Възможен ли е виртуалният университет?
Светла Томова, НБУ
Въведение
Живеем в динамично време, на бурно развиващи се технологии. Това се отразява на манталитета и начина на мислене на обществото като цяло. Дали, обаче, училищата и университетите днес, с техните учебни програми и условия „отговарят” изцяло и адекватно на нуждите на хората?
Виртуалните университети
Реалността досега, свързана с традиционните, класически университети се свежда до идеята за препълнени аудитории, правостоящи студенти, липса на друга, алтернативна възможност да достъп до лекцията на преподавателя, освен с присъствие или преписване от колега. С появата на системи като „Мудъл”, в НБУ, например, този проблем е напълно решен. Студентите не е нужно да претъпкват залите, или ако не могат да присъстват, имат възможност да си набавят съответната лекция чрез системата, която университета ползва. Тази система осигурява, в добавка към горното, и дистанционно обучение, което създава нови възможности и за хора, които биха искали да учат в даден университет, но не живеят в същия град, държава, континент.
В някои страни по света вече от години са създадени условия за виртуално обучение. Това е още един „продукт” на съвремието ни, който посреща още една необходимост, която по-горе е спомената, а именно – преодоляване на разстояние, но и на възраст, изцяло маха „ограниченията” за различни възрасти, националности и от различни краища по света, хора, да преминат това обучение.
Подобен пример са American distance education consortium /ADEC/, както и International virtual university /IVU/. И двата примера, които определено не са единствените, показват тенденцията за създаване и развиване на виртуалния университет като цяло чрез първоначално предоставяне възможността за записване и преминаване на конкретен курс за обучение. В някои случаи говорим за ограмотяване на възрастни хора, които нямат друга възможност да учат, а в други става дума за квалификационни курсове. Програмата стартира с един или два курса. В последствие се предлага нов курс, надграждащ над предишния и пр. Развива се идеята и за използване на онлайн библиотеки и създаване на портали към тях, свързани с университети, предлагащи виртуално обучение.
В рамките на Европа тези обучения са подпомогнати от програма Учене пред целия живот, която осигурява възможността за квалификация и преквалификация на хората с цел намиране на работа и по-добри условия там, както и кариерно изграждане.
Ето защо, вероятно създаването на виртуални университети е логичната стъпка напред в развитието на образователната система като цяло, повлияна от навлизането и все по налагащото се съжителство с интернет и новите технологии.
Един от въпросите, които пряко касаят темата е - До колко се гарантира, в рамките на един „виртуален университет”, че оценяването на „студентите”, полученият от тях ценз е наистина техен? Предполага се, че всеки „студент” има свой профил, парола за достъп до него, но до колко би могло да се гарантира, че именно тази личност е попълвала тестове, писала изпратените задания? Тук въпросът опира предимно до лоялността и честността на всеки студент. Дали, обаче, това е достатъчно като гаранция за самия университет при издаването на диплома, която служи за ценз на съответната личност? Какво гарантира, че именно студента „Х” е подготвил дадена писмена разработка, а не е платил на друг да я разработи вместо него?
В класическите университети, студентът присъства на лекции и упражнения, преподавателите имат директен контакт с него и имат реална представа за неговите възможности и знания, което е гаранция до голяма степен, че именно този човек стои зад своите тестове и разработки. Така би трябвало да стоят нещата поне в повечето случаи.
Това е едно от предизвикателствата пред виртуалните университети. Друго предизвикателство е свързано с необходимостта от организиране на „онлайн лекциите” посредством конферентни връзки. Това не е лесно, като се има предвид различната натовареност на времето на всеки един от учащите се, но най-вече на преподавателите, които ще и са организирани в рамките на отделен курс на обучение или програма. Често пъти това са преподаватели, които са ангажирани в различни и повече от един университети. Логистиката по организирането на „най-удобната” за тях програма е един не лек процес. Важен е въпросът и къде и как точно да се организира и проведе конферентната връзка за отделните лекции. Една от възможностите е те да са предварително записани и качени в YouTube, но предвид важността на директната двустранна комуникация, по-полезно за студентите би било ако лекциите се провеждат в реално време, което пък от своя страна прави целият процес на организиране на програмата по-труден и скъп.
По същият начин стои въпроса и с осигуряването на библиотеки за учащите се. За някои от онлайн университетите казват, че проектът им е започнал с идеята и създаването на онлайн портал, свързан с онлайн библиотеки. Достъпът до библиотека и източници и литература, свързана със съответното обучение е от особена важност при неговата организация. За целта е необходим платен достъп до библиотеки, вероятно като Британика и други, което излиза едно не лесно и скъпо начинание. Това, обаче, гарантира успеваемост и широко приемане на проекта за виртуален университет по принцип.
Едно друго предизвикателство е свързано с бъдещи работодатели и кандидатстване за работа. Този проблем, до голяма степен е отнесен до въпроса с гарантиране на идентичността на отделния студент и получения от него ценз, споменат по-горе. При избора на кандидат за дадена позиция, в повечето случаи, вероятно, изборът ще попадне на кандидата, получил диплома от класически университет, а не на дипломанта на виртуалния университет. Разбира се, това е субективна оценка, която не претендира да е винаги приложима. Въпреки всичко, въпросът за ценза, придобит в процеса на едно онлайн обучение, винаги може да кара много работодатели да не се чувстват комфортно с кандидати от виртуални университети.
Заключение
Виртуалният университет е логичната стъпка, която следва в развитието на образователната система в световен мащаб. Въпреки, че процесът на този етап е труден, с по-нататъшното развитие на технологиите, както и с естествения стремеж за осигуряване на по-достъпни форми на обучение (за хора, които нямат възможност да учат, за хора, които живеят на голямо разстояние от университета, в който искат да учат, както и за всички хора, които нямат възможност физически да посещават университет и лекции по различни причини, но имат нужда от образование, квалификация, ценз) виртуалният университет ще се наложи като една достъпна, интерактивна и интересна форма за получаване на висше образование. Настоящата разработка спомена само два примера, но е факт, че във Великобритания има и други такива университети, както и в САЩ.
Би било едно интересно предизвикателство да се създаде такъв университет или университети и в други европейски страни, например и в България. Неминуемо за целта ще трябва да се направят някои промени в нормативната уредба на образованието, по-специално висшето, за да се признае официално дипломата от един такъв университет. Това би било едно интересно и ново предизвикателство в световен мащаб.
Източници:
· Нийл Полък, Джеймс Корнфорд, Доклад на университетите във Великобритания и използването на нови технологии, www.ariadne.ac.uk/issue24/virtual-universities;
· Даниела Орозова, Веселина Жечева, “За добавената стойност на електронните курсове”, доклад от Национална конференция „Образованието и информационното общество” 2010 – 2011;
· Ивелина Вардева, Лилия Станева, „Електронно обучение – решения, проблеми и перспективи”, из Годишник на Университет „Проф. Д-Р Асен Златаров” – Бургас, 2007, т. ХХХVІ (2);