Нов български университет

Марина Янева, НБУ

 

Толерантността се гради на отношения към другия като към равен – това е определението, което поставям в началото на този анализ. Преведено на езика на политическата комуникация това означава ефективен диалог между избирани и избиращи, между политици и граждани. В този смисъл отказът от комуникация, от този ефективен диалог, е крайна форма на нетолерантност, на непризнаване на другия. Легитимността на демократичното политическото представяне е възможна тогава, когато връзката между представяни и представящи се гради на общосподелени цели, идеи и ценности.

Публичните комуникации са в основата на обществения живот. Политическата комуникация е в основата на отношенията „избирател-политик”. Наличието на проблеми в политическата комуникация в България е очевидно за всички. Интересно е, че политиците, виждайки проблеми в комуникацията, не полагат особени усилия за развитието на комуникационното поле с избирателя. Така както възпитанието кара хората да си благодарят, да се поздравяват, така толерантността в диалога между политик и избирател еднозначно предполага наличието на две страни.

Не можеш да очакваш внезапна толерантност към себе си, ако не си осигурил нормално комуникационно поле между политическата сила и хората.

За такава толерантност се работи дълго и упорито, а нетолерантността, във вид на тематична атака от опоненти, например, почти винаги има елемент на неприятна изненада.

За опростена форма за нетолерантно комуникационно поведение се смята вадене на компромати, гръмки обвинения, коментари на слухове – всичко онова, което влиза в категорията на негативните технологии и сивия пиар. Така се пропуска едно много важно нещо, че висшата форма на нетолерантност в публичната политическа комуникация е прекратяването или отказа от комуникация с избирателите.

Смисълът в тази комуникация „политическа партия-избирател” не е само в това да разкажеш своите идеи и планове. Смисълът е най-вече в това да създадеш кредит на доверие при хората, които трябва да не повярват на инструментите на негативните технологии.

Отказът от комуникация с избирателя води до недоверие в политическото като цяло и в отделна политическа партия или отделен политик в частност В резултата на този отказ политическите субекти се оказват на една публична арена, а хората стават просто зрители, а не съучастници в процеса на политическа публична комуникация. Парадоксът е в това, че всички политици в България знаят много добре, че не политическите им опоненти ще дават своя глас за тях, но остава загадка защо именно тях избират за своя най-важна таргет-група.

Това, което се случва на политическите субекти в България е, че те губят нещо, което често се нарича рейтинг, а всъщност – те са загубили най-важното нещо – кредит на доверие. Те стремително престават да дават политически аргументи на хората защо не трябва да вярват на негативна информация и как трябва да отстояват своя избор за една или друга политическа сила.

А именно това трябва да правят политиците – да дават аргументи на хората, с които те да отстояват избора, който са направили и да се гордеят с него.

Управлението на политическата комуникация в България се прилага в осакатена форма. Вниманието е насочено в превземането на повече вестникарска площ, повече и по-гледано телевизионно време с цел да се затапи опонента. В същото време се пропуска онази част от мениджмънта, която трябва да е насочена към постоянна и методична работа именно с ядрата и симпатизантите за изработване на мощен имунитет срещу негативни технологии.

Тоест, електоратът престава да бъде субект и обект на внимание от политиците в България. Опитите механично да се промени статута на зрител, който избирателите имат, се правят само по време на предизборната кампания.

Тотално се изпуска от внимание, че работейки за една отделно взета политическа партия, към днешния ден трябва да се работи и с мисъл за политическото изобщо в България. Не може да има доверие в отделна партия с недоверие към политическото изобщо.

Разбира се, всяко едно състезание има победител, в една или друга форма, но колко често в последни години в България се чува твърдението, че избирателят е неудовлетворен. Парадокс: гласува – избира, а не е удовлетворен. Политиците са убедени, че избирателят в България, упражнявайки своето демократично право на глас, на практика избира по-веселият, по-забавният, по-кресливият участник от диалога, който всъщност се провежда в следните формати: „политик-политик”, „централа-политик”, „централа-централа”. И докато хората безнадеждно очакват някой политик да поговори с тях, това, което избират вече се нарича в България „по-малкото зло”.

Консумиращата информация аудитория в България е в пъти по-добре подготвена за това кой кого е натопил или наскърбил, отколкото за това какво всъщност предлагат политическите формации.

Има теза в политическите комуникации, че имиджът е по-важен от биографията. Въпросът е, че в България никой не работи дори за репутацията на отделна политическата сила, а от там и за политическото. Появяват се епизодични имиджи на политически дейци, конструирани според ситуацията. Коя политическа сила в България има образ на партия, за която избирателят може да каже: „Каквото и да се случи, който и да дойде в ръководството й – тя ще отстоява моите интереси”.

Политическата комуникация в България избра за жанр , в който да се развива – комикс. Избирателят избира симпатичен герой според ситуацията, а не своя представител в управлението на страната. Избирателят не участва в процеса на политическото, той дори не може да бъде заподозрян в съучастничество. За него, но не с него, се говори броени месеци преди избори – и това е големият проблем. Той фактически е изключен от процеса на политическа комуникация Политиците забравят, че именно мнението на избирателя е важно за формиране на политическият имидж. Всъщност политиците никога не се обиждат заради хората, но винаги се обиждат заради себе си . От тук идва и доста личното отношение на политиците към политически некоректното говорене помежду им. Вече имаме извинение поднесено от политик на политик, при това за инфантилни квалификации, а не за това, което е направено или ненаправено за хората. Но дали сме чули извинение от името на политици към хората за осакатеното им знание за това какво предлагат партиите.

Политическата комуникация сега е кой политик кого атакува и защо. Дебат по конкретни визии за живота на българите не е особено популярен.

Очевидно е, че за медиите е в пъти по интересно да промотират скандал, кавга, размяна на квалификации, отколкото дебат за политиките. И това е обяснимо, защото в частта на сериозните разсъждения за сериозните проблеми на българите, политиците изведнъж стават скучни, трудно разбираеми, затруднени във формулировки и масово определяни като скучно дуднещи.

Избирателят вече няма и вътрешна готовност да чуе нещо конструктивно. Последните президентски избори в Америка показаха, че хора с различно образование и социален статут, цитираха какво кандидатите казват, за данъците им, жилищата им, дори финансите им.

Когато се отделя голямо внимание на това как да поднесеш своята програма, така че да бъде запомнена, а не как ефектно да отговориш на политическия си опонент – тогава идва гласуване с удовлетворение, тоест истинското гласуване. Тогава политиците получават онази въздушна възглавница от избирателите си, защото те пазят програмата, която са разбрали и избрали.

Безпокойството на политиците за толерантно или нетолерантно поведение в предизборната ситуация не трябва да се ограничи в безпокойството за репутацията на един или друг политик.

Епизодичното обръщане на внимание на подобни явления е равностойно на необръщане на внимание. Политическите сили в България, независимо от спектъра и рейтингите си, категорично трябва да се противопоставят на подобна реторика.

Главната опасност, която идва от всички казано до тук е, че когато политиците отказват да говорят на и със избирателите, с този си отказ те създават и поддържат условията на невъзможността на избирателите да говорят на тях и със тях. Когато политическото се разиграва като постановка, то затваря гражданите само в ролята им на съзерцаваща публика, пред която се изнася представление, което не е заради тях, а само пред тях. Театрализираната политика свива до минимум размера на „критически размишляващата публика” като така се лишава от собствените си основания и легитимност.

Когато обаче политиците хлопнат вратата пред избирателите си, избирателите отварят други врати.