Съдържание без съдържание в българското медийно пространство
Златина Иванова
Резюме: Вследствие пълното деформиране на голяма част от българското медийно пространство са заличени всички възможни еталони и образци, ценностните ориентири са отдавна размити и дори когато има положителна енергия за някакво градивно начинание, то веднага е атакувано и оклеветено. Всичко това дълбоко дезинтегрира и ожесточава обществото, насажда омраза, страх и агресия и априори задушава всеки съзидателен акт. С други думи нямаме особено основание да очакваме скоро появата на по-мащабен граждански проект, който да инициира значими обществени промени.
Ключови думи: медии, съдържание, политика, общество, ценности.
Има ли глад за съдържание в българското медийно пространство? Преди да отговорим на този въпрос е много важно да направим семантично разграничение между „съдържание” като обем, количество и „съдържание” като същност, смисъл. По отношение на количеството информационен поток в родното медийно пространство, смятам, че то може да бъде определено като задоволително. Радио, телевизия, преса и редица информационни сайтове всяка минута произвеждат „новина” – трудно някой може да оспори производителността на родните средства за масова комуникация.
Що се отнася до наличието на смисъл и адекватност във въпросния поток, мненията се разделят. Разделят се, защото редица хора биха защитили качеството на информационния продукт, а и медийната гилдия. За разлика от други. Които вероятно биха отправили остра критика за спорния подбор на теми, противоречивите анализи, тяхната (не)съдържателност и някои откровено пропагандните и(ли) платени публикации. Аз съм от вторите.
И тъй като съм на мнение, че съдържание липсва в по-голямата част от информационния поток, е редно да си зададем въпроса „защо”.
Преди това нека погледнем как българските медии интерпретират родната действителност и какъв е подборът им на теми.
Предпочитаният сценарен ред на новините започва и е наситен с катастрофи, убийства, насилие, кражби, злоупотреби, по правило се търси нещо проблемно. И до голяма степен, с основание, защото журналистиката би следвало да поставя неудобни въпроси и да разисква конфликтни ситуации. Въпросът е в дозирането. И не само.
Бежанската вълна например прие много и различни форми в информационните публикации и варираше от „Няма опасност от бежанска вълна” до „Мигрантски орди нахлуват в България”. Втората публикация е от противоречиво онлайн издание и всъщност описва следните събития, предадени доста по-умерено от кореспондент на БНР :
„В събота вечерта деца от селото са забелязали 6-7 души с торби с багаж, които се движели по международната железопътна линия. Децата споделили с родителите си, че непознатите говорели чужд език и им правели знаци да не вдигат шум. Възрастни от селото също видели групата, която се отдалечила бързо в тъмнината.”
При бърз преглед на редица дописки, както и на фактическите събития, установяваме, че мигрантските орди и бежанската заплаха за България най-често са именно групи до 30-40 души в окаяно състояние. Въпреки това бежанската истерия провокира, вкл. една от най-гледаните национални телевизии, подробно да представи и дори да героизира образа на Динко Вълев от Ямбол, така че да го направи известен като „ловеца на бежанци”, въпреки че дотогава той е просто дребен тарикат, със скромен потенциал, компенсиран обаче със сериозно самочувствие. Малко след това се появи и още един кандидат за национален герой – Петър Низамов – Перата от Бургас. Той, за разлика от Динко, явно се затрудняваше да лови бежанците с „голи ръце” и затова ги връзваше със свински опашки. След като всички медии излъчиха няколкократно подвизите на новите патриоти, първата реакция на премиера беше да похвали героите и да им благодари, че помагат на държавата. Малко по-късно, обаче се намесиха и световни медии като Индипендънт, Евронюз, Гардиън, Нюзуик и много други, от чиято позиция стана ясно, че от една страна действията на Динко и Перата МОЖЕ БИ не са съвсем законни, да не споменаваме хуманни и адекватни, а от друга страна реакциите на българската власт са откровено скандални и нелепи. Тогава се включи и вътрешният министър Румяна Бъчварова, която в опит да прикрие гафа, заяви, че органите на реда не трябва да допускат подобни граждански арести, а Борисов в крайна сметка до толкова промени първоначалната си позиция по темата, че дори прокуратурата се задейства. И ако до този момент само няколко медии подлагаха на критика действията на Динко и Перата, в следващия миг останалите, усетили вятъра на промяната, започнаха по малко да отстъпват от първоначалните си тези. Включително шефовете на Нова телевизия решиха да си нанесат тежка имиджова щета, като свалиха първо карикатурата на Чавдар Николов със свинските опашки, осмиваща премиера, а после и всичките му рисунки. Така съдържателното за пореден път отстъпи място на съдържанието в българското медийно пространство. В крайна сметка възхищението към новите герои беше заменено от възмущението от действията им, а Чавдар Николов беше поканен отново да работи в Нова. Всичко това обаче се случи, не поради съществуващите ценностни разбирания у нас, а поради цивилизационния натиск отвън и политическия тон отвътре.
Другото особено показателно медийно занимание у нас е отразяването дейността на правителството и неговите ръководители. Очертават се два основни аспекта в тази сфера. Първият е свързан с публикуване на „правилния” прочит на събитията и следване на зададения тон, а вторият – с позитивно-ведрото представяне на политическите фигури във властта.
Така например премиерът Борисов стана пословичен с шизофреничната скорост, с която променя мнението си по най-разнообразни обществено-политически въпроси. Но рядко някой си позволява да му напомни затова. Само някои от примерите са строежът на АЕЦ Белене, спасяването на Гърция от фалит, отношението му към бежанската вълна, въпросът за задължителното гласуване и много други. Обикновено интервютата с него представляват по своята същност монолози – той сам си задава въпроси и сам си отговаря. Критики в най-популярните и рейтингови медии по-скоро отсъстват, в най-добрия случай тонът е безпристрастен. Един от най-големите грехове на българските медии обаче е безкритичното толериране на авторитарния му стил на управление и откровеното сливане на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Никой няма нищо против и срещу маниерната демонстрация на това абсолютно овластяване: „наредил съм”, „казал съм”, „спрял съм”, „обещал съм”. Много малко медии се осмелиха и да попитат преди няколко месеца какво законово основание има министър-председателят да спира обществени поръчки за над 1 млрд., какви са и откъде идват съмненията за корупция, свързани с въпросните поръчки и чак сега ли осъзна, че за голяма част от гражданите неговото отражение съвпада с това на Пеевски.
Нелепите епизоди с „трите папи”, ПР-акцията с чистачките от летището, гоненето на зли духове от Министерския съвет и други забавни моменти от медийното битие на премиера може би е безсмислено да се коментират, тъй като попадат вече в комедийния жанр. Но услужливото поведение на редица български медии сякаш не е напълно достатъчно и затова преди известно време отново ни беше припомнен един похват, който няма нищо общо с журналистика и медии, но за сметка на това се подвизава именно там. Става въпрос за някои от следните дописки. „Всичките в 24 часа”, написани и подписани от един и същи човек:
„С №13 централният нападател Борисов пробива вратата и с двата крака” [1]
„Бойко Борисов подарил машина за турско кафе на шефа на руския туризъм” [2]
„Цветанов навъртя 10 обиколки на стадион „Берое“ по време на сутрешния си крос” [3]
„Умиротворителят”, по повод фигурата на Цветан Цветанов. [4]
Ето кратък цитат от първата ода:
„(...) Той (Борисов) е завършен централен нападател – и в живота, и във футбола. Вкарва и с десния, и с левия крак.(...) Тенисът е другата страст на премиера Борисов. Никой не си спомня да е участвал в турнир и да не е спечелил купата. (..) 145 кила вдига Борисов от лежанка.”
По подобен начин звучи и последната статия за Цветан Цветанов.
И тук вече не става просто въпрос за съдържание без съдържание. Тук става въпрос за утвърждаването на един сервилен маниер, далеч по-уместен за „Работническо дело”, отколкото за съвременен български ежедневник с претенции. Става въпрос за превръщането на медиите от платформа за обществена дискусия и неудобни факти, в платформа за добре платени ПР акции. При това на твърде спорни политически фигури, твърде много подозирани в задкулисни договорки и злоупотреба с власт. Така, след като „Труд” зададе твърд проправителствен курс с Калоян Стоев, в лицето на Петьо Блъсков, „24 часа” също не закъсня със своя Матросов. И това все още са позитивните факти за българското медийно битие.
От около година в родното медийно пространство се появи и утвърди терминът „кафяви медии”. Не жълти, а кафяви. Защото жълтите следят личния живот на популярните личности, а кафявите директно използват демонизиращи похвати, оронващи авторитета и човешкото достойнство на опонентите, с което преминават всякаква етична граница. Именно така се появи и терминът „медии-бухалки” – когато е нужно някой да бъде „опраскан”, се задействат именно те. И неприятната истина е, че тези трибуни на всичко недостойно и фалшиво намериха своята аудитория, а много утвърдени медии и публични фигури ги легитимираха. По всичко изглежда, че журналистическата етика отдавна е загубила битката и е отстъпила място на агресията, речта на омразата, клеветите и откровения цинизъм. И това не са дори лошите новини.
Двадесет години след яростния антагонизъм между комунизъм и антикомунизъм, днес българските медии са арена на идентичен сблъсък, целенасочено развиван и подхранван от същите тези медийни ерзаци – в публичното пространство вече е прокарана ясна разделителна линия, която много успешно дезинтегрира активната част от обществото. От едната страна са поддръжниците на Русия, противниците на Плевнелиев, Европа и НАТО, националистите, комунистите. От другата страна на фронта воюват антикомунистите, поддръжниците на евроатлантическите ценности и противниците на Путин. Тази разделителна линия до голяма степен беше очертана от все по-перфидните пропагандни техники на хибридната война между Русия и Запада. Конспиративните теории са в апогея си, омразната реч, дехуманизирането и клеветите са срещу всичко и всички. Продуктивните дискусии и аргументите отдавна са в сферата на научната фантастика. Отдавна няма значение дали е Плевнелиев, Путин или Поли Генова. Никой не е пощаден. И сега наистина лошите новини.
Вследствие пълното деформиране на голяма част от медийното пространство са заличени всички възможни еталони и образци, ценностните ориентири са отдавна размити и дори когато има положителна енергия за някакво градивно начинание, то веднага е атакувано и оклеветено. По същата логика всеки протест вече у нас задължително си има контрапротест. Всяка новопоявила се фигура, различна от статуквото, непременно е вредна, проводник на чужди интереси, родоотстъпник и враг. След като дори Църквата взема отношение по обществени въпроси, само когато трябва да се заклейми някого или нещо, е трудно да бъде намерена причина за оптимизъм. Всичко това дълбоко дезинтегрира и ожесточава обществото, насажда омраза, страх и агресия и априори задушава всеки съзидателен акт. С други думи нямаме особено основание да очакваме скоро появата на по-мащабен граждански проект, който да инициира важни обществени промени. Както нямаме и основание да очакваме, че в българското политическо пространство, което е потопено в медийния ефир, ще се появи и утвърди фигура или организация, която да не обслужва интересите на собствениците на кафявите медии, защото в противен случай ще бъде смазана по вече познатия начин. За сметка на това в едно разпокъсано и атомизирано общество, в което витае страх и пасивност, е много по-вероятно да бъде избран популистки, но харизматичен водач, който предлага лесни решения на трудни въпроси.
Въпросът с честата липа на съдържателност в съдържанието на българските медии е ясен. По-важният въпрос е обаче „има ли глад за нещо различно”? Кой определя необходимостта от качествено съдържание и висока журналистика, след като „Биг брадър”, „България търси талант” и прочие ентъртейнмънт са най-гледаемите телевизионни формати, а кафяви медии като “Блиц” и „Пик” са сред най-четените информационни сайтове. Електронните медии се надпреварват да правят теми като: в кой клас да се изучава История славянобългарска, били ли сме роби или не, трябва ли да се поднасят цветя на паметника на Тодор Живков. Телевизиите са далеч по-склонни да предоставят ефирно време за ожесточен сблъсък между политици или други публични личности, отколкото за сериозен, аргументиран дебат по значим обществен въпрос. Изборът на гости в сутрешните блокове и предаванията на живо, както и конфигурацията им на участие, се определя изцяло от пазарни съображения. Не винаги е задължително гостите да бъдат достатъчно компетентни по един въпрос, но е абсолютно задължително да бъдат атрактивни – често това включва употребата на по-остър тон, аргументи ad hominemи дори изразяване на по-крайни (политически) възгледи и спекулативни тези.Пийпълметрията обаче показва, че именно това се търси и гледа най-много и след като в една все пак търговски-ориентирана организация приходите се определят изцяло от висока гледаемост.., нещата са ясни.
От своя страна интернет пространство прелива от коментари в подкрепа на новите герои Динко и Перата, насърчава се формирането на паравоенни организации за защита на родината и прочие. Обществото рязко се възпламенява и започва да пее патриотични песни по села и градове, в мига, в който му посегнат на робството и Априлското въстание в учебниците, но иначе пребивава в състояние на дълбока летаргия докато грубо се погазват човешките права и закони на същата тази територия. В този смисъл какъв процент от българската аудитория действително изпитва глад за смисъл? А и след като пазарния принцип е определящ, можем ли да очакваме, че ще се появят и утвърдят медии, които действително произвеждат смислено съдържание? Най-вероятно, не. В крайна сметка колкото и медиите да са занижили стандарта, четенето и гледането на определено съдържание е единствено и само въпрос на личен избор. И ако по-голямата част от аудиторията правеше различен избор, сега нямаше да говорим за липса на съдържание в съдържанието.
Вчера беше открита карикатурна изложба под надслов 113 – това е мястото, на което България се намира в света по свобода на словото от 180 страни. И ако нещата до тук ви се струват малко пресилени, ще ви кажа, че преди 7 години сме били на 68-мо място.
Може би и затова се налага неудобни карикатуристи като Комарницки, Чавдар Николов и други да правят изложби. Вместо да се вихрят в пресата. Та предполагам, че гладните за съдържание ще я посетят. Останалите най-вероятно ще напишат коментар в мрежата какви продажници са карикатуристите.
Цитирани източници:
1. http://www.cross.bg/vulna-chast-evropa-1465621.html#.V2fI29J96Ul
3. https://www.24chasa.bg/Article/5392203
4. https://www.24chasa.bg/Article/5316322