Нов български университет

Теодора Крумова, НБУ

 

 

Ако години наред ставахме свидетели единствено на политическо говорене и летаргично гражданско общесвто, то 2013 година се оказа година на действието. Бурната половин година в България, минала под знака на Антиправителствени простести, честа смяна на политическата върхушка и множество партийни трусове, затвърди имиджа на политката като „мръсна игра“. Но преди да продължа с това как за броени месеци, дори седмици, имиджи, градени с години могат да рухнат, ще започна с малко теория.

Първо: Що е то имидж и политически имидж ?

Имиджът е манипулативен психологически образ, чието влияние е силно, защото се осъществява върху емоциите и безсъзнателното. Той е създаден в масовото съзнание и има характер на стереотип. Имиджът  е по-скоро основан на вярата, отколкото на анализа, размишлението и убеждението.

Политическият имидж е термин, пряко свързан с развитието на качествено нови техники и методи на осъществяване на предизборни кампании. Партиите имат за основна грижа премахването от съзнанието на хората на всяка идея за риск, на чувството, че даден политик обещава повече, отколкото може да изпълни. Това са неща, от които пряко зависи изграждането и поддържането на  политическия имидж на партия, политика или политик. При идеални условия основните характеристики на политическия имидж са сигурност, благонадеждност, предсказуемост. Колкото повече даден политически имидж отговаря на очакванията, толкова по-ефективен е той. А колкото по-големи са групите, които имат очаквания към този образ, толкова по-устойчив е имиджът и поражда по-голямо доверие .

Най-честата мотивация на гражданите да гласуват за дадена партия е умението на политиите да им предложат „услугата политическо управление“, която не просто ни предлагат, но и я персонифицират. Персоналният имидж съдържа три основни групи характеристики, които имат различен интенитет, в зависимост  от личността, чийто образ трябва да бъде изграден. Задължително присъстващи са характеристиките , изразяващи политическите качества на личността.  Освен това е необходимо политикът да бъде представен като личност, с нейните морални, емоционални и професионални качества.

Сигурност, благонадеждност, предсказуемост. Както казах преди малко това са трите основни характеристики на политическия имидж. За съжаление обаче нито една от тях не е приложима в българската политическа действителност. За по-малко от половин година в се случиха толкова много събития, чрез които тотално рухна иначе разклатеният имидж на политиката. Показателен е фактът, че за този период в България се смениха три правителства, като всяко следващо се ползва със все по-ниска подкрепа от народа.

Февруарските протести, които  свалиха от власт правителството на ГЕРБ, сложиха край на мита за Бойко Борисов като „всенароден любимец“ и „баща на нацията“. На практика ГЕРБ официално изгуби легитимност да управлява по волята на огромното мнозинство от българските граждани. Партията, парадираща цял мандат с това как строи и гради, а не граби България, за разлика от предишните управляващи бе поставена в нова непозната досега ситуация.

Противно на моите очаквания обаче Бойко Борисов успя да излезе от ситуацията с доста умен ход. Сякаш речта, която той изрече при подаване оставката на правителството, а именно: "Не мога да гледам окървавен Орлов мост. Всяка капчица кръв за нас е петно. Аз не мога да гледам парламент ограден с ограда. Нито ни е цел властта, нито ни е изгода, ако трябва да се пазим от народа" спасиха имиджа на експремиера, но и оставиха ГЕРБ първа политическа сила след изборите на 12 май, въпреки компроматите, които валяха по време на предизборната кампаня.  Единствено политическата изолация, в която подадна ГЕРБ след 4 години управление с елементи на авторитаризъм и отказ от диалог, я пратиха в опозиция.

Добрата предизборна програма на Коалиция за България, обещанието за сформиране на експертно правителство, спешни социални реформи и откриване на нови работни места, и не на последно място политическата изолация на ГЕРБ, доведоха до сформирането на коалиционно правителство, чиято водеща роля трябваше да има БСП. Въпреки очакванията народът да не даде кредит на доверие на кабинета, червените сякаш решиха сами да наливат масло в огъня и едва ли не, да се самоунищожат.

Експертният кабинет, сформиран от Пламен Орешарски, на практика се оказа не толкова експертен, колкото политически. Медии и общественост веднага припознаха Станишев като премиер в сянка, а гафът със смяната на още неназначеният за министър на новото Министерство на инвестиционното проектиране арх. Калин Тихолов бе последният щрих, обрисуващ образа на премиера Пламен Орешарски като „безгласна буква“, „кукла на конци“ и „удобна фигура“.

Сложната политическа конюнктура се обуславя и от факта, че ДПС по презумция е привиждан като естествен коалиционен партньор на БСП, но идейно в предизборните програми на двете партии има огромни различия, като например тази за въвеждането на прогресивен данък, лансиран от БСП, идея на която остро се противопостави партията на Лютви Местан. От друга страна, „Планът Сидеров“ на иначе крайно дясната формация Атака, в голяма степен припокрива програмата на БСП. Гласната и пасивна подкрепа на правителството на Орешарски от страна на двете формации, коства твърде скъпо на БСП.

Меко казано спорното назначение на Делян Пеевски за шеф на Държавната агенция за национална сигурност, освен че отприщи народния гняв, доведе до тотално разцепление в редиците на социалистите, което според някои експерти и политолози дори може да се окаже фатално за съществуването на столетницата. Образът на Сергей Станишев на твърд, интелигентен и ерудиран европейски лидер, който той градеше през последните години рухна с пълна сила. Претенциите му за морал и ценности се изпариха за миг. Този непопулярен ход най-вероятно ще коства на Станишев  председателския пост на Партията на Европейските социалисти на есен, а може би дори и председателството на БСП.

Това обаче е най-малкият проблем, който стои пред левицата. Имиджът на самата партия е силно компрометиран пред народа, дори и сред най-верните и симпатизанти. Отвътре партията се тресе от скандали и най-лошото е, че вече дори не успяват, а може би и не искат да го крият. Видно е, че назрява нова битка за председателския пост, а желаещите за поста сякаш се множат. По данни на социологическа агенция Алфа рисърч само за седмица 32% от симпатизантите на БСП, както и 40% от тези на Атака твърдят, че доверието им към партията, за която са гласували, е спаднало след петъчния вот в парламента и реакциите на техните политически сили. А нека не се лъжем, за левицата на парламентарните избори за 42-ро НС, гласуваха и десни избиратели, просто защото не желаеха ГЕРБ отово да се върне на власт.

При всички случаи, при хипотетично падане на кабинета Орешарски и нови предсрочни избори, БСП ще претърпи катастрофална загуба и дълбока вътрешна идейна-политическа криза, съизмерими единствено с тази през 1997 г.

Другата личност, чийто образ, градян през последните години, днес е тотално дискредитиран е Волен Сидеров. Ако през февруари партия Атака и лидерът и бяха в пика на своята популярност, то днес партията е вторият най-голям губещ. С пасивната подкрепа на правителство с участието на Движението за права и свободи, с вършеенето на Волен Сидеров из медиите, в пленарна зала и колоарите на Парламента, с пълното изоставяне на т.нар. „План Сидеров“, с цялостното си поведение Атака отблъсна огромна част от избирателите си, като дори самите те днес определят Волен Сидеров като „психопат“, „клоун“, „продажник“ и т.н.

Няма да навлизам в подробности относно това, което се случа в дясното политическо пространство. Там резултатите от изборите говорят сами по себе си. Липсата на каквото и да било склонност към компромиси, както личните търкания, лишиха сините избиратели от това да бъдат предствани в Народното събрание и написаха най-срамната страница от своята история. За пръв път в своята история автентичната десница остана извън парламента. Усетили звучния шамар, който получиха от  своите симпатизанти, съвсем естествено заваляха оставки и последваха множество рокади, като днес в дясното пространство отново се говори за синьо обединение.

Терминът „катарзис“ напоследък придоби особена популярност.  Точно това е нужно да се случи в българското политическо пространство, защото народът вече няма да търпи политиците да крадат и да лъжат нагло, гледайки го в очите. Народът няма да чака още четвърт век преход, той го иска веднага. Дори това правителство да падне под напора народното недоволство, то същото чака и следващото и по-следващото. И така докато нещата коренно не се променят и народните предствители и политиците като цяло не започнат да вършат работата, за която са избрани – да защитават, не просто да своите или нечии частни интереси, а правата и интересите на народа.