Нов български университет

Александра Ал. Атанасова, НБУ

 

Резюме:

Темата разглежда политическите практики в България през последните месеци, като прави съпоставка между тях и теорията на политическите науки. Разгледани са теоретичните принципи, по които се изгражда една предизборна кампания, описано е и какво казват учебниците за политическите партии, политическите лидери и техния имидж. Направено е сравнение между тях и  българската практика от последните месеци – от февруари до юни 2013 г.

 

Политика. Ужасна дума, особено напоследък. Жалкото е, че това „напоследък” се превърна в един доста дълъг период от време. Аз лично имам чувството, че от февруари месец насам, живея в постоянно политическо земетресение от 8 по Рихтер. Времето, в което разработвам темата си е особено интересно. Какво да кажа за имиджа на политиката и на политиците, след като за 5 месеца се радваме на трето поред правителство. Скоро може и на четвърто. Всъщност фактът, че последният рейтинг на Парламента, преди оставката, беше около 7%. Не искам да си помислям колко ли би бил сегашният.

Докато събирах материали, попаднах на разработката си от миналата година. Размислите ми от юни 2012 г. на тема „Избори, политика и… PR” завършват с предположението, че ни чака интересна година. Защото идват избори. Е, сега осъзнавам смисъла на проклятието „Да живееш в интересни времена”. Преди една година повечето от нас са си мислели, че изборите през 2009 г. и 2011 г. – съответно за парламент, и президент и местно управление, са стигнали почти до дъното що се отнася до адекватна комуникация „политици – граждани” и до нормално възприятие на идеите на кампаниите.

Е, всеки греши.

За една година наистина се случиха достатъчно интересни събития, някои неща се промениха, други не, трети са на път тотално да се видоизменят. Преживяхме една потресаваща предизборна кампания. Ако учебниците по политически маркетинг и мениджмънт можеха да реагират, щяха да се самозапалят. Само че поне те биха наказали онези, които носят вина за недоволството им. Защото поне в учебниците някой или няколко умни души са се сетили да опишат как едно нещо трябва да се случва. Има го онзи зададен „идеален тип”, за който още от Вебер знаем, че е неизпълним. Но той е целта, той е рамката. Защо обаче през тази предизборна кампания никой не се сети да прочете дори за какво иде реч из тези страници, на мен ми е непонятно. Всъщност обяснение за себе си имам, но теорията на конспирациите и банките е за друг разговор.

И така – нека надникнем в света на теорията. Която, за пореден път в политиката, се оказа десетки пъти по-приятна от практиката.

Как се гради партиен имидж?

Добрият имидж на една партия не се изгражда от само себе си. Той е основа на дългосрочни принципи и позиции, отстоявани от партията. Всяка партия влиза в предизборните кампании със своята идентичност и с имиджа, който има в очите на избирателите. Ясно очертаната й идентичност я прави разпознаваема, различима от другите и е предпоставка за успех на изборите. Лошият имидж на дадена партия може да попречи на наистина добри кандидати да победят. От друга страна, Ото Киркхаймер, изследовател на политическите партии, отдавна е заявил, че ако дадена партия няма ясна визия за бъдещето, а вместо това се превръща в машина за краткосрочни и спорадично появяващи се политически алтернативи, тогава тя се излага на рисковете, с които се сблъскват всички производители на стоки – конкуренцията ражда същия продукт, но в още по-добра опаковка.

Друг изследовател – Щромайер, разделя партийният имидж на три различни части: Идеологически имидж, Имидж на компетентност и Структурен имидж.

Идеологическият имидж определя главното направление на дейността на партията и се дефинира чрез основните ценности в нейната програма. Той се е утвърждавал продължително време и отразява традиционните характеристики на партията, нейното позициониране в политическото пространство, постоянните принципи на нейната политика.

Естествено, още тук българската практика заявява „аз го знам и жокер не ми трябва”, махва с ръка срещу онези начетени досадници, които обясняват някакви умни работи и в заключение казва, че не може на нея някой си там да й заповядва, защото тя всичко си знае и може сама. Така реалността ни предлага партии, които твърдят, че са леви, а сформират впечатляващо не-леви правителства. И други, които 3,5 години през ден сменят решенията си и са всичко друго, но не и последователни, но в крайна сметка отново печелят изборите. Трети – които са ту при едните, ту при другите, но твърдят, че отричат всичките.

Имиджът на компетентност произтича от политическите действия на партията и определя способността й да решава важни за избирателите политически проблеми. Като правило в последните години, много от партиите работят за точно неговото засилване, тъй като той влияе съществено върху решенията на избирателите. Често се случва между идеологическият имидж и имиджът на компетентност да съществува напрежение, тъй като прагматичната политика на партиите не винаги отговаря на специфичните изисквания на основните им ценности.

Най-лесен и ярък пример тук е плоският данък, въведен през 2008 г. от БСП. Тоест лявата партия, която би трябвало да насърчава прогресивния растеж на данъците, просто защото той  е практическата реализация на нейната идеология, въведе мярка, характерна за дясната част от политическата таблица. Точно поради споменатия вече прагматизъм.

Структурният имидж на дадена партия произтича от отношението между политическите актьори вътре в партията. В зависимост от това се открояват две възможни състояния – сплотена, единна структура и фрагментирана структура. В политиката, а особено в предизборните кампании, от съществено значение е принципът на т.нар. „one voice”. Политическите позиции трябва и в съдържанието, и във формата си да се комуникират с „един глас”. Особено в предизборните кампании, основно правило е да не се допуска партията да влезе в борбата с фрагментирана структура. Затова е необходимо далеч преди горещата фаза на кампанията (последният един месец) да се работи така, че в публичното пространство партията да изглежда като единен механизъм.

Тук също имаме какво да посочим – например, ако в скоро време се стигне до нови избори, като „скоро” може да са близките 3, 4 или 5 месеца, столетницата ще изпита особени затруднения да излезе като единно цяло на тях. Доскоро единствената партия, която беше успяла да се предпази от разпокъсване из редиците, сега буквално се тресе от неразбирателства. А слабото преди разделение на лагери, в момента набира сила. Естествено – не само това ще изиграе лоша шега на БСП при евентуални избори. В интерес на истината, при основния противник ГЕРБ, положението с партийния актив не е особено по-различно. Случаите не са малко – подслушванията в дома на Борисов в Банкя, делото срещу Мирослав Найденов, Цветан Цветанов с всички истории, които следват при споменаването на името му, историята с „разкола в ГЕРБ”, тиражирана в последната седмица, където в недоволството е включена и Искра Фидосова, напусналите партията бивши областен и заместник-областен управител съответно от Стара Загора и Пловдив и т.н. Само че изглежда при ГЕРБ тези моменти никога не са играели силната роля, която би трябвало да имат. Като че ли там силната и харизматична фигура на Бойко Борисов компенсира и намалява влиянието на тези истории. А хората все повече гласуват за личностите, които предлагат идеите и платформите.

Това от своя страна увеличава силата на кандидатите по време на предизборните кампании и на лидерите на партиите в останалите 4 без няколко месеца години. Личностите все повече излизат на преден план и играят ролята на локомотив по отношение на партията си и темите, които тя се опитва да наложи като дневен ред. Всъщност това се дължи на отслабването на партийната идентификация през последните години, заличаването на връзката на избирателите с предизборните партии. Твърдите избиратели се  размиват, а рязко се увеличава броят на избирателите с променлив вот. Тъй като нямат постоянни обвързаности, този тип избиратели често се влияят от краткосрочни фактори. Така вотът става непредвидим, изменя се и по-скоро става зависим от личността, отколкото от партията изобщо. Например – след като ГЕРБ подадоха оставка на правителството през месец февруари, социалните мрежи гърмяха от разнообразни коментари. През четирите месеца преди БСП да дойде на власт, голяма част от идеите сред потребителите на социалните мрежи бяха „да не се върнат Станишев и Доган”. Не БСП и ДПС, а две конкретни лица, с имената им в частност. Естествено, те са свързвани с партиите си, но личностите им са по-нежелани от партиите. Впрочем левицата изигра добре своя ход тогава, но се оказа, че силите й стигат само за една част от сделката – формално Станишев не е министър-председател, а само депутат. А де факто се оказа, че не е точно така… и улицата показва своето мнение по въпроса.

Ако в нещо последните избори пасваха на написаното в учебниците, то това е на очерталите се през последните години негативни тенденции. Например – цялата политика,  в това число и предизборните кампании, силно се персонализират. Тоест – от борба на идеите преминаваме към борба на образите. Доверието или недоверието във водещите политици, в лицата на политиката, става за много избиратели по-важно отколкото програмите на политическите партии. Последната предизборна кампания наби в очите на всички точно това. Медийното пространство ни занимава със скандали с подслушвания, радвахме се на главния прокурор, последния ден затваряхме печатница, като цяло - слушахме какво ни говорят политическите лидери един за друг. Клетият обикновен избирател, който се е надявал да види няколко досадни клипа по телевизията и просто да иде да гласува. Клетите предизборни платформи, останали някъде забутани в ужасно далечен ъгъл. Да, запомни се обещанието на Волен Сидеров за 1000 лева минимална работна заплата, но то не породи нищо повече освен една симпатична шега – че това би било възможно, ако върнем за премиер Жан Виденов. Дори създадените специално за изборите две интернет платформи, в които всеки можеше да даде мнението си за дадени проблеми, като накрая отговорите му се сумират и процентно се сравняват до възгледите с партиите в битката, не останаха забелязани.

Разбира се,  тук идва и проблемът на самите платформи. Практически необяснимо е защо идеите, представяни от БСП и ВМРО се покриват на 80% – социализмът и национализмът се взаимоизключват. БСП и Атака също имаха сходни идеи, макар и по-малко, но пък за сметка на това Атака и ВМРО буквално не могат да се понасят. В крайна сметка управляват БСП и ДПС, в чиито идеи имаше съществени разлики, а Атака, която е абсолютно против набедената за „турска” партия, даде своя глас за съставянето на тяхното правителство. Така за пореден път „де юре” и „де факто” нещата са коренно различни.

Какво в успешен лидер?

В духа на разговора за разликите между политиката по учебник и практиката в действителност, и засилващата се роля на политическите лидери, логично стигаме до темата за успешните такива. Какъв трябва да един политик според теорията, как тя класифицира типовете личности и… какво всъщност получаваме?

Макар че е невъзможно да се създаде идеален имидж на политик изобщо, все пак има общоприети качества, които формират типа „успешен политик”. Той трябва да има политически инстинкт, чувствителност към настроенията и проблемите на хората, да се концентрира върху същественото, да има въздействащо медийно присъствие и сериозна професионална компетентност. Предизборната кампания има за цел да изтъква, формира или променя имиджа на даден кандидат, така че той в най-голяма степен да привлича избирателите на дадено място и в дадения момент. Обикновено става дума за доизграждане и поддържане на имидж, тъй като в краткото време на кампанията би било грешка да се търсят големи промени. Имиджът трябва да се изгради така, че да се тушират индивидуалните слабости и да се акцентира върху силните страни на даден политик.

Така се формират няколко различни типа лидери. Имаме например герой, който се установява като спасител на нацията. В тази категория влизат Бенито Мусолини,  Адолф Хитлер,  Фидел Кастро, Муамар Кадафи. Простият човек – той е подобен на всеки от нас. Тук виждаме Хелмут Кол, Хари Труман, а защо не и Бойко Борисов.

Всъщност дали ще става въпрос обаче за политик или за политическа партия – едно е ясно. Имиджът трябва да се конструира така, че да бъде правдоподобен, ярък, коректен и постоянен. Разбира се, трябва да има гъвкавост, но не е хубаво да се прескача от едната крайност в другата. Тук някъде отново идва българската политическа действителност, която пак с все сила крещи „вие на мен ли ще ми кажете?!”. И става една какафония – този, който до вчера сваля Бойко Борисов, днес зове избирателите си да гласуват за него; националистът, мразещ  всички малцинства, прави така, че тяхната партия да е във властта. Лявата партия, която гради имидж на социална и заинтересована, се отказва от левите си мерки и формира правителство, което според мнозина обслужва различни бизнес кръгове. Пък бизнесът по принцип се свързва с десните. Останаха ГЕРБ, които  не градят никакъв имидж, освен… че могат да изградят България и имат воля. Поклон пред предизборните им слоугани, може би единствените наистина запомнени в последните кампании. Но – те не строят в метафоричен аспект, някакъв път към доброто бъдеще да кажем, ами просто заливат с бетон. Пък статистиката казва, че по времето на  „най-голямото зло”, наречено „Тройна коалиция” са построени с около 20км. повече пътища.  

На фона на тази неяснота, нищо чудно, че политическото доверие днес изглежда като избор на по-малкото зло между замъглените представи за неясни партийни идентичности и нововъвлечени групи по интереси. Политическата култура (и без това крайно рехава) на обществото, наслагва убеждението, свързано с политическия елит, че „всички са еднакви”. И кой би се изненадал – при невероятните конфликти между това, което се заявява от играчите на политическата сцена и това, което те всъщност вършат.

И така, картината наистина става особено сложна. Учебниците говорят едно, практиката друго. Политиците също говорят и отново е нещо различно, но вършат… някакъв сложен микс между всичко изброено. По принцип подкрепям тезата, че златната среда почти винаги е най-доброто решение. Но тази ужасяваща симбиоза, която реалността ни предлага, никак не е златна. И среда не е – поне не среда за полезни политически действия, политическа обективност и толерантност. Де юре законите са ни прекрасни, конституцията – страхотна, възможностите в политическата среда – неизчерпаеми. Де факто – 5 месеца осма степен по скалата на Рихтер. Нещо трябва да се промени. И това не са учебниците или конституцията.

 

Използвани източници на информация:

1.     Карасимеонов, Г; Тодоров, А; Минчева, Л; „Политически изследвания брой 1-2”; НИК 1 ЕООД; 2009

2.     Канев, Д; Николов, И; Канева, Л; „Учебник по политически мениджмънт 2; Политическа комуникация и предизборни кампании”; Фондация Фридрих Еберт Бюро България; 2012