международните договори към своите християнски поданици и не им дала права. Гладстон отново подчертава виждането си, че Източната криза трябва да бъде решена чрез съвместна намеса на европейските сили. В заключителния на коментар на “Таймс” от 12 декември 1876 г. за резултатите на конференцията вестник се заявява, че тя е била „още един знак, че Англия този път няма да помогне на Турция”.

  Оценките на ефекта от конференцията не са еднозначни, според английския историк Ричард Шенън тя не постига очакваните позитивни резултати, за да доведе до промяна на правителствената политика и приемането на исканията на кампанията от втората половина на 1876 г. Провалът на Цариградската конференция и избухването на войната означават окончателен крах на намеренията на конференцията по Източния въпрос. Американският историк Ричард Милман пък гледа на българската агитация и нейните прояви като на признаци за дълбокото разделение в британското общество, което в крайна сметка окуражава руския цар да обяви войната.[28]

На националната конференция е създадена Асоциация по Източния въпрос подела памфлетна кампания, към която са привлечени експерти по националните, икономическите, териториалните и религиозните проблеми на Изтока. Начален тласък на памфлетните акции дава отново Гладстон с неговия втори памфлет по Източния въпрос „Уроци по клане” (който обаче няма същия ефект както „Българските ужаси”, а разпространението му стига едва шест-седем хиляди екземпляра).[29]

  Издаваните памфлети носят емблемата на асоциацията, но са представени като лично виждане на всеки отделен автор. Памфлетите са насочени както към цялото британско общество, така и към пряко ангажираните с източната политика дейци. Те се наричат „пени памфлетс”, евтината им цена по половин пени и простата обложка на корицата показват адресата на тези материали.

Докато бъдещият гений Оскар Уайлд, тогава още студент в Оксфорд пише едно от първите си известни стихотворения “Сонет за клането на християни в България”, с което пита как е възможно Бог да допусне такива жестокости, чува се и един глас в дисонанс с мнозинството интелектуалци. Такава е реакцията на друг бунтар срещу викторианския дух и вкусове Aлджернън Чарлз Суинбърн (AlgernonCharlesSwinburne, 1837–1909). Поради редица причини от принципен и от личен характер, като враждата му с Карлайл. В противовес на викторианския “пророк” който е дава благословията си за българската агитация, нарича руския самодържец Александър II "истински джентълмен" и намира че "геният на руския народ " е в неговото "покорство", Суинбърн заема изключително враждебна позиция към някои от лидерите на кампанията, които според него са въплъщение на лицемерие, евтина демагогия и малодушие. През декември 1876 г. той пише сатирична поема, пародия на средновековните рицарски балади, озаглавена "Балада за България" (The Quest of Sir Bright de Bromwicham, Knight Templar: A Ballad of Bulgaria). В поемата изпълнена с изгарящ сарказъм, Суинбърн отхвърля популярните представи за протестната кампания от 1876 г. като морален кръстоносен поход. Използвайки средствата на средновековната балада, повторения, алитерация, архаичен език, Суинбърн осмива в 18 строфи "сър Джон де Брайт от Бромуикам", т. е. Бирмингам (либералният политик Джон Брайт, дългогодишен депутат от този град, който води работническа депутация в Министерството на външните работи през юли 1876 г.), "сър Уилям Мъдрий, народният рицар" (Уилям Гладстон, чието популярно прозвище е "народния Уилям" ), и "сър Томас Храбрий, рицарят от Челси" (Томас Карлайл, социалният пророк и ярък критик на духа своето време, спечелил си прозвището "мъдрецът от Челси", квартал на Лондон, където живее). Тези рицари, отправили се на кръстоносен поход под "знамето на Червения кръст" и от "любов към България", са представени като страхливи демагози , които нямат капка рицарски дух и само мамят "бедния българин" с "напразни обещания за помощ". Сър Уилям Мъдрий в отговор на призива на сър Джон де Брайт, чиято благородна дама е "Свободната търговия", казва че ще е по-добре да се прибират у дома , преди времето да се е развалило.

  Изборът на сатирична форма не означава омраза към България от страна на Суинбърн. В действителност той сатиризира тези "галантни кръстоносци", чиято морална апели са отправени при условие, че не възнамеряват да призоват Великобритания да се бие за освобождението на българите. Друг е въпросът, че главните мотиви за избора на мишените на сатирата на Суинбърн е омразата му към Карлайл когото нарича "най- цапнатия в устата гений след смъртта на Суифт" (а и той не му остава длъжен) и това, че той е останал с впечатлението за Брайт като представител на духа на "московския кръстоносен поход". Суинбърн пише също памфлета "Бележки на един английски републиканец за московския кръстоносен поход" (A Note of an English Republican on the Muscovite Crusade), в койтоне пропуска да охули същите лица. В писмо до своя приятел Уолтър Уотс-Дънтън от 12 декември 1876 г. Суинбърн обяснява мотивите си. Той намира, че позицията на тези водачи на “българската агитация”, е проява на лицемерие при положение, че са запазили мълчание преди десет години по време на аналогична кампания на морален протест срещу жестокото потушаване на бунта на черните през 1865 г. от губернатора на Ямайка Едуард Eйр и даже са го защитавали, докато през 1876 година заемат позата на морални кръстоносци.[30]

  След като дори сред противниците на „българската агитация” се налага убеждението, че тя не е „отминаваща глупост”, както първоначално я определя Дизраели, консервативни политици инспирират на създаването на контраасоциации по Източния въпрос и подемат истинска памфлетна война.

Оценките на ефекта от конференцията не са еднозначни. Известният английски историк Джордж C. Р. Китсън-Кларк преценява българската агитация и участието на Гладстон в нея като събитие, променило хода на историята на страната.[31]

Според Ричард Шенън тя не постигнала очакваните позитивни резултати - да доведе до промяна на правителствената политика и приемането на исканията на кампанията от втората половина на 1876 г. Провалът на Цариградската конференция и избухването на войната означавало окончателен крах на намеренията на организаторите на конференцията по Източния въпрос.[32] Американският историк Ричард Милман пък гледа на българската агитация и нейните прояви като на признаци за дълбокото разделение в британското общество, което в крайна сметка окуражава руския цар да обяви войната.[33]

  Американската историчка Ан Потинджър Сааб в своята книга за отражението на Източната криза от 1875–78 г. върху британското общество, красноречиво озаглавена „Колебливата икона": Гладстон, България и работническите класи, 1856–1878 г.” (макар че в нея Гладстон е на заден план, а България присъства само в заглавието), посочва характера на „българската агитация” като движение на граждански протесткато се основава на социологическата теория на Нийл Смелсър за политическата мобилизация.

Художникът и поетът Уилям Морис, една от ключовите фигури на Асоциацията по Източния въпрос, Хенри Броудхърст, президент на Лигата за работническо представителство, и други активисти на българската агитация отпреди година и половина опитват да организират мащабни прояви в полза на неутралитета, против милитаристичните жестове на правителството на Биконсфилд – събрания в най-големите лондонски зали – „Ексетър Хол” и „Агрикълчъръл Хол”.[34]

  На 4 февруари Гладстон произнася реч срещу военната исте­рия, подбуждана от правителството и част от пресата, като заявява, че една война ще противоречи на добре разбраните британски интереси. Неговите прояви утвърждават авторитета му в очите на неговите привърженици и в някои от писмата, изпратени му по това време, се настоява той отново да поеме водаческия пост.[35]

  След започването на Руско-турската война от 1877-78 г. обстановката започва да се променя, проточването на бойните действия, особено затягането на обсадата на Плевен, предизвиква инверсия на обществените настроения в полза на Османската империя. Дейците на „българската агитация” и Асоциацията по Източния въпрос са маргинализирани. Макар че Великобритания запазва неутралитет, правителството на Дизраели прави агресивни жестове по отношение на Русия, които независимо дали са били блъф или реални намерения, пораждат голямо напрежение. Към края на войната достигат връх войнствените и шовинистични натроения, получили названието “джингоизъм”.Названието на специфичната форма на британски шовинизъм, както и други политически термини, възниква случайно - то идва от мюзикхолната песен на Джордж У. Хънт „Ний не щем да се бием”, с която нейниятизпълнител, певецът Джилбърт Макдърмът, се прославя. Тя почва с куплета: „Ний не щем да се бием, но в името на Джинго (жаргонна дума за Бог, чието име не трябва да се споменава напразно), ако потрябва, / Ний имаме и кораби, ний имаме и войници, ний имаме и пари. / Ний бихме Мечока преди и дорде сме истински британци / Руски крак не ще стъпи в Цариград”.[36]

Привържениците на британския неутралитет както отделни лица, даже и някои привърженици на консерваторите, тъй и организации – Генералният съвет на либералните асоциации, на местни либерални асоциации – в Саутуърк, Дарлингтън, Труро, Челтнъм, Оксфорд, Мидълсбро, Лигата на земеделските работници, Конференцията на неконформистите, жители на различни градове – пращат на Гладстон писма и резолюции, приемани на митинги, проведени през януари – февруари. В тях се настоява за запазване на неутралитета, осъжда се искането за допълнителните военни кредити, изразява се задоволство от предстоящото избавление на потиснатите народи на Балканите, като се изразява съжаление, че Англия не може да сподели заслугите за него.[37]

Уилям Морис, ключова фигура на Асоциацията по Източния въпрос като неин ковчежник, Хенри Броудхърст, президент на Лигата за работническо представителство, и други активисти на българската агитация отпреди година и половина опитват да организират мащабни прояви в полза на неутралитета, против милитаристичните жестове на правителството на Биконсфилд – събрания в най-големите лондонски зали – „Екситър Хол” и „Агрикълчъръл Хол”.[38]

Напрежението в англо-руските отношения се засилва все повече, в самия британски кабинет се стига до разцепление – през март, след като вече е оттеглял веднъж оставката си, го напуска външният министър лорд Дарби, а с него и министърът на колониите лорд Карнарвън. Ръководител на Форийн Офис става маркиз Солзбъри, който ще контролира британската външна политика през голяма част от следващия четвърт век. Отношенията с Русия по мнението на някои автори са война на нерви, според известния историк А. Дж. П. Тейлър, Великобритания не е готова за война, корабите на Средиземноморския флот са по-скоро годни за музейни експонати, а сухопътните сили са незначителни. Макар и постигнало в крайна сметка победа благодарение на храбростта и числеността на руските войници, изправено пред заплахата от англо-австрийска намеса в полза на султана и пред лицето на предстоящ банкрут, руското правителство е принудено да се откаже от своите амбициозни намерения още в края на 1877 г.[39]

  „Българската агитация” е непознатадотогава по своя обсег и интензивност конфронтация между правителствена политика и значителен сегмент от общественото мнение, сблъсък който не оставя без следа. В определено отношение тази форма на граждански протест по отношение на официалната политика и на обществен контрол върху външната политика, повлиява върху следващите движения и организации, като Съюза за демократичен контрол основан през 1914 г. Той си поставя три основни цели: (1) парламентарен контрол върху външната политика за предотвратяване на тайна дипломация; (2) преговори с други демократични европейски държави след войната за създаване на организация, която да действа да се избягват бъдещи конфликти; (3) справедливо третиране на победените след края на войната, така че мирните условия нито да ги унижават, нито изкуствено да прекрояват граници, за да не се дава повод за бъдещи войни. Съюзът за демократичен контрол става най-важната от всички антивоенни организации във Великобритания и достига през 1915 г. 300 000 члена.[40]

Макар тази организация, която продължава да съществува още половин век, макар и загубила своето влияние и обществена подкрепа, да не постига осъществяване на всички свои цели, тя има важно място в традицията на демократичните движения през ХХ век.

 

 

 

обратно нагоре