Нов български университет

доц. д-р Росен К. Стоянов

 

 

Комуникацията е не само обмен на информация или убеждаване, но и даване на оценки, изразяване на отношение. Това е процес, свързан и с естественото демократично изказване на мнение и защита на позиции – дебатиране и политическо противопоставяне, с цел победа на алтернативата или статуквото.

Либералната демокрация предполага неотменимо право на интелектуална свобода, което от своя страна задължава наличието и дейната потреба на значимости като свобода на словото, свободно политическо дебатиране, формиране и съобразяване с общественото мнение, а оттам и създаване на условия за възпитаване на политическа култура, която от своя страна детерминира положително въпроса за свободата на медиите. А това в крайна сметка е еманация на доверието във всичките му форми и прояви. Независимо от тежненията в посока търсене и намиране на предпоставки за спекулиране и злоупотреба с властта на медиите.

 

На 17.05.1948 г., Томас Дюи и Харолд Стасен провеждат първия кандидатпрезидентски дебат по радиото. 26.09.1960 г. [1] Джон Кенеди и Ричард Никсън провеждат първия телевизионен финален кандидатпрезидентски дебат.[2]

 

 

 

 

През 1988 г. Комисията за президентски дебати (CPD) [3]се превърна в единствената организация, която организира президентските дебати. Останалите дебати по време на предварителните вътрешнопартийни кампании, се организират от информационни агенции и телевизии, като те не се наричат официални президентски дебати.

Таблица 1

Телевизионни кандидатпрезидентски дебати в САЩ

 

Речта се явява основен, централен елемент на личния имидж. Непосредственият контакт задължава всеки, заел се с политическа кариера да притежава цял арсенал от ораторски знания и умения. А това става възможно, ако се спазват определени принципи на реториката. Защото реториката не е само ораторско изкуство, гласови данни и правилен изказ, но и логика, гъвкавост на мисленето, бърза реакция, а също така и визия, жестове и т.н. Акценти, интонация, паузи, тембър и сила на гласа, темп на говорене и ред други елементи могат и допринасят за по-доброто или недотам правилно въздействие, но и често разбиране дори.

Таблица2

Телевизионни кандидатпрезидентски дебати, България

 

Следват само два примера от различно оценявани реторически подходи при провеждането на политически дебати:

·  Argumentum ad hominem– класическа логическа заблуда, софизъм. Лична нападка. Опит да се дискредитира личност, като например се създаде впечатлението, че защитаваните от него идеи са неверни и „лоши”, поради факта, че са характерни или принадлежат на недостойни групи хора;

·  Казионният език– тълкуване и най-вече умишлено интерпретиране на реалността, но не нейно отразяване. Езикът се потребява злонамерено и тенденциозно. Средство за провеждане и налагане на идеология. Език, при който се изключва всякаква инвенция. Хиперболизиране и евфемизми, уклончивост, понякога алогичност и в този смисъл тенденциозна неразбираемост. Еднообразност и монотонност. Казионният език е част от тоталитарния дискурс.

Разпространената от Гингрич [17] сред консервативните републиканци паметна записка, озаглавена „Езикът е ключов механизъм на властта”,представлява прекрасно „помагало” за всеки, целящ ефективност на въздействието си при комуникация с публики и особено при подготовка за предстоящи дебати (Аронсон и Пратканис, 2003) (Вж Таблица 3 иТаблица 4).

Таблица 3

 

Таблица4

По Language: A Key Mechanism of Control,

Newt Gingrich's 1996 GOPAC Memo [18]

 

Говоренето на политиците има за цел да бъде повярвано. А когато става въпрос за вярване винаги следва да разбираме онова представяне (и онзи негов конкретен начин) на действителността, и най-вече на бъдещето, което щеопределим като влияние и владеене. Това е нещо повече от дебат, защита на теза или представяне на идея – това говорене е процес. Това говорене не е диалогизиране – то задължава, убеждава и въздейства. Разбира се политическото говорене трябва да има ораторски характер. За едни това е непреодолимо препятствие, а за други дар от бога. В крайна сметка е нужно е да превъртим историята – чрез заместване на реални действия с думи, ползвани като стимул за действие, да преминем от остарялото вербализиране на политиката към модерното материализиране на говоренето.

„Политическото говорене, и това, което определя неговите специфики, ангажира неговия автор напълно, защото то представлява ангажимент за действие, което е истински политическо само, ако е ангажимент на политически отговорни лица…“ (Bourdieu, 1991:190).

 

Приложение 1

Основни стилистични эигури в политическото говорене и политическите дебати

 

Цитирана литература:

1.     Аронсон, Э., Пратканис Э.Р. (2003). Эпоха пропаганды: Механизмы убеждения, поседневное использование и злоупотребление, Перераб. изд. СПб., Прайм-Еврознак.

2.     Bourdieu, Pierre (1991). Language and Symbolic Power, Polity Press.