СЪДЪРЖАНИЕ »
АВТОРИ »


Съставител и редактор
доц. д-р Ирена Бокова
ISBN 978-619-233-130-6
Годишник на департамент "Антропология", том 4, 2010

Културното наследство като културна имунизация (маскарадните игри в съвременността)
Георг Краев (НБУ)

 

Която и да е социално-антропологична общност имунизира културата си или ценностната си система против някакъв тип заплаха. Най-често срещу чуждостта. Може да се каже, че културната имунизация в своя инвариант е "прозопон", прикриващ космоса, социокултурните подредби на дадена локална общност. В този смисъл културната имунизация е метафора на хаоса, "маската" на хаоса, зад която се крие, се предпазва космоса.

Може да се каже още, че класическият фолклор е "опаковал", е имунизирал културата си и по хоризонтала и по вертикала на своята картина на света. Хронотопът на класическата фолклорност е нейната имунизация срещу хаоса. Класическият фолклор или по-право "устността", "умотворяемостта" се имунизира чрез институцията на "фолклорното табу", което е тъждество на фолклорния хронотоп. А той организира фолклорното лицедейство в структурата - кой, кога-къде, как и защо - за "добро"/ "плодородие"/ космос" или за "зло"/ "грях"/ "хаос". В този смисъл всяко "нарушение" на един от компонентите на хронотопа, на фолклорното табу води до "смърт", сиреч до "преход" от космос към хаос, но и обратното, защото класическата фолклрорност е от цикличен тип. Класическият фолклорен хронтоп, подобно на всичко във фолклорната култура, е биосоциален и се възпроизвежда чрез метафоричността на маскарадността, по-точно чрез отношението "маска & було". При "падането" на маската на ергените или "вдигането" на булото на момата при условията и със средствата на класическата фолклорност настъпва, най-често, социална смърт и се преминава в нов социален статус.

При прехода от парадигмата на "устността" към "книжовността" "табу" - тата, хронотопът на фолклорността се разпада и, така да се каже, класическият фолклор е "заразен" от "книжовността", всъщност процесът е взаимен, и се създава нов тип ценностна система, която, най-общо казано, не познава класическия контрол на "фолклорното табу". За "книжовността" фолклорният хронотоп е "суеверие", "магия", "бабини деветини", но не и културна имунизация на етноса. При “окнижневяването" на класическия фолклор, при превръщането му в "Сборник за народните умотворения", т.е. при превръщането му в "не-фолклор", в постфолклор и именно като такъв - като постфолклор се използва от нацията за културна имунизация на ... нацията.

Постфолклорът става синдромът за идентичност на националното, историческото книжовно самосъзнание на нацията... Този процес е изключително интересен, защото той ни показва как фолклорният българин от незнаещ, че е фолклорен става знаещ своята фолклорност. Или с други думи фолклорният българин започва да чете умотворенията си и ги превръща ... в етнически стереотип. Злите езици разправят, че на някакъв си бал в двореца, бившият конак, по времето на княз Батенберг, след като тогавашните ни придворни танцували полки и мазурки - книжовност откъдето и да го погледнеш - завършили бала с буйна ръченица - явен етностереотип, чиито корени са в митологията на "сладката ракия", сиреч в "маската & булото". Между другото този диалог между книжовността и устността ражда - един път фолклорното християнство, а втори път - "криворазбраната цивилизация", където "европейското" става културна имунизация, ражда се чудото на "алафрангата"... срещу "ориенталското". И още - може да се каже, че за българите, май и до днес, културната имунизация от типа на алафрангата е ... внос, както и ориенталското - второто от Османската империя, а първото от Запада. Парадокс е, а може и да не е, че медиаторът между алафранговата културна имунизация и ориенталското е етническият ни стереотип, т.е. той се превръща в табу или по-право в обикновена забрана. Така да се каже българите си "забраняват" да бъдат българи, което не е повод да не се озонират от европейската книжовност, била тя "лява" или "дясна"...

В класическата фолклорност, знайно е, ергенските маскаради и моминските предрешавания са тип обучаващ цикъл. Културната имунизация се изразява в забраната-табу в този тип обучение да не се позволява на асиметричните индивиди - "куцо, кьораво и сакато" - да участват в прехода, подготвящ сексуално съзряващите за семейния живот. При условията и със средствата на фолклорното аграрно християнство всяка асиметричност е потенциална възможност за "грях", а оттам и прогностиката за "не-плодородие", застрашаващо космоса на "симетрични-те". Парадоксът на този тип социокултурен преход от статус ерген или мома към статус годен да се омъжи или ожени е, че обредното лицедейство на маскарадността е асиметрично, е празнично в буквалния смисъл на понятието "празДник", "празно време". Амбивалентността на дихотомията "празник : делник" е контекстът, в който делничното "годен : не-годен" за семейния живот се осъществява през "празното време" на обредната маскарадна игра, която спрямо "делника" е неговата културна имунизация, както "делникът" е културната имунизация на "празника". Може да се каже, че ергенските маскаради и моминските предрешавания са табу-то, типът фолклорна имунизация, предпазваща симетричното, космоса от хаоса, от асиметричното, но и обратното, което иде да подскаже, че табу-то за това или онова е ... медиаторът, осъществяващ, в крайна сметка, процесите на амбивалентността в класическата фолклорност.

Образите-медиатори-табу или вещите-табу, които са и "естетическо" тъждество на участващите в обредното лицедейство, са маската с обредната носия на маскираните ергени и булото при предрешените моми. Образите-медиатори-табу са хронотопни. Свалянето на маската на маскирания или вдигането на булото на предрешената мома не от този, от когото трябва води до "смърт", до хаос, до не-плодородие. Тези вещи-табу организират подредбата на социокултурността и по хоризонтала /обучаващия цикъл/ и по вертикала /социалната реализация на ергена като мъж и на момата като жена/ на фолклорния модел на света.

Днес този тип игри - ергенските маскаради и моминските предрешавания, и най-вече атрибутът им - маската или булото, нямат характеристиката на културна имунизация, на табу в контекста на днешната социокултурност на българите. Защото днешните игри вече не познават обредното лицедейство като процес, осъществяващ връзката между обучението на ергена или момата и социалната им реализация като мъж, годен за женитба и мома, годна за омъжване. Маскарадните игри, моминските предрешавания са превърнати в детски игри, днес се изпълняват, а не се лицедействат. Изпълняват се не в "празно време",а в "свободно време". Може да се каже, че днешните маскарадни игри са "асиметрични" спрямо класическата си "автентичност" - те не познават фолклорния хронотоп. Нещо повече, може да се каже, че днешното изпълнение на маскарадността у нас е по законите на попкултурата, по законите на комикса, където маскираните са "добрите", "гонещи злите духове". Днес маскарадните игри не носят знанието и опита за "асиметрично", напротив, включени са, ако може така да се каже, в системата на "симетричните" и то от равнище локос в равнище "общобългарско" като са унифицирани чрез наименованието "кукери", а, за да се експресира играта им като "художествена" им е лепнато действието "прогонване на злите сили". Нещо повече - и "буржоазната" (до 09.09. 1944) и "художествено-творческата" (1944 - 1989) интелигенция, т.е. "книжовността", се умиляват от здравия "езически" корен на "кукерите и сурвакарите".

Всъщност маскарадните игри в България, а май и в бившия соцлагер, губят смислеността си като културна имунизация на етноса при условията и със средствата на социалистическата култура, когато маскарадните игри биват "изгонени" от обичая на дадена локална социокултурна общност и биват "прехвърлени" в "традиционната народна култура" на националната художествена самодейност, чиито лайтмотив е "народът - борец за правдини".

Всъщност съвсем не е случаен интересът на соцкултурата към народните умотворения. Соцкултурните инженери, водени от мисълта на Вл. Ленин за двете култури - народната и не-народната (буржоазната) вдигат в ранг на "високото" изкуство не просто народните умотворения, а нещото, наричано "българско народно художествено творчество", което се и превръща в културна имунизация на соцкултурата. Нейни проявления са ансамблите за народни песни и танци, преразказаните народни приказки, обработките на народни песни и т.н., и т.н. , разнасящи славата на българското по света. Разнасящи ама под знака на класово-партийния подход в културата. Откъдето и да го погледнеш доста сполучлив PR на инженерите на соцкултурата, използван и до днес в политическите надпревари. Класово-партийният подход на соцкултурата "редактира", "обработва" и обичая за маскарадност на българите и обработката, т.е. "ментето" и днес "гони злите духове". В наши дни маскарадните игри по нашенските земи преминават от "художествената самодейност" в сферата на попкултурата, в сферата на маскарадните умения като превърната форма на труд. Тези скокове от "социализма" в "капитализма" водят до постмодерността на "чалгакултурата". Сложен и нееднозначен процес. Но, може да се каже, че нашенската маскарадност при това преминаване от един тип организация към друг, от една парадигма към друга отново се превръща в културна имунизация, в прозопон за идентичност на "нашата" древност в контекста на влизането ни в "семейството на европейските народи" ...

Всъщност в това е и смислеността на международните фестивали - етносите да демонстрират образи на културна идентичност, която всъщност си е, може да се каже, културна имунизация, но без социокултурен ефект ... ще рече без "табу".

А това е проблем, нали?


2010 © Нов български университет. Информацията е защитена от Закона за авторското право и сродните му права. Разпространяването й под каквато и да е форма, с каквато и да е цел и в каквато и да е медия, носител или компютърна среда може да стане само със съгласието на Нов български университет.