Нов български университет

Цветана Чолова
Tzvetana Tcholova

 

 

 

(summary)

 

 

„Mirrors of Princes” and “Encomiums” to the rulers have represented in Bulgarian medieval literature under different names and in different Collections. In Byzantium "Emperor mirrors" appear in imitation of antique exemplary works as speech Isocrates “Nikokl". Mirrors of Princes” in the old Bulgarian literature occupy an important place among the writings that form the ideal of the medieval ruler according to the ideas of Christian doctrine.

In medieval Bulgaria were translated some of the most common Byzantine "Princely mirrors." One of the first translations is "The Exposition (Ekthesis) of Heads of Advice of deacon Agapit to Emperor Justinian I". According to Igor Ševčenko translation of "The Exposition" is made in Preslav. It stated its proximity to other works of the Preslav Literary School and has many later copies in the Orthodox countries - Russia, Serbia, Moldavia and Wallachia.

Recently it was proved that "The Paraenetical Chapters of Emperor Basil I” - work of the genre "Princely mirrors" Slavic translation that although it is known from a copy of the XIV century, probably translated in medieval Bulgaria in the "Golden Age."

„The Letter of Patriarch Photios of Constantinople to Bulgarian prince Boris - Michael”, sent in Bulgaria in connection with the conversion of the Bulgarians is one of the models for this genre. Another work, "Princess Сollection for Teaching of Kanartikin" combines three separate books for Bulgarian kanartikin (Crown Prince). These works included in the composition and sources of the second "Simeon’s Сollection" (Izbornik of 1076).

Designated by God for His earthly vicars, the rulers must aspire to God's perfection and manage their earthly kingdoms, in imitation of the heavenly. This ideal, too much variance with the actual events - quarrels, fights and even murders and wars for power still has to inculcate impact on a quest to perfect the image of the ruler depicted and described in frescoes, mosaics, chronicles and praise.

.

 

 

 

Образованието е смятано за основна ценност в средновековна Европа. Наследената от Античността образователна философия на пайдея – усъвършенстването на човека чрез образование и добри дела, преминава и в Средновековието. Византия – Източната римска империя продължава традициите на античното образование, като запазва неговия светски характер, но чрез християнството акцентира на моралните ценности.

Презрението към невежеството, издигането на мъдростта, на стремежа към познанието, философията като основна ценност е в основата на образованието и възпитанието във Византия и страните от православния свят. Към мъдростта, към знанието и усъвършенстване на интелекта трябва да се стремят всички, но това е особен важно за василевса – Божия наместник на земята. Той трябва да служи за образец и пример на своите поданици, да управлява мъдро и справедливо, за това е необходимо да е образован и добродетелен. Това особено внимание към личността на владетеля се пренася и в страните от православния свят. Необразованите владетели в европейския Югоизток са рядко изключение, по-скоро има примери за владетели –интелектуалци, които съставят и свои произведения.

Появяват се отделни литературни жанрове, и отделни части от произведения, насочени към възпитанието на „идеалния” християнски владетел. Това са т.нар. „Княжески огледала”, които изразяват политическата идеология на властта, сентенции - „Мъдри мисли”, „Похвалите” към „мъдрите”  владетели, покровители на книжовността и културата и пр.

Поученията към владетелите или „Княжеските огледала” във Византия продължават традицията на елинистическата паренетическа (назидателна) литература. Те се появяват по подражание на антични назидателни произведения например речта на Исократ „Никокл“.[1] Една част от тях могат да бъдат отнесени към поучителните речи, като „За царството” на Синезий, а други са написани като сборник от отделни глави съдържащи акростих. Тези трактати съставят важен раздел от политическата теоретична литература във Византия.[2] Един от най-ранните трактати от този вид във Византия е „Поучението на дякон Агапит към император Юстиниан I”, който е преведен и в средновековна България и запазен в преписи в Русия. „Княжеските огледала“ присъстват в българската средновековна литература под различни названия и в различни сборници. [3]  

Византия най- добре и най-пълно съхранява античното наследство през Средните векове, то в средновековна България се извършва още една преработка на претвореното в християнски дух антично богатство. Това се изразява не само в подбора, който средновековните български книжовници правят от богатата византийска книжнина, но и във философията и системата на образованието, превърнати в модел и образец за православните народи от Югоизточна и Източна Европа.

С приемането на християнството в средновековна България е възприета образователната философия на християнската пайдея. Средновековна България след покръстването заимства византийския образователен модел, като го приспособява постепенно, още от времето на „Златния век „ към специфичните условия и нужди на страната. През средновековието в християнските страни от Югоизточна Европа. достойнството и уважението към учителя, който най-често е и свещеник е твърде високо. Разбира се, не трябва да се подценява и чисто практическата страна на образованието, чрез което се получава ценз за намиране на добра работа, а най-вече –  за издигане в обществото.

Едни от първите поучения към владетелите се срещат още в Сборниците на цар Симеон, съставени от него или под негово ръководство – и назовавани по различен начин днес, като често дори не се споменава неговото име –– първи „Сборник на цар Симеон“ (най-често се нарича по първия запазен препис направен в Киевска Русия – „Изборник князя Святослава 1073 г.“, „Изборник 1073 г.“), втория „Симеонов сборник“ („Изборник 1076 г.“ – също наричан така по първия запазен препис, направен в Киевска Русия) и третия Симеонов сборник – „Златоструй“ – избор от поучителни слова с богословско и нравствено съдържание от произведенията на Йоан Златоуст, са не само първите енциклопедични и дидактически съчинения в средновековна България, но и най-разпространените и преписвани през цялото Средновековие в православните славянски страни. Първият Симеонов сборник „Изборник 1073 г.“ е едно от най-големите енциклопедически съчинения с разнообразно съдържание, но и с откъси от учителни и въпросо-отговорни произведения.

Вторият Симеонов сборник („Изборник 1076 г.“) включва десетки преведени или оригинални старобългарски произведения с нравствено-поучително съдържание, мъдри мисли на отци на църквата, антични автори и монаси. Една голяма част от текста му представлява превод на старозаветната книга „Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов“, поучителни изречения, приписвани на Василий Велики и пр.

     Този сборник, познат в науката от края на XVIII в. е обект на различни становища, свързани с неговия произход, разпространение, оригинални, преводни съчинения и гръцките им прототипи. Някои учени смятат, че той е съставен в Киевска Русия на основата на български източници, като и досега се подържа мнението, че част от статиите са написани и добавени от руски книжовници, като се сочи преписвача на сборника монаха (грешния) Йоан.[4] Статиите смятани за руски превод като „Слово на един монах за четенето на книгите“ и „Похвала на мъдростта“ и др. се срещат и в по- късни български сборници. „Слово на един монах за четенето на книгите“ се съдържа в два български сборника със смесено съдържание - № 433 (Панагюрски), НБКМ, XVI в. и № 100 (Даниилов) МСПЦ от 1628 г.[5] Изследователите са установили неговия български произход.  След осъществяването на изданието от 1965 г., работата по изучаването на Изборника става по-целенасочена.[6]Продължават текстологическите и лингвистични изследвания и нови издания.[7]

     Последните десетилетия с усилията на учени от различни страни въпросите за състава  и изворите на вторият Симеонов сборник са вече достатъчно изяснени и сборника са холандските учени – Уилям Федер, Френсис Томсън, руски, български и немски и др. изследователи.[8] Още от 80-те години на миналия век започна детайлното изследване на сборника, етапите на съставянето му, гръцки прототипи и оригинални части.

     Публикуването на изследването на Уилям Федер „Княжии изборник за възпитание на канартикина“[9] промени изцяло насоката на  проучванията. Той най-обстойно изучи и има съществен принос за установяване на етапите на съставяне сборника, сложния му състав, генеалогическата връзка между запазените ръкописи и произхода на някои от невъведените в науката досега съчинения. Холандският учен успя да докаже на основата на задълбочено текстологическо изследване и съпоставяне на запазените ръкописи на Изборника, че той е създаден в Преслав, по времето на цар Симеон.

Сборникът съдържа наставления и поучения отправени към българския престолонаследник (канартикин). Федер предлага реконструкция на текст от Х в., наречен от него „Княжески изборник за възпитание на канартикина“. Княжият изборник се състои от 14 глави. Сборникът съдържа преводи на библейски текстове, съчинения с нравствено-поучителна насоченост на Нил Синайски, Василий Велики, Йоан Златоуст, Стоглав, Жития  на св. Ксенофонт и св. Теодора,  Разум (мъдри мисли) на Менандър, наставленията на Агапит и др.[10]

При възстановяването на Княжия изборник за възпитание на канартикина У. Федер обединява три отделни книги, предназначени за българския канартикин  (престолонаследник) -  „ Минеен изборник“ – съставен ок. 900 г. за наследниците на цар Симеон; „Княжи изборник“– съставен ок. 930 г. за наследника на цар Петър  - Борис, и „Изборник на грешния Йоан“ – ок. 960 г. за наследника на княз Борис II. Трите сборника са съхранени в български (НБКМ 433, от 1583 г. – сборника за престолонаследника на Борис) сръбски (от манастира Язак XIV в.), руски ръкописи  („Изборник на грешния Йоан“), препис от Киевска Русия от 1076 г. и запазените в ръкописните сбирки негови преписи, три руски преписа от XV-XVI в. на най-старата кратка редакция на Изборника, но всички те възхождат към общ прототип.[11]

Изборникът от 1076 г. възхожда към съчиненията от типа „владетелски огледала“, но макар и да е създаван за възпитание в християнска нравственост на българските канартикини той получава по-широко разпространение не само като модел за създаване на антологии с подобно съдържание, но и като книга за обучение. В българските училища части и отделни сентенции от тези произведения на различните етапи на обучение се наизустяват, тълкуват, превеждат, компилират като осъществяват и  възпитателните функции на образованието и формират мирогледа на средновековния човек.

Поученията към владетелите присъстват в българската средновековна литература под различни названия и в различни сборници. За своите съчинениея средновековните писатели използват много произведения на антични автори и отци на църквата – Платона, Исократ, Василий Велики и Григорий Ниски, Григорий Богослов и пр.

„Поучението на дякон Агапит“ към император Юстиниан I (’Έκθεσις κεφαλαίων παραινετικόν) „Изложение от наставления към цар Юстиниан, съставени от Агапит, дякон на Светейшата Божия велика църква“ или „Поучение за доброто царство“ е едно от най- ранните византийски „княжески огледала“.[12] Това поучение е преведено и получава широко разпространение в православните страни от Европейския Югоизток и Изток. Авторът е дякон на църквата „Св. София“ в Константинопол приблизително между 527 и 548 г. Агапит излага основните формули, свързани с величието и дадената от Бога императорска власт, качествата и отговорностите на християнския владетел, свързани с управлението. То получава широко разпространение както във Византия и страните от православния свят, така и в западноевропейските страни.[13]

 Първите извлечения от „Поучението на дякон Агапит“ (΄Εκθεσις κεφαλαίων παραινετικόν) в средновековна България са преведени във втория „Симеонов сборник“ (Изборник 1076 г.). Според Игор Шевченко преводът на „Поучението“ е направен в Преслав, като посочва неговата близост към текста на Супрасълския сборник и текстови паралели с други произведения на Преславската книжовна школа. И. Шевченко посочва като един важен аргумент за южно-славянския превод на съчинението почти идентични извлечения от най-ранния преславски превод със запазените текстове в Сборник от XIV в., сръбска редакция, днес в Народната библиотека «Кирил и Методий» в София, (№ 1037). Изследователите намират фрагменти от Агапитовото поучение в юридически произведения – в статията „Към съдиите“, включена в „Мерило праведно“, както и в приписваното на Василий Велики съчинение „За съдиите и владетелите“. Поради нравоучителния си характер фрагменти от произведението са включени в сборници като „Книга, наречена Кормчия, т.е. душевен водител“, както и в романи – Варлаам и Йоасаф и пр.[14] Популярността на „Поучението“ се вижда и от широкото разпространение на извлечения от него в различни по вид произведения в Русия, Сърбия, Влашко и Молдова.[15]

Това съчинение се превръща в учебник по ars gubernandi, правилата на управление и отношението на владетеля към неговите поданици. То се използва до късно в европейската политическа мисъл като от него черпят аргументи не само привържениците, но и противниците на абсолютната царска власт.[16] Поради характера си на образец на поучителна литература, посочваща основните християнски ценности, на които трябва да отговарят владетелите за да управляват добре и справедливо „Поучението на Агапит“ влиза в кръга на монашеските четения. То се използва и като пособие за изучаването на гръцки език в редица страни и по този начин влияе върху формирането на манталитета и морала на средновековния човек.[17]

Напоследък бе доказано, че т.нар. „Поучителни глави” на император Василий I – произведение от типа „Княжески огледала” има славянски превод, който макар да е познат от препис от XIV в. вероятно е преведено в средновековна България още през „Златния век”.[18] Това поучение е съставено според изследователите от патриарх Фотий, който е бил учител на престолонаследника Лъв VI през 879 г., по поръка на император Василий I.[19]  Те се позовават на авторството на патриарх Фотий, като привеждат паралели и посочват общи източници с пространното „Послание” на патриарха до българския княз Борис,

„Поучителните глави” на император Василий, противно на очакванията да започнат изложението с основните принципи на византийската представа за властта на императора и нейният божествен произход,  поставят в началото една глава за важността на образованието. Темата за образования владетел заема първото място в разсъжденията за формирането на бъдещия император. Самият Василий е ценял много високо образованието и поради своя произход и ниско образование. „Поучителните глави” са написани във формата на акростих в 66 глави, като започват и завършват с темата за образованието  на владетеля. Последната 66 глава е със заглавие „За четенето”, израз на преклонението на византийците към знанието.[20]

В „Княжеските огледала“ се дават наставления за формирането на „идеалния християнски владетел“. Възхвалата на знанието и образоваността в България води началото си веднага след покръстването, като се среща още в „Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил”. Това послание е от типа на твърде разпространените във византийската литература поучения, обикновено адресирани от баща към син или към бъдещите владетели, като се изброяват и качествата – човешки, морални и управленски, които трябва да притежава добрият християнски владетел.[21] Средновековните писатели търсят обяснение на същността на душата на човека като способ за приобщаване към истинното битие, което от своя страна превръща „пайдея“ в синоним на „философия“.

 Фотий наставлява княза: „Като знаеш, че бързината и силата на ума имат голямо значение, не преставай да се упражняваш в тях. Не може да стане остроумен оня, който не е роден такъв. Ала изучаването на нещата и опитността тъй улесняват знанието, че много пъти упражненият се оказва при самата работа по-остър, отколкото оня, който по природа се стреми към остроумие. За това трябва човек да се упражнява през целия си живот в благоразумие. А това може да се постигне като изучава и си спомня делата на по-старите, като се разговаря и се среща с живи благоразумни хора и като добие опитност да прави през целия си живот каквото трябва. Защото дейност, подкрепена с подражание, размишление и похватност, достига до полезен край, ако не попречи силата свише.“[22]

Фотий излага в това „владетелско огледало“ основните принципи на християнската пайдея – изграждането през целия живот на основата на знанието и моралните качества, на добродетели и умения, които да доведат до усъвършенстването на личността на владетеля като пример за своите поданици.

В „Сборника на Симеон от 1076 г.“ се съдържа съчинението „Слово на един калугер за четенето на книгите“, което е възхвала на християнската образованост „Юздата на конете е за да ги управляваш и въздържаш, такава е за праведника книгата“ и още сравнения - “Не може да се направи кораб без гвоздеи, нито праведник без почитане на книгите“.

Симеон, който според израза на кремонския епископ Лиудпранд, ромеите наричали „emiargos“ (полугрък), поради неговата изключително висока образованост, дори според мерките на интелектуалния елит на Константинопол, се е обучавал според концепцията на християнската пайдеиа, като преминал всички степени на образованието. Предполага се, че той се обучавал в прочутата Магнаурска школа и при най-известните учени на това време – Лъв Математик и Фотий, като изучавал „риториката на Демостен и силогизмите на Аристотел“ – т.е риторика, диалектика и философия. Симеон е изминал целия път на „усъвършенстване чрез образование“, като пак според думите на Лиудпранд: „А след това като изоставил научните си занимания, той се отдал, както казват, на свято подвижничество“[23] – богословието, като последен етап на християнската пайдея. Тази образователна програма той несъмнено пренася в България, създавайки условия за „Златен век“ на средновековната ни култура.

Похвалата на Симеон в „Изборник от 1073 г.“[24] е апотеоз на образования владетел, който „изпълни своите палати с книги“, като „нов Птолемей“. Симеон е представен като „всемощен повелител и владетел, като пожела с твърде голям копнеж да извади наяве скритите мисли в дълбочината на многомъчните книги, според тълкуванията на премъдрия Василия“. По подобие на частното училище на патриарх Фотий, който написва своите известни произведения „Мириобиблион“ и „Амфилохия“ с учебни цели, но те са неоценими и от литературна и научна гледна точка, Климент съставя богослужебни и богословски произведения, сравними с най-добрите във византийската литература.

Вероятно те са служили също и като учебни книги по ораторско изкуство и са подготвяли проповедници. Цар Симеон, който е ученик на патриарх Фотий вероятно заимства и образователния модел от Константинопол. Докато създадената от Климент школа не може да се уподоби с някакъв по-конкретен модел, а може да се направи сравнение както с манастирските, така и с частните и с провинциалните училища във Византия, то Симеон наистина прави опит да създаде висше училище в Преслав по подобие на константинополските. Създаденият от него кръг от учени и книжовници наподобява повече обаче на частното висше училище на Фотий, отколкото на висшата императорска школа в Константинопол. Разбира се, основната дейност на този интелектуален кръг е научна и свързана с най-важната цел за претворяване на византийското книжовно богатство и създаване на нови образци и модели, но към школата несъмнено са били и обучавани бъдещи книжовници и свещеници.

В повечето от случаите книжовниците са работели по определени поръчки, възлагани от организатора на школата (както например е в Преславската школа). Обикновено в запазените произведения се отбелязва изрично, че са създадени по настояване на онзи, който е води школата. В Плисковско-Преславската школа през различни периоди организатори на школата и поръчители на книжовни произведе.  Изказани са и други становища, според които не е съществувало частно училище на Фотий в Константинопол и той е написал „Мириобиблион” под формата на огромно писмо-кодекс до своя брат Тарасий, като са копирани от неговия секретар конспекти с бележки на четени и реферирани от Фотий книги, някои от които по-късно са изгубени.[25]

„Княжеските огледала” и „Поучения” в старобългарската литература заемат важно място сред съчиненията призвани да формират според моралните, етични и философски представи и вярвания на християнското учение „новия човек” на Средновековието, като отделят особено внимание на владетелите, които са идеал и образец за своите поданици. Посочени от Бог за негови земни наместници, владетелите трябва да се стремят към божието съвършенство и  да управляват земните си царства по подражание на небесното. Този идеал, твърде силно разминаващ се със реалните събития – междуособици, битки и дори убийства и войни за власт все пак оказва възпитаващо въздействие на стремежа към съвършения образ на владетеля, изобразяван и описван във фрески, мозайки, хроники и възхвали.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

обратно нагоре