Нов български университет

гл. ас. д-р Тодор Панайотов, департамент „Масови комуникации“, НБУ

 

Резюме:

Двете Балкански войни (1912 – 1913 г.) и Първата световна война (1914 – 1918 г.) са най-кървавите военни конфликти в модерната българска история. Крайният резултат от тези три войни, водени в продължение само на шест години, е добре известен – две национални катастрофи. За националните катастрофи допринася и крайно негативният публичен образ на страната ни сред обществеността във водещи държави в Европа. Този образ се формира още по време на Междусъюзническата война през лятото на 1913 г. и остава такъв, почти без промяна, чак до подписването на Ньойския мирен договор през ноември 1919 г. Главната заслуга за този негативен публичен образ на България е на управляващите среди в София, защото те не успяват да обяснят и защитят пред европейското обществено мнение българските национални интереси. Така логично, след бляскавите български победи на бойното поле, идват тежките поражения на зелената дипломатическа маса.

Ключови думи: публичен образ, България, Европа, управляващи среди, войни, национални катастрофи

Abstract

The First and Second Balkan wars (1912 – 1913) and the First World War (1914 – 1918) are the bloodiest conflicts in Bulgarian modern history. The outcome of these wars that lasted for a total of only six years is well known—two national catastrophes. The extremely negative image of Bulgaria among the public in the leading European states contributed to these catastrophes. This image was formed during the Second Balkan War in the summer of 1913, and remained unaltered until the signing of the Treaty of Neuilly-sur-Seine in November, 1919. The ruling class in Sofia is most to blame for this negative image, because it failed to explain and defend Bulgaria’s national interests in front of the European public. Thus, glorious Bulgarian victories on the battlefield were followed by heavy losses at the green table of diplomacy.

 

Keywords: public image, Bulgaria, Europe, ruling class, wars, national catastrophes

 

Двете Балкански войни (1912 – 1913 г.) и Първата световна война (1914 – 1918 г.) са най-кървавите военни конфликти в модерната българска история. Освен това, тези три войни, са водени в продължение само на шест години. Крайният резултат от тях е добре известен – две национални катастрофи.(1) Победителките в Междусъюзническата война и Първата световна война диктуват унизителни условия на победена България, като я превръщат в държавата-инвалид на Балканите. След тези войни България граничи отвсякъде със свои изконни земи и свое население.(2)

В голяма степен този фатален изход, предопределил съдбата на страната ни за десетилетия напред, се дължи и на лошия имидж, с който се сдобиват България и българите през периода 1913 - 1919 г.(3) След края на войните балканските ни съседи и Великите сили решават съдбата на България, водени от своите користни и имперски интереси без да държат сметка за исторически справедливите въжделения на българите. Но голяма е и вината на управляващите среди в София. Тяхна е заслугата, че българските искания и стремежи остават зле обяснени и неразбрани от общественото мнение в Европа, за разлика от нашите съседи, които използват всички пропагандни канали за разясняване на своите идеи и цели.

В навечерието на войните образът на България зад граница се формира главно по два канала. Първият е по линия на Външното ни министерство, а вторият – по линия на водещите западни медии. Дейността на родните дипломати по разпространението на български печатни издания на чужди езици, изграждането на лобистки пробългарски кръгове сред управляващия елит в Европа и дори подпомагането на български емигрантски организации е крайно незадоволително. Лоша е и съвместната работа с най-големите световни информационни агенции като „Ройтер“ и „Хавас“ и меродавните западни всекидневници като „Таймс“ и „Тан“. Техните услуги струват много пари, а управляващото коалиционно правителство на Народната и Прогресивнолибералната партия по време на Балканските войни се гордее със своята спестовност.(4) Българските управници не правят дори най-необходимото за спечелване за българската кауза на кореспондентите в София на световните печатни медии. А именно тяхната дейност е по-важният канал, който формира образа на България сред европейската общественост.

В началото на XX век периодичният печат е най-важното средство за комуникация и за насочване на общественото мнение в Европа. Той дава навременна информация и действени коментари на постоянната си аудитория и възможност да се застъпват различни гледни точки по една и съща тема. За жалост, всички тези предимства, особено на западния печат, не са разбрани от българското правителство. Затова в навечерието на Балканската война то не прави почти нищо за разясняване на българската кауза пред европейската общественост. Фактът, че Министерството на външните работи и изповеданията дори няма свой печатен орган на световен език, е особено показателен. Едва в края на Балканската война започва да излиза на френски език вестник “L’Echo de Bulgarie”.(5) Изданието се отпечатва в три хиляди копия, като само малка част от тиража се разпространява в чужбина. Негов редактор е професор Никола Милев, а директор е известният журналист и публицист Велчо Т. Велчев.(6)

Въпреки бездействието на българските управници интересът към страната ни по време на Балканската война е изключителен. Той се обяснява с възходящото развитие на България до 1912 г. и с нейната водеща роля в Балканския съюз, със средищното положение и боеспособната ни армия. Близо 100 чужди военни кореспонденти са акредитирани към Щаба на действащата армия.(7) Но вместо Министерството на войната всячески да ги подпомага в тяхната дейност, чрез цензурната си секция им въвежда строги ограничения. Секцията задължава чуждите журналисти да представят материалите си за предварително четене от българските цензури. Последните имат право да откомандироват кореспондентите и да ограничават тяхното придвижване.(8) Така България изпуска шанса категорично да спечели на своя страна европейската преса, а чрез нея и европейската общественост за българската кауза. А всички предпоставки за това са налице – на бойното поле българската армия е свършила по блестящ начин своята работа и предстои да се узаконят придобивките от победоносната война. Това се случва на 17 май 1913 г. с Лондонския мирен договор, който е международно признание за победата на Балканския съюз над Османската империя. Считайки, че е изпълнил мисията си, броени часове по-късно, премиерът и водач на Народната партия Иван Евстратиев Гешов подава оставка.

На 1 юни 1913 г. се формира нов коалиционен кабинет, от същите управляващи партии, начело с досегашния председател на Народното събрание и лидер на Прогресивнолибералната партия Стоян Данев. Напрежението между нашата страна и доскорошните ни съюзни страни расте с всеки изминал ден, защото липсва единомислие по разпределението на освободените от Османската империя земи. Така в крайна сметка се стига до Междусъюзническата война. Тогава България се оказва сама срещу всичките си съседи, с прекъснати телеграфни и телефонни линии и откъсната от света. Българското нападение срещу бившите й съюзници злепоставя България пред европейската публицистика и дипломация. В тази безнадеждна ситуация става очевидна грубата грешка на управляващите в София, които са загърбили пропагандните канали за разясняване на българските искания. Премиерът Стоян Данев подава оставката на кабинета със закъснялото самопризнание: „Нашата политика фалира“(9).

Новото правителство начело с Васил Радославов, идва на власт на 4 юли 1913 г. и веднага се заема да промени съществуващото положение. В Петербург са изпратени журналистът Велчо Т. Велчев и писателят Петко Ю. Тодоров. Тяхната задача е да защитят българските национални интереси пред руската общественост. Мисията им обаче е неуспешна, защото Велчев успява да публикува само две статии и то само с данни за материалните загуби на България. Те излизат във вестниците “Новое время” и “Биржевые ведомости”.(10)

В края на 1913 г. правителството на Радославов създава Дирекция на печата и реорганизира БТА. За пръв директор на новата структура е назначен талантливият журналист Йосиф Хербст, който остава на този пост до януари 1918 г.(11) Като дългогодишен кореспондент на големи западни вестници той има многобройни връзки с чуждия печат. Бюлетините на БТА започват да намират значително по-широко разпространение. Външното министерство вече полага необходимите усилия и активно подпомага патриотичната дейност на българските емигрантски организации. Те са ангажирани да разясняват и защитават българските позиции сред европейското общество. Със същата задача са натоварени и известни чужденци, приятели на България. Така след 1913 г. българската дипломация и пропаганда се опитват да обяснят стореното, но всичко заглъхва в общия грохот на приближаващата война.

През лятото на 1914 г. избухва Първата световна война и България обявява неутралитет. В следващата една година тя е ухажвана и от двете воюващи групировки – Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя) и Антантата (Русия, Франция, Англия). Това веднага се отразява и на отношението на европейския печат към България. Ако за цели 33 години в германската преса излизат общо 160 публикации, посветени на България, то само за няколко години броят им надхвърля 350. (12) Не изостава назад и печатът на Франция, Англия и Русия. Например най-влиятелният френски вестник „Тан,“ от първата си страница, запознава своите читатели с българските национални искания. През целия период на българския неутралитет този вестник с особен интерес следи събитията в България. В началото на лятото на 1915 г., в София, пристига специалният му пратеник Марсел Дюнан.(13) Той всекидневно информира за ставащото в България. Две години по-късно, в Париж, издава книгата си „Българското лято“, като в основата му са публикациите в „Тан“ от лятото на 1915-а.

Всичко обаче се променя след като, през октомври 1915 г., България влиза в Първата световна война на страната на Германия. Така всякаква пробългарска дейност във Франция, Великобритания и Русия става невъзможна. А тези държави разполагат с най-значимите всекидневници и информационни агенции в Европа. При тази обстановка изключителен шанс за България е, че кореспондент на влиятелния вестник „Таймс“ за Балканите е Джеймс Дейвид Баучър. Още по време на Балканските войни той се показва като истински българофил и защитава българските национални интереси. Баучър определя Букурещкия мирен договор от 1913 г., довел до Първата национална катастрофа, като „най-голямото дипломатическо престъпление на века; основата на злото и докато съществува той, на Балканите никога няма да има мир“(14). Когато избухва Първата световна война, Баучър заедно с видните дейци на Балканския комитет братята Ноел и Чарлз Бъкстон, се опитва да внуши на британските управляващи кръгове, че е необходимо да бъдат удовлетворени българските искания в Македония. По този начин ще се предотврати влизането на България във войната на страната на Централните сили. Когато това става факт, Баучър го възприема като лична трагедия и отчита, че този избор на българите е провал на дипломатическите усилия на Антантата. Тези му разбирания не са приети добре в родната му страна. Стига се дотам, че обективните статии на балканския кореспондент на „Таймс“ започват да се цензурират от самата редакция или от представители на Британското външно министерство.(15)

През 1916 г. в нашето Външно министерство решават, че може да се провежда пробългарска дейност в Западна Европа чрез неутрална Швейцария. Затова в Берн, при българската легация, е създаден пропаганден център, който обаче започва работа едва през лятото на 1917 г. След няколко месеца се разбира, че вече е прекалено късно да се промени отрицателното отношението към България сред швейцарското общество, изградено от нашите неприятели. Затова местните власти създават редица пречки и чак през май 1918 г. излиза брой първи на българския вестник “Correspondance balkanique”. На това издание нашите управляващи среди възлагат големи надежди и то се счита за най-силното ни оръжие срещу вражеската пропаганда. За негов редактор е назначен Иван Радославов, който е син на министър-председателя. За жалост, хората работещи за нашия пропаганден център  не са организирани по най-добрия начин и затова работата им е неефективна. Това се признава от Иван Радославов, който по-късно систематизира девет основни грешки на ръководството на центъра и на  легацията в Берн.(16) Така това начинание на българската пропаганда се оказва без практическа полза.

Краят на Първата световна война донася на България Втора национална катастрофа. Затова допринася и крайно негативният публичен образ на страната ни сред обществеността в държавите победителки. Този образ се формира още по време на Междусъюзническата война през лятото на 1913 г. и остава такъв, почти без промяна, чак до подписването на Ньойския мирен договор през ноември 1919 г., узаконил Втората национална катастрофа. Главната заслуга за този негативен публичен образ на България е на управляващите среди в София, които не успяват да обяснят и защитят пред европейското обществено мнение българските национални интереси. Така логично, след бляскавите български победи на бойното поле, идват тежките поражения на зелената дипломатическа маса.

 

Бележки:

1.     Саздов, Димитър, Радослав Попов, Л.юдмил Спасов. История на България (681 - 1944). Т. 2. София:  СОФИ-Р, 2003, с. 478, 494, 565, 571.

2.     Стателова, Елена, Стойчо Грънчаров. История на нова България 1878-1944. Т. 3. София: Анубис, 1999, с. 285-287, 337-338.; История на България. Т. 8. София: ГАЛ-ИКО, 1999, с. 228-231.; История на България. Т. 9. София: ТАНГРА ТанНакРА, 2012, с. 155-156.

3.     Пантев, Андрей. Голямото начало на малкото княжество. – В: История на България през погледа на историците Иван Божилов, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров. София: Христо Ботев, 1993, с. 517, 534.

4.     Илчев, Иван. Родината ми - права или не! Външнополитическата пропаганда на балканските страни (1821-1923). София: Университетско издателство Св. Климент Охридски, 1995, с.138-139.

5.     L’Echo de Bulgarie № 1, 1 май 1913.

6.     Панайотов, Тодор. Парламентаристът Велчо Тодоров Велчев като журналист, публицист и издател. – Минало, 2014, № 3, с. 85.

7.     Шипчанов, Иван. Вестители на бойна слава. Военните кореспонденти през Балканската война от 1912-1913 г. София: Военно издателство, 1983, с. 39-45.

8.     Пак там, с. 53-56.

9.      Цит. по: Стателова, Елена, Стойчо Грънчаров. История на нова България 1878-1944. Т. 3. София: Анубис, 1999, с. 283.

10.  ЦДА, ф. 249к, оп. 1, а. е. 37, л.25.

11.   Цонкова, Катя. Известният непознат. Щрихи към портрета на Йосиф Хербст. – В: Йосиф Хербст. Капки мастило. София: Издателски център Шалом, 2005, с. 25.

12.  Илчев, Иван. Родината ми - права или не! Външнополитическата пропаганда на балканските страни (1821-1923). София: Университетско издателство Св. Климент Охридски, 1995, с.138.

13.  Дюнан, Марсел. Българското лято. София: Стрелец, 1993, с. 19-20.

14.  Цит. по: Лалков, Милчо. Между възторга и покрусата. София: СловД, 1993, с. 64.

15.  Величков, Александър. За постоянните кореспонденти на вестник“ Таймс“ в България (1921 - 1941). София: Колибри, с. 28-33.

16.  Радославов, Иван. Под знамето на България. София: Военноиздателски комплекс Св. Георги Победоносец, 1992, с. 6-10.

 

Съкращения:

БТА – Българска телеграфна агенция

ЦДА – Централен държавен архив

ф. - фонд

оп. - опис

а. е. - архивна единица

л. - лист