Нов български университет

Велика Банчева – Иванова, докторант, СУ ʺСв. Климент Охридскиʺ

 

Резюме: От  външния свят ние подбираме онова, което собствената ни култура  вече е определила за нас, като сме склонни да възприемем избраното във форма, превърната в наш стереотип. В дадена ситуация, в която попадаме  откриваме следата, която ни насочва към добре известен  шаблон.Останалата част от представата за нещата запълваме с помощта на стереотипите. За отделния индивид, който се противопоставя на конформизма, съществува опасност от отхвърляне.Водещото чувство у жертвите на предразсъдъците е унижението и безсилието.Медийните герои в България са: Политикът, Участникът в скандала, Арестуваният, Жертвата, Неинтегрираният ром и Спортистът. Дълбоко залегнала дори в наше време е представата за правото на мнозинството. Това право се схваща почти като сакрално и непогрешимо. Принадлежността към мнозинството от друга страна е удобно оправдание за вземане на определена позиция или решение.Освен Интернет, видимо публично пространство са и масмедиите. Те са в състояние да моделират, да манипулират и да променят общественото мнение. Медийните герои често са продукт на съзнателната манипулативна дейност на самите медии.

Ключови думи: комуникация, медии, концентрация, монополизъм, стереотипи, конформизъм, свръхвнимание, харизма, интеграция, мнозинство, предразсъдъци, креативност.

Annotation:From the outside world we select what our own culture has set for us now, as we tend to perceive selected in shape, converted to our stereotype.In a situation in which we find ourselves trail, which leads us to a well known template. The rest of the notion of the things we fill with stereotypes. For the individual who is opposed to conformism, the risk of rejection. Leading feeling like victims of prejudice is humiliation and powerlessness. Media heroes in Bulgaria are the Politician, The Participant in the scandal, The  Arrested, The Victim, The Nonintegrated gypsy and The Sportsman. Even in our time is deeply embedded the notion of the right of the majority. This right is perceived almost as sacred and infallible. On the other side belonging to the majority is a convenient excuse for making certain position or decision. Besides the Internet the media are a visible public space. They are able to model, manipulate and alter public opinion. Media heroes are often the product of deliberate manipulative activities of the media.

Keywords: communication, media, concentration, monopoly, stereotypes, conformism, preoccupation, charisma, integration, majority, prejudices, creativity.

 

Комуникацията е абсолютният феномен на съвременния свят като едновременна причина и следствие на бурно навлизащите нови информационни технологии. „Няма друга човешка дарба, която да е била по-основополагаща в развитието  на цивилизацията от способността да се събира, обменя и прилага познание. Цивилизацията е факт благодарение на процеса на човешката комуникация.”[1]

Освен Интернет, видимо публично пространство са и масмедиите. Те са в състояние да моделират, да манипулират и да променят общественото мнение. Често са определяни като Четвърта власт. Позволяваме си да изкажем известно несъгласие с мястото, на което са поставени. Законодателната, изпълнителната и съдебната власти са видими и значими дотолкова, доколкото са отразени в медиите. В повечето демократични държави например хората не знаят кой е главният им прокурор и не отдават никакво значение на неговата персона. Не и у нас, тъй като първият ни прокурор, противно на всяка логика, е ежедневно по медиите. Четвърта или първа, властта на медиите поставя с особена острота въпросът за тяхната собственост, за оперативната им свобода или зависимост, за медийната концентрация и медийният монополизъм. Даваме си сметка, че медиите са основно тези, които създават героите и антигероите, които могат да  въздигат  и  да  разпъват,  и  които  определят  дискусионните  въпроси  на обществото. Напоследък

 

[1]Williams, F. The New Communications. Belmont, Wadsworth Publishing  Company, 1984, p.9

се наблюдава и едно ново явление, което можем да определим катопреводна журналистика. То обхваща определени медии в различни държави, които отразяват по идентичен начин даден въпрос. Например ролята на официален Кремъл във войната в Украйна се интерпретира абсолютно еднакво в някои български, руски, украински, сръбски, гръцки, турски медии, както и в медии на други държави. Това е опасна тенденция, която говори за информационен извънмедиен център и множество пощенски разпределителни станции. Друг голям проблем в нашето медийно пространство е, че креативността и креативните личности почти не намират поле за изява. Заети основно със скандалите, нашите медии предпочитат по-скоро да атакуват медиите на другата групировка, отколкото да отделят внимание на иновациите и креативността.

Според Липман стереотипът е „средство, с чиято помощ се изобразява светът и което „решава” какво трябва да направи човек във всеки определен момент. Ето защо сме изправени не срещу света като такъв, а срещу света, съставен в нашите глави посредством представите”[1]Най-често първо определяме нещата и после ги виждаме, а не обратно. От  външния свят ние подбираме онова, което собствената ни култура  вече е определила за нас, като сме склонни да възприемем избраното във форма, превърната в наш стереотип. В дадена ситуация, в която попадаме, ние откриваме следата, която ни насочва към добре известен  шаблон. Останалата част от представата за нещата запълваме с помощта на стереотипите. Преди да сме видели света ние вече имаме представа за него.

 За отделния индивид, който се противопоставя на конформизма, съществува опасност от отхвърляне. Това се случва често когато натискът към конформиране от страна на мнозинството към отклоняващите се е неуспешен.[(2)] Здравко Райков обобщава това така: „За да ни е комфортно, ние се стремим да намаляваме разминаването между собствените си представи за нещата от света и самата действителност, предпочитаме съобщения, които съвпадат с възгледите ни. И понеже оригиналните идеи много често са заплаха за спокойствието ни, постъпваме по най-лесния начин – отхвърляме ги като невъзможни,   нереалистични,   безумни... Е,   няма    как  да   сме   креативни,  когато  сме

[1]Lippman,W. PublicOpinion. N.Y., 1922, p.103

[2]Festinger, L. Informal Social Communication. InPsychologicalReview1950, pp.271-282

категорични, че изводите, които правим, са единствено правилните, а всичко онова, което им противоречи или поставя под съмнение, просто не заслужава нашето внимание.”[1]Така например продължаваме да твърдим, че поп Кръстю е предал Левски (за което няма никакви сериозни доказателства, а нали всеки е невинен до доказване на противното!), но удобно пропускаме факта, че в състава на съда, който го е осъдил на смърт има четирима българи и само трима турци. Кой  е по-големият предател?!  Друго, нека да си спомним колко мастити икономисти ни убеждаваха, че Цветан Василев е отличен банкер, и че не е възможно неговата Корпоративна и търговска банка да фалира. Само дето после стана ясно, че са лично заинтересовани за средствата си.

Даниел Бурстин пише: „Несъръзмерността между това, от което се нуждае един  информиран гражданин, и това което може да знае, е повече от голяма. Разликата расте с нарастването на служебната власт на укриването и хрумването, т.нар. събирачи на новини имат нужда да изберат, изобретят и планират съответните нараствания. Ето защо е неизбежен фактът, че цялата ни система за публична информация винаги произвежда повече пакетирани новини и повече псевдосъбития.”[2]За пореден път се убеждаваме, че автори като Бурстин са предзнаменователи на нашето съвремие. Например: открили сме чудотворен кладенец. В-к „Стандарт” на секундата реши да подари по едно флаконче със свещена вода на читателите си. Обаче в-к „Труд” веднага парира със „съобщението”, че водата е нитратна. Телевизиите ентусиазирано отразиха обявения читателски лов и го издигнаха до Скандал. Въпросът стигна до правителството и дни наред забавляваше целокупния народ в иначе скучните летни месеци. Свикнахме да гледаме рязане на ленти на всеки километър от всяка магистрала. Дебнем като детективи за бетони по пясъка, че ако оставим на държавата цялата ни ивица от Дуранкулак до Синеморец да е вече бетонирана и застроета отгоре.

Медийните герои в България са: Политикът, Участникът в скандала, Арестуваният, Жертвата, Неинтегрираният ром и Спортистът.  Останалото е поставено  някъде  по-назад.

[1]Райков, Здр. Креативната комуникация. С., изд. Дармон, 2010, стр.253-254

[2]Boorstin, D. The Image. NY, Atheneum, 1962, p.17

Медийните герои често са продукт на съзнателната манипулативна дейност на самите медии (пример ранния Борисов). В този случай те задължително се определят като харизматични. Разсъждавайки върху типовете господство, Вебер определя харизмата като „извънвсекидневно валидно качество (първоначално магически обусловено, както е при пророци, лечители, мъдреци законодатели, ловни водачи, герои и пр.) на една личност, съобразно което тя се оценява като надарена със свръхприродни, свръхчовешки или най-малкото – със специфично извънвсекидневни, недостъпни за другите сили и способности и им се представя като богоизбрана или образцова, вследствие на което е водач, фюрер”[1]В  журналистическата практика медийните личности се представят като индивидуални носители на престижа.  Свръхвниманието върху дадена личност и нейния престиж представлява и е израз на медийно свръхзачитане.

За нашите политици медийното присъствие е цел, а не средство за смислени политически послания. В резултат на това голяма част от обществото свикна да гледа на политиката като на шоу. „Впрочем това в последните години все по-ясно ни показват политиците: вместо обмислени и ясни концепции за общественото развитие главна предпоставка за успеха им става тяхното натрапчиво присъствие в медиите.  Чрез тях те попадат в полезрението на обществото, привличат вниманието на различни публики и  гарантират политическата си кариера...”[2]Журналистиката е в състояние да предложи предварително режисирана и дори манипулирана реалност. Процесът на персонална стериотипизация чрез медиите включва “ефектът на ореола  (ехо ефектът)”[3]. Медиите са създатели на герои и „звезди” – като напр. гротескният „звезден” хроникьор Евгени Минчев. „Медиите оказват сериозно въздействие върху хората чрез подбора на новините и налагането на техния авторитет ..... На хората им се дава модифицирана информация, която насочва тяхното внимание в определена посока – тя не ги насочва как, а за какво да

[1]Вебер, Макс: Понятие за социалното действие. Харизмата.Oт изданието Социология на личността, 1990 г., съставители Николов и Деянова, стр.79

[2]Райков, Здр. Креативната комуникация, 2010 г., стр. 378

[3]Петров, М. Персоналният имидж. C,2005 г., стр. 99

 

мислят.”[1]В анализа си на връзката между политическите лидери и медиите,МайкалГросман и Марта Кумар пишат, че медиите „са станали основната сила на националната политическа сцена, оказващи влияние на другите основни сили – Президента, Конгреса, бюрокрациите, партиите и влиятелните групи, и в замяна биват повлиявани от тях.”[2]При нас се наблюдава друго – срастване на медии и политика. Д. Пеевски е собственик на медийна империя, чрез която се извършва двойна манипулация – политическа и медийна. Изобщо стремежът на нашите политици е да оказват влияние върху медиите винаги, когато имат интерес от това. От това журналистиката изцяло загуби и трябва да кажем, че в голямата си част нашите медии не се ползват със значим обществен престиж.

Политикът е винаги Силният на деня. „Съвременните средства за комуникация играят също така важна роля в живота ни и предоставят редица важни информационни услуги, както и възможност за самообразование и развлечение. И все пак медиите като цяло са склонни да отразяват възгледа на доминиращите групи в обществото. Това не се дължи главно на пряка политическа цензура, а на факта, че собствеността на телевизията, вестниците, базите от данни и т.н. е съсредоточена в ръцете на сравнително малко хора.”[3]Поради факта, че през изследваните години силният е Борисов, той е и основната медийна звезда. Той се ползва с очевиден респект сред репортери и водещи. Задължително за отношението Борисов – медии е доброволно полученото, с благодарност от последните, поучение. „Политическите функции на комуникацията разглеждаме като своеобразна форма на напълно реален властови ресурс в съвременното общество...”[4]Друг натрапващ се и дразнещ мотив е очевидният страх от Силния -  страх от надговаряне, от словесна грубост, от поставяне на мястото, от излагане. Но вината е у журналистите, не у Силния, още повече, че вторият Борисов определено упражнява далеч по-мек медиен терор в сравнение с първия. Плахото поведение на нашата журналистика не й прави чест.  Когато

[1]Христов, Ч. Убеждаване и влияние. C, 2008 г., стр.129

[2]Grossman, M. & Kumar, M. Portraying the President. Baltimore, Johns Hopkins Press, 1981, p.16

[3]Гидънс, А. Социология, Университетско издателство, 2004 г., стр. 513

[4]Братанов, Пл. Комуникация и управление, 2007 г., стр.48

собственикът на „Лудогорец” Кирил Домусчиев нарече репортера на bTVДимитър Тасев „олигофрен” първоначално нямаше журналистическа реакция, освен на засегнатата медия. Реакцията се случи едва след бурното обществено недоволство  - гражданското общество отново изпревари медиите.

При авторитарното лидерство често се случва да са изненадани едновременно медиите и голяма част от политиците. „Авторитарно лидерство: Решенията относно работата и организацията на групата се вземат единствено от отговорника, в самия процес на упражняване на дейностите. Решенията нито биват оправдавани, нито изяснявани по отношение на някакво развитие. Критериите за оценка на ръководителя не са известни. И най-сетне, той остава встрани от живота на групата, като се намесва само за да канализира работата или да прави демонстрации в случай на нужда.”[1]Чест похват на нашите политици е принципът „проба – грешка”. В медийното пространство се хвърля някоя идея – например за приватизация на частните пенсионни фондове или за нова ски-писта в Банско. Ако няма достатъчно бурна обществена реакция  идеята ще бъде реализирана. Но ако последва реакция се дава обяснение, че това е само предложение, което трябва тепърва да се обсъжда и пр. Ако има някаква положителна страна в тези тестове, то е че ставаме бдителни към всякакви идеи, „случайно” пробутани в една или друга медия.

Университетът в Принстън, с участието и на българския учен Алекс Тодоров, провежда интересен експеримент: 200 доброволци оценяват „кандидати за избори” по снимки, които се показват на участниците за не повече от една секунда. Почти всички са дали идентични предпочитания. Алекс Тодоров представя резултатите от експеримента така: „Връзката между чертите на лицето и особеностите на характера може да бъде минимална, но това не ни пречи да оценяваме другите от пръв поглед. Ние много бързо определяме притежава ли даденият човек важни за нас черти на характера като отговорност и компетентност, дори без да говорим с него. Следователно проявяваме склонност към прибързани и необмислени решения.”[2]

[1]Московичи, Серж, Домс, М. Иновация и влияние на малцинствата.Oт Социална психология под редакцията на Московичи, 2006 г., стр.106

[2]в-к „Сега”, 01.09.2006 г.

Изглежда този път наистина сме надминали американците, защото някои български политически сили са в състояние успешно да лансират дори не особено интелигентно овчарско куче – ДПС (лесно), БСП (трудно, но не и невъзможно).

Други интересни медийни герои са българските социолози. Не случайно са поставени на това място, тъй като те наистина се изживяват по-скоро като политици, отколкото като професионалисти. Гафът на нашите социолози на президентските избори 2001 г., когато бъдещият президент Първанов беше поставен от тях едва на трето място, беше мултиплициран с фрапантно разминаване между прогнози и резултати на почти всички агенции за всички следващи избори. Това е така, защото в условията на предизборна кампания нашите социолози всъщност са „лобисти” на една или друга политическа сила, която им плаща, а между изборите са политически агенти на същата или друга политическа сила, която им плаща.  С малки изключения на няколко агенции, която спазват високи социологически стандарти, останалите  са в тежка финансова и/или финансово-партийно-генетична зависимост. Обясненията им преди и след  изборите  надминават и най-смелите предположения. За всички разминавания т.нар. социолози имат „научни обяснения” като „различна методика”, „рамките на статистическата грешка” и „изненадваща промяна на нагласите в изборния ден”. Не искам да бъдем грешно разбрани - социологически гафове стават навсякъде по света по време на избори. В утвърдените демокрации, в които кажи-речи е все едно дали управляват консерватори или лейбъристи, демократи или републиканци, действително е трудно да се предвидят  точни резултати, защото голямата част от избирателите са повлияни от предизборната кампания, от шумните телевизионни шоу-дебати, дори от пикантните подробности на черния PR. В нашата  политическа реалност обаче е необяснимо защо се наливат милиони в официалната политическа кампания. Далеч преди изборите българските граждани, които упражняват правото си на глас, имат определени нагласи, свързани със семейно-генетична обвързаност (вече по-малко) или водени от личния интерес (все повече). На практика кампанията се прави за 2-3% искащи да гласуват, но неизбрали за кого, и за онези  5%, които са готови да  продадат гласа си на когото и да било (неофициалната кампания). Затова се смята, че социологическите изследвания в България като цяло не са сложно занимание ако се провеждат професионално. Ако процентите  се броят в небето, както за съжаление правят някои от социолозите ни, и се приказват небивалици, за които някой е заплатил, то това не е професионална социология, а по-скоро хвърляне на боб.

Наистина, в последните дни на кампанията, умело режисирана от политически пиари и имидж-мейкъри, е възможно изведнъж да се променят нагласите в едно демократично общество. Можем да дадем конкретен пример: През март 2004 г. в Испания  предстояха парламентарни избори. Всички социологически агенции предвиждаха победа на управляващата десница. На 11.03.2004 г. обаче – три дни преди изборите – бе извършен кървав терористичен акт на гара Аточа в Мадрид. Правителството незабавно обвини баските сепаратисти, но веднага след това Ал-Кайда пое отговорността за атентата. Социалистите се възползваха максимално от неспособността на управляващите да овладеят кризисната ситуация и спечелиха изборите. У нас такова нещо засега не се наблюдава. От една страна никакви политически трусове не водят до промяна на нагласите, а от друга – не сме преживели подобно по мащаби нещастие.

Уникален политически медиен герой у нас е Главният прокурор, независимо кой е той. Неговата роля е твърде специфична – той всъщност е Арменският поп, към който се обръщат всички, които не очакват нищо от него. В резултат от това преекспониране в една личност, прокуратурата, а в по-общ план и съдебната ни система, се намира в долната част от скалата на общественото доверие  -  към точката на замръзване.

 Политикът като български медиен герой се допълва със задължителното присъствие на партийните лидери. Те са усвоили добре тактиката с много думи да не казват нищо или скромната си работа да представят като европейско достижение (Станишев, Миков, Местан, Кунева, Кънев). Ето и  пример: На въпрос„Какво очаквате от предстоящия устен доклад на ЕК по механизма за сътрудничество и оценка?” – отговорът е: „Постигнаха се много неща - беше избран главен съдебен инспектор, при това с огромно мнозинство; председател на ВКС с публична процедура, нов председател на едно от ключовите съдилища в страната - СГС, започнаха дисциплинарни проверки, приехме стратегия за борба с корупцията и план, който вече се изпълнява, законът за създаване на Националното бюро вече е в НС, работи и специализираното звено на ДАНС, МВР и прокуратурата. Всичко това се случи за 9 месеца и съм напълно уверена, че настойчивостта на РБ допринесе за това. Затова нека партиите да не се увличат по повърхностни електорални трикове, а да държат на приоритетите на управляващото мнозинство, което вече има доверие и у европейските партньори.” – из интервю на Меглена Кунева пред в-к ”24 часа” от 11.07.2015 г., озаглавено „Политиците без брак да декларират партньорите си и техните средства и имоти”. Ако внимателно се вгледаме в отговора разбираме, че не е свършено нищо, освен задължителната ежедневна работа, която всеки от нас върши в своята сфера. Съответно и докладът по механизма за сътрудничество и оценка няма какъв друг да е, освен критичен. Никой от нас не бива потупван по рамото само защото си върши ежедневната работа.

Участникът в скандала като медиен герой. Трябва веднага да кажем, че Скандалът не е български феномен. Той присъства ежедневно в медиите на западноевропейската цивилизация, към чието приобщаване сме насочили усилията си. И то с такива пикантни подробности, за които родните медии  могат само да мечтаят. Разликата е, че Скандалът заема изцяло нашите медии.....  до другия скандал (според добрия стар принцип „всяко чудо за три дни, най-голямото за тринайсет”). Скандалът в другия свят никога не може да измести сериозни теми като образование, иновации, общество и култура.

Участникът в скандала често е Политикът. Има дори политици, за които скандалът е проявна форма на инстинкт за самосъхранение от пълна забрава (Сидеров, Льопен, Фараш). По правило Силният на деня роден политик, ако и да попадне във вихъра на поредния скандал, излиза сух, напр.  „Случаят Ало, Ваньо!”: „Равносметката – пише в-к „Дневник” в анализ от 05.01.2012 г. – Точно година след първото „Ало, Ваньо”, след като се оказаха подслушвани шефът на митниците Ваньо Танов, премиерът Бойко Борисов, финансовият министър Симеон Дянков и заместникът му Владислав Горанов, депутати... – продължава да има само въпроси, но отговори – не. В началото на скандала премиерът Бойко Борисов се опита да го потуши с особеното обяснение, че „не виждам нищо лошо да се подслушват министри, вицепремиерии шефове на агенции. Който премиер е имал доверие на всичките си министри, винаги е бил подвеждан. Министрите трябва да работят така, все едно са слушани и гледани”. Сега избягва отговорите с обяснението, че не му е интересно, но и самият скандал, и липсата на резултати от разследването му и изоставените идеи за въвеждане на по-силен контрол върху използването и съхранението на СРС-тата си остават ужасно притеснителни.” По правило представители на родния „хайлайф” също са сигурни участници в скандала и то по причини, твърде сходни с горните. Това с особена сила важи за чалга-„звездите” с техните претенции за уважение, внимание, завоевание и т.н. Най-сетне Участник в скандала може да бъде и чиновник, но у нас задължително на ниско или най-много на средно ниво, който действа на принципа на предпазния бушон - „Аферата Батко и братко”, „Тефтерчето на Златанов”: ”Миналото лято държавното обвинение и лично заместник главният прокурор Борислав Сарафов заедно с тогавашния и.д. градски прокурор Роман Василев направиха прожекция в затъмнената конферентна зала на Съдебната палата на извадки от тефтерите на бившия шеф на комисията за конфликт на интереси. На слайдшоуто усложливо подчертани бяха инициалите Б.Б., И.Ф., Ц.Ц., както и отделни разпореждания „да се изчака”, „да се удари”. Презентацията беше и повод за атака срещу президента Росен Плевнелиев, като прокуратурата няколко пъти натъртваше, че Филип Златанов е прикривал преписки срещу държавния глава. Тогава пред медиите не бяха показани страниците с името на депутата от ДПС Делян Пеевски, а впоследствие прокуратурата раздели разследването, като сюжетът за това кой е давал инструкции на Златанов заедно със самите тефтери остана в разследване срещу неизвестен извършител. В съда бяха внесени копия от тефтерите, но не и самите оригинали. Филип Златанов беше осъден за престъпление по служба на първа инстанция на три години и половина затвор, но само за два случая. Днес делото трябва да приключи на втора инстанция. След като пет пъти прокуратурата отказа да  предостави тефтерите по искане на Апелативния съд, те изчезнаха безследно, след като следовател Роза Царева ги беше дала на експерта Стефан Бенчев” – репортаж на в-к „Дневник от 20.11.2014 г., който нагледно показва Скандала, ролята на Политика, на Прокурора и пр.

Ето някои от заглавията по темата „Тефтерчето на Златанов” във водещите медии:

·  bTV: „Вярвате ли, че съдържанието в тефтерчето на Златанов е истинско” (17.07.2013); „Кой диктува в тефтерчето на Златанов?” (05.12.2013); „На какво е символ тефтерчето на Златанов” (12.11.2014); „Проклятието на тефтерчето Златанов” (11.01.2015).

·  Нова ТВ: „Защо изчезнаха тефтерчетата на Филип Златанов?” (11.11.2014); „Кога прокуратурата ще каже 10 или Д.П. пише в тефтера на Филип Златанов?” (23.11.2014;)

·  БНТ: „Плевнелиев призова да бъдат извадени всички данни от тефтерчето на Филип Златанов” (05.02.2014); „Парламентът иска истината около изчезването на тефтерчето на Филип Златанов” (12.11.2014).

·  В-к „Труд”: „Министър Вучков научил от „Труд” за кражбата на тефтерите на Златанов” (11.11.2014); „Кънев: Изчезналите тефтери на Златанов са пробив в националната ни сигурност” (14.11.2014).

·  В-к „24 часа”: „Христо Иванов: Казусът с изчезването на тефтерчето е изключително важен тест за българските институции” (13.11.2014) „Правосъдният министър: Тефтерчето на Златанов не е белег за това дали се е сринала или не съдебната система” (17.11.2014); „Цацаров: Д.П. не е конкретно лице” (25.11.2014).

Както се вижда, в определен момент истерията около тефтерчето на Златанов беше обхванала всички държавни институции, в резултат на което – едно голямо Нищо!

Арестуваният като медиен герой е съвсем друг типаж за нашите медии. По цял свят медиите, вкл. инашите, се интересуват от арестите на известни личности. Арестът на неизвестни личности не интересува никого, освен ако не е свързан с фатално насилие върху арестувания. По правило арестите в цивилизования свят се извършват тихо и без медийно присъствие. Ако дадена медия все пак се домогне до акта на арест ще се напише или покаже най-много как дадена личност влиза в полицейския автомобил. За нашите медии и нашите арестуващи обаче нещата стоят по съвършено различен начин. Първо медиите (или избрани от тях) предварително биват информирани за предстоящото събитие. Ако операцията е секретна, самата полиция (!)разпространява собствената си видео-версия на ареста. След това, арестът е показно екшън-мероприятие с  тежко въоръжени командоси, прокурори, камери, прожектори и микрофони. Наблюдава се интересна зависимост: колкото по-бивш е арестуваният, толкова по-брутален е арестът. И толкова по-неуспешен последващият процес! „Тъй като сте си абсолютен престъпник, колеги като за всеки един престъпник – долу на земята.” Това заявява зам. – градският прокурор Роман Василев при ареста на бившия вътрешен министър Николай Цонев, става ясно от видеото на МВР...” - в-к „Дневник”, 01.04.2010 г. В коя нормална държава  прокурорът ще нарече престъпник човек, за когото няма влязла в сила присъда и ще си докара камера, която да заснеме просването му на пода?!

За жертвата като медиен герой  е най-трудно да се пише поради естественото ни съпричастие към човешкото нещастие. Все пак трябва да има някаква мяра когато се поставят микрофони в лицата на дълбоко скърбящи хора. И винаги един и същ финален въпрос: Какво наказание искате за извършителя? За съсипаните от мъка майка и баща и разстрел без съд и присъда ще е малко. Това ли е очакваният отговор?!  С повишена критичност следва да се отнасяме към написаното или излъченото от медиите – те обикновено търсят емоционално въздействащи истории, а не тези, които са най-важните за хората. А има и още нещо – влиянието на предубедеността на журналистите върху собствената им продукция.

Неинтегрираният ром е типично български медиен герой. Той е извикан на живот, за да запълва медийните прозорци между два скандала. Неинтегрираният ром по правило е с престъпни наклонности, не желае да работи в „Титан”, събира боклук на частно, жени се на 12 и ражда по 12, за да му плащат за 12, бие Бърза помощ и живее в гето, в което всеки път изненадано установяваме, че няма дори канализация. Ако е интегриран, не е никакъв герой, всъщност не е ром. Неинтегрираният ром е единственият безличен герой – за медията не е важно неговото име, достатъчно е да говори  членоразделно, но неразбираемо, още по-добре ако е на ромски. Същевременно неинтегрираният ром е винаги в множество. Той никога не бива интервюиран и сниман сам. Един и същ въпрос се задава последователно към множество и еднакво неинтегрирани роми и ромки, защото това изисква принципът на гетото. При всички клетви за декади, включвания, огромни евросредства и други безсмислици истината е, че към ромите има генетични предразсъдъци и то не само у нас (справка депортациите във Франция).  Но това, с което със сигурност трябва да започне интеграцията не на думи, а на дела, е образованието. Образованият човек може да разчита на добра работа и прилични доходи. Образованието води след себе си манталитет и култура, които изключват гетото като социална организация. Това е трудният път – трябва да се превърти поне едно поколение от образовани роми, които да дръпнат напред цялата общност. Но може ли някой да ни даде по-лесно решение? Трябва да се съгласим с Джон Макконъхи, че сътрудничеството в ученето е най-ефективната практика за избягване на дискриминацията.[1]

Ето някои медийни заглавия по темата „Неинтегрирани роми” и „Етническо напрежение”  в медиите от последните пет години:

  bTV: „Мираж ли е интеграцията на ромите” (12.12.2013); „За сблъсъците в Катуница и какво провокира драматичните събития” (26.09.2011); „Защо истината за погрома в Катуница отприщи вълна от недоволство срещу bTV”(27.09.2011);[2] „Използваха ли политиците инцидента в Катуница за етническо напрежение” (04.10.2011); „Опасен ли е за националната сигурност конфликтът в Гърмен” (25.05.2015); „Когато Гърмен удари ехти в София” (31.05.2015); „Трябва ли президентът да свика Консултативният съвет по национална сигурност заради напрежението в Орландовци и Гърмен” (17.06.2015).

  Нова ТВ: „Дирижира ли се конфликтът в Гърмен?” (25.05.2015); Защо са на свобода джебчийките от разследването на „Здравей, България?” (28.06.2015); „Започна събарянето на незаконните ромски постройки в Гърмен” (29.06.2015);[3] „Конфликт между българи и роми в квартал „Орландовци” (14.06.2015); „Възможно ли е нормално съжителство в „Орландовци?” (15.06.2015).

  БНТ: „Национална конференция за интеграция на ромите” (07.04.2014); „Ромската битова престъпност е най- висока в областите Видин и Сливен”[4](01.07.2015); „Ромчетата в Гърмен не ходят на училище” (13.06.2015); „Проверяват полицаи, охранявали протестите в „Орландовци” за расистки изказвания” (17.06.2015).

 

 

[1]McConahay, J. Reducing Racial Prejudice in Desegregated Schools. In W.D.Hawley Effective School Desegregation Beverly Hills, Sage, 1981, pp.35-53

[2]в репортажа се твърди, че пияни и дрогирани младежи палят ромски къщи – бел. авт.

[3]спряно от Европейския съд по правата на човека – бел. авт.

[4]излиза, че се води криминална статистика на етническа основа – бел. авт.  

       В-к „24 часа”: „Всеки 3-и циганин без здравна осигуровка и джипи”(11.12.2013); „Галъп: 60% от българите не вярват, че ромите ще се интегрират” (29.07.2015);„2 километра камъни ще пазят Западен парк от ромски набези” (16.03.2012)  „В Гърмен: Става страшно! Това е Катуница 2” (23.05.2015); Жители на Гърмен се заканват: Катуница ще им се види театър” (25.05.2015); „Проблемът с циганите в Орландовци е политически”(16.06.2015), с въведение „Ромите са най-прецакани. Мразят ги, защото са привилегировани от държавата, която ги държи бедни и необразовани”.  

Анализ на в-к Труд със заглавие „Последен шанс срещу войната българи – роми” от 28.05.2015 г.: „Село в Хасковско. Всички са роми. Нямат вода, нямат ток редовно. Имат кладенец и цялото село пълни вода оттам при нужда. Кметството мирише на тоалетна. От години на всички избори избират една и съща партия....Орландовци, София. Почти като в първобитнообщинния строй. Деца, кал, кучета и каруци в едно. Момиченце с хидроенцефалитна главичка с майка на 15. Повечето нямат документи за самоличност....Ихтиман. Училище. Гърми музика от уредба между две каруци. В едната страна се договарят гласове за една партия, отсреща – за друга.....Варна. Наводнение. Незаконни къщи, в които живеят роми. Смърт. Дарители отказват да дават дарения за хора, които са живели незаконно. Протести срещу ромите, ако ще им се помага.....Пазарджик. Двайсет и четири деца първокласници бяха отписани от родителите си от пазарджишкото училище “Христо Смирненски” на първия учебен ден, защото в последния момент майките и бащите разбрали, че ще бъдат в паралелка с 12 деца от ромски произход...”

Спортистите като медийни герои залязват със залеза на българския спорт. Сега дори  и за Григор Димитров е от „осанна” до „разпни го”. „Наша Маша” Шарапова е далеч по-интересна тема. Също подвизите извън спорта на футболните ни „герои” Николай Михайлов и Валери Божинов. Единствените истински спортни звезди са момичетата от ансамбъла по художествена гимнастика, които напук на грижите за българския спорт държат високо първото място.

Горните разсъждения по отношение на медийните ни герои не важат за две български радиа - БНР(в по-голяма степен)и Дарик (в по-малка), както и за седмичниците „Капитал” и „Култура”. Двете радиа и двата вестника дават поле за изява на инакомислещите, на изявени представители на изкуството и културата, на именити учени, на добри журналисти и политолози. Тяхна основна заслуга е живият диалог с аудиториите им, отсъствието на респект от Силните на деня и сравнително равно даваната възможност за излагане на конфликтни мнения.

Водещото чувство у жертвите на предразсъдъците е унижението и безсилието. Или както казва д-р Алвин Пусейн – американец от таитянски произход – че усеща „психическа кастрация”.[1]  Удобен изход от дисонанса и оправдаване на дискриминацията дава т.нар. самоосъществяващо се пророчество. Така например ромите живеят в гета и вършат престъпления (всъщност престъпления вършат и българи!). Следователно имаме пълното основание да ги дискриминираме! Едуард Джоунс и Ричард Нисбет намират, че при лично нещастие ние търсим причината извън нас, но когато виждаме нещастието на чужд човек сме склонни да смятаме, че той сам е допринесъл за това.[2]Джоунс и Нисбет  определят това като асиметрия „Актьор – Наблюдател” – участниците и наблюдателите  произвеждат асиметрични обяснения.

Дълбоко залегнала дори в наше време е представата за правото на мнозинството. Това право се схваща почти като сакрално и непогрешимо. Принадлежността към мнозинството от друга страна е удобно оправдание за вземане на определена позиция или решение. Няколко милиона меншевики (малцинство)в Русия са избити от болшевиките (мнозинство). Протестите на площад Таксим в Истанбул през 2013 г. бяха смазани под предтекст, че мнозинството стои зад правителството. За Мюни социалната система е развила нормативно задължение за отстъпление на малцинството пред мнозинството и за съпротива срещу опита за влияние от страна на малцинството върху мнозинството.[3]Така например често срещаното „мнозинство”50+1, господстващо над „малцинството”50-1.

 Стереотипите и героите в българското медийно пространство не са друго, освен отражение  на  родната  действителност.  Журналистиката  не  е  по-добра  или по-лоша от

 

[1]Poussaint, A. ANegroPsyсhiatristExplainstheNegroPsyche. InIn Confrontation,  NY, Random House, 1971, рр.183-184

[2]Jones, E. & Nisbett, R. The Actor and the Observer: Divergent Perceptionsof the Causes of Behavior. NY, General Learning Press, 1971, р.80

[3]Mugny, G. Pour une nouvelle approche de l’influence minoritaire: les determinants psychosociaux des strategies d’influence minoritaire. InBulletindePsychologie, 1976,  pp.573-579

която и да е друга сфера на обществения живот. Можем само да се надявяме, че бавно, но сигурно медийните „герои” ще бъдат заместени от креативни личности, които са двигателите на човешкия прогрес.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

(1)   Boorstin, D. The Image. NY, Atheneum, 1962.

(2)   Festinger, L. Informal Social Communication. In Psychological Review 1950.

(3)   Grossman, M. & Kumar, M. Portraying the President. Baltimore, Johns Hopkins Press, 1981.

(4)   Jones, E. & Nisbett, R. The Actor and the Observer: Divergent Perceptionsof the Causes of Behavior. NY, General Learning Press, 1971.

(5)   Lippman,W. Public Opinion. N.Y., 1922.

(6)   McConahay, J. Reducing Racial Prejudice in Desegregated Schools. In W.D.Hawley Effective School Desegregation Beverly Hills, Sage, 1981.

(7)   Mugny, G. Pour une nouvelle approche de l’influence minoritaire: les determinants psychosociaux des strategies d’influence minoritaire. In Bulletin de Psychologie, 1976.

(8)   Poussaint, A. A Negro Psyсhiatrist Explains the Negro Psyche.InIn Confrontation,  NY, Random House, 1971

(9)   Williams, F. The New Communications. Belmont, Wadsworth Publishing  Company, 1984.

(10) Братанов, Пл. Комуникация и управление. C.,2007 г.

(11) Вебер,Макс: Понятие за социалното действие. Харизмата.Oт изданието Социология на личността, 1990 г., съставители Николов и Деянова.

(12) Гидънс, А. Социология, Университетско издателство, 2004 г.

(13) Mосковичи, Серж, Домс, М. Иновация и влияние на малцинствата.Oт Социална психология под редакцията на Московичи, 2006 г.,

(14) Петров, М. Персоналният имидж. C.,2005 г

(15) Райков, Здр. Креативната комуникация. С., изд. Дармон, 2010

(16) Христов, Ч. Убеждаване и влияние. C., 2008 г.