Нов български университет

доц. д-р Петя Александрова, НБУ

 

Ще започна с показателен случай: по време на Втората световна война членове от британското правителство предлагат на своя министър председател Чърчил да се намалят разходите за култура за сметка на тези за отбрана – страната е във война, има тежка икономическа, социална и международна ситуация. Изглежда очевидно военните разходи и грижи да имат приоритет. На което министър-председателят дава следният знаменателен отговор: “Ако нямаме култура, тогава какво отбраняваме?”

Мога да добавя, че подобно отношение в Англия не е единичен случай и се дължи не само на далновидността или ерудицията през 20 век примерно на Чърчил (парадоксално получил Нобелова награда именно за литература, а не за мир!) или през 19 век на Уилям Гладстон (за неговото книжно наследство можете да научите от филма “Г-н Гладстон и българите” на Михаил Мелтев). Преди седмици бях на театралния фестивал “Варненско лято”, където гостуваха 5 чуждестранни спектакъла, между които традиционно има и британски. Каквито и да са театралните качества на показвания спектакъл (а те в случая бяха скромни), за представлението във Варна британският посланик Джонатан Алън си беше направил труда да дойде и да подготви едно слово (при това на български!), независимо че си имаше и представител на Британския съвет, спонсорираща гостуването организация. Посланикът, подчертавам, не е театрал – но цени театъра като инструмент за въздействие – и правилно е преценил силата му. Както и американския посланик г-жа Марси Рийс, на чието просто скромно присъствие на театралната конференция местните медии обърнаха специално внимание. Разбира се, оставям отворен въпросът дали те лично или техните ПР-и са ги посъветвали да се отнасят така уважително към културните прояви – да се надяваме, че и двете заключения са верни.

Да изразяваш политиката си чрез културни ценности и дейности традиционно свързваме в Европа със страни като Франция (особено силно) и Германия, но и със съизмерими по население и място държави като Дания, Норвегия, Естония, Латвия, Белгия. Затова няма да се спирам на техните употреби на културата.

Но не мога да не забележа, че у нас културата никога не е била приоритет в предизборните кампании на нито една партия в най-новата ни история, съответно на нито едно правителство. И само за сравнение: пример с премиера Бойко Борисов и неговия културен багаж – всички знаехме, че любимият му роман е “Винету”, театрална постановка – “Вражалец”, а като кмет на София закъсня за откриването на изложба в Софийска градска художествена галерия защото... не знаел къде се намира тя! Когато Симеон Сакскобургготски беше министър председател, той беше поканен като гост в “Шоуто на Слави” по БТВ и отказа с обяснението, че същата вечер е на концерт класическа музика в зала “България”. И точно музикално грамотният Слави Трифонов не пропусна да го уязви за този избор, като дори беше проверил дали наистина премиерът е бил вечерта на концерта.

Това е резултат на трайно установено равнодушно, стигащо до полупрезрително отношение към културата като вторичен елемент както в масовото съзнание, така и в медиите – обърнете внимание колко място и време й е отделено в делничния живот на хората и в печата или ефира. Да не говорим къде се слагат акцентите, кои културни събития се подбират и на какво ниво са коментарите за тях от професионалните журналисти.

Повод за този текст ми даде отвореното писмо на Христо Мутафчиев, председател на Съюза на артистите в България, отправено в деня на избор на новото правителство през май: 

“Уважаеми г-да политици, 

Такива, които се занимават или ще се занимават с политика, Възмутен съм от изказванията на политиците, които нищо не направиха за развитието на българската сцена и култура и от тяхната наглост да използват изрази като „слаб актьор“, „лоша театрална постановка“. Обръщам се към тези, които нищо не направиха за връщането на славата на българското цирково изкуство и ги призовавам, ако обичат да спрат с използването на израза „истински цирк“ като синоним за нещо обидно, лошокачествено и безстойностно. Вие били ли сте на истински цирк, господа? Как да сте били, като той изгоря на 26 септември 1983! На тези, които не са влизали в театралната зала и не знаят какъв труд е нужен за създаването на една театрална постановка, бих казал, че е цинично да използват думата „лош театър". На тези, които не знаят какво себеотдаване и любов е необходимо за да станеш актьор, каква смелост се изисква да стъпиш на сцената и колко унизително е да живееш с мизерни доходи, забранявам да използват думата „слаб актьор“. Вашето поведение в театралните среди и гилдията, която аз представлявам, се нарича „халтура“.

Не принизявайте изкуството ТЕАТЪР в изказванията си и не подценявайте театъра като фундамент на българската национална култура и духовност. Не сквернете святото място ТЕАТЪР, намерете си други подходящи за вашия манталитет и духовност сравнения.“

Това е контекстът, в който българските политици употребяват културата – да охулят някого чрез обидни думи и тези обидни думи да са “цирк”, “разиграване на театър”, слаб актьор” и подобни.

Само на пръв поглед е парадоксално, че в тази посока олигарсите, дори българските, виждат културата по-перспективно от политиците. Няма да се спирам на Даря Жукова, известната половинка на Роман Абрамович, директор на центъра за съвременна култура “Гараж” в Москва, или украинеца Виктор Пинчук с неговия център за съвременно изкуство в Киев. Достатъчно е да обърнем внимание у нас на няколко имена: Боян Радев, Васил Божков и Деница Гергова, нежната половинка на Красимир Гергов.

Освен като легендарен борец, дори в Уикипедия Боян Радев е представен като виден колекционер и дарител. Обявен е за дарител № 1 на Националния исторически музей. В зала, наречена на неговото име, са изложени ценни паметници от колекцията му, над 170 експоната — икони, църковна утвар, дърворезби, каменни пластики, между които три мраморни римски портрета от ІІ-ІІІ в. сл. Хр., изпълнени от неизвестен даровит скулптор. [1]

През 2004 Васил Божков създава фондация „Тракия” с официална цел „организиране и подпомагане издирването и опазването на културните ценности, част от българското и световното културно-историческо наследство". Фондацията се занимава главно с излагане и обнародване на притежавани от Божков старини, но е финансирала и археологически разкопки през 2005-2007 г.

Божков притежава сбирка от антични предмети, за които Божидар Димитров твърди, че са били изнесени от България преди 1911 и закупени в чужбина. През 2005 сбирката е описана от Иван Маразов, част от нея е излагана в Брюксел (2006) и Москва (2009). През 2011 в Националния исторически музей гостува изложбата „Тракия и Древният свят XV-I в.пр.Хр. – колекция Васил Божков”, съдържаща 230 паметника на тракийското и гръко-римското изкуство. [2]

Без да съм проницателна смятам, че този колекционер ще окаже силно влияние върху същността на нов закон за културното наследство, предвид неговите интереси.

Деница Гергова специализира в аукционната къща Christie's в Ню Йорк, преди това е наша студентка от НБУ, департамент “Масови комуникации” (аз лично не я помня или не съм й преподавала). Тя управлява собствената си галерия за модерно изкуство в София на ул. “Оборище” и нашите студенти познават тази галерия оказва се по-добре, отколкото СГХГ или Националната галерия. Няма тук да коментирам нейното ниво на компетентност и вкус. Предвид известността и властовите позиции на Красимир Гергов обаче точно в нейния пример могат да се вгледат бъдещи и настоящи политици или по-скоро техните съветници. Пред сп. “Ева” (ниво за домакини, но не само!), тя споделя, че: “не е важно да си купиш мебели за 18 хиляди например, като за същата цена можеш да вземеш картина на голям художник – Деймиън Хърст или графично изкуство на Салвадор Дали! И тази наистина инвестиционна творба няма да се захаби както дивана. Напротив, цената й може би само ще се покачва. Но манталитетът в САЩ е различен – и липсва в България. Тук не можеш да си говориш за Джаспър Джоунс например, а в Ню Йорк видях американския флаг на Джаспър Джоунс в Музея за модерно изкуство и онемях.”

Резонен е въпросът дали купуването на картини и артефакти за много колекционери не е с цел дългосрочна инвестиция. Отговорът на Деница е недвусмислен: “Готиното е, че е комбинация. Няма друг бизнес, който хем да има духовно измерение, хем да можеш да изкарваш сериозни пари. Изкуството не е само да го погледнеш и да му се възхитиш, ти заживяваш с него, влюбваш се. Най-големите колекционери живеят в друга реалност. Те имат много различно отношение към изкуството, приемат го твърде лично Харесва ми, че не са материални. Материалността напоследък ми идва в повече.” [3]

Дотук вероятно забелязахте, че нашите местни олигарси все пак се ориентират към духовните ценности в материални артефакти, които могат да се пипнат и да останат във времето. Разумно решение, което ще ги надживее и примерно след половин век ще изтрие съмнителния привкус от произхода на капиталите и начините на сдобиване с антики. Но ако съм политик все пак ще ми бъде обидно те да ме превъзхождат в уважителното си отношение към изкуството и то не само на думи.

В тази посока беше и най-мащабната амбиция на политик – проекта на Вежди Рашидов докато е министър на културата да съгради българския “Лувър”, както галено наричаха медиите идеята за обединяване на музей за чуждестранно, съвременно и българско изкуство под един (може би стъклен?) покрив. Много ми е любопитно как ще продължи този проект... Ето една възможност, ако бъде правилно разработена,  за мераклия политик и за неговия ПР да “оставят нещо след себе си”. Само ще припомня, че когато през 70-те на ХХ век Жорж Помпиду отстояваше изчистването на парижките хали и построяването на нов център за съвременно изкуство, това беше посрещнато с много резерви и подигравки от столичаните. Днес повече хора знаят “Помпиду” като името на центъра Бобур, отколкото като името на бившия министър-председател и президент.  

Далеч по-трудно достига до съзнанието да подкрепяш нетрайни артефакти, например музиканти или оркестър постоянно, а не отделно гостуване на мегазвезда. А най-непостижимо за политиците и техните съветници е изграждането на някаква по-цялостна концепция, която да ги надживее, имам предвид да надхвърли мандата им.

Смятам, че това е пропусната възможност за оригинално, артистично и най-вече  дългосрочно въздействие върху аудиторията. Да включиш културата в ПР кампанията си предполага и собствена култура, и култура на екипа ти, и култура на електората. Което само по себе си е оптимистично очакване. Големите спънки да се заложи на културата са, че за нея е необходимо мислене в перспектива, а не в рамките на мандат, последователни във времето планиране и инвестиции и уважение към традициите, към постигнатото до момента – все уязвими места на съвременната българска политика.

 

Цитати:

1.     bg.wikipedia.org/wiki

2.     bg.wikipedia.org/wiki/

3.     eva.bg/categories/звезди-и.../