Нов български университет

Светла Янева
Svetla Ianeva

 

 

(summary)

 

The article is based on the study of some of the consular reports of the French diplomat in the Ottoman Balkans Charles Champoiseau from the second half of the 1850s to the early 1870s. Charles Champoiseau was at the same time interested in the ancient and medieval history and culture of the Balkans and persisted, during his missions, in the search for and exploration of ancient monuments in the region. He thus became the discoverer, in 1863, of the famous statue of Nike of Samothrace, contributed to the enrichment of the museum of the Louvre with several monuments and epigraphic inscriptions and for his activities in this field was elected, in 1889, correspondent of the French Academy of Inscriptions and Belles-Lettres. Following his activities in the Ottoman Balkans, the article examines the question to what extend Carles Campoiseau’s intellectual interests and activities influenced his observations, evaluations, judgments and opinions on the current political situation in the Ottoman Balkans as a diplomat. It also investigates the issue how his intellectual approach and attitudes to the political and social problems under consideration relay to the official French policies in the region and thus tries to contribute to the exploration, on a micro-historical level, of the relation between intellectuals and politics.

 

 

Статията няма амбицията да допринесе в методологически план за изясняване на дихотомията интелектуалци/политика. По-скоро, на едно микро-историческо ниво, чрез проследяването на живота и дейността на френския дипломат Шарл-Франсоа-Ноел Шампоазо, ще се опита да аргументира виждането, че, поне в някои случаи, интелектуалните занимания и политиката не са несъвместими, като интелектуалните нагласи дават специфичен поглед върху политиката, без непременно да могат да й повлияят съществено или да я променят.

Шарл-Франсоа-Ноел Шампоазо  е роден на 1 май 1830 във френския град Тур, в семейството на местен магистрат и умира на 26 юни 1909 г. в Париж. Той прави кариера на френски дипломат, заемал повече от петнадесет дипломатически длъжности (според посветена му статия във френското списание „Бюлетин на музеите на Франция” и издадения некролог от френската Академия по епиграфика и изящна словесност[1]). Първото сведение за дипломатическата му кариера, до което успяхме да се доберем е заемането на поста на френски консулски агент в Редут кале (на брега на Черно море, в днешна Грузия), от което остава изпратеният на 24 май 1853 г. от Трапезунд доклад за съвременното състояние на Кавказ. По-късно за две години (1854–1855) става комисар във френската армия по време на Кримската война. През 1857 г. заема поста на френски вицеконсул в Пловдив. Следват: от 1862 до 1865 г. – постът на временно управляващ  (изпълняващ длъжността), а после и на редовен консул в Одрин, съвместяван изглежда с вицеконсулския в Пловдив, консулски постове в Янина (поет през 1865 г., прекъснат през 1866 г., когато получава едногодишен отпуск), Крит (1869–1870), Русе (1870–1872), Измир (Смирна), Неапол (откъдето се оттегля от дипломатчиеската кариера през 1890 г. с ранг пълномощен министър).

Поверяването на Шарл Шампоазо на изброените дипломатически длъжности в Османската империя не се дължи на негова специална подготовка като специалист по Изтока, но той определено проявява интелектуално любопитство към „Гръцкия Ориент“. По време на престоя си в империята доразвива интересите си и комбинира консулските си задължения с интелектуални занимания. Интересите му към античността и въобще към историята и културата на балканските народи изглежда са ранни и трайни. Скоро след заемането на поста си на френски вицеконсул в Пловдив, на 4 август 1858, 28-годишният Шампоазо подема инициатива за извършване на археологически разкопки в Пловдивско като иска за тази цел средства от френското външно министерство.[2] През 1862 г. младият французин тръгва по стъпките на по-ранни археологически експедиции и за пръв път посещава о. Самотраки. При повторната си експедиция през март 1863 г. открива фрагменти от статуя на крилата богиня, чиято стойност веднага оценява. Изпраща ги направо в Лувъра (118 фрагмента пристигат там точно година след откритието). С голямо постоянство и методичност продължава да събира и изпраща в музея фрагменти от статуята и през следващите петнадесет години (включително части от пиедестала – предната част на галера), което позволява осъществяването на трудната и бавна възстановка. През 1884 г. статуята на Нике от Самотраки е окончателно реставрирана в познатия ни вид и тържествено изложена на стълбището Дарю в най-посещавания музей в света. Така Шарл Шампоазо става откривателят на тази световноизвестна скулптура и безценен паметник на античното изкуство. Триумфът не му пречи да се върне още веднъж на Самотраки през следващата година и да донесе още една част от пиедестала. По време на дипломатическата си кариера на Балканите Шарл Шампоазо издирва и предава в Лувъра и множество други фрагменти от статуи и архитектура от храмове на о. Самотраки и други острови – статуя на конник от о. Тасос, два торса от храма на Аполон в Актиум, барелеф на погребален банкет от о. Енос, както и многобройни епиграфски надписи, различни предмети и бижута – паметници, които и до днес са сред най-ценните екземпляри на залите, посветени на античното изкуство в Лувъра. Голям почитател на древността, с развит вкус и познания, той преследва упорито целта си да обогати колекциите на музеите, да се съхранят и излагат ценните останки от древността. Като дипломат в Неапол следи разкопки на доримски некропол в Суесула (Кампаня).[3]

 

През 1889 г. дългогодишните му занимания и усилия в тази сфера получават признание – за откритията си и дейността си Шарл Шампоазо е избран за кореспондент (дописен член) на френската Академия по епиграфика и изящна словесност, една от петте академии, съставляващи Френския институт, в чийто списък името му, по азбучен ред, фигурира веднага преди това на Жан-Франсоа Шамполион.[4]

     Как се отразяват тези му интелектуални нагласи и интереси върху политическата му дейност като френски дипломатически агент и имат ли те някакво отражение върху френската политика на Балканите и в Османската империя?

Съхранилите се консулски донесения от дипломатическата му активност в централната част на Османските Балкани от 50-те – 70-те години на XIX в., които успяхме да проучим свидетелстват, че позициите си по редица актуални политически въпроси Шампоазо формира въз основа не само на задълбочените си лични наблюдения, но и на базата на доста обширните си познания, които не се ограничават само с античността, а се разпростират и върху историята на балканските народи и в по-късни времена.

Така обстойният му доклад по българо-гръцкия църковен спор от 4 декември 1857 до френския външен министър граф Валевски, с конкретни и доста категорични препоръки към френското правителство да подкрепи исканията на българите за самостоятелна църковна йерархия, започва с пространно изложение относно произхода, историята, териториалното разположение и развитие във времето на взаимоотношенията на двата балкански народа.  В донесението си Шампоазо очертава съвременните етническите граници на българската нация „между Одрин и Ниш, Видин и Монастир, в старите български епархии“, споменава и родството на българите с другите южни славяни – сърбите и босненците – по отношение на произхода, езика и обичаите, преценява общата численост на славяните в империята на около седем милиона, изтъква наличието на самостоятелна българска църковна йерархия в средновековната българска държава, проследява османското завладяване, статута на българи и гърци в Османската империя и подчиняването на българите на Константинополската патриаршия и дава изключително подробна история на българо-гръцкия църковен конфликт в Пловдивско. Въз основа на това той е в състояние да разкрие, анализира и прецени задълбочено характера и многоаспектността на конфликта и по-дългосрочните му перспективи. Изтъква, на първо място, икономическите и социални аспекти на противопоставянето:

„… Подложени на крайна тирания, разорени от данъци, познаващи само на думи реформите, които вдигат толкова шум по света и имат толкова малко ефект в Турция, българите изпитват гореща жажда за спокойствие, просперитет, независимост. Те виждат почти от край време гърците, представлявани от тяхното висше духовенство да се идентифицират с османците и да съчетават с тях начините да ги разорят по-бързо. Резултатът от това откритие бе лесно предвидим: да се атакуват турците, да престанат да прекланят глава пред тях бе много над енергията на населенията, познаващи от векове сабята и тоягата в ръката…Като не могат да протестират срещу османците, а само да ги ненавиждат, хората въстанаха срещу властта на духовенството и намериха хиляди мотиви, кой от кой по-основателни, за този бунт. Народът обединява в една и съща антипатия заптието, което идва да се настани насила в дома му, на масата му и бирника на владиката, идващ да му вземе килето жито, което изисква митрополитът под формата на някакъв странен данък. Малко по-образованите хора ненавиждат владиците, които заедно с една малка група, снабдена с гръцки или йонийски паспорти изливат потоци присмех върху древна България, нейния език, нейната история и в далечна перспектива тези хора привиждат с едно малко диво честолюбие призрака на учредена държава, образите на техните царе, за които те говорят по всеки повод, дори без причина. От това личат ясно както връзките, които свързват тези две класи, така и разликите между тях. Но в тази общност се забелязва необходимостта да се отърве от най-хитрия и свадлив свой неприятел, от този който се меси във всекидневния им живот, не ги оставя на мира и посяга с такава настървеност на кесията на едните и на гордостта на другите.”[5]

Наред с това Шампоазо, на базата на компетентен и точен анализ, информира своето правителство и за същността, характера и перспективите на движението за църковна самостойност на българите:

„...Българите искат още отсега религиозна свобода, едни по национално убеждение, други от омраза към злоупотребите на настоящето духовенство. Най-просветените сред тях мечтаят в едно повече или по-малко далечно бъдеще за една отделна нация, имаща своите закони, своята слава, своето богатство, както е имала своите срамове, своите нещастия, както има сега своята бедност. Без никой от тях да има дори помисъл за открит бунт срещу султана, за някакъв акт, който да атакува дори индиректно неговата власт, неоспорвана за момента, не им ли е разрешено, когато всеки ден чуват да се обсъжда възможността за отблъскването на турците в Азия да си задават въпроса какво ще стане с тях тогава. Не могат ли те, предвид такива важни събития, да се опитват да подготвят отдалеч тяхната политическа независимост чрез тяхната църковна независимост.”[6]

На този етап и въз основа на тези си наблюдения и проучвания френският дипломат препоръчва подкрепа от страна на Франция на българските искания: „Днес единственият начин да предотвратим бурята и да дадем почти пълно удовлетворение на желанията на българите относно тяхното духовенство е да им бъда призната самостоятелна църква”.[7]

Пристрастията му към гръцката античност не повлияват на обективността на оценките му в българо-гръцката църковна разпра. Подчертавайки многократно значимостта на проблема – докладът му от 4 декември 1857 г. например започва с изтъкване на „сериозността на този въпрос и неговата важност от гледна точка на настоящето състояние на Османската империя“[8], френският вицеконсул излага в редовните си донесения основните компоненти на конфликта, сферите, в които се проявява, хронологията на развитието му във времето. Собственият му анализ на противопоставянето в неговите социални, икономически и най-вече политически измерения го води до окачествяването му като съперничество на двете основни православни общности в Пловдив и в Румелия за овладяване на икономически и социални позиции, като борба за надмощие.

“…Най-важното, което доминира взаимоотношенията на жителите на България помежду им е антагонизмът, с всеки изминат ден все по-сериозен, между двете раси – славянската и елинската, израждащ се днес в жестока и непримирима омраза, която не пропуска никакъв случай да се прояви и която води до вече окървавени конфликти, които бъдещето ще направи още по-ужасни. Както вече множество пъти съм го излагал, макар тези антипатии да са се проявявали само в религиозните сфери, въпросите за литургията служат на водачите на двете партии – гръцката и българската – да опитат силите си, да опипат с една дума почвата, за да узнаят какво всеки един от тях ще може или ще успее да направи в деня, в който падането на турското господство, така очевидно за тях както и за останалия политически свят, ще ги остави господари на самите себе си…”[9]

Виждаме, впрочем, от този пасаж, че младият вицеконсул, представител на една от Великите сили, които най-ревностно и последователно подкрепят целостта и просъществуването на Османската империя, още в средата на XIX в. не храни никакви илюзии за бъдещето й и предвижда категорично краха й. Тази му прозорливост несъмнено се подхранва от подхода му при преценките му на актуалната действителност.

Шарл Шампоазо притежава интелектуалната нагласа да търси корените на събитията и явленията и продължава да извършва щателни и детайлни наблюдения на място, да рови в миналото, за да обясни смисъла на случващото се в настоящето. Съперничеството между двете православни общности за влияние в сферата на образованието и за овладяване на училищата в Пловдив (доклад от 2 август 1858 г.), макар да отдава най-вече на борбата за социално надмощие в града и региона, той свързва и с радикално различните, според него, характеристики, модели и цели на образованието при българите и гърците, отговарящи на различния манталитет („дух”) и нагласи на двата народа, свързани с историческото им развитие, перспективите и задачите им. Гърците – „вгледани, съзерцавайки, с гордост своето минало и придавайки си дори благороднически титли..., намиращи в тази гордост могъща обединителна сила, дух все по-готов да откликне на призивите за родина и националност“[10], с програми на училищата съответно фокусирани върху изучаването на гръцка граматика, гръцка история, църковна история, древна литература, възпитаващи култ към миналото. Тенденция, изразяваща според Шампоазо „националния инстинкт на елинската народност, на която тя дължи изключителната си специфична жизненост”, но достигаща до „осъдителна крайност, доколкото тя не държи достатъчно сметка за сегашното положение на обществото, на науките и човешките познания” и води до „агресивност и презрение“.[11] И българите – макар и стартирали в сферата на образованието по-късно и с по-малко средства, „изпълнени с хладна и сериозна решителност, търсещи да постигнат целите си с труд и усилия, опиращи се на всичко, от което могат да получат подкрепа в настоящето – науки, народи, знания и империи, без много да се занимават с това, което е било в миналото, имащи повече надежди, отколкото спомени“[12], т.е. според него много по-прагматично настроени, по-отворени и ориентирани към настоящето и бъдещето, „доказателство за практически дух, за усет за действителността, които заслужават насърчение и похвали”. Българските училища според Шампоазо вече превъзхождат гръцките, в тях господства практично насоченото и модерно обучение, с изучаване на турски и новогръцки език, със съвременно преподаване и изпити по реторика, физика и география на задоволително ниво, сравнимо с това на френските лицеи.[13] Интересно е да отбележим тук ласкавата му оценка на практично ориентираното и утилитарно образование в противовес на класическото, обърнато повече към античността, към която, да не забравяме, Шампоазо има слабост.

Аналитичният му поглед върху най-важния конфликт, разгарящ се в района на неговата дипломатическа дейност му позволява, освен да разкрие корените и историята му, да прогнозира и дългосрочните и по-глобални измерения на бъдещото му развитие, включително и с оглед на междуетническите и междунационалните отношения в региона.  В доклад от 8 юни 1860 отбелязва „…Обединени славяните и елините биха станали лесно господари на ситуацията. Те ненавиждат турците с такава омраза, че падането на властта на мюсюлманите би породило най-ужасни репресии. Но тъй като всеки от тях предпочита хиляди пъти и най-потисническото господство на мюсюлманите  пред върховенството на своя православен съперник, настоящето състояние на нещата се увековечава и ще продължи докато не бъде нанесен удар отвън.”[14] А в донесението си от 2 август 1858 изказва и следното си дългосрочно опасение: „Не без известен страх мисля за развитието, до което ще доведе борбата между тези две толкова противопоставящи се нации щом дойде неизбежният момент, когато те ще си оспорват владението на Европейска Турция.”[15]

В същия дух Шарл Шампоазо излага пред своето правителство елементите, които трябва да се вземат предвид при анализа на ситуацията: „За да се разберат проблемите трябва да се разгледат отношенията 1. между населенията, 2. между тях и различните европейски страни, 3. между тях и османските власти.” И посвещава на последователния анализ на тези три кръга въпроси пространно изложение.[16]

Френският консул отбелязва, че погледите на всички гърци и гърчеещи се в Пловдив и Румелия са обърнати към малкото кралство Гърция (на което Османската империя и другите страни не обръщат внимание, понеже е незначително). Те следват вярно инструкциите, изпращани от Атина, хранят надежди и кроят планове за надмощие в региона, както и за създаване на нова гръцка империя, свързващи Атина с Константинопол, които Шампоазо определя категорично като илюзорни, но и като една от същностните причини за конфликта.: „Ако тези нови поданици [появилите се в последно време многобройни нови гръцки поданици в Пловдив и Румелия, които много лесно получават паспорти от Атина] се задоволяваха само да желаят рационалното разширяване на Гръцкото кралство, разширение без което то не може да просперира, и настоятелно искаха за него Кефалония, Епир, островите от Архипелага и Адриатика, нищо по-добро. Но с помощта на подстрекателствата на Атина, те мечтаят за една нова гръцка империя и именно на тези смешни проекти, с оглед на настоящите им сили, се дължи сблъсъкът на двете раси, чиито усилия се концентрират в Пловдив, централно място, където двата елемента се срещат и върху което са съсредоточени  погледите на двете съперничещи си партии.”[17] В анализа си на международните аспекти на най-горещия конфликт на Балканите по онова време, той твърди още, че: „Скорошните събития показват, че гърците могат да разчитат на Русия, но те, поне тези в Румелия, крият това и се представят за конкуренти по православна линия. Русия полага всички усилия да помири двете страни, но неуспехът й в това отношение показва колко са вземани предвид мненията на един толкова силен покровител, когато не съвпадат с намеренията нито на гърците, нито на българите.”[18]

Особено в края на 50-те и началото на 60-те г. на XIX  в. вижданията и преценките на младия френски дипломат и любител-изследовател на балканската древност доста се отличават от мненията на други дипломати в региона и от доминиращата официална линия на неговото правителство.

Шампоазо, за разлика от други френски и английски дипломати, съвсем не вярва, че българското църковно движение е инспирирано от Русия или ще бъде в полза на разширяване на нейното влияние сред българите, той споделя мнението на „всички наистина умни хора” от „радикалната” партия в българското църковнонационално движение, че приемането на руско покровителство е крачка към подчиняване и към унищожаване на българската националност.[19] Според него българите са склонни да търсят подкрепа на своите искания от която и да е Велика сила, съвсем не непременно на Русия, чието влияние сред българите е особен обект на внимание на френската дипломация. Затова Шампоазо препоръчва по-активна политика на Франция по отношение на българите като смята, че това би ги отдалечило от Русия.

“Но, подтискани от векове, славяните и най-вече българите не са се научили много да разчитат на самите себе си за бъдещото си щастие и за сегашното си избавление, затова те обръщат поглед към всяка сила, в която виждат възможност да им донесе благополучие, политическо и религиозно равенство и, както вярват те – свободата. Знаем какви са били в това отношение обещанията и действията на руснаците, че хиляди пъти тази сила е била представяна на българите като единствената, на която могат да се надяват. Умелите и повтарящи се интриги донесоха естествените си плодове и в тези земи започнаха да мислят, че идването на руснаците е краят на подтисничеството и началото на нацията. Не е излишно да повторим, не империята биха обичали българите, а надеждата за края на техните мъки. Това е моето категорично мнение за желанието, изразявано от всички. Няма защо да се съмняваме, че ако Франция, ако Англия бяха използвали съшия език през тези вече столетия, към тях биха се отправяли тези молби, както към всяка друга нация по света, която би се представила за освободителка. Общата религия има много малка тежест тук и доказателство за това е пламенната и непримирима борба, която се води днес. „Ние сме славяни, православни, казват ясно водачите на партиите, които съществуват тук, както навсякъде, но до това да станем руснаци има голяма разлика. Да дойде който и да е да ни освободи и ние ще си уредим сметките с него след това.”[20]

Акцентирайки върху сложността и необходимостта от задълбочен анализ на ситуацията, Шарл Шампоазо се стреми да снабди своето правителство с максимално пълна и детайлна информация, но излага в донесенията си и личните си виждания. На базата на собствените си наблюдения и преценки, по това време (в края на 50-те и началото на 60-те г. на XIX  в.), той открито настоява за подкрепа от страна на Франция на българските искания за самостоятелна църковна йерархия, като същевременно не си прави илюзии, че исканията ще спрат дотук: „Да се определи истинското значение на това двойно, политическо и религиозно, движение е задача трудна, да не кажа невъзможна. Събитията, които се разиграват всеки ден могат да опровергаят и най-обоснованите прогнози и да породят най-непредвидимите усложнения, но по мое мнение би било опасно да се отрича реалното състояние на нещата и да се разглежда като преходен каприз тревогата, която не пропуска случай да се прояви пред всички. По-нататък, когато нови проучвания ме снабдят с още документи, ще мога вероятно да спомогна да се надникне в истинската тенденция на южнославянското общество като цяло и да докосна далечните хоризонти, които и аз самият едва провиждам за времената, които не искаме да назовем, но които ще настъпят бързо в Турция. [В полето – Трябва да се даде независимост на българската църква] Днес единственият начин да предотвратим бурята и да дадем почти пълно удовлетворение на желанията на българите относно тяхното духовенство е да им бъде призната самостоятелна църква. … Що се отнася до по-образованите хора, благодарение на техните усилия общественият дух отбеляза забележим прогрес от известно време; млади и горещи глави не пропускат никакъв случай да съберат нацията в един сноп, който се сплотява от ден на ден и чиито някога незначителни действия придобиват вече една цялост, една твърдост, която е трудно да бъде отречена. Целокупността на всички факти, които изложихме последователно тук доказва повече от обилно съществуването на българското движение както в областта на Филипополис, така и във всички други. Тук най-вече се проявява двойният [му] характер, религиозен за момента, политически в едно повече или по-малко отдалечено бъдеще. Тук също така духовете са възбудени и ще бъде най-малкото голяма непредпазливост, според мен, да не се съобразим сериозно с мнението, с това което е разумното в него, и да не му бъдат предоставени отстъпките, съвместими с честта на правителството, без опасност за неговото спокойствие. [В полето – Трябва да се даде удовлетворение на българското движение като се създаде национално духовенство] Далеч съм от това да твърдя, че създаването на самостоятелно българско духовенство ще сложи край на мечтанията, на съкровените надежди, чието съществуване разкрих. Това са едни от тези течения, които и най-силните могат да се окажат един ден неспособни да спрат и да направляват. Но взимайки реално предвид подобни тенденции, когато се отнася до общата политика, може да се твърди, че опасността не е там, особено ако съумеем да затворим навреме пътищата, които биха могли да водят индиректно нататък, по дългото, но неизбежно отклонение на църковните разпри, дегенериращи в открити борби между раса и раса и нация  и нация.”[21]

Въпреки че с тези си доста категорично изразени позиции Шарл Шампоазо влиза, в много голяма степен, в противоречие с доминиращата френска официална линия в региона, като френски дипломат, той същевременно на практика способства за провеждането на основната френска политика по отношение на българите по онова време – опитите за привличането им към униатството, оставайки доста критичен. През първата половина на 60-те г. донесеният и действията на Шампоазо (вече като консул в Одрин) като че ли следват доста по-стриктно генералните линии на френската външна политика, оставайки обаче все така базирани на задълбочени собствени анализи. Той има обстоен доклад за павликянските общини и католическите училища в Пловдивско, действа и за отпускането на средства за тях и за откриването на нови учебни заведения и специален доклад за отражението на Цариградската уния в Пловдивско (много слабо според него, особено в селата).[22] Ще припомним, че след като през 40-те г. на XIX в. Франция разширява обекта на своето внимание относно християните в Османската империя (чрез ревизия на концепцията си за религиозен протекторат само на източните католици) до търсене на възможности за влияние сред всички християни в империята (в противовес на руските претенции за покровителство над всички православни) и в тази връзка обръща благосклонно внимание към исканията за самостоятелна църква на българите, особено в края на десетилетието, през 50-те години, все повече се ориентира към старата си доктрина за привличане на местните православни християни към униатството, успоредно със страха от възможно попадане на самостоятелна българска църква под влиянието на Русия и опасностите от това за целостта на Османската империя.

По-късно, вече като консул в Русе в началото на 70-те години на XIX в., изложенията си по различни актуални въпроси Шарл Шампоазо основава също на внимателни наблюдения и детайлни анализи, пропити от стремежа за максимална информираност и обективност. Особено място сред тях заема обстойно проучване, стремящо се да отрази и даде преценка на „истинското мнение на българския народ” относно обявената самостойност на българската църква и избора на екзарх. То е изработено след пътуване, предприето през 1872 г. в различни краища на земите, населени с българи, по негова собствена инициатива. Като съзнава, както сам подчертава в един от докладите си, че не може да добие представа по въпроса само от реакциите на русенското градско население, Шампоазо отправя настойчиви молби към френското външно министерство да му разреши експедицията, като е готов дори да извърши пътуването и наблюдението за своя сметка, ако му бъде отказано финансиране[23] (такова в крайна сметка му е отпуснато)[24].

След междинен доклад от Сливен от 25 юни 1872[25], Шампоазо редактира и изпраща на 10 август 1872 и окончателното си донесение.[26] В него, след съобщение, че е „обходил България във всички посоки”, френският консул започва изложението си с историята на българите от идването им на Балканите от района на р. Волга през VII в., през приемането на християнството и средновековната им история, автокефалната им църква и нейното подчинение на Константинополската патриаршия и 500-годишното чуждо господство, в хода на което завоевателите не са успели да уподобят българите на себе си и да ги асимилират. След тези пространни исторически бележки Шампоазо излага и множество сведения за настоящето състояние на българите – отбелязва например разликите между гражданите и планинците от една страна и селяните от равнините – от друга, включително и по отношение на интензитета на националните им чувства и аспирациите им не само за църковна и духовна, но и за национална еманципация, дава преценка за нивото на образованието им и интелектуалния им напредък, за нивото на грамотност (преценено много точно на около 5 %). Той има и свое виждане за етногенетичните характеристики на българите, делящи се според него на три групи – едната сходна с даките, другата – с гърците и траките и третата – съставлявана от „мизийци”. Наясно е и с неизбистрените им планове относно бъдещото устройство на тяхна самостоятелна държава, вариращи от голямо царство, до републикански идеи и идеи за федерация.

Докладът завършва с редица обобщения сред които и следните: “Не мисля, че някога цяла една нация е била по-единодушна в своите стремежи от българската нация, по-твърда в преследването на своята църковна независимост и създаването на отделна църковна йерархия, която за нея да е равносилна на конституирането на една отделна националност…. Интензитетът на българското движение е равен на неговата всеобщност и в съзнанието на никого не минава дори мисълта, че може да се отстъпи или изостави под натиска на никакъв авторитет и пред никаква заповед и най-малкия пункт от постигнатото от българите…. Допуснатата от тях [османците] грешка е голяма по мое мнение и вече не е време да се поправя. И най-малко прозорливите можеха лесно да си дадат сметка, че зад тази единодушно искана църковна независимост се изграждаше национална независимост. И едно скорошно бъдеще ще ни покаже, не се съмнявам в това, твърде характерни политически желания да заместят исканията, отнасящи се до църковни въпроси…което не означава, че в настоящия момент българите се явяват въстаници или революционери.”[27]

Докладите на Шарл Шампоазо ни го представят като един от най-добре информираните западни дипломати по съвременните му събития в Османска Румелия. Предимство, което несъмнено е свързано с интелектуалните му интереси и занимания, с подхода му на търсещ интелектуалец, който наред с издирването на ценни паметници от миналото, детайлно изследва явленията от настоящето не само в тяхното съвременно състояние, но и в тяхното развитие (с правеща впечатление безпристрастност), познава и взима предвид при наблюденията и оценките си историческия бекграунд на проблемите, които по тази причина осмисля по-задълбочено. Интересът му към историята на балканските народи (макар и насочени повече към античността и средновековието) му помага да се ориентира в съвременни политически конфликти и ситуации и да се опитва (не особено успешно) да формира позиции на своето правителство по актуални политически проблеми. Страната му, следвайки своята стратегическа линия в Близкия Изток, не успява да се възползва от предимството на по-добрата си информираност и все повече губи позиции по българските дела,  в Империята и в региона, но пък по отношение на българите, на които най-често са посветени докладите му, Шампоазо има своя принос за това те да станат видими и разпознаваеми от световната дипломация (едно от нещата, които най-много им липсва по онова време – да станат ясно различими като отделен обект на международните отношения, да се превърнат и в техен субект, да се чуят техните искания и опознаят техните виждания, да се приеме, че има „български въпрос”). Без да бъде дисидент, променяйки като интелигентен човек някои от вижданията си в течение на годините, със собствено мнение по редица въпроси, макар да се съобразява с официалната линия на своето правителство, Шарл Шампоазо има един по-различен поглед върху съвременните му събития, историята и перспективите на балканските народи, свързан несъмнено и с неговите интелектуални нагласи, интереси и занимания. Проучването на неговата дипломатическа кореспонденция, макар и частично на този етап, спомага и да населим историята на взаимоотношенията интелектуалци/политика с конкретни хора.

 

 

обратно нагоре