Нов български университет

Елена Драгостинова, докторант, НБУ

 

Резюме:  

Музиката като инструмент на политическия PR; музиката като средство за консолидация по време на граждански подем.  С опора в примери от историята текстът разглежда сбъдването на тези роли, метаморфозите и пропуснатите шансове за лидерство на музиката.

Защитава се тезата за зависимостта между ясните политически послания и категоричността на артистичните позиции.

Поставят се и въпросите: Разпознаваеми ли са днес политическите сили и протестните движения чрез техните музикални емблеми, подлежи ли артистичната изява в комплект с гражданската позиция на покупко-продажба, приложими ли са в случая схемите в пазарните отношения?

В изложението се визират събития до юли 2013 г.

  

В политическата история на Италия е записан следният епизод (1): министър Камило Кавур загубва дар слово в решителен момент, когато се очаква да призове към конкретни действия в началото на 1859 година, преди освободителната война против австрийските окупатори. Кавур се появява на балкона на кабинета си, за да произнесе ентусиазираща реч. Но вместо това запява „Di Quella Pira” („Страшният огън на тази клада...”) от „Трубадур” на Верди (2). Арията на Манрико се оказва по-красноречива от очаквания призив. Може би и днес магнитът на една музика не е само в красотата й, а по-скоро във възможността да разпознаеш себе си чрез нея.

Как се разпознаваме днес? Политиците ни събират преди всичко на масово веселие като подлагат за фон каквато и да е музика, стига тя да е достатъчно разпускаща.

А как се ходи днес на протест? Почти както през 1997-ма:

Във всеки случай не с голи ръце. ” Който зачита собственото си участие и не иска да го вземат за случайно присъединил се или за зяпач, си взима нещо, което би могло да произвежда звук. Хлопки, звънчета, чинели или техните подобия от домакинския арсенал, реферски свирки, тромбони, тромпети, посмачкани корни, спомени от ученическата духова музика... Този инструментариум, струпан в една компания, няма аналог дори в най-странния оркестров състав. В ансамбъл ги обединява неистовото форте и регламентираната функционалност [..] Шумопроизвеждането няма подтекст и нюанси. То може да има единствено две категорично изразени значения: съгласие или несъгласие.” (3)

Някои пазят пискливите „желюби” от времето на големия митинг на „Цариградско шосе” през 91-ва или от футболните триумфи на 94-та, или от януари-февруари 97-ма. Разликата между тогава и сега е, че след шумопроизвеждането следваше вслушване. Митингите през 91-ва  имаха песни-водачи. Протестът от 97-ма, макар да не дойде неочаквано предпочете да се опре на римейка. Възродиха се с нов саунд възрожденските песни, влязоха в действие познатите сини химни. Новото бе словесна или музикална реплика към познатото. Сякаш възможност за утвърждаване на вече казаното. Или, може би шанс за нанасяне на корекции. Един от малкото нови хитове бе „Клетва” или по-позната като „Никога вече комунизъм” на Бойко Богданов.

В протестите от 2013-та няма изявени лидери, няма и песни – водачи. Може би единствено „Мила родино” най-сетне слезе от ритуалното си ложе и в определени моменти изигра ролята на химн-обединител

Ако трябва да нарисуваме графиката на количеството хитове, от 1990 г. до днес, то тя ще бъде стремглаво низходяща. Впрочем, някои музиканти и артисти афишираха своето присъствие и подкрепа на 13-я ден на протеста.

Музиката на предизборните събития през май 2013 г. също не излъчи послания. Може би защото вече тя е въпрос на поръчка, а точно задание от страна на политическите сили нямаше. Един и същи изпълнител още от предишните избори бе обичайно да се появи на предизборен митинг на „Евророма” после на БСП и то с един и същи репертоар. После се появиха певците-мигранти. Преминаването от един цвят към друг се прие за нормално, защото вече ставаше дума за пазар. Музикантите не защитаваха каузи, просто защото от тях не се искаше нищо повече освен да сбират народа.   

„Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят”.

Този графит отпреди десетилетие и вече изличен от стената на кино „Одеон”  в София, продължава да бъде цитиран в моменти, когато обществено-политическата ситуация се оприличава със задънена улица.

Много скоро след оставката и поемането на курс към извънредни избори, бе усетено отсъствието на алтернатива за вота от 12 май. Липсата на ясни консолидиращи програми, на изявени лидери, на нови фигури, които да излъчват обединяващи послания доведоха до усещането за липса на алтернатива. Формациите от протестите веднага след оставката също не предложиха друг лозунг освен най-общото „срещу всички и всичко”. Тогава сред гласоподавателите като рефрен се повтаряха въпросите „За кого да гласувам като няма за кого?”, „Дезинтересиран съм, тъй като няма избор.” И т.н. Резултатите от проучването на „Алфа рисърч”, правено между 22 и 27 март, показа, че 50% не виждат за кого. (4)

Като отговор на отсъствието на ориентация, като апостроф към цитирания графит и като стремеж за осъществяване на информиран избор, вестник „Дневник” в специален сайт разработи кампанията „Не виждам за кого да гласувам”.  А партньорът в тази кампания бе „Агитпроп” с техния клип. Той поставя в кадър объркан гражданин, който очевидно се намира в кабинет по офталмология. Пробват статуса на зрението му с различни лещи, а той красноречиво клати глава:” Не виждам нищо вдясно, не виждам и вляво, не виждам и в центъра.”

Ако въпросният пациент се бе оказал на преглед за слуха, отговорът му сигурно би бил същият. Ясните послания в музиката, съпровождаща агитацията отсъстваха, музиката като инструмент на политическия ПР участваше дотолкова, доколкото да събере маса от хора, които припознаха в предизборните концерти не толкова вдъхновението за присъединяване към определени идеи, колкото прозаичната възможност да се възползват от безвъзмездно предоставеното им забавление. Каквото и да било то, към какъвто и жанр да принадлежи, каквото и да е качеството му.

Темата за музиката по време на изборите поставя въпросите за нейните послания, за политическата сила като клиент на артиста, за артиста като продукт, за това какво всъщност се предлага от страна на артиста: музикално-словесно послание, просто концерт, който да сбира възможно най-масова публика? Или да си купиш артист означава не просто да си осигуриш озвучаване по време на агитация, а да заложиш  на  комплекс от: изкуство, обаятелност на личността, граден с годините авторитет и имидж заедно с изявената гражданска позиция на артиста. И всъщност подлежи ли всичко това на покупка и на свеждането му до схеми в пазарните отношения?

В различни социално-политически ситуации отговорът на всеки от тези въпроси е различен.

Но историята е категорична, че без песен революции и въстания не стават. Примерите са много: Марсилезата, Интернационалът, Бандера Роса, Чинтуловите песни и техният римейк в наши дни..

Още в  зората на промените у нас в предизборните борби опонентите заложиха на музикантите. Но  преди това самите поп и рок-музиканти заявиха своята позиция и я увековечиха с легендарната масова снимка пред храм-паметника „Св. Александър Невски”  Да се снимаш – като израз на единство и гражданска позиция! Тази фотография отдавна се е разпаднала. Някои от позиращите за нея станаха депутати, други имигрираха, трети се прибраха в себе си. В тези години се появиха и концертите” Рок за демокрация”, хитовете  „Времето е наше” на Борис Карадимчев, „Последен валс” на Александър Кипров, Молитва за България” на Стефан Димитров., „Аз не съм комунист” на Кирил Маричков, „Развод ми дай” на Асен Гаргов. Коментарите под клиповете на някои от тези песни показват, че те и днес подбуждат не толкова  естетически, колкото  политически обсъждания и спорове. (5)

По време на предизборните кампании на музиката се възлагат задачи наравно с видеоклипа, с публичния дебат, с речта на политика или дори с партийната програма. Предизборният концерт е и обременен с надеждите, че ще събере на едно място много хора, които покрай забавлението могат да бъдат облъчени със съответните политически идеи. Маркетинговият подход в случая напомня за онези безплатни екскурзии с автобус из страната, в които по време на пътуването обаче се оказваш реципиент в промотирането на нов продукт.

Днешната картина на музиката-емблема е твърде далеч от своя първообраз, от изначалното й предназначение и роля.

Ако се върнем назад,  към 60-те, идеята на Джими Хендрикс да създаде оркестър „Бенд ъв джипсис”, заради който публиката да идва, да слуша, за да споделя, изглежда идеалистична. Затова пък „споделянето” се осъществява през 1969 на фестивала Уудсток в градчето Бетъл в щата Ню Йорк, където се събират над 450 000 души, за са съпреживяват музиката на Джо Кокър, Джанис Джоплин, Карлос Сантана, Рави Шанкар, Дъ Ху... И това събитие се превръща в кулминация на хипи движението, на протеста на младото поколение срещу догмите и предразсъдъците, като отрицание на статуквото. 

Ако се върнем още по-назад в историята, във времето на Верди и национално-освободителните борби на Италия ще открием красноречив пример за обвързаност на личността на твореца с националните въжделения.  Оперите на Верди, наричан „Маестро на италианската революция”,  импулсират и съпътстват революционни пориви, музиката му е не само красиво пеене, а музикална драма, в която се разпознава животът. „Битката при Леняно” (La Battaglia di Legnano,1849 г.) например е била възприета като откровен призив за въстание. Сигурно това кара Мадзини да каже, че онова, което самият той и Гарибалди правят в политиката, което Алесандро Мандзони извършва чрез поезията, Верди го прави чрез музиката. (6) Ако трябва да търсим успоредици с изминалия 20-ти век, те сигурно са в мощната поп и рок-вълна от края на 60-те, на максималната идентификация на музиката с историческото време, на изпълнителя с ролята, на слушателя с героя на сцената.

В предизборните кампании от последно време концертът не е нищо повече от възможност за събиране на маса от хора на едно място, които даже понякога не знаят  коя политическа сила е организаторът. Или, както се изразява Силвия Кацарова: „Пускаш въдичката на своята популярност и хората се събират” (7)

Мотивацията на артистите в случая се свежда до три варианта: „Пея, защото така мога да се срещна с многобройна публика.” „Пея, защото ми плащат”, „Работата ми е да пея и няма значение за кого, в името на какво и пред каква аудитория. Изкуството ми е за всички. Не е наша работа да агитираме ”   Или по-категоричното изказване на Нина Николина: „Нас ни ангажират като личности, а не като проводник на партиите. Нашите песни събират на едно място много хора, на които да им бъдат казани някакви неща.”

Тъкмо обвързването на музиката и политическите партии в пазарни взаимоотношения обезоръжиха музикантите и лишиха  тези партии от ясна разпознаваемост чрез музикалните послания. Тази ситуация не е български патент. Тя много напомня за метаморфозите на „Бийтълс”. „Когато правехме турнета и бийтълсманията беше на върха на истерията си – разказва Пол Маккартни – щеше да бъде много лесно да използваме тази власт [...] Имахме желание да получим сила и да я използваме за добро” (8) Много скоро обаче осъзнават, че са оплетени в бизнес - отношенията, които им подрязват крилата да се самоизразяват и да внушават идеи.   

И така, през 2013 г., музикантите пропуснаха своя шанс да станат нещо повече от платно-фон, върху който да се изговорят обещания, и, въпреки, че имат потенциала,  да станат водач и изразител на тези идеи. Политическите сили пък пропуснаха да се идентифицират чрез музиката, да артикулират чрез нея и така да станат по-разпознаваеми. След това знаем какво последва: в предизборните митинги – изпразнен от съдържание фон; в протестите – шумопроизвеждане. И все пак, надежди, които се самоимпулсират. Дори от песните на 90-те.(9)

 

Библиография:

1. Whitney Martin, George. Verdi at the Golden Gate: Opera and San Francisco in the Gold Rush Years. Berkley and Los Angeles, California. University of California Press, 1993, p. 132

 

2. http://www.youtube.com/watch?v=Q_Wx3XlKTOY, последно посетен на 13.11.2013 г.
3. Драгостинова, Елена. Възрожденският римейк. В. „Култура”, бр. 7, 14.02.1997 г., с. 5
4. http://www.dnevnik.bg/izbori2013/nevijdamzakogo.php, последно посетен на 13.11.2013 г.
5. http://www.youtube.com/watch?v=ylof7hMHKnE, последно посетен на 13.11.2013 г.
6. Минчев, Иван. 120 бележити композитори. ДИ „Музика”, 1976 г., с. 417
7. http://news7.bg/%D0%9E%D1%89%D0%B5-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE/%D0%98%D0%B7%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%B8_l.baa_i.4086_b.543, последно посетен на 13.11.2013 г.
8. Палмър, Тони. Трябва ти само любов. Русе, Авангард принт, 2001, с. 133
9. http://www.youtube.com/watch?v=oCX2NjHIu44, последно посетен на 13.11.2013 гBottom of Form.