Нов български университет

Румяна Конева
Roumyana Koneva

    

Балканските народи, макар и с  „извървяна” вековна история се завръщат в новото европейско политическото пространство след близо пет столетия на несвободност предимно през ХІХ век. Възприемани като „млади нации” те оформят свои политически платформи, следвайки действително съвременните тогава виждания за собствено присъствие в Югоизточна Европа в съгласие с представите за нова идентификационна философия. Свързана с идеята за „взаимност” тази философия опира до същностен парадокс. Всяка една от „новите нации” чертае своето бъдеще в конкуренция, съревнование и устойчиво самочувствие. На пръв поглед безобидно, но в политическите сметки - коварно и опасно. Това доказват и двете Балкански войни през 1912-1913 г., когато тази поредна идея за взаимност търпи разрушително фиаско[1]. Успокоително до някаква степен е само последвалото след година първо голямо изтребление между народите, обхваанало и останали страни от Европа, страни с далеч по-развит разновидов опит. То поражда от своя стпана и  първата голяма европейска поука.

Събитията стоварват (както при повечето исторически несполуки)  на плещите на интелектуалците отговорността да преосмислят преживяното, а за някои и напълно пропилените надежди. През 20-те години на 20-ти век човечеството застава пред сериозната дилема за бъдещия избор . Той може  най-общо да бъде скициран в три направления, и трите съдържащи елементи на „единност”, но поставени на изпитание пред историята и не всички доказали своята издържливост. Едни се оповават на единение на класов признак и под прикритие на лозунга за Пролетарския интернационализъм прокарват неоимперски модели. Други пък успяват чрез внушено търсене на вътрешно национални устои да култивират ксенофобия и да влязат в разрез с общочовешките послания на културата.

Трети, и те ще са предмет на настоящата статия, насочват усилията си към  отхвърляне на разрива между победители и победени и търсят моделите на единението. Става въпрос за, условно казано, традиционната култура, която изнася напред хуманистичния възглед, водел  човечеството през вековете. Това са интелектуалци от всички страни, които осъзнават спешната, неотложна необходимост от взаимност и взаимодействие. Те учредяват международни организации, свикват конгреси, подготвят съвместни платформи. Едно такова движение е движението за Паневропа, чийто инициатор е 33 годишен младеж  - граф Рихард Куденхофе Калерги, обединил с идеите си мъже с далеч по-напреднал стаж в годините, политически опит и културологични възгледи. Поддръжник и най-ревностен представител на паневропейското движение в България е професор Иван Шишманов – учен, посветил живота си да изследва изконните ценности на миналото, да търси връзката помежду им и така, изучавайки ги, да изгражда нови връзки и да разширява обхвата в общуването на народите.

    *  *  *

Иван Шишманов е дълготрайно познат на специалистите, а и на по-широк кръг общественици вече близо век – от първия му по-сериозен юбилей през 1920 г., когато негови интелектуални съмишленици и последователи отбелязват 30-годишнината от началото на преподавателската му дейност – до ден днешен[2]. През тези изследователски години встрани от научния интерес е останал един от най-съществените периоди в живота му – този след Първата световна война, когато Шишманов посвещава знания, сила, воля и дори здраве и влага целия си организационнен талант в желанието си да обединява, приобщава, съгласява и дори „помирява” народите и техните култури. В културите на различните народи той е виждал мощен лост за разбирателство, а в духа, вложен в тях – непоклатим механизъм на съвместността[3].

През лятото на същата юбилейна година българският учен се отправя първоначално в Швейцария, където в Берн е имал идея да преподава в университета, взел е за целта и уверение от ръководството на родната Алма матер, че е професор. Истинската причина обаче е, че е искал да се спаси от напрежението и неприлично ненавистната междучовешка атмосфера в първите следвоенни години у нас. В такава „доброволна” емиграция се оказват множество български интелектуалци – и писатели, и художници, и музиканти. Деликатен по природа, Шишманов оставя не много податки за разочарованието и „горчивината” си. Но тя прозира от много недоизказани вметвания. На Кирил Христов например ученият пише от Фрайбург, че „добре са направили” тези, дето „насила” са го накарали (К.Хр.-.б.м.) да излезе от „задушливата българска атмосфера”, защото в София е щял „да загине” и нервите и сърцето му нямали „да издържат”[4]. И въпреки спомена за „задушливата атмосфера” Шишманов не престава да работи и твори в посока на културния си оптимизъм[5]. Той заминава за Южна Германия през лятото на 1921 г., където в библиотеката на Университета „Алберт Лудвигс” възнамерява да събира материали инменно за пораженията на Първата световна война върху човечеството.

Във Фрайбург Шишманов живее и твори близо три години. Негови дългогодишни приятели-учени, декани и ректори го канят да чете лекции в университета като гост-професор.[6] Успоредно с  усилената подготовка на лекциите за „Славянския свят” и събирайки материали за запланувана си книга за западноевропейската литература, Шишманов се натъква през 1922 г. на една статия в берлинския вестник Vossische Zeitung с автор Куденхофе-Калерги и примамливото заглавие „Паневропа – едно предложение”[7]. В това „предложение” опитният български учен вижда дълбок замисъл. Изминалите години на различни повратности са го довели до сходни възгледи и убеждения и затова още при първата встъпителна лекция пред студентите през зимния семестър на 1923-1924 г. разпалено им говори за новата идея и нейния автор[8].

Рихард Николаус граф Куденхоф Калерги (1894-1972) е роден и отраснал в мултикултурна среда, отрано е възприма ценностите на „космополитизма”.  Баща му - дългогодишен дипломат, владеел  18 езика, създал семейство с японка от известна фамилия, възпитава  8-те си деца в дух на толерантност и добронамереност. Младият Куденхоф не поема пътя на баща си, отказва се от професионалната дипломация и се посвещава още като гимназист в Терезианума, а после като  студент на нравствено-етични, породени от следвоенното време, теми. Той следва философия и история, защитава дисертация по психология[9] във Виена. В по-късните си откровения[10]  изповядва, че върху философското си изследване „Хиперетика”  е работел три години, а за книгата му Пан-Европа са били нужни три седмици.  Твърди също, че „светът на философията от всички времена го интересува много повече от политическия”[11] , че без философските му виждания никога е нямало да достигне до мисълта да поведе борбата за Европа. Преосмислянето на (хипер)етичните стойности, които би трябвало да се основават на неоаристократични светоизмерения, ще спаси според него Европа от моралния залез, а взаимодействието между етиката и техниката би спряла в крайна сметка стопанския упадък на Европа.[12]

     Граф Куденхоф Калерги успява за две години успешно да лансира в публичното пространство идеята така, че тя да стане широкоизвестна сред културно-политическия елит и това улеснява усилията му да учреди през 1923 г. собствена централа в двореца Хофбург във Виена. Там е и седалището на Паневропейски съюз, който от  9-ти юли 1925 г. се институционализира като самостоятелно дружество[13]. При подбора на съидейници и съратници Калерги следва упорито застъпените в книгата си възгледи[14]:

     Тези само най-общо споменати фрагменти от Програмата са достатъчни за да изключим всякакво съмнение относно притегателното и силата на движението и да си обясним, как толкова бързо то се разраства до милиони поддръжници и активисти. Куденхофе успява да спечели на своя страна и германския, и австрийския политически елити. Особена победа за него е извоюваното доверие на австрийския канцлер Игнаш Зайпел, който подкрепя инициативите му и с готовност приема да стане „Домакин” на първия Паневропейски конгрес. Конгресът се провежда от 3-ти до 6-ти октомври 1926 г. Участници са 2000 делегати от всички краища на Европа. България е представена от професор Иван Шишманов.

     Това не случайна „среща”. Това е една от съдбовностите, където архитектът е и изпълнител на проекта. Оставало е само участниците в него да „разпознаят” посланието. И Шишманов, и Калерги завършват престижни гимназии във Виена. И двамата отрано остават полусираци, израстват без бащи, които са били в детството им силен духовен стожер. Тази липса те „компенсират” с още по-голяма вглъбеност и разсъдливост, оповавайки се единствено на своите усърдие и трудолюбие. И двамата следват философия и промовират в областта на психологията. Шишманов изгаря през 1918 г. патриотичните си произведения[15],   Калерги развива понятието „европейски патриотизъм”, а българският учен влива в това понятие живототворящ мотив на човеколюбие. Както вече споменах, възможно е Иван Шишманов да е първият университетски преподавател, направил достояние идеите на Калерги пред студентите. Още по-голяма значимост има изтъкнатият факт, че това става в Германия. Един български професор, разглеждащ историята на славяните, поставя тяхното културно минало в една обощевропейска плоскост, какъвто всъщност е бил замисълът и на Калерги. И то далеч още преди да се познават.

Иван Шишманов се завръща в България през февруари 1924 г. и поема отново своето апостолско дело в Софийския университет, все по-категорично убеден във възгледа, който от ранно детство оформя като свое верую, а именно: чрез културно взаимоопознаване и взаимодействие, могат народите да превъзмогнат натрупани исторически предразсъдъци и горчивини.   В началото на 1926 г. Калерги разпраща писма-покана за учредяване на секции на Пан-европейския съюз до всички министър-председатели на европейските държави за участие в първия конгрес през есента на същата година.  Андрей Ляпчев, оглавил правителството на 5 януари 1926 г., получава писмото и го препраща именно на Шишманов. Оттук започва и познанството[16] (най-напред епистоларно), а после лично между двамата „европейци”, превърнало се впоследствие в топло и взаимно приятелство, което е предмет на отделно подготвяна публикация.

     Истинското им идейно и непосредствено общуване води началото си от Виенския конгрес на европейците, открит тържествено на 3-ти октомври 1926.  Виена приютява над 2000 души, втурнали се в центъра на Европа, запалени от обединителния чар на приближаващия Христовата възраст Куденхоф-Калерги и още по-обединителната му мисия. За три дни в дворцовата столица се концентрира толкова много добронамереност и благородство от цяла Европа, че когато човек чете за онази воля за „мир” и сгъстена взаимна обич, би се с основание  попитал, как само след няколко години се стига до този ужасяващ фалит на „човешкото”.

Тогава „европейците” са разбирали вече неудобството от гранични проверки, визи, митници и други „формални” спънки за тяхното по-улеснено съжителство. За участниците в Конгреса е било необходимо само да покажат членската си карта и са допускани в Австрия без обичайните за онези години визи.[17] Писателят Емил Лудвиг[18] е сигурен, че десетилетие (30-те години) дели участниците в конгреса от времето, когато техните синове щели да приемат разказите за паспорти и  визи на държави като анахронизъм. Отраден е още един факт. Когато през следващата година Централата на Паневропейския съюз във Виена поставя на широко обсъждане въпросът за единни европейски въпроси, българското правителство първо реагира одобрително на това предложение и предлага някои подробности да бъдат уточнени на специално конференция, особено що се отнася до одобрението на другите страни и най-вече на съседните[19].

На 3-ти октомври, неделя в 10 часа сутринта в тържествено украсената и препълнена Голяма  концертната зала  започва и работата на Първия паневропейски конгрес. Освен двестате делегата, там присъства и целият политически и културен елит на Австрия и на дргуги страни, депутати, дипломати. На сцената са предтавителите на всички 25 страни, а оранизаторите са поставили в центъра портрета на видния философ и проповедник на „Вечния мир” Емануел Кант, а около него на паневропейците Св. Петър, Джузепе Мацини, Наполеон, Ничше, Виктор Юго и Амус Комениус. Залата е била украсена със знамената на всички представени нации, а на подиума, където са били и по един представител от всяка делегация (също и Шишманов) е имало малко флагче от съответната страна.

Залата е „обляна” с празничните звуци на една от Баховите фуги с помощта на майсторското изпълнение на големя орган от професор Шутц. Секунди преди финалния акорд се развива и спуска към подиума знамето на Европа – „червен кръст на син фон, огрян от златно слънце”[20].

Пръв държи реч предишният австрийски бундесканцлер д-р Игнаш Зайпел, който още в самото начало цитира френския държавник Аристид Бриан[21] и призива му да се „научим да говорим на един общ европейски език”.  Действащият бундесканцлер д-р Рудолф Рамек, заместник-кметът на Виена Георг Емерлинг и президентът на Райхстага Паул Льобе са първите оратори, поздравили заседаващите. Паул Любе е категоричен, че тези първи и решителни стъпки за създаване на Европейски съюз не са насочени срещу никого, нито срещу Америка, Англия, Азия или  Русия, а напротив, отправя приятелско послание към тях. ЕС не е срещу Обществото на народите, а срещу тяхното разделяне. И председателят на Бундестага е убеден, че един ден в Европа ще има единна търговия (единно търговско право), единна социална политика, единна парична система[22] . Той е убеден, че омразата между 30-те разпокъсани държавици в Европа ще загине, а Паневропа ще живее.[23]

Следващото приветствие на конгреса е в съзвучие с призивите за преодоляване на омразата и към изграждане на един „европейски” дух. Това е на представителя от България професор Иван Шишманов. Неговото предно място се определя и от факта, че всички страни са представени по азбучен ред. Албанският делегат д-р Пекнеси, както отбелязва сам в записките си българският учен „не се явил”. В предварително разменените писма между Шишманов и Калерги разбираме, че регламентът е бил 10 минути и организаторите много са настоявали още в пленарното заседание да прозвучат не само приветствията, но и основните водещи идеи, които следвоенна Европа развива в посока на мира и единството.

Речта си професор Шишманов прочита на немски, но е носел със себе си и френски и български вариант. В българския текст той споделя: „Идеята на Паневропейския съюз се нуждае наистина от практичния разум на старите и опитните, но и от горещата и непоколебима вяра на младите – във възможността на нейното осъществяване.

Е, добре, тая вяра и аз нося от моето малко, жестоко изпитано, но винаги бодро отечество с пожеланието, дано Паневропейската уния бъде не само един съюз на интересите, но и на духовете и сърцата”[24].

Произнесената реч е била възторжено приета от присъстващите. На другия ден в „Neue Freie Presse” виенчани в обширен обзор научават за тържественото откриване и за докладите от първия конгресен ден. Иван Шишманов – изтъква пресата - е говорил на това пленарно заседание, започнал е на френски, продължил е на немски и призовал към Шилеровото „Съгласие”, последвано от ръкопляскания[25], а в протоколите на конгреса е подчертано „силни ръкопляскания” („lebhafter Beifall“)[26]. От запазените документи от Конгреса ставя ясно, че наистина още тогава е било подето предложението да звучат от трибуната езиците на всички представени народности. 

Особено интересно и напълно непознато до днес остава изказването на големия български учен в секцията за култура. Той споделя с останалите участници, че си спомня с радост прекараните във Виена ученически[27] години и свързва своето обучение със значението на науката в обединена Европа. В тази връзка Шишманов определя делото на Куденхоф Калерги като „апостолско”. За трите години от времето на възникването на идеята до първия конгрес Калерги е успял да спечели милиони поддръжници на Паневропейската идея, също да привлече и църквата в подкрепа на европейството. Куденхоф е спечелил на своя страна и втората голяма сила – печата, а така също изкуството и културата.[28] На това място в протокола четем, че Калерги нещо му е прошепнал, а Шишманов отговорил свойски, не е „Ваша работа!” Вероятно Калерги е репликирал в знак на скромност, която Шишманов намира за излишна, тъй като е бил напълно  убеден във високата си  оценката си за младия Паневропеец. Това може да стане само между хора, които са се познавали и са имали огромно доверие един към друг, за което ще стане въпрос по-късно.

Шишманов продължава нататък с обобщението, че за славяните изкуството е „повече от забавна игра” . Той споделя един свой спомен от времето, когато за  първи път е видял като младеж картината на Василий Верещагин „Апотеоз на войната” (1871)[29].  Ученият припомня какво е посланието в това произведение -  камара от черепи, над която кръжат и грачат гарги. Така се е представял „триумфът” на завоевателите и на победителите. В тази своя среща с изкуството на голмия художник е залегнала вероятно още тогава неговата убеденост на пацифист и паневропеец - изповядва пред заседателите българският учен.

В качеството си на университетски професор той вярва в силата на науката и висшите училища. С тяхната тенденциозност преди и по време на войната факултетите са извършвали  голям грях. Ако университетите още тогава са били  противопоставили омразата на прoтеста на науката, много неправди са могли да бъдат избегнати. Тенденциозните учени са били „най-яростните грешници спрямо духа на Европа” (к. м. – Р.К.).[30] Малко е да се каже, че изказването на Шишманов е било в съзвучие с общия тон на конгреса. Срещата на тези големи мъже във Виена е първият по рода си истински анализ на Първата световна война. И нито един научен конгрес или последвалите хиляди конференции по целия континент не могат да достигнат смисловата натовареност, а също така и огромната отговорност, поели върху плещите си тези мъже. Още тогава депутатът от немския Райхстаг, политикът от Ваймарската република и писател  д-р  Фриц Мителман вижда като гаранция за бъдещия мир в света разбирателството между Франция и Германия. Той е напълно убеден, че „войната е загубила цяла Европа”, а присъстващите в залата изразяват съгласието с изтъкнатото твърдение чрез нестихващи ръкопляскания[31].

Този момент силно е впечатлил българския учен и той отделя специално място на него в публикуваната по-късно статия  „Паневропа”. В нея той споделя, че идеята за разбирателство между Германия и Франция като основен мотив за бъдещ мир в Европа е намерила израз в речта на бившия германски канцлер във Ваймарската република фрайбургчанина  д-р Йозеф Вирт. Роден в граничната зона, където съседните народи са били в постоянни войни, Вирт вярва, че след помирението на двете страни, проектът Паневропа е все по-реален. Един от най-трогателните моменти Шишманов свързва с дружелюбно протегнатите ръце на представителите на младежките секции от Германия и Франция, които след речите си се прегърнали „братски” на трибуната, а залата възторжено аплодирала. „Всички станаха на крака – споделя ученият - , мнозина плачеха и дълго виковете „Hoch!“ и „Vive!“ не искаха да стихнат.”[32]

Като участник и също ръководител на секцията за ролята и равнопоставеността на малките народи в културното многообразие на Паневропейския съюз, Шишманов излиза с две много съществени предложения, посрещнати изключително добронамерено и подкрепени единодушно. 

Ученият настоява да се постави начало на а) един постоянен обмен между професори в европейските университети и б) в кратки срокове в Женева  да се учреди международен университет[33], който да има за основна цел да пропагандира идеите на паневропейската култура и в него да бъдат включени преподаватели от всички народности на Европа[34]. Предлага и примерни теми, които да се преподават: 1.Европейска древна и културна история; 2. Етнография на Европа; 3. Расови въпроси в светлината на европейската общност; 4. Европейските езици; 5. Сравнителна литературна история на европейските народи; 6. Големи европейски умове: философи, поети и писатели, художници, учени     и откриватели; 7. Европейските войни.[35]

Тези предложения са повече от показателни. Всеки, който познава в общи линии преподавателската дейност на Иван Шишманов, би направил извода, че няма по-логичен план, изхождайки от 40-годишната му практика. Българският учен още от първите си лекционни курсове върви към обобщение и укрупняване на проблематиката, където в подробностите и конкретиката изпъкват особеностите на различни национални култури и техни представители, подчинени обаче на една обща тенденция. Затова и Шишманов може да бъде с основание определен не само като родоначалник на сравнителното литературознание, на сравнителното славянознание, на сравнителното народознание, но и на модерните днес  имагология и европеистика. За съжаление този негов план не е могъл тогава да се осъществи и разгърне поради ранното „разпадане” на паневропейското движение, но и поради неочакваната загуба на българския учен по време на поредната му „битка” за мир на конгрес на ПЕН-клубовете в Осло.

Предложенията на българскя учен се вписват към останалите резолюции на отдела за „Умствено сътрудничество и разбирателство между европейските народи: „а) да се уреди при Института за умствено сътрудничество в Париж една особена европейска секция; b)  да се проведе решителна борба против шовинизма в училищата, като от друга страна се изтъкне обаче голямото значение на здравия национализъм за напредъка на културата (к. М. – Р.К.); c)   да се действаува за разпространението на най-видните произведения на европейската литература и изкуство чрез образцови преводи, resp. репродукции, в цяла бъдеща Паневропа; d)  да се създаде един архив за всички публикации, които засягат целите на паневропейското движение;e)  да се води най-деятелно пропаганда чрез живото слово и печата за Паневропа; f)  да се издадат популярни изложения  на идеите на гр. Куденхофе; g) да се основе един централен орган на паневропейското движение.”[36]

Участието на Шишманов на конгреса може да бъде разглеждано от различни аспекти. Там той е осъществил множество контакти, грижливо събирал автографи от участниците, но от публикуваната впоследствие статия засега не можем да научим много допълнителни подробности. В нея той представя основните въпроси, вълнували паневропейците на българския читател. Поради вродената му  скромност, обаче, е избягвал да поставя себе си в централна позиция. За утвърдения български учен младият Куденхоф-Калерги е магнетичният образ. Рисува лично портрета му, но  по-късно в една своя сказка ще го опише пред слушателите с огромна топлина и възхита: „Граф Куденхофе-Калерги е един тепърва 35-годишен мъж[37], със сухо, мургаво гладко лице, черни, почти със син отблясък коси, черни, малко коси очи, - една обаятелна личност, от която лъха неподделна симпатия още при първа среща. Родът му е един от най-старите аристократически родове на бивша Австрия...”[38]. Така, както е възприел автора на паневропейската идея, така и с жар Шишманов пропагандира по-нататък самата идея. Колкото и откъслечна да е тази първа информация в публикацията „Паневропа” можем да направим известни изводи за началните възгледи на Шишманов относно това ново културно-политическо явление. Той успява професионално да предаде знаменателните 3 дни от този конгрес, а в разказа му са вплетени оценки и анализи, които всъщност изразяват неговото виждане за единна Европа.

Първото от тях е свързано с категоричното твърдение че „рядко е имало в историята пример, една велика идея, да завладее в толкова кратко време (по-малко от три години) милиони сърдца и да увлече, не само мечтатели и утописти (к.м. – Р.К.), каквито винаги е имало от векове насам в стремежа за един траен мир между народите, но и най-трезви общественици и политици, както може да се види от състава на първия Паневропейски конгрес, в който участваха такива видни държавници, като бившият канцлер на Германия, д-р Вирт, сегашният председател на Райхстага Льобе, австрийският канцлер, прелатът д-р Зайпел, бившият френски министър Делбос, бивш маджарски министър на просветата Лукач, бивш естонски министър Пуста, бевш гръцки посланик Политис, полският сенатор Ледницки, румънският княз Леон Гика, най-близкото политическо лице на министра Вандервелд, Фан дер Гинст и т.н.”[39]

Особено важни в това представяне на „паневропейците” са три неща. Първо, Шишманов веднага застрахова движението от евентуални упреци в мечтателност и утопизъм[40], които не само биха вляли съмнение в смисъла на „голямото начало”, а биха подценили стойността му.  Второ, високо цени „бащите” на това движение. Беше вече изтъкнато, че повечето ръководители на Паневропейската движение са „бивши” политически ръководители. Но дали това са хора, останали без работа, търсещи ново поле за изява и признание или са съидейници и съратници, които именно поради политическата си закалка и лично извървяния и натрупан опит виждат решение за мира и „спасение” на Европа именно чрез предложената от 33-годишния младеж Куденхоф Калерги спасителна платформа?  Безспорно вярно е второто. Историческата поука обаче е често пъти последвана от „непознати”, но всъщност добре прикрити нови идеологеми, привличащи млади или неосъществили се индивиди и по този начин отклоняващи човечеството от традиционните и многолетно осмисляните и осмислени ценности. Трето, българският учен приема за свой дълг и особена обществена повеля веднага да сподели идеята с една по-широка аудитория у нас и да се захване с учредяването на Българска секция на Паневропейския съюз.

След като се завръща в България още през втората половина на октомври 1926 г. Шишманов пише подробен отчет за видяното и направеното от него на конгреса във Виена. Отправената от Куденхоф пък молба да се основе и в България подобно движение, той осъществява в кратки срокове. През февруари 1927 г. той изпраща до редица български общественици и политически значими личности писма, с които ги кани да се присъединят към движението: „През тоя месец (февруари – б.м. –Р.К.) се основа в София българска секция от Паневропейския съюз, който има вече подобни секции в Германия, Белгия, Полша, Австрия, Чехословашко, Унгария, Литва и Латвия. Целта на Съюза е да разпространява чрез живото слово и печат идеите за сближение и сътрудничество между всички европейски народи на политическа, економическа и културна почва, та да може да се осъществи на едно по-близко или по-далечно бъдеще, в по-малки или в по-големи етапи мечтата на толкова светли и велики умове, още от Данте и Хенрих четвърти насам”... – започва писмото си ученият. По-нататък той продължава да настоява в познатия ни вече стил: „Че Паневропа, която иска да се създаде в рамките на Обществото на народите, не е вече една утопия, това показва най-добре заявлението на министър-председателя Херио във Френската камара на 29.І.1925: „Най-голямото ми желание е да видя един ден Съединените щати на Европа. Ако аз употребявам в Обществото на народите своите сили с толкова смелост, то е само, защото виждам в тая голяма институция първата скица на съединените щати на Европа”.[41] По-нататък той прави една кратка ретроспекция на развитието на движението и обосновава своя възглед за учредяване на Българска секция. Защато този първи жест на Херио е бил последван от съчувствен отговор на Щрезман. Без да изтъква специално и своята тайна надежда така да си подадат ръка и други народи враждуващи помежду си, Шишманов сам ни води до този извод , изброявайки не само страните, подкрепили волята за мир и разбирателство, но и личностите, оглавили това „мисионерство” и прибавя към познатия вече списък от политически мъже и общественици и интелектуалци от величината на Алберт Айнщайн, Герхард Хауптман и др.

„Като сме убедени, че съзнавате напълно голямата полза от възможността, която се дава на България, да заяви пред новия европейски форум своите справедливи искания и оплаквания /вторият Паневропейски конгрес се свиква тая година в Брюксел и ще се занимава по-специално с економически въпроси/, ние ви молим – продължава ученият - да ни подкрепите морално, като се присъедините към нас и станете член на българската секция на Паневропейския съюз” [42]. Писмото е написано на изработаната за целта специална бланка с логото на Съюза, местонахождението – ул. „Шипка” № 11 (домът на Иван Шишманов), собственоръчно подписан от председатела проф. д-р Иван Шишманов и секретаря д-р Иван Байнов. Изготвен е и списък на адресатите, които са помолени да потвърждават своето участие писмено. Повечето от имената са познати и утвърдени общественици, политици и културни дейци. Желаното  писмено потвърждение изпращата следните отбелязани в записките на Шишманов лица[43]: Мишев, Николаев, Кьорчев, Статев, Данаилов, Янулев, Кир. Попов, Джидров, Ив.Ст. Гешев, Байнов, Ст. Цанков, П. Стайнов, Дренков, Д. Казасов, Сталийски, Минчевич, Станчев, Караджулев, Ас. Златарев, Гиргинов, Д-р Стоянов, Д-р Киров, Арнаудов, Танчев, Минчевич, Влайков, Ставров, Фичев, Фаденхехт, Мишайков, Мошанов, Ив. Георгов,   Баламезов, Тенев, Гр. Василев, П. Стоянов, П. Пешев. Шишманов разпределя и в отделен списък участниците в трите секции – секцията за малцинствата, за стопанско развитие за културата (както тогава е било формулирано „умствен съюз”)[44].

Учредителното събрание е било насрочено за „13 март 1927 г., неделя, в 10 часа „преди обяд” в сградата на Археологическия институт на ул. „Раковски” № 127, срещу свободния университет”[45].  През 1927 г. денят 13 март вече не е в съответствие с Грегорианския календар от 1913 г. и не носи онази национално-патриотична натовареност и емоция, която беше подбудила професора да отмени лекциите след вестта за падането на Одринската крепост.[46] Но асоциативният символ тук е по-скоро свързан с еволюиралото Шишманово „НЕ на омразата” и проповядваната от него идея за мир и собственоръчно изработения и приет в това ранно неделно утро „Устав на българската секция на Паневропейския съюз”. Той се състои от 9 члена, в които са регламентирани основните правила за устройството и дейността на организацията. В чл. 2 се посочва и целта на на Българската Секция – „да разпространява между българския народ идеите между Паневропейския съюз за сближаване и сътрудничество между всички европейски народи на политическа, икономическа и културна почва.

За тази цел централата на Българската секция организира групи от съчувственици и дружества, създава брошури, урежда конференции, свиква събрания вътре в страната, а навън действа чрез мемуари, изложения и лично пропаганда, използвайки както международните конгреси на съюза...”.[47]

В устава по-нататък се разглеждат взаимоотношенията между централата и отделните групи, определя кои лица и корпорации (съюзи, дружества, синдикати, групи) могат да членуват, начини на придобиване насредства, управление, съюзен живот и пр. Съюзът се управлява от настоятелство в състав: председател, двама подпредседатели, секретар, касиер и четири члена съветници, избирани ежегодно от общото събрание в деня на основаването на секцията.

В чл. 5 четем, че „Централата на секцията се разделя на три комисии: а) за политика и малцинства; б) за стопански въпроси и в) за умствено сътрудничество. Всяка комисия избира от своята среда за срок от една година председател и секретар.

По досега известните данни можем да установим, че това движение е имало сериозен отзвук сред българската общественост и наистина можем да определим неговото учредяване заслужено като проява на политическо и културно мъжество. На второто събрание за заместник председател е избрана Екатерина Каравелова – известна деятелка в българския обществено-политически живот. Тя започва да работи усърдно във феминистичната секция, която Централата основава и развива широка дейност през 30-те години.

Дейността на Българската секция след нейното учредяване ще бъде разгледана подробно в подготвяна монография. Тук ще спомена само, че отново благодарение на Иван Шишманов, граф Куденхофе-Калерги разпраща през 1928 г. писмо до всички секции с призив да помогнат на България и българите след опостушителното земетресение в Бългърия.[48] За нас в случая са важни следните основни наблюдения: Българската Паневропейска секция се основава почти едноверменно с изброените вече секции на други държави като Германия, Франция, Литва, Полша, Гърция, Унгария и пр. Тя се  създава обаче и преди много други европейски секции на народите от Югоизточна Европа, а и на север от нея. Това нямаше да бъде възможно без оформената идея на Иван Шишманов за единност и съвместност, за усвоените от него хуманистични принципи и последователно следваните европейски (в смисъл на нравствено-цивилизационни) послания, формулирани от плеяда умове през столетията и превърнали се във верую на тези млади „европейци”, неизменна част от които е и той самият . Ученият-политик и посланик  успява да убеди българския елит още тогава в смисъла на Паневропа, да убеди останалите Паневропейци чрез дейността си и в смисъла на тяхното дело доверие към другите и най-вече да вдъхне кураж у своите съмишленици, които продължават делото му и след преждевременната му загуба.

Примерът на професор Иван Шишманов е един от най-кристализираните модели на истинска симбиоза между учен, огрганизатор, гражданин и политик. Всички заедно съжителстват при него в пълна хармония и ако в разглежданата проблематика на конференцията „Интелектуалците в/и политиката”  и в частност „ученият-политик” трябва да се търси някакъв определящ знак за връзка между двете понятия, то за личността на големия български европеец може да бъде поставен единствено знакът равенство или идентичност . Неговото присъствие трябва  да се разглежда в системата на голямото европейско семейство, където ученият и политикът Иван Шишманов са постоянният български представител, културен аташе и дипломат по призвание, своебразна българска емблема на взаимността. И още нещо. Ако на тесните специалисти не беше известна принадлежността на професор Шишманов към народно-либералната партия, особено като министър, никой не би помислил да категоризира големия учен в някакво тясно политическо пространство. Това е и величината на истинския учен-политик – да работи с всички, да търси съгласие между идеи, възгледи и позиции.  Защото културата на всеки един човек се измерва и чрез това, дали пристрастията му се отразяват на гражданствеността. Ученият е притежавал полическата култура,  неделима от личностната му, което ярко го откроява сред множеството упражняващи се „политици-учени” през десетилетията.

Фрайбург, 22.06.2011

 

обратно нагоре