Нов български университет

Илия Тодев
Ilia Todev

 

(Summary)

Politics (understood as activity associated with the art of government through representation and conciliation) made its appearance in Bulgarian Revival (1762-1878) as a Church Question. It was a mass and long movement – not only to get rid of the control of Patriarchate of Constantinople but also to acquire both self-government and participation in the government of the Ottoman Empire part of which Bulgaria was then. The most active and successful leader in the Bulgarian Church Question (1824-1870) was Dr Stoyan Chomakov (1819-93). He was a physician by education, which strictly speaking meant a professional, not an intellectual. But having a good knowledge of classics and being open to innovations he easily turned into a “critically thinking personality”, i.e. much more than just a doctor and a simple member of intelligentsia. Putting forward the phrase “Variety in Unity, Freedom in Order” (first part of which now is EU motto) as slogan, it was he who made the main political moves in response to which an Exarchate was established (1870) not only as a Bulgarian Church but as a form of cultural-national autonomy too. Chomakov the intellectual and Chomakov the politician worked together in order to produce important and lasting results in behalf of a small and underdeveloped people; besides this he committed himself to great transnational ideas. That’s why he may be considered as a Bulgarian embodiment of Plato’s ideal of “philosopher king” – which in principle makes him vulnerable to J. Benda’s famous criticism of “trahison des clercs”.

  

 

Преди да се опитам да потърся отговори на някои от въпросите, които си поставя конференцията, ще направя известни терминологични уточнения с цел повече яснота в интерпретирането на българския 19 век. Под името „Национално възраждане”той е породил огромна по обем книжнина, която обаче е трудна за използване, тъй като недостатъчно използва конвертируеми по своето съдържание понятия – каквито са и тези, с които се задава темата на настоящата конференция: „интелектуалци” и „политика”.

   Най-напред – откога можем да говорим за политика в Българското възраждане? Според мен – от Кримската война (1853-56), когато опитите за европеизиране на Османската империя добиват по-мащабни и по-трайни форми, а българският народ навлиза в период на социално-икономическо и културно съзряване и съответно достатъчно категорично поисква, от една страна самоуправление, от друга - участие в управлението на Империята. Процесът е известен като „Църковен въпрос” – защото, предвид местните условия, по форма той е движение за реформиране на Цариградската патриаршия. Паралелно върви и създаване на революционно движение, което си поставя сходни цели. Но аз тук ще се абстрахирам от него – тъй като революцията не е политика, а само нейно продължение с други средства.

    Кои са първите български политици? Достатъчно мащабно и безкомпромисно Църковният въпрос се поставя през 1860 с искане за възстановяване на българската национална йерархия от Иларион Макариополски. По цели и постижения, по методи и манталитет, по ангажименти и амплоа той обаче си остава разбунтувал се владика. Политици ще трябва да потърсим сред мирските водачи на Църковния въпрос. Тук в един или друг момент реализирала се политическа заявка правят няколко интелектуалци – Гаврил Кръстевич, Тодор Бурмов, Драган Цанков, Стоян Чомаков. Сред тях първенството по време, а в определен смисъл и по постижения, принадлежи на последния[1] – първо, защото той единствен  изцяло се посвещава на Църковния въпрос, и второ, защото тъкмо той е автор на политическите ходове, в отговор на които меродавните сили предприемат действията, които през 1870 възстановяват българската национална Църква под името „Екзархия”, която пък е форма на културно-национална автономия. В тези си действия Чомаков номинално е „Главен представител на българите по Църковния въпрос”. Фактически той е нещо като български премиер-министър.

   Прочее, Чомаков е политическа фигура от голям за българските условия мащаб. Интелектуалец ли е обаче той? По образование и занятие е лекар – което в строгия смисъл на думата означава, че той не е интелектуал, а професионал. Но в тогавашните просвещенски времена широкото интелигентско амплоа е не само възможно, но и нужно, затова той се занимава и с преводи, публицистика, учителство, пробва се като търговец и мюлтезим (откупчик на данъци). По-важното обаче е, че Чомаков притежава богата обща култура, може да мисли концептуално и е отворен за иновации – и тъкмо то най-вече го характеризира не като рутинен интелигент, а като  интелектуалец, т.е. като творческа личност, чертаеща общественозначими хоризонти. Трябва да се отбележи тук, че през 19 век българите нямат особени изобретателски и откривателски амбиции, а се стремят да опознават и усвояват чужди творчески постижения. Културтрегерска е и нагласата на Чомаков, който се учи при гърци, италианци и французи, но без никакво колебание се връща за реализация в родината си.

   Форсмажорната новост за българите през 19 век е националната идея – и Чомаков й се посвещава всецяло. Работейки за тотално мобилизиране на сънародниците си в ярка и ефективна съвременна общност, Чомаков не се отличава по настройка и цели от повечето тогавашни обществени активисти. По-различни са неговите подходи и перспективи. За болшинството възрожденски българи русофилството е естествена тенденция – тъй като те са православни славяни, тъй като Русия проявява подчертан интерес към техните домогвания и тъй като такива обикновено са и останалите балканци. Чомаков започва и завършва своята политическа кариера като русофил, но, когато националният интерес го изисква, той не се колебае да се противопоставя на руската политика  – за което някои го наричат „подранил Стамболов”. Въпреки някои моментни колебания възрожденските българи остават верни на православието. Чомаков нито за миг не се колебае в предаността си към традиционното вероизповедание на своя народ, но, заради адекватност с модерността, при устройването на възстановената българска национална Църква е готов на нововъведения (мандатност на първосвещеника, участие на миряните в управлението на Църквата) в протестантски дух.

    Различен е Чомаков и в своето туркофилство – обикновено то е конформизъм от стремеж към кариера или богатство. При Чомаков става дума за идейна последователност. Той е за запазване и реформиране на Османската империя защото такава към турската държава е политиката на харесваната от него Европа. Но водещ за него остава национализмът - той фанатично вярва в българите и също толкова фанатично се бори за запазване и развиване на техните етнически особености и единство, за повишаване на техния статус, но и на тяхното чувство за отговорност и чест.

  Този национализъм не е агресивен и ксенофобски. Напротив, той е дефанзивен и ксенофилски. След освобождението си от гърците българите, според Чомаков, би следвало да запазят и развиват своята идентичност, сливайки се обаче с останалите народи на Турската империя в отоманска нация. Нея Чомаков си я представя не като нещо монолитно, а като федеративна формация, в която отделните нации ще хармонизират противоречивото в своите интереси, но ще съхранят особеностите си съгласно принципа „Многообразие в единството, свобода в порядъка.” Прочее, Чомаков, освен че е горещ националист, също така без съмнение е и най-изтъкнатият български отоманист.

   Каква роля играят тези две идеи в българската история?

   Надали тук трябва специално да се обосновава, че националният принцип е conditio sine qua non за ускорения преход на българите от традиционна към модерна форма на общество.

  Обаче, очакванията на Чомаков поданиците на султана да се трансформират в някаква наднационална общност са утопични. Отоманизмът, което е една от основните танзиматски идеи, излиза напълно неуспешен. Нито отделните етноси в Турската империя се сливат в единна османска нация, нито самата империя оцелява. Тя загива в тежки конвулсии и трудно може да се оспори твърдението, че ако българите не бяха овреме я напуснали, те вероятно щяха да имат съдбата на арменците или дори онази на кюрдите.

  Но, от друга страна, поддържаният от Чомаков принцип за преодоляване недостатъците на национализма при съхраняване на несъмнените му достойнства, притежава определена ценност и актуалност. Той напълно хармонира с днешните усилия на България за достойно вписване в обединена Европа. За илюстрация достатъчно е само да се отбележи, че търсещия да се разшири до панконтинентални размери Европейски съюз е движен от същата визия за отношенията между различните си народи. Това е изразено в неговия девиз, който бе приет на 4 май 2000 и който гласи: „Единство в многообразието”.

   Как, предвид идеите и дейността на Чомаков, може да се отговоря на въпроси, от които се интересува настоящата конференция? Например, какво става с един интелектуалец когато той заема властова позиция?

   В политическата кариера на Чомаков има два ясно разграничими периода – пред- и следосвобожденски. Интересен тук е най-вече първият от тях – защото през втория той е по-скоро висш сановник. Истински политик той е през годините 1861-78.

   Макар да се опитва да практикува професията си (например, спасява прерязали гръкляна си самоубийци, лекува патриарха и пр.), той фактически зарязва медицината. Вместо това започва много повече да си служи със словото – и то не за диагнози и рецепти, а за лансиране на политически идеи. Давайки си сметка, че няма възможност за обемни и добре изпипани писмени конструкции, той използва думите главно в две форми – епистоларна и орална. Писма пише изключително много – главно до свои привърженици из провинцията. Най-важни сред тях са писмата до Пловдивската община и до неговия братовчед, приятел и съмишленик пловдивския нотабил Георгаки Стоянович. От литературна гледна точка те не блестят с качества, но осигуряват на своя автор перфектна комуникация. Чомаков си спечелва и ораторска слава. Има запазени негови речи, които в печатната си форма изглеждат доста тромави, но според съвременници са имали силно въздействие върху слушателите. Успешна реторика той използва и в многобройните си контакти с турци, гърци, европейци.

   По-ограничени по обем са печатните текстове на Чомаков – те са на български, гръцки, френски, английски. Някои от тях той пише сам. Знаейки обаче, че борбата с белия лист поглъща огромни количества енергия, Чомаков ползва „литературни негри”, които да придават добра писмена форма на неговите виждания. Например, най-известният му франкоезичен текст “La Question Bulgare” вероятно е писан в сътрудничество с полски емигрант. Трите му досега известни англоезични текста са обемисти публикации в лондонския „The Pall Mall Gazette” – те са обработени и преведени от изтъкнатия ориенталист и българофил лорд Странгфорд. Анонимни българоезични публикации, инспирирани от Чомаков, прави Светослав Миларов.

Най-сериозният текст от този вид излиза като подлистник в 7 броя на „Македония” през 1871 под заглавие „Належащи размишления” и представя вижданията на Чомаков за устройството на  възстановената българска Църква. Той се обявява за модерно организирана йерархия: евтина, ефикасна и контролирана от народа. Като лайтмотив може да се определи грижата как изграждащата се Екзархия да се предпази от деспотизъм, леност, властолюбие, сребролюбие, междуособици. Новата Църква трябва да се основава на народния суверенитет и неведнъж, пряко или косвено, в „Належащите размишления” се настоява, че народът е, който притежава властта в Църквата и че той само я делегира на свои избраници.

Този текст е писан от бъдещия Симеон Варненско-Преславски, който 50 години по-късно си спомня: „Чомаков ... не можеше да излага мислите си спокойно ... перото му не можеше да свари да начертае това, което бликаше от ума му. Затова той беше принуден да търси хора, които да изложат каквото клокотеше в душата му ... по едно време, когато искаше да издаде нещо, като програмно, за съставлявания тогава Екзархийски устав, беше възложено на мен да го напиша ... аз се помъчих да напиша, както можах, това, което той искаше, и то бе обнародвано в „Македония” под надслов „Належащи мисли”, след като мина, навярно, под струга на П. Славейков.”[2]

Прочее, интелектуалецът и политикът у Чомаков взаимно се стимулират  за да произведат значими и трайни постижения в националното пространство на един малък и изостанал народ. Освен това, той се ангажира с големи транснационални идеи, които ще получат възможност за мащабна реализация век и половина по-късно. Струва ми се заради това, че Чомаков може да се разглежда като успешна проява на Платоновия идеал за държавника философ – макар така да попада в обсега на прочутия упрек на Ж. Банда за „предателството на интелектуалците”.

обратно нагоре