Поглед към някои употреби на простото деепричастие (gerundio semplicе) в италиански език в съпоставителен план с български език.
Десислава Давидова
За италианистите и за тези, които се интересуват от езика на Данте, е известно, че простата форма на деепричастието в италиански език (gerundio semplice) се употребява много по-често от сложната (gerundio composto). Сложната форма е характерна за приповдигнатия, бюрократичния и литературен стил. Тя придава на изречението тежест и поради това бива избягвана, като обикновено може да се замести от сложен инфинитив или от минали причастия. За разлика от италианското деепричастие, което съществува в староиталиански език още в латински език
Формите на деепричастието притежават същите падежи като тези на номиналната флексия и функционират като флексия на инфинитива
R.Simone, 1993:44
Българското деепричастие е относително нова категория в съвременния български книжовен език и е
установено в глаголната му система към края на 19 в. с активната подкрепа на Ив.Вазов, П.П.Славейков, П.К.Яворов, П.Ю.Тодоров
Първев, 1983:382
Като нелична глаголна форма, деепричастието се употребява в подчинени изречения и се намира в пряка връзка с глагола от главното изречение. Grande grammatica italiana di consultazione, vol. II, 1991, прави разграничение между предикативно деепричастие, което е свързано със семантични значения, подбрани от глагола, а именно: инструмент, начин, време – тук става въпрос за връзка между две действия – това от главното изречение и това от подчиненото, изразено чрез деепричастие; и фразово деепричастие, където гореспоменатата връзка е вече между две събития. Тя превежда същите значения, които свързват подчинените изречения от свършен вид към главните изречения и са: за причина, за условие, за отстъпка.
В български език деепричастието има функция на обстоятелствено пояснение, тъй като е “хибридна форма, която притежава черти от глагола и от наречието” (Първев 1983:382). Употребява се следователно като обстоятелствено пояснение за начин и за време. От този факт става ясно, че българското деепричастие има по-ограничен спектър на употреба от италианското.
Обект на настоящата статия са темпоралните и модалните значения (често употребявани), тези за причина и за условие (с по-ниска честота на употреба) на италианското просто деепричастие и съответно българската им интерпретация в някои творби на съвременни италиански автори. Този интерес е продиктуван от вече споменатия различен статут на простото деепричастие в двата езика. За целта бе събран материал от автори на италиански произведения и от превода им на български език, от който могат да се направят интересни заключения.
Материалът за анализ е ексцерпиран от четири съвременни италиански романа на автори, живели през 20 в:
1. Пирандело - Luigi Pirandello, Il fu Mattia Pascal, Mondadori, 1988, Луиджи Пирандело, “Покойният Матиа Паскал”, в превод на Светозар Златаров, Народна култура, 1981.
2. Звево - Italo Svevo, Senilità, Rizzoli, 1994, Итало Звево, “Застаряване”, в превод на Хубан Стойнов и Андрей Петканов, Народна култура, 1987
3. Басани - Giorgio Bassani, Il giardino dei Finzi-Contini, Mondadori – Agostini, 1986, Джорджо Басани, “Градината на Финци-Контини”, в превод на Румяна Първанова, Народна култура, 1983.
4. Будзати - Dino Buzzati, Il deserto dei Tartari, Mondadori, 1979, Дино Будзати, “Татарската пустиня”, в превод на Хубан Стойнов, Народна култура, 1981.
I. Темпорална употреба на gerundio semplice, изразяваща едновременно действие спрямо това в главното изречение.
Тази употреба се среща в подчинени имплицитни изречения за време и е характерна за двата езика:
От приложените примери забелязваме любопитно явление: срещу седемте форми на италианско просто деепричастие, в българския превод се среща само едно деепричастие. В примери (1) и (2) се наблюдава описателен израз:
(1). Forse a qualche albero cadranno le foglie, vedendola. (Pirandello)
Може листата на някое дърво да опадат, като я види.
(2). …ma, facendole, egli stesso si sentiva rinnovellare e ringiovanire (Svevo).
...но докато ги изричаше, усещаше ги обновени и подмладени.
В останалите случаи преводачите са прибягнали до различни варианти:
В (3) двете деепричастия в италианския оригинал, както е нормално, се намират в подчинено на главното изречение, но в българския превод първото деепричастие е превърнато в главно сказуемо, на което е подчинено второто деепричастие, впрочем единственото такова в българския превод на примерите:
(3). Ma no! Perché? – fece lei, notando evidentemente il mio curioso imbarazzo e ridendo questa volta come una vera bambina. (Pirandello).
Моля Ви се! Защо! – рече тя и забеляза моето странно объркване, смеейки се този път като същинско момиченце.
В (4) италианското деепричастие се реализира в българско деятелно минало свършено причастие:
(4). Geloso di questa gente! – disse poi rifacendosi seria. (Svevo).
Ревнуваш ме от тези хора! – каза след малко, станала отново сериозна.
В (5) е предпочетена лична глаголна форма, по-сполучлива пред варианта с деепричастие, от който би се получило синтактично тромаво изречение:
*На другия ден, както и през следващите, упорствах с обажданията по телефона, успявайки да говоря с нея съвсем рядко
(5). Il giorno dopo e i successivi insistetti nelle telefonate, non riuscendo tuttavia a parlarle che assai di rado.(Bassani).
На другия ден, както и през следващите, упорствах с обажданията по телефона, но съвсем рядко успявах да говоря с нея.
В (6) на италианското деепричастие съответства българско подчинено изречение за изключване. (Според Граматиката на съвременния български книжовен език, този тип подчинено изречение е дефинирано като подчинено обстоятелствено изречение за начин и сравнение). Все пак в превода виждаме българско деепричастие, което предава италианското обстоятелствено пояснение за начин (complemento di modo) con un sorriso insinuante:
(6). “A meno che”… fece il Matti con un sorriso insinuante, fermando la frase in sospeso. (Buzzati).
Освен ако – подметна Мати, усмихвайки се, без да довърши думите си.
II. Модална употреба (за инструмент и начин):
Разликата между “инструмент” и “начин” не винаги е ясна и се крепи на прагматичин познания....При значението “за инструмент” се наблюдава причинно-следствена връзка между глагола в деепричастна форма и главния глагол, значението “за начин” е по-второстепенно.”
Grande grammatica italiana di consultazione, 1991:576, vol.II
Деепричастието с такава употреба е основа на имплицитните подчинени модални изречения: И при нея забелязваме, че на български са предложени синтактично разнообразни решения, при които деепричастието не е чест гост: в (1) значението на деепричастието е “за инструмент”, на български е използван описателен израз:
(1). Vogliono che se la fosse procacciata giocando a carte…(Pirandello).
Разправят, че той го добил, като играл на карти...
В (2) са налице деепричастия в оригинала и в превода, само че докато в оригинала деепричастието е “за начин” и пояснява откъм начин действието на глагола narrare, в превода словоредът е разменен и от това следва и промяна в значението на деепричастието. Тя ни позволява да обърнем българското изречение така: Това ни разказа със сълзи на очи, като хълцаше пред прогизналия... – тук значението на деепричастието е за време, а не за начин:
(2). Con le lacrime agli occhi e singhiozzando cel narrava…(Pirandello)
Това ни разказа със сълзи на очи, хълцайки пред прогизналия и разложен труп.....
В (3) срещу италианското деепричастие срещаме обстоятелствено пояснение за начин:
(3). ...ma poi esclamò ridendo. (Svevo).
Но след малко възкликна със смях.
В (4) в превода деепричастието е заменено от лична глаголна форма, която обединява в едно италианския глагол на подчиненото и главното изречение:
(4). Ma, dall’altra parte del corridoio, correndo, venne Angiolina. (Svevo).
От другия край на коридора дотича Анджолина.
В (5) също имаме описателен израз, предпочетен пред варианта оставайки неподвижен:
(5). Una piccola stella verde (egli vedeva rimanendo immobile). (Buzzati).
Малка зелена звезда (той я виждаше, както лежеше неподвижно).
В (6) отново лична глаголна форма, която е глагол на друго главно изречение, свързано с първото чрез съчинителна връзка (la coordinazione):
(6). Drogo la volle seguire ancora un po’ spostando in avanti la testa. (Buzzati).
Дрого искаше да я проследи още малко и надигна напред глава.
В (7) двете деепричастия съжителстват напълно синхронно и в двата текста:
(7). “Io, fuori?!”, esclamava lei, sgranando gli occhi. (Bassani).
-Аз навън?! – възкликваше тя, кокорейки очи.
И накрая в (8) преводачът е избрал варианта наречие за начин пред деепричастието оживявайки се:
(8). “In via dell’Oca?”, domandò Alberto di colpo animandosi… (Bassani).
-На улица Дел’Oка ли? – попита веднага Алберто оживено...
III. Значение за причина:
Простото деепричастие в това си значение се среща в подчинени имплицитни изречения за причина (subordinate causali). На български обикновено те се превеждат чрез подчинителнитете съюзи тъй като и понеже.
Нека видим каква е картината при българския превод:
В (1) на български срещаме подчинителния съюз за начин и за сравнение като, който в никакъв случай не превръща изречението в подчинено модално /или за начин/ (принципно въведено от такъв съюз). Тук не говорим за начин на протичане на действието (как?), а за причината за случващото се в главното изречение:
(1). Non potendo starmi accanto, forse in questo momento ella domandava a se stessa…(Pirandello).
Като не можеше да е близо до мен, вероятно в този миг тя се пита…
В (2) е използвано наречието за време вече, което оправдава присъствието на степенуваното наречие за начин добре. В оригинала тези две форми липсват, но в превода те са успешно съчетани и показват замисъла на преводача: разказващият си е изграждал представа за характера на героя в продължение на известно време и вече го е опознал, по-добре от преди:
(2). Conoscendolo bene avevo purtroppo ragione di temere che egli… (Pirandello).
Вече го познавах по-добре и имах твърде сериозни основания да се опасявам, че...
В (3) виждаме подчинителният съюз за цел за да, предпочетен пред понеже или тъй като и още по-малко пред варианта с деепричастие не успявайки да прикрие:
(3)…ed Emilio, non sapendo dove celare la sua passione, derideva Angiolina. (Svevo).
...и Емилио, за да прикрие своето увлечение, се подиграваше с Анджолина.
В (4) сме свидетели на малко тежко от синтактична гледна точка италианско изречение. На български преводът с деепричастие или със подчинителни съюзи не е препоръчителен, защото това би обременило изказа. Преводачът дори е разделил сложното италианско изречение на две: подчиненото, което съдържа две деепричастия, на български е превърнато в сложно съчинително изречение, съставено от две прости независими; главното пък е отделено и съществува самостоятелно:
(4). Еssendo il giardino grande…e i viali, tra maggiori e minori, sviluppando nel loro insieme una dozzina di chilometri, la bicicletta era a dir poco indispensabile. (Bassani).
Градината била голяма..., а алеите, централните и страничните, общо били повече от шест километра. Освен това без велосипед не било въобще възможно да се отиде...
В (5) е предпочетено миналото страдателно причастие убеден, което в оригинала изпълнява ролята на пряко допълнение (la convinzione) на деепричастието avendo; колкото до второто (единствено в превода) деепричастие - то намира отражение в себеподобната си българска форма. Постигната е умереност и лекота на изречението, която би била застрашена от две нелични глаголни форми: * Бидейки дълбоко убеден в своята гениалност и чувствувайки се обект на възхищение и обич...
(5). Così, avendo profondissima la convinzione della propria genialità, e sentendosi ammirato e amato, egli conservava con tutta naturalezza il suo contegno di persona superiore. (Svevo).
И тъй, дълбоко убеден в своята гениалност и чувствувайки се обект на възхищение и обич, той съвсем непринудено се държеше като човек, превъзхождащ другите.
В (6) и (7) подчинените изречения с деепричастия са преведени “по правилата” на граматиките и са споменати само като пример за класически превод на тази конструкция (имплицитно подчинено изречение за причина):
(6). Essendo la strada ripida e caldo il sole, i due cavalli procedevano adagio. (Buzzati).
Тъй като пътят беше стръмен и слънцето припичаше, двата коня вървяха бавно.
(7). Alzandosi sempre più la strada, gli alberi erano finiti… (Buzzati).
Тъй като пътят се изкачваше все по-високо, дърветата бяха изчезнали...
Девет са деепричастните форми в приведените примери. В българския им превод откриваме само една такава форма. Разбира се, всеки език притежава необятни лексикални ресурси и поради това не можем да очакваме преводачите да се ограничат с малкото налични варианти на подчинителни съюзи, които граматиките предлагат. От друга страна, словоредът на български е различен от италианския и това обяснява защо традиционното решение тъй като не е много застъпено в изложените откъси.
IV. Значение за условие:
Простото деепричастие с такова значение съществува в имплицитните условни изречения. В пример (1) простото деепричастие е употребено вместо congiuntivo trapassato (минало предварително време на конюнктива), което представлява част от характерния за италианския език синтактичен блок, наречен нереален условен период (periodo ipotetico)и където изразява неосъществено в миналото условие, което не е осъществимо и в бъдещето. Тази форма, която говоримият италиански език избягва, в конкретното изречение е заместена от простото деепричастие. Забелязваме, че типичните за италианския синтаксис сложни изречения с повече от едно подчинени изречения, преведени на български, са разделени на две: в оригинала има главно изречение, от което зависят подчиненото изречение с простото деепричастие и главното, заедно образуващи вече споменатия условен период. В превода италианското главно изречение е самостоятелно, освен това и в двата текста са налице деепричастни форми (отново това е единственото българско деепричастие от приведените примери):
(1). Io intanto avevo avuto il tempo di riflettere che, comprando quel cane, mi sarei fatto, sì, un amico fedele e discreto. (Pirandello).
Междувременно бях поразмислил. Купувайки това куче, наистина щях да имам един верен и дискретен приятел.
В (2) интересуващата ни форма е преведена чрез подчинителния съюз за начин като, който обаче не я превръща във форма с такова значение, защото тук то е условно по смисъл: като (ако) се размисли човек...
(2). …”Potevi venirmi a salutarmi lo stesso, trovo”. “Certo, sì, ragionando…”(Bassani).
-Можеше въпреки това да дойдеш да ме поздравиш, не е ли така? –Като се размисли човек, така е.
В (3) българският превод предлага адвербиален израз, което е семантично сродно с италианската нелична форма. Освен това, volendo спестява употребата на congiuntivo imperefetto в италианското изречение, като го прави по-гладко; от друга страна, безличната форма chi (човек) в конкретния случай успешно се съчетава с употребата на деепричастието, което, както знаем, е неопределена (“безлична”, която не изразява нито лице, нито число) форма:
(3). E scuoteva il capo, con l’aria di chi, volendo, potrebbe anche capire…(Bassani).
И клатеше глава, като да покаже, че при добро желание човек можело да разбере...
В (4) преводачът е заложил на варианта подбудително изречение (proposizione volitiva), изолирайки в него италианското деепричастие, вместо условното изречение ако се поразмисля:
(4). Мa, pensandoci bene, potevo io…aspirare a qualche altra compagnia men lontana dalla vita? (Pirandello).
Но поразмислете: можех ли аз...да се надявам на друго, по-малко отдалечено от живота приятелство?
В (5) италианското деепричастие (предпочетено от Пирандело пред експлицитната форма se le avessi cagionato), което образува подчиненото условно изречение (протазис), е преведено на български също с условно изречение, а не с възможния му еквивалент - деепричастието причинявайки й:
(5). Cagionando subito quell’unico, forte dolore, gliene avrei risparmiato altri…(Pirandello).
Ако й бях причинил отведнъж тази единствена силна болка, щях да й спестя други страдания...
Случай (6) е сходен с предишния, но условието е по-скоро въображаемо, говори се за още неосъществено, евентуално действие с обаче невъзможно следствие (героят, на когото се говори, не се е оженил, но няма и да се ожени за момичето, по обективни причини, които контекстът ясно показва):
(6). Sposando una ragazza di quel genere là, sono convinto che presto o tardi ti saresti trovato male…(Bassani).
Ако се ожениш за момиче като нея, убеден съм, че рано или късно ще се почувствуваш неприятно.
V. Значение за отстъпка:
Един от начините, по който се построяват имплицитните изречения за отстъпка, е с участие на съюза pur и простото деепричастие. В примери (1) и (2) имплицитната форма е преведена по традиционния начин с макар (че):
(1)…ella se ne dimostrò riconoscentissima pur affettando sempre una grande vergogna. (Svevo).
...тя се показа безкрайно благодарна, макар винаги да се праваше на много засрамена.
(2). Molti dicevano ch’era proprio una strada, pur non riuscendo a spiegarne lo scopo. (Buzzati).
Мнозина казваха, че е именно път, макар и да не можеха да обяснят предназначението му.
В (3) се наблюдава синтактично опростяване при превода: италианската имплицитна конструкция с деепричастието е сведена на български само до една лична глаголна форма, смислово аналогична на непрякото допълнение на простото деепричастие (all’indagine). Освен това подчинителната връзка в оригинала е предадена на български чрез съпоставителния съюз но, характерен за съчинителна връзка (la coordinazione):
(3). E se tutto questo buio, quest’enorme mistero, nel quale indarno i folosofi dapprima specularono, e che ora, pur rinunziando all’indagine di esso, la scienza non esclude…(Pirandello).
...дали всичкият този мрак, тази огромна загадка, над която напразно философите разсъждаваха някога и която сега вече науката не изследва, но и не изключва съвсем...
Пример (4), подобно на (1) и (2), не предлага материал за по-специален анализ, споменат е само заради различния (всъщност синонимен) подчинителен съюз, чрез който е преведен:
(4). Pur rispettando le opinioni del Giampi,…trovava la vita già abbastanza confusa e noiosa…(Bassani).
При все че уважавал схващанията на Джампи, намирал, че животът е достатъчно объркан и скучен...
След направения анализ на подбрания материал произтичат следните изводи:
В темпоралната и модалната употреба на gerundio semplice функционалните му еквиваленти в българския превод варират от подчинени обстоятелствени изречения (със подчинителния съюз за време докато и като в смисъл на когато за първата употреба, и подчинителния съюз за начин като - предимно във втората употреба), лични глаголи като независими сказуеми, деятелно минало свършено причастие, обстоятелствено пояснение за начин.В употребата на gerundio semplice за причина картината е подобна, забелязва се тенденция на преводачите да избягват или да употребяват пестеливо традиционните съюзи тъй, като и понеже. Употребата на простото деепричастие за условие като че ли предполага макар и много леко предпочитание за буквален превод чрез съответните подчинителни съюзи, въпреки наличието отново на разнообразни функционални съответствия: адвербиални изрази, подбудителни изречения. Последната разгледана тук употреба - за отстъпка – ограничава свободата на разнообразни функционални решения и преводачите са се придържали към класическото предаване на италианското подчинено имплицитно изречение с помощта на съответните подчинителни съюзи.
Общият поглед върху ексцерпирания материал показва неоспоримия факт: значително рядко се прибягва до преводното решение българско деепричастие.
В подкрепа на това твърдение ето и един последен пример:
Conversando, discutendo, spesso litigando (odiandoci e insieme amandoci, insomma, fin dal primo momento), fu così che potemmo conoscerci a fondo, e passare molto presto al tu. (Bassani).
Разговаряхме, спорехме, често се карахме – мразехме се и същевременно се обичахме още от първия момент, което ни позволи напълно да се опознаем и много бързо да си заговорим на “ти”.
Цели пет деепричастия в подчиненото италианско изречение срещу нито едно на български! Много рядко бихме срещнали такъв брой деепричастия в едно българско изречение!
От всички изложени дотук случаи (33 на брой италиански прости деепричастия), в българския превод има само пет такива. Тази явна диспропорция между двете форми в двата езика доказва слабата употреба и популярност на деепричастието в българския език, за разлика от тази, далеч по-широка, на gerundio semplice в италиански. Причината за това е и вече споменатите различни векове живот на двете форми (италианското деепричастие е продължение на латинската форма gerundium, докато българското се ражда eдва в края на 19в.).
Предвид споменатите вече функционални еквиваленти на gerundio semplice в превода му на български език, може да се твърди, че разнообразните решения на преводачите са в полза на идеята за точно предаване на съдържанието и формата на оригинала, още повече - постигнато е и единството между двете, за което говори Анна Лилова (1981:51) в своя труд, посветен на Теорията на превода.


Библиография
Стоянов 1964: Ст.Стоянов. Граматика на българския книжовен език, София, Наука и изкуство.
Първев 1983: Хр.Първев. Граматика на съвременния български книжовен език, том 2. Морфология. София, БАН, 363.
Раданова 2000: Н.Раданова. Практическа италианска граматика, София, Везни-4
Италиано-български речник, 1995, София, Публитранс.
Българо-италиански речник, 1992, София, Наука и изкуство.
Лилова 1981: А. Лилова. Увод в общата теория на превода, София, 51.
Дардано & Трифоне 1985: Dardano M., Trifone P. La lingua italiana, Zanichelli, Bologna.
Ренци 1991: Renzi L. Grande grammatica italiana di consultazione, vol.I, Il Mulino.
Сериани 1988: Serianni L. Grammatica italiana, Utet, Torino.
Текавчич 1978: Tekavcić P. Grammatica storica dell’italiano,vol. II: Morfosintassi, Il Mulino, Bologna.
Дзингарели 1998: Zingarelli. Vocabolario della lingua italiana, Zanichelli.
Симоне 1993: R.Simone. Stabilità e instabilità nei caratteri originali dell’italiano, Laterza, Bari-Roma.
Обратно горе