Нов български университет

гл. ас. д-р Ирена Тодорова

 

Всички се радваме на възможностите, които ни дава Интернет и полудяваме, когато някой се опитва да сложи ръка върху он-лайн правата ни. Често даваме примери с движения, протести и акции станали възможни единствено и само заради новите информационни технологии. Обикновено смятаме, че Интернет отваря възможностите на пряката демокрация, където гражданите участват в определянето на политическия дневен ред наравно с политиците. Но можем ли обаче във време на все по-голяма масовизация на информационните и комуникационните технологии да продължаваме да твърдим същото? Не ни ли прави именно познаването на мрежата по-предпазливи, по-недоверчиви към нея и по-обрани в своите очаквания?

Изследвайки и анализирайки новите интернет мобилизации и ролята на социалните мрежите при възникването им се натъквам и на някои особености, които ме карат да се разделя с първоначалния си наивитет и все по-често да си задавам въпроса: Кой управлява мрежата? Кой стои начело на виртуалните общности? Кой създава поведение: хейтърско, протестно или друго. И въобще има ли някой(и) или самите ние сме част от задаването на правилата в мрежата.

Кой управлява мрежата? Политиците, партиите, интернет елитите или е-гражданите

Преди да направя опит да отговоря на този въпрос, нека разясня понятията, които ще въведа по-надолу в текста или интернет елит и е-гражданин. Няма да се спирам на определенията политик и политическа партия, тъй като за тях обикновено се мисли еднакво и все пак предпочитам да оставя тяхното тълкуване на читателя. Когато говорим за активен гражданин обикновено разбираме, индвид който се мобилизира по-скоро от гняв, липса на справедливост и нарушени права или с други думи човек, който бди над правата си. В днешните реалности макар и неточно, можем да приемем, че този който се вълнува от политика, гласува (макар да пропуска понякога), задава въпроса „Кой“ и протестира, също е активен гражданин.

Е-гражданинът се различава по два признака от гражданина: 1) първият има виртуално измерение, а вторият физическо и  2) ако при е-гражданина технологията е задължителен инструмент на гражданствеността, то при гражданина не е. Предлагам и една обобщена дефиниция - дигиталният гражданин е този, който използва технологията често, за да получи политическа информация с цел да изпълни своя граждански дълг и този, който я използва в работа си за икономическа печалба. (Мосбъргър, 2008)

На пръв поглед дефинициите за е-гражданин и гражданин се допълват и в някакъв смисъл разкриват, че активният гражданин е активен едновремно он-лайн и оф-лайн, и не непременно тези двете категории задължават разглеждането им поотделно. Ако политологичната теория дели гражданите на апатични, зрители и гладиатори, то подобна класификация виждаме и при е-гражданите, където наблюдаваме симулиращи граждани, който имитират дейност, за да покажат на публиката желания образ; информирани граждани, които използват мрежата, за да се информират и често се включват в он-лайн инициативи, петиции и каузи; и интернет елити (овластени граждани), които лидират мнението на „мрежата“, инициират протести, подписки и др, в това число включваме и популярните блогъри.

Според е френския социолог Доминик Кардон, виртуалната среда създава новите социални неравенства, където доминира този, който познава добре технологията и разполага с информация. С други думи интернет елитите или се провъзгласяват за такива, като агресивно заливат мрежата с техни публикации, статуси и коментари или биват посочени за такива от виртуалната общност, в която се намират. Когато говоря за виртуални общности разбирам даденото от Христо Проданов определение или общности, в които компютърно опосредстваната комуникация играе важна роля в организацията и функционирането им, а отделните участници могат да бъдат пространствено разпръснати на различни места. (Проданов, 2010) Подобни он-лайн формирования си служат с т.нар. нетикети, като кодове, норми, ценности и стил на отношения.  Изследователските ми наблюдения подсказват, че по-често създаването им се стимулира от външни фактори и по-рядко изникват „отдолу“. Разпространено е мнението, че начело на виртуалните общности стоят висококвалифицирани и добре познаващи интернет пространството е-граждани, за да бъдем по-точки интернет елити, които задават правилата, темите и събитията, дори катализират поведение било то протестно, хейтърско  или друго. Пример за виртуална общност е „Солидарна България“, в която се обединяват хора, с предимно леви убеждения – „новите леви“, можем да смятаме, че „лидер“ на тази група е журналистът Иво Христов.

Тъй като използвам термина „елит“ бих искала да припомня, че според неговия баща Вилфредо Парето,“елитът е доминираща група, която държи инструментите на властта. Както вече стана ясно интернет властта се държи от овластените граждани, от блогърите, от лидерите на различни виртуални общности, които заради своята технологична култура, познания и свръхактивност он-лайн се превръщат в авторитети, в интернет елити, където споделеното от тях се разпространява мигновено от десетки, понякога стотици потребители, не се поставя под съмнение, дори яростно се защитава. Мрежата се контролира, дори управлява от тези интернет елити, които насочват общественото (он-лайн) разбиране в определена посока, разбира се това е хипотеза, която не може да бъде категорично споделена. Примери, за стимулирани кампании има много от #ДАНСwithme до „анти- Лафка“, макар да подкрепям и двете акции, не вярвам в техния грасруут характер.

Партиите и политиците също са част от управляването на мрежата. Политическите партии защото създават сайтове, групи и профили в социалните мрежи, които не водят директно към тях, т.е. манипулират общественото мнение чрез налагането на фалшиви он-лайн идентичности, които уж случайно, без да е видимо пропагандират нечии политически идеи. Купуват цели информационни агенции и електронни медии, които създават желания за гражданите политически имидж или пък си плащат за коментари в интернет форумите (или на тролове, както не правилно ги наричаме). Смята се, че до най-честа „трол“ акция прибягват партии като БСП, ГЕРБ и АТАКА.  За крайно десните партии са присъщи чисто хейтърски коментари в различни форуми и групи. В този случай има една особеност, много често потребители с националистически възгледи или симпатизанти, дори членове на подобни политически партии пишат агресивно и дори с омраза, не заради конкретното заплащане, а заради собствената си потребност. Подобни участници във виртуалната среда наричаме хейтъри. Разликата между дигиталните граждани и хейтърите е в това, че ако хейтърите са много и невидими, деструктивни и маргинализирани, то е-гражданите са по-скоро градивни и целят овластяване. Можем да посочим и общото между тях, а то е възмущението.

А контролът на  политиците над мрежата  или нека го наричаме влиянието бих могла да обясня по сходен начин: в света на рекламата и ПР, за да оцеляват, въобще, за да съществуват политиците поддържат изкуствена представа за себе си, създават образи и персонажи, които не винаги кореспондират с тяхната истинска политическа същност. Все по-очевидно е, че Интернет може да възкача политиците, но може и да ги съсипва. Изфабрикуването на документи, срещи, снимки, коментари и др. стават достъпни и възможни предимно заради възможности на виртуалното пространството, където лъжата се разпространява със скоростта на светлината и трудно се опровергава. Атаките към опонента в политиката могат да бъдат безмилостни и жестоки, и благодарение на он-лайн пространство, най-вече на силата на социалните мрежи и медии. Макар в Интернет да няма цензура, има множество инструменти за въздействие над обществените разбирания и вярвания, които насочват гражданските вълнения в определена посока.

Преди време попаднах на текст, който гласеше, че Интернет ще убие демокрацията. Подобна провокация ме накара да мисля, че постепенно се убиват очакванията и надеждите, че Интернет стимулира гражданствеността и отваря полето на пряката демокрация, засилва диалога между политици, институции и граждани. А що се отнася до демокрацията, то демокрацията се погубва, тогава когато гражданите не се борят за свободата си, тогава когато свикват с нея и живеят с усещането, че никой не може да им я отнеме, живеят с усещането, че с натискането на бутона „like“ и „join“ свободата е гарантирана. Нека обаче едно е ясно, макар опасностите, които крие Интернет постепенно да ни връхлитат, то наличието на повече информация отвсякога ни дава възможност да повишим познанието си и най-вече политическата си култура, да бъдем дори по-образовани и по-информирани, а единствено високото познание е път към активната гражданственост.

 

Библиография

1.     Дуей М., 2011,  Големият дигитален обрат. София: Издателство на НБУ

2.     ПРОДАНОВ Х., 2010, Дигиталната политика. София: Фабер

3.    Кардон Д., 2012, Интернет демокрация: обещания и граници. София: Издателство на НБУ.

4.     Отфьой М. и Д. ВЕЛЕА, 2012, Пристрастени към Интернет: от скуката към зависимостта. София: Рива.

5.     Mossberger K., Tolbert Caroline J., McNeal Ramona S., 2008,  Digital Citizenship: The Internet, Society, and Participation. The Mitt Press