Нов български университет

Гл. ас. д-р Тодор Г. Панайотов

Нов български университет

e-mail: tpanayotov@nbu.bg

Bulgaria's Place in the Journalistic Work of the

American Januarius MacGahan

Todor Panayotov, PhD

Assistant Professor

New Bulgarian University

 

Abstract: 140 years ago, the world was watching the events in Bulgaria and the hunger for news on the Bulgarian Topic was acute. Hunting for the latest from the scene of the events, correspondents from the largest newspapers traveled to Bulgaria. Among them stands out the American journalist, MacGahan, to whom the Bulgarian people owe a debt of gratitude. His writings had a profound impact on the European society, and after reading his articles, some of the most influential statesmen and members of the European cultural elite were won over to the Bulgarian cause. The road to freedom for Bulgaria was open. 

Key Words: American journalist, the Bulgarian people, the Daily News, war correspondent, Januarius MacGahan, popular opinion, liberator of Bulgaria 

 

 

Резюме: Преди 140 години българите привличат вниманието на световната общественост и гладът за съдържание свързан с българската тема е огромен. Затова към българските земи се отправят кореспондентите на най-големите печатни издания, които предават от мястото на събитието. Сред тях се откроява американецът Макгахан и ние, българите, има защо да сме му благодарни. Написаното от Макгахан оказва огромно влияние върху общественото мнение в Европа. След като прочитат неговите материали най-големите държавници и културни дейци на Стария континент са спечелени за българската кауза и пътят към свободата на България е открит.

Ключови думи: американски журналист, българите, вестник “Дейли нюз”, военен кореспондент, Макгахан, обществено мнение, освободител на България.

Преди 140 години българите привличат вниманието на световната общественост и гладът за съдържание свързан с българската тема е огромен. Две съдбовни за нас събития като Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. поставят началото на траен интерес на световните медии към нашия народ. Затова към българските земи се отправят кореспондентите на най-големите печатни издания, които предават от мястото на събитието. Много малко от тях обаче стават истински приятели на България и защитници на българските национални интереси. Сред последните най-ярко се откроява името на американеца Макгахан и ние, българите, има защо да сме му благодарни.

 

Джанюариъс Алоуишиъс Макгахан е американския журналист от ирландски произход. Той е роден на 12 юни 1844 г. в стара ферма на 6 мили от Ню Лексингтън, Охайо. След смъртта на баща си е принуден от ранна възраст да работи като наемник в тютюневите плантации. В Америка той се труди още като бакалин, чиновник, учител и вестникарски дописник. [1]

През зимата на 1868 г. Макгахан заминава за Европа, където се установява в Брюксел. Учи усърдно френски, испански и руски език. След започването на Френско-Пруската война (1870-1871 г.) той е назначен като “специален кореспондент” на известния вестник “Ню Йорк Хералд”, на страниците на който описва и събитията по време на Парижката комуна от 1871 г. В следващите години е военен кореспондент на същия вестник за Руско-Туркестанската война и за Карлистката война в Испания и специален пратеник на вестника при експедиция в Арктика. През 1873 г. се жени за руската дворянка Варвара Елагюн (Барбара Макгахан), а през 1874 г. се ражда единственият им син Пол. [2]

Годината е 1876, когато Макгахан пристига в България като кореспондент на друг известен вестник – лондонския “Дейли нюз”. Той е включен  в международната анкетна комисия, която разследва турските зверства по време на Априлското въстание. Комисията е създадена вследствие недоволството от политиката на английското правителство, което подкрепя действията на османските власти и омаловажава жестокостите на турците. [3] Английският посланик в Цариград Елиът целенасочено представя османските издевателства като отмъщение срещу жестокости, които уж били извършени от българските въстаници спрямо мюсюлманите. [4] В комисията влизат двама дипломати, двама журналисти и един преводач. Това са управляващият руското консулство в Одрин княз Церетелев, генералният консул при американското посолство в Истанбул Скайлер, кореспондентите на английски и немски вестници Макгахан и Шнайдер и българина Димитров. [5]

Дейността на тези анкетьори е решаваща за българската кауза. В своя първи репортаж от Пловдив с дата 28 юли 1876 г.  Макгахан пише: “...Аз идвам с разследователска мисия и изготвянето на доклад. Смятам, че дойдох с чисто и безпристрастно състояние на разума. Бях решен да видя за себе си всичко, което е възможно; да правя разследвания, да преценявам и сравнявам показанията, внимателно да преценявам доказателствата и да търся пълната и неполирана истина, да не позволя да бъда повлиян от неподкрепени твърдения, идващи от която и да е страна. [...]

Едва що започнах разследването и изработеното мое поведение, което бях решил да следвам при всеки случай, рухна почти изцяло. Страхувам се, че не мога да бъда повече безпристрастен и сигурно – не мога да бъда повече хладнокръвен. Има известни неща, които не могат да бъдат обследвани в разсъдливо състояние на разума. Съществуват факти, които в момента на установяването карат кръвта да кипне гневно, а мускулите да се контрактират във внезапен гняв. Съществуват неща, които са повече от ужасни, за да позволят спокойна анкета; неща, чиято грозота окото не може да понесе и за които разумът отказва да мисли. [...] Зверствата, признати от всички източници, приятелски настроени към турците, а и от самите турци, са достатъчни и предостатъчни“. [6]

Следват материалите на  Макгахан от опожарените и разорени български села и градове. В тях се описват нечувани сцени на жестокост при потушаване на Априлското въстание. „Навсякъде – ужаси след ужаси” [7]– възкликва той. Макгахан обаче дава не само правдоподобна картина за турските зверства, но и оборва редица предразсъдъци на европейците спрямо българите. На 2 август 1876 г., в писмо трето посветено на Батак, той пише: „Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. [...] Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички – бедни и богати – се ползуват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите били диваци, са уведомени за тези факти? [...] Истината е, че българите наместо диваци, за каквито ги смятаме, са в действителност трудолюбиви, упорити в работата, честни, образовани и мирни хора.“ [8]

Написаното от американският журналист преобръща общественото мнение в Англия. Неговите материали във вестник “Дейли нюз” излизат в огромни тиражи. През лятото на 1876 г. дописките на Макгахан са събрани и издадени в Лондон, в отделна брошура, със заглавие „Турските зверства в България“. Изданието  има следното подзаглавие: „Писма на специалния кореспондент на в. “Дейли нюз”, Дж. А. Макгахан, с предисловие и предварителния доклад на мистър Скайлер“. Опозиционният лидер, бившият и бъдещ премиер Уилям Гладстон, подтикнат от прочетеното във вестника и брошурата написва две книги. Те са със заглавие „Българските ужаси и Източният въпрос“ и „Уроци по клане или поведението на турското правителство в и около България“ и излизат в стотици хиляди копия. В следващите месеци в защита на българите в Англия застават, както представители на елита, така и на широките маси. Устройват се многобройни митинги, гласуват се резолюции в полза на българите, изготвят се петиции до правителството, събират се помощи за пострадалото българско население. [9] Така в Англия се заражда движение срещу официалната английска политика, която остава в историята под името „българската агитация“ [10].

Написаното от Макгахан оказва огромно влияние върху общественото мнение и в други водещи държави в Европа. След като прочитат неговите материали най-големите държавници и културни дейци на Стария континент са спечелени за българската кауза. Самият Макгахан добре разбира ролята на своята журналистическа дейност за промяната на общественото мнение. В писмо до майка си той изтъква: „ Спокойно мога да кажа, че направих за смазването на Османската империя това, което никой не е направил освен самите турци. Редом с това аз имах няколко напрегнати битки с английското правителство и английското посолство в Цариград, от които всеки път излизах победоносно. Всички казват, че аз принудих английското правителство да промени своята политика по Източния въпрос.“ [11]

Така пътят към свободата на България е открит благодарение и на репортажите на Макгахан. От началото до края на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) той е специален военен кореспондент на “Дейли нюз” при Главния щаб на руската армия. Макар и тежко контузен, през зимата, преминава с войските Стара планина. Макгахан  е на предната бойна линия и описва възловите сражения при Стара Загора, Плевен, Шипка, Шейново. Той присъства на подписването на Санстефанския мирен договор. [12]

В своите материали за войната, Макгахан описва ролята на българите, героизма на нашите опълченци и руските войници и не крие радостта си от освобождението на България. Ето две характерни извадки [13]:

15 юли 1877 г.: „Познатите отношения между завоеватели и завоювани в тази война са съвсем други. За българите русите са приятели: приемат ги навсякъде с отворени обятия, дават им верни сведения, казват точно къде са турците, броя им, накъде отиват и откъде идват, предоставят им цяла разузнавателна мрежа, както и служба от предни постове.“

3 октомври 1877 г.: „ Въоръжен с пушки, които имат далекобойност с една трета по-малка от тази на турците, руският войник е принуден да понася огъня на противника дълго време, преди да може да му отговори. При заповедта да тръгне право срещу дъжд от куршуми без всяко закритие той нито за момент не се колебае по-дълго, отколкото е необходимо да се прекръсти, и тръгва весел и ентусиазирано убеден, че той служи на бога и отечеството си, като воюва с турците. Ранен, той продължава да върви, докато падне, и дори и тогава не губи смелост, докато е в съзнание.“

След края на войната Макгахан се разболява тежко и затова не успява да защити българските интереси на Берлинския конгрес, като пратеник на вестник “Дейли нюз”. Той умира в Истанбул на 9 юни 1878 г. от тифус – 3 дни преди да навърши 34 години. По-късно тленните му останки са пренесени в родния му град.

В Америка името на Макгахан е забравено твърде бързо след смъртта му. Защо е така обяснява неговият колега и приятел Франк Милет. Още през 1884 г. той пише: “Цялата му кариера беше подчинена на пълното самоотдаване и жертвоготовност за другите. За българите той даде живота си. Тази млада нация почита паметта му сред пантеона на най-славните си герои. Тя отдаде заслужена почит на името му.

Отдалеченото поле на изявите му и личната му скромност обясняват защо в Америка той е по-малко известен, отколкото заслужава.” [14]

За огромните му заслуги към българите името на Макгахан е увековечено завинаги във всички енциклопедии и учебници по история, издавани в България, както и в редица научни изследвания.

Днес Макгахан е почитан в България и забравен в Америка. Неговият биограф, известният американски медиен изследовател Дейл Уокър, директор на Тексас Уестърн Прес в Тексаския университет пише: „Докато Джанюариъс Макгахан е име, на практика изличено от историческите анали на собствената му страна, то в България, повече от век след смъртта му, то не само се помни, ами се тачи и уважава. В негова памет се изнасят служби в църквата край прохода Шипка в Централния Балкан, недалеч от мястото, където лично е яздил в челните редици на изтощената Гуркова армия. В София има улица “Макгахан”, в Пловдив – също; портретът и бюстът му могат да бъдат открити в музеите на такива отдалечени градчета като Пазарджик и Батак; животът му, описан почти като житие на светец, може да се прочете в книгата на П. М. Матеев “Велики благодетели на българския народ”. [15]

България отдава почит към живота и делото на Макгахан както на българска земя, така и в родината му. Наши дипломати и емигранти участват в тържествата в родния му град по случай кръгли годишнини от рождението и смъртта на журналиста. В Ню Лесингтън, Охайо има статуя на Макгахан в цял ръст с писалка в едната ръка и бележник в другата. Тя е дело на известния български скулптор Любомир Далчев и е открита през 1984 г. по случай 100 години от пренасянето костите на Макгахан в гробището “Мейпълууд”. В основата на паметника пише “Джанюариъс Макгахан 1844-1878 Поборник за свободата на България”. В гробището е поставен бюстът на военния кореспондент, който е точно копие на този от Батак и е подарен от нашата държава на родния му град. На самия гроб на журналиста има мраморен блок с надпис “Макгахан – освободител на България”.  

 

Текст под снимките:

Mak1: Макгахан през 1873 г.

Mak2: Макгахан по време на Априлското въстание 1876 г.

Mak3: Макгахан и Франк Милет като кореспонденти по време на Руско-турската война

Бележки: