Съществува ли противопоставяне на умения и практика срещу знания и диплома

Елена Драгостинова

Десетгодишното дете на мои познати – чаровно хлапе, с което можеш да общуваш като с равен, от пет месеца се е запалил да свири на пиано. Има сериозна мотивация -  неговата Дулцинея, свири на китара и на цигулка, не се задоволяват само с учебния материал, а непрекъснато се ровят в Мрежата, за да си извадят адаптирани парчета – на Апокалиптика, на Влатко Стефановски и „Балкански коне” или откъси  от саундтрака на някой филм, който напоследък ги е обсебил. Учителката му – достолепната госпожа Митева, е сащисана, но и горда от бързия напредък. Само дето липсвала координация между погледа върху клавиатурата и проследяването на нотния текст. С други думи – рядко поглежда към нотите, а пък свири!

Същото забелязах и аз. Оказа се, че му е намерил лесното. Сдобил се е с виртуален самоучител. Просто си „хвърля въдицата в Мрежата”, улавя  музиката, която го интересува, пуска си анимирана клавиатура на пиано и там – ако не ти липсва музикалност и визуална памет, без  да познаваш нотните знаци, можеш да усвоиш последователността на натискането на клавишите, за да просвириш желания хит.

Ако в очите на възрастния това изглежда невинно детинско хитруване, за родените през 2002 година е най-естественият път към целта.

Не, не правя сравнение с малкия Моцарт, но все пак, като човек с академично музикално образование си зададох въпроса „За поощрение ли са средствата, чрез които е постигнат този скоростен напредък?”  И: ако си успял отведнъж да пилотираш, трябва ли непременно да те връщат към  светофарите и правилата на земните пешеходни пътеки? 

Зададох въпроса и на мои колеги – музикални педагози.

Не получих категорично нито твърдо „да”, нито категорично отрицание. И в тази своеобразна анкета средноаритметичният отговор беше като рефрена, който следва след повечето въпроси, поставени на  нашата Лятна школа: „Зависи!”.

Това „зависи” всъщност означава, доколко знанията, придобити чрез новите технологии те доближават до целта в реалния свят.  И какво всъщност трябва да предвиждаме, за да имаме днес образование, което да е адекватно на едно бъдещо развитие: дали революциите в технологиите или процесите в общественото развитие? Не по-малко важен е въпросът кое от тях е по-предвидимо. Личната ми убеденост е, че прозренията за развитието на технологиите са  по-възможни. Там може би отдавна вече са планирани  много бъдещи революции, но продуктите на всяка от тях трябва да бъдат изконсумирани и изчерпани, за да „избухне” следващата.

Що се отнася до музиката – и там, в определени жанрове авторството, скрепено с нотен текст е на изчезване, екипното създаване, както и импровизацията – контролирана или напълно свободна налагат своята власт. Дори в елитарната музика на 20 и 21 век, наричана най-общо „съвременна музика”, която е набедена като занимание за посветени, се  налага концертният жанр ”руска ролетка”, т.е артистът започва, а случайността или волята на аудиторията посочват възможните пътища към развръзката и финала. Не беше ли същото и с интерактивните книги?  Не наподобява ли това сърфирането в Мрежата?

Опирам се на тези примери, за да убедя, най-вече себе си, че новите технологии не само пресъздават реалния свят, оптимизират и ускоряват действията в него, но и подсказват нови модели на комуникация с изкуството. И то такива, които импулсират креативното съучастие.

При появата на всяка нова медия, носталгиците обикновено повдигат дебат за „опасността” тя да измести друг посредник в общуването с изкуството да речем. Най-свеж пример за това и перманентно повдиганият въпрос „Ще измести ли мишката книжката”. Подобни опасения ни съпътстваха и в детските години на телевизията, чието съществуване уж заплашваше да превърне театрите, оперите, концертните зали в изчезващ вид. Сигурно подобен страх е имало и в първите години след появата на грамофонната плоча. От края на миналия век, когато тя се появява до днес звуконосителят претърпява 15 трансформации, става все по-съвършен, по-преносим и миниатюрен. И при това не е съборил нито една концертна зала. Напротив, точно излизането на нов албум става повод за промоционален тур, който пълни залите и стадионите.

Пространствата за култура си останаха на място, защото каквато и да е динамиката на комуникациите, човешкото общество си остава привързано към опората на консервативните институции.

А тези институции имат своята специфика, която трябва да се познава.

Преди време излезе модата на „внезапните тълпи”. Това всъщност е обществена игра. Организира се чрез верижни-имейли и е изява на карнавалното гражданско веселие. Хората се уговарят и се събират в точен час на определено, много публично място и извършват нещо забавно и безсмислено в рамките на десетина минути. После се разотиват. Медийният теоретик Хауърд Рейнголд в книгата си „Умната тълпа” излага тезата, че бъдещето принадлежи на интелигентния плебс. И че следващата революция, след появата на персоналния компютър ще бъде не технологична, а социална. Умните тълпи ще бъдат съвкупност от хора, които извършват полезни действия съвместно, без дори да се познават. Твърди също, че клановете, общностите, които спонтанно се формират, модифицират или се разделят спонтанно в Интернет, ще се пренасят все повече в реалния свят. Като пример се посочва превръщането на хепънинга в сериозна изява на спонтанно демонстрираното мнение, което е оказало вече своята сила като опозиция във Филипините през 2001 година. Също и в Техеран. А твърди се – и в Арабския свят напоследък. Изказва се дори опасението, че  „спонтанните тълпи” могат да бъдат и употребени.

Засега ПР-ът на културата „употребява” идеята като я обръща на 180 градуса. От внезапните тълпи, „генерирани” чрез виртуалното общуване може би идва идеята за внезапното културно покритие. Или по-точно идеята за „внезапната публика” . Това са събития свързани с изкуството, при които сценарият е ясен: в необичайни пространства изненадващо се появят хора, които правят изкуство. Както в кафенето на Памплона. Ето как виртуалното пространство, макар и да не създава нови жанрове все пак подсказва нова форма на общуване с изкуството. Тя донякъде напомня за някогашния повик: „Изкуството по-близо до масите”. Но отличаващият белег е изненадващата поява и възвръщането към изначалния смисъл на изкуството – да забавлява и предизвиква съучастие. И в крайна сметка – да води публиката към храмовете на изкуството, към културните институти с истински спектакли, където се плаща билет. Посланието на подобни събития също е ясно: Изкуството е все още живо. Очакваме ви в храма.

Необходимо ли е специфично знание за осъществяването такава акция? Да  защото трябва добре да се прецени пространството и акустичните му особености, да се познава оперната литература, за да се подберат подходящи откъси – вижте, те започват с „Наздравицата” от „Травиата”, за да въведат в по-малко познатото или по-драматичното като хора от „Набуко”. И – при всички случаи трябва да бъде предвидима реакцията на аудиторията. Ясно е, че в това заведение се събира потенциална публика.

Въпросът за специфичното знание е от решаващо значение и за изграждането на посланията дори на цяла нация и за изграждането на образа й пред света. Ето и два примера с тяхната разшифровка. Един от президентите ни се появи пред Белия дом придружен от кукери и звънци. За онези, които не ни познават прочитът е: България почита езическите ритуали и убива много животни, за да се украси в карнавалните си игри. България е страна, която живее повече с традицията на далечното си минало.

И обратният пример: При първото си гостуване в България холандската кралица  пренебрегна сабото и лалетата. Тези емблеми бяха заменени с фина демонстрация на настоящия статус на нацията. На спектакъл в Народния театър бе представен модерният балет на Ирижи Килиан с хореография, предназначена за танцьори в пенсионна за това изкуство възраст – разбирай около 40-те.  Посланията бяха ясни: в Холандия изкуствата са на почит, дори експерименталните, и са под най-височайшо покровителство. Второто послание бе – емигрантът е равен с останалите, щом работи и има талант. И третото – дори хората от третата възраст, от които малко вече можеш да очакваш, имат своето място на сцената на живота. 

Ако трябва да вървим поне с крачка напред в планирането на нови модели на образование, убедена съм, че навлизайки все по-навътре в „електронната пещера” или лабиринт,  не бива да забравяме защо всъщност сме влезли там и държим ли под око надежден ориентир, който ще ни насочи все в някой момент и към изхода. Защото в крайна сметка  пребиваването във виртуалния свят с цел да обогатим познанието или просто да се позабавляваме е винаги, макар и несъзнателно насочено към завръщането към практиката на реалността.

Виртуалният свят е създаден по образ и подобие на реалния. Предимството е в скоростта на комуникацията.