Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Старата турлашка къща

Анюта Каменова-Борин

Турлаците са етнографска група, населяваща Северозападна България и най-общо – триъгълника между Берковица, гара Орешец и Белоградчик. Съобразено с днешното административно деление, турлаци живеят в днешните области Монтана и Видин. В област Монтана това са селища в бившия Михайловградски окръг: Чипровци, Мартиново, Железна, Горна Лука и Превала, Копиловци, Главановци, Говежда, Дива Слатина и Дълги дел, Котеновци, Черешовица в Берковско, Белоградчик и селата там; Боровица и махала Бостан, Вещица, Върба, Върбово, махала Граничак, Гюргич, Димово, Дъбровка, Извос, Калугер, Кладоруб, Крачимир, махала Куцаровци, Острокапци, Ошане, Долни Лом, Горни Лом, Чупрене, Праужда, Протопопинци, Плешивец, Пролазница, Раяновци, Репляна, Салаш, Скомля и Средогрив, Стакевци, Струин дол, Търговище, Фалковец, Яньовец, Орешец. Турлашко население се среща и в равнинната част на областите Монтана, Видин и Берковско като резултат от преселническите движения. Турлаци са и живеещите отвъд Балкана в селищата Бърлок, Докинци, Пуста Еловица, Ръсовци, Славине, Ръжена, които са в днешна Сърбия.

Населението в горепосочените селища се нарича „турлаци, торлаци“ и се самоопределя като такова: те са хора, живеещи в планината, балканджии. Равнинното тук население, наречено „полянци“, също ги нарича „турлаци“, а пък турлаците ги наричат „поянци“ или „загорци“ – т.е. отвъд планината надолу. Според изследвачите турлаците са наследници на планинското население по тия места и по-точно – на тракийското: на трибали и мизи, живели по тия места в миналото. Те го извеждат от дако-мизийското значение „тур“ – ‘кула, замък, крепост’, каквото е кулата в Пирот. От археологически данни и проучвания, както и от изворите знаем, че тук е живяло гранично население, охраняващо границите. Или пък че названието „турла“ идва от строените високи кръгли кошари от колове и плет. Тук още се пази споменът, че най-старите жилища са били с такава  форма.

Географските и климатичните природни дадености, както и залежите от природни богатства са осигурявали живот на траки, римляни, славяни по тия земи от най-дълбока древност, през Средновековието и до наши дни. Тракийската северозападна отбранителна крепостна система, поддържана и от римляните, дава възможност да се контролира и да се опазва рудодобивът на скъпи метали.

Населението по тия места се отличавало както по облекло, (белодрешковско), така и по своя говор. Специалистите определят говора на това население към западнобългарските говори, преходен на „у“. Векове наред тук се формира интересна традиционно народна материална и духовна култура по отношение на бит, занаяти, обичайна система и др.

Първи изследвачът Димитър Маринов и д-р Иван Бассанович споменават за традиционните селски народни  къщи в Северозападна България. Според тях и в планинските райони на Ломски окръг се срещат „уземните къщи“. Те определят четири вида къщи: бурдеи, (бурдели), хижи, ижи, надземни домове и колиби. Трябва да отбележим, че специално издание за традиционната турлашка къща до този момент липсва. Сведения за къщата в Северозападна България и по-специално за интересуващия ни регион намираме в изследванията на Тодор Златев и Гунчо Гунчев, Багра Георгиева, Иван Николов, Снежана Димитрова. Най-подробно изследване има в сборника „Експедиция в Северозападна България 1956 година“ с автор Георги Кожухаров. Авторът прави описание и чертежи на традиционната народна архитектура, къща, двор и селище на няколко села, които са турлашки (но той не акцентира върху това), а именно: селата Копиловци, Железна, Чипровци, Превала, Горни Лом, Долни Лом, Търговище, Чупрене, Стакевци, гр. Белоградчик, с. Раяновци, гр. Димово и гр. Берковица. Преди това Йордан Захариев в книгата си за Чипровци прави описание на чипровските къщи и дворове.

Проучвания върху турлашката архитектура, къща и двор се правят и чрез студентските експедиции през 1977-1978 година с научен ръководител проф. Иван Коев в бившия Михайловградски окръг (днес Монтана), експедициите 1987-1992 г. с научен ръководител доц. Николай Колев, както и теренни проучвания на територията на Чипровска община с научен ръководител  д-р Джени Маджаров, а същи и личен архив на Анюта Борин за периода 1979-2010 г.

Къщите, описани в изследванията, са тип селски къщи, строени преди и след Освобождението, както и такива от 20-те години на ХХ в., а така също и от най-новото време (50-те до 70-те години на ХХ в.). Според спомени на информатори най-старият тип къща се оприличава с овчарска колиба, където около отвесен дървен стълб са наредени в кръг тесни летви или греди и са завързани за горния край на стълба. Къщата добива конусовидна форма, а конусът се запълвал с едра, неотъпкана слама, папрат или чимове. На върха се оставяло свободно място, което играело ролята на комин за излизане на дима от огнището и за достъп на въздух. В някои турлашки селища в Белоградчишко, граничещи с такива от Ломски окръг след Освобождението, е имало уземници. Поради близостта им с тия села Иван Бассанович смята, че и липсата на скъпия дървен материал ги е карала да живеят в уземните къщи. Уземниците в Ломски окръг запазват тази традиция много дълго време. Тези полувкопани землянки са били правоъгълни, с едно помещение, с изплетени стени отвътре с плет и замазани с кал, с плетени покриви, а ги покривали със слама и шума; къщите имали съвсем тесни прозорчета, облепени с хартия и парченца стъкло или целите били от стъкло. Входът им бил терасовиден и с подобие на врата. Турлаците имали също плетена врата „леса“, която служела за вход.

Докато до 1878 г. Иван Бассанович отчита, че по-голяма част от Ломска и Кутловска (днес Монтана) околии са живеели в бурдели, то през 1882 г. те били 3513 на брой, но вече имало и наземни домове. Според нас наземните къщи в планинските селища се строени далеч преди 1878 г. Някои от тях имали и скривалище, наречено „скутница“ (където да се крият при идването на турците в селището). Турлашката къща е едно-, две- три- и многоделна.

Aborin01_220

По височина е еднокатна и двукатна. Тя е със или без чардак – отворено пространство, което или минава през цялата фасада на втория етаж, или е само отпред. Тук обаче това название „чардак“ не е познато. В Копиловци, Чипровци, Горни Лом, Чупрене, Стакевци се нарича „отводи“; в Превала, Горни Лом, Белоградчик е „язлък“; в Раяновци е „креве“; „тинда“ го наричат в Ново село; „сайван“ – в Чипровци, „савян“ – Копиловци.

Предмет на нашето изследване са къщите, строени през втората половина на ХІХ в., разположени на северните склонове на Стара планина на запад от Берковица и в Дунавската равнина на запад от река Лом.

Торлашките къщи имат еднаква архитектурно-композиционна и строително-техническа традиция.

Забелязва се значително разнообразие в планово-композиционно отношение: архитектурно оформление, архитектурни детайли, конструкция, строителни материали, строителна техника. Като общо къщата е „ижа“, а „ижата“ е огнището, където се приготвя храната и край което ядат и спят. Постепенно функцията на това място се променя и от ижа се превръща в място за свързване с другите помещения, т.е. в коридор.

Турлашката къща е наследила стари форми на къщите, които се пригаждали към новите условия, както и създава нови форми (без обаче да се унищожават старите форми).

В Ломский окръг – пише Бассанович – през втората половина на ХІХ в. има три вида къщи:

1. Уземените – изкопан трап, 2-3 отделения и покрив. Терасовиден покрит вход без външни врати.

2. Къща – огнище, с широко отворен отгоре плетен комин, соба – чрез кратко коридорче.

Осветлението е от комина, отоплението е от мангал и фурня. Покривът е дървен скелет, покрит със слама, кукурузляк, посипан с дебел слой пръст. В 1888 г. в Ломска и Кутловска околия живеели изключително в бурдеи, църквата също е бурдел.

В планинските и равнинните райони в по-далечното минало са познати двата вида къщи – уземни и наземни. В турлашките села по-близо до равнината е имало повече уземни от наземни къщи, а в планината – и от двата вида.

На наземните къщи  скелетът им е от дървен материал, пространството между гредите се изпълва с плет, измазва се с кал, глина, пясък; глина и кал, плюс пясък, с изпражнения на животни. Има и къщи от непечени тухли, намазани с кал, варосвани  с вар. Подът е гола земя, таванът е от дъски, покривът е от тръстика, сено, кукурузляк, керемиди.

Aborin02_036

Друг изследвач – Гунчо Гунчев, включва в картата на турлашките села с. Долни Лом, с. Чупрене, с. Долни чифлик, гр. Белоградчик, където е имало уземни къщи.

Димитър Маринов говори за къща в Северозападна България, която се нарича „ижа“ и къща, със същото име „къща“ – тя е отгоре и е къща нáзем. Той отбелязва, че къщата без трап, която е направена над земята, преобладава в планинските села и места. Дава описание на едноделна къща, където и огнището е тук и служи за приготвяне на храна, както и за спане, а така също прави описание на двуделна къща с две огнища и с две стаи за спане.

По оскъдните сведения, които имаме за планинските селища на Северозападна България, можем да кажем, че от 50-те до 90-те години на ХІХ в. непосредствено малко преди и след Освобождението населението живее в уземни едноделни и двуделни и в едноетажни и двуетажни наземни къщи. Дворовете не са много широки (Чипровци, Превала) и по-големи в Белоградчишко. Те са оградени с окопи, плет, каменни са от – неломена зидария, тараби и шошляци от дъски. Тези къщи, с такова разпределение преобладават и в градовете от Северозапада. След Освобождението в градовете, както и в селата се строят градски къщи, снабдени с европейска мебел поради близостта с река Дунав и пристанищата на Видин и на Лом.

По време на изследването на традиционната селска къща през 1956 г. уземните къщи вече липсват. По сведения на информатори от с. Белоптичене, Белоградчишко, около 1865 г. цялото село се състояло от едноделни къщи с огнище в средата и широк комин над него, без чардак. За едноделна къща в Чипровци пише Йордан Захариев през 1938 г., също така и Васил Атанасов през 1935 г. вижда и описва старо население в с. Чупрене: едноделна къща с огнище в средата и един представител на старо население с гола глава и висящи плитки. През 1956 г. експедиция от Българска академия на науките не заварва конусообразните колиби в тия села, ижите с елипсовидна форма, а заварва едноделни и двуделни едноетажни къщи, триделни и четириделната селска къща, както и двуетажни.

В с. Чупрене  живеят в салаши, рядко двуетажни през 30-те г. на ХХ в. Те се състоят от широк пруст (ижа – б.м.) с огнище в средата. Зад огнището понякога следва и друга за „мусарири“ (което на турски е „за гости“) – т.е. соба. Другата служела за яхър, а горният, неизмазан етаж от лакана – за слама, шума и сено.

Турлашката къща в планово и архитектурно отношение е асиметрична и симетрична.

Къщата търпи промени и развитие преди Освобождението, след 1878 г. и в началото на ХХ в. И още веднъж да кажем, че по своето разпределение турлашката къща се среща като едноделна, двуделна, триделна и многоделна къща. Многоделната симетрична селска къща е преход към градската симетрична къща в Северозападните краища (например в Копиловци – Кимшината къща).

Триделната турлашка къща е постигната чрез прибавяне на ново помещение към ижата с явно стопанско предназначение (Лопушна, Георги Дамяново, Говежда, Дълги дел, Превала, Рабиша), което я прави асиметрична.

Едноделната – единична или двойна къща със или без отводи, има правоъгълна форма и е второто по тип жилище след колибите (кръгли и елипсовидни). То е многофункционално жилище, в него се приготвя храна, семейството яде и спи. Зимно време и животните се приютяват тук. От едноделната къща се развива по-нататък селската къща.

По-висша форма на традиционната турлашка къща е двуделната наземна къща, която намира широко разпространение до 60-те години на ХХ в. Тя се състои от предно помещение, в което се намира огнището, оджакът, и второ помещение, до което се достига, като се преминава през първото. Последното, в което е огнището, си запазва основната функция, както е при едноделната къща. Животните при тази къща вече нямат достъп тук. Те са или на първия етаж, или в двора в отделна кошара.

Второто помещение вече има функция на спалня зиме, а лятно време се използва като склад със стопанско предназначение.

Ижата, където е огнището, оджакът, е първо помещение, второто е собата, одаята.

Двуделната къща със или без отводи е широко разпространена в планинската част на Северозападна България. Може да има ижа и прилепена соба, одая или вляво, или вдясно от ижата. Входът за собата е обикновено в предния край на междинната стена с ижата. Входът на самата къща е обикновено до външната странична стена на ижата. Турлашките къщи задължително имат задна входна врата в ижата, и то – срещу входната врата. Огнището, оджакът се намира до стената на собата, на одаята.

Отводите (чардакът) на двуделната къща са обикновено по продължението на цялата средна фасада или само откъм ижата и се наричат още и „кьошка“.

През 20-те години на ХХ в. разпространение получава многоделната турлашка асиметрична и симетрична къща както в градовете, така и в селата. Днес такива запазени все още къщи срещаме в Чипровци, Копиловци, Главановци, Железна. В повечето случаи многоделната форма е получена чрез пристрояване (Копиловци) или чрез строене на нови (Берковица, Чупрене), както и чрез заимстване от Пиротско и от града (Берковица, Белоградчик, Чипровци, с.Железна, с.Мартиново).

В тия къщи вече има килер, (трем), малка одая, (соба), а голямата соба, одаята е с изглед отпред на дома. Някои къщи (като Пеперачината в Копиловци) освен че са многоделни, приемат и нови функции – тук дори тоалетната е вътре. През 20-те години повсеместно, като донесена от пиротски майстори идея, се строят или се преправят отводи с арки.

В Стакевци пък след Балканската война местни майстори ходили на работа по Видинско и от там донесли тая „мода“, полукръглата арка. Сръбски майстори строят в с. Копиловци, гр. Чипровци, с. Чупрене и с. Бойница.

Aborin04_112

До края на 60-те години на ХХ в., пък дори и днес, запазените къщи в планинските селища на северозапад са къщите с паянтов градеж, повече двуетажни, покрити с каменни плочи и турски керемиди (а имало до 1895 г. и покрити с ръж и слама). Те са в множеството си двукатни. Първият етаж е задължително изграден от неломен или ломен камък със или без хоросан за спойка, т.нар. „каменна зидария“. Тук обикновено се помещава добитък и до него отпред на улицата може да има и занаятчийска работилница. Вторият кат е изграден от дървена конструкция, между която се прави „плетка“ от разцепени лескови пръчки и се запълва, както вече споменахме, или със слама и кал, или със сурови тухли (кирпич на турски – б.м.).

Aborin03_018

 

Aborin05_005

 

Плетенето започва да се прави, след като е издигнат първият кат и след като се завърши каменната зидария. Вертикално се поставят диреци с разстояние 1 м между тях, греди (балван) – хоризонтални, от които една е в средата и две са по краищата.

Когато започвали да строят къща безпланово, гледали са и са вземали тертип от други такива къщи. В Чипровско са се учили от майстори от с. Славине, Събрия. В същото време във всяко селище е имало главен майстор, който събирал група от 4-5 души. В Чипровския край е редовна практика да не се достроява къща. Като последната стане тясна се бута или на ново селище – т.е. на ново място, имот – се прави нова. Когато в миналото членовете на задругата ставали много, домовладиката разрешавал да се отделят и затова тук на шега казват „Не е ижа тесна, а челяд – бесна“.

Първото нещо, което се прави, е да се организира мъжът, стопанинът да докара речни камъни от реката с волска кола. Те се складират или в самия имот, или в съседния двор. За покрива са докарвали от с. Бели мел цепени плочи, където имало кариера и всеки с кирка си цепел плочите. След това (а може и преди това) се докарвал дървен материал (бук и дъб) от планината и леска за плетене. Тук се смята, че най-издръжлива на години е тополата, но трябва да е много суха. Основни материали са речните камъни, цепените плочи, дървен материал, кал, керемиди, сурови или печени тухли.

Когато се почва строежа на нова къща, не се прави ограда. Огражда се само материалът, прави се изкоп, слагат камък в основите на дълбочина 1 м, а след това се започва зидането на първия етаж: прави се каменна зидария с камъни, които се спояват с хоросан (кал) или не се спояват. Следва поставянето на диреците и гредите (средната, която минава по дължина на къщата е „сиджим“). На някои къщи, след като се завърши каменната зидария, се поставят по-дълги греди, които излизат отвън, извън стената на къщата и така издаден по-напред вторият етаж хем пази стената от стичане на вода при дъжд, хем разширява квадратурата на къщата чрез „сачак“.

Когато се прави вторият кат и се плете стената, между гредите се поставят вертикално дървета, наречени „игли“, за да държат добре плънката от кал и плява или от сурови тухли (кирпич).

След като вече етажът е готов, прави се къдрав таван – кара-таван от рендосани дъски (шинди), които при рендосването си получават канал (жлеб) и се слагат една в друга. Мажат се с кал отгоре и отдолу, след което се слагат „валци“ или „шишета“. Това е навита смес от кал и слама върху дървена пръчка, тя се кове от двете страни и се реди между две греди. Освен смес за валци и за плетката на плетарката от кал и плява (слама), ползва се кал и козина от коза за по-голяма здравина. След валците се поставят напречни летви, мертеци за тавана.

Покривът се прави от цепени каменни плочи или от керемиди. При първия случай се слагат две греди (два мертека) под наклон и плочите се придържат с въже, като същевременно се избутват, тъй като се много тежки. В Чипровско се смята, че къща, сграда, покрита с каменни плочи, е знак за заможност и престижност, а и плочите задържат по-голяма топлина отколкото керемидите. Издържат 30-40 години, след което трябва да се пререждат, и то от специални майстори, които са живеели в района (църквата „Св. Възнесение“ в Чипровци е от 1371 г. и до 2008 г. бе покрита с каменни плочи). През 1914 г. в Чипровци се открива керемидчийница и масово се покриват къщите с керемиди (още в 1895 г. старото училище е било покрито с керемиди). Преди обаче да се покрие къщата, целият таван се измазва с глина. Плетарките и кирпичените къщи се измазват и отвън, и отвътре с гореспоменатата смес, след която се белосват отвътре и отвън (но не винаги). През 30-те години на ХХ в. чипровският кмет Виктор Алексиев задължил всички жители да си белосат къщите.

Под гредореда на някои къщи в Чипровци се среща една носеща дебела греда (кюприя), дебела около 40 см., дялана от борово дърво (Николова и Гьорина къща). Къщите се опасват с дълга греда, наречена „сиджим“ (но не всички). Ходи се в гората специално за да се изберат дебели дървета и ако не се намерят такива, наставят се с железа. Като се вдигне втори кат, правят се отводите или арктиката – от плетарка, кирпич (сурови тухли), най-вече от дървен парапет и диреци. Вторият етаж е свързан със стълбите (скáли), мèрдевен, който има покрив (леса), която вечер се затваря с резе.

След като се издигне вторият кат на къщата, майсторите вдигат куфия от дървета във вид на кръст. На него се слага дарът от ризи, кърпи, чорапи, възглавници, дадени от стопанката на дома и донесени от съседите. Преди да се сложат плочите или керемидите, къщата се „попи“– от четири страни се слагат дървени трупчета, наречени „попове“. Къщата се покрива с каменни плочи или керемиди след обреда „викане на къща“.

Когато вече е готова къщата, подовете се правят от говежди изпражнения и се лигосват с тази смес. След няколко дни се пръска с вода и се измита отгоре с метла. Така подът става гладък и равен. Ходят обути, защото не е толкова чист и е студено, при строежа на къща вода се носи от реката или от най-близката селска чешма. Кладенци тук се срещат много рядко или изобщо ги няма в домовете (с. Митровци). Вода се носи или от селските чешми, или от реката. Прозорците са обикновено двукрили, изработени от дърво. Слага им се хартия или тънко стъкло (джам – б.м.). На някои по-стари къщи отпреди Освобождението на първия етаж има дървени решетки на прозорчетата (Гьорина къща в Чипровци).

На направена къща и покрита вече може да й се прави ограда.Тя може да бъде от дърво и от камъни. Дървени дебели колове от дъб се опушват и се набиват около имота. Напреко на тях се коват на разстояние 2 м два реда дъски (баския) между два кóла. На тях се коват дървените дъски (шошляци или тараби). Тези дъски в горната част са заострени чрез деляне. Каменната зидария е от неломен или от ломен камък. Между тях се слага спойка от кал за здравина, а между няколко реда камъни се слагат и дебели греди. Оградата може да бъде и от плет, а по-бедните можело да се заградят с тръни, но на това не се гледало с добро око от съселяните им.

Портите в турлашките планински села са големи, от дебели дървени талпи. Те имат двукрила, голяма врата, през която минават животните и кóлата, и малка врата за хората. Дебелите дъски се коват напречно с дебели клинци (пирони – б.м.).

Кошарите в двора на къщата се срещат и в предпланинските селища, и в планинските. Те са също тип плетарки, където се гледат говеда, волове, телета, крави в едната част; овце, кози в другата.

Над яхъра, обора, е складирано сено, шума, слама. Тук слагали и царевицата на семейството. Повечето яхъри са направени изцяло като плетарки (от плява и кал), небелосвани. Или първият етаж е плетарка, а вторият изцяло е изграден от дъски (подплица – б.м.).

Освен кошарата, плевнята (а може да има и отделен плевник, ако животните са на първия етаж на къщата) в двора е и нужникът (тоалетната), торилника за изхвърляне на пепелта от огнището; кошарници, кочини, лоуняци (от корубината на дърво, което е издълбано и там се слага храната на животните). Плевникът е покрит със слама, с плочи, с керемиди. Освен това правят от сурови тухли фурня, кофтор, която пещ се използва за печене на агнета, ярета и др. Тя трябва да се почне и да се завърши в рамките на един ден.

Йордан Захариев съобщава за „поята“, каквато всички скотовъдци правят поединично или на групи из селското землище. Тези пояти са покрити с керемиди, в тях лежи добитъкът и торта му се използва за обработка на земята. Освен с керемиди те се покриват със слама, с плет и градеж от по-тънък дървен материал. Ограждането на постройката се прави така, че да се огради пространството, което да бъде и двор на навеса. Някога в единия край е имало жилище за самия овчар, козар или говедар. По-късно това жилище се отделило в отделна постройка. Близо до поятата се е правел плевник за слама, сено, като тука било гумното и зеленчуковите градини, които давали много плод поради добрата тор. Голяма част от времето – и най-вече през лятото и през пролетта, турлаците прекарвали в поятата.

В ижата първо е огнището с камъни, а след него „оджакът“ с верига, на която виси котелът; на дървени клинове закрепвали дебела дъска от талпи за котли от бакър – различна големина, за паници от глина, за съдове и тави от бакър, за стомни. Пред оджака е и чирепнята с връшняка за хляб.

 

Aborin06_215

 

Aborin07_030

В единия ъгъл задължително се поставя синията, „трапезата“ от дърво или бакър с подставка. Седели на дървени трикраки столчета, а метлата е винаги зад вратата. Колкото пъти се яде и чисти синията, толкова пъти се мете и подът. Тук е и сандъкът за съхранение на посудата и на хляба „нощвите“. В малките „кутийки“ на оджака се съхранява червения пипер, висят билките. В триделната къща в одаята (малката) задължително се съхраняват в сандъци, (ковчези) дрехи и чеиз на семейството. В голямата соба спят на нарове от дърво, на дюшеци със сено, използват черги за завиване. Черги, както и чипровски килими, се слагали само в заможните къщи, където е имало дървено дюшеме.

При започване на строеж на нова къща задължително се прави курбан – коли се петел, който се хвърля в основите на строежа, може и пиле да бъде хвърлено, а главният майстор задължително хвърля главата на петела в основите.

Когато е вдигнат вторият етаж и преди да се „запопи“ къщата и да се сложат летвите и плочите или керемидите, се извършва обичаят „викане на къща“. Главният майстор се качва на куфията и пред сложения дар започва да благославя стопаните на къщата: “Сам чорбаджи [името на сторанина] заправи къща и я направи, и майсторите дар дарява, дето покриват цялата къща; да му даде Господ живот и здраве, чест и берекет. На майсторите мурафет, на калфите – куфет, а на чираците – добър обед!“. Или: „Е бин берекет с 300 майстори [името] запри къщу и ю напри [името] га дар дарява, ризу му дава деца да си облече, и му пожелава къщу да покрие, семейство да свие, да му даде Господ живот и здраве, чест и берекет!“. А на донеслия дара след ред пожелания се казва: „Да му даде Господ да отиде на почивку чак у с.Равна!“. И още майсторът съобщава, че днеска на стопанина [името] и на стопанката му [името] са построили къща; че [името] дарява майсторите с риза, чорапи, кърпи и т.н. Имената на съседите, които са донесли дарове (картофи, ориз, брашно, плодове) и даровете им също се съобщават.

При направата на къща се черпят с вино и ракия майстори, съседи и роднини, които са помагали. Прави се курбан от шиле или овца и домакините готвят всичко това. След като е покрита вече къщата с поставени каменни плочи или керемиди, с подмазани капаци, се смята, че домът е завършен (отново помагат съседи и роднини). И тогава вече може да се прави новоселница. Отново се коли животно. Готви се чорба от корминке (дреболии), месо с картофи, ориз, баница, поднася се вино и ракия. Съседи и роднини носят дарове за семейството, което е влязло в нов дом: съдове от бакър и глина – котли, тави, чайници, сахани и др. Когато се строи дом на ново място и семейството се премества в новия дом, то приема честването на светеца, които е покровителят на този имот, на това землище.

Като всички български къщи селската турлашка къща не е претрупана с вещи и предмети. Имало е къщи с различно социално положение. Феликс Каниц прави описание на кметската къща на с. Арчар, която била богата „чиста – от полицата светят многобройни калайдисани, глинени и стъклени съдове, украсени с резба домашни предмети“.

Aborin08_200

Според Иван Бассанович турлаците се отличават от другото население като добри дюлгери, въпреки че Петър Богдан през ХVІІ в. съобщава, че местните тук не са добри майстори. Същото мнение имат и сегашните турлаци за строителите в миналото. Когато се строели къщи на заможни хора или обществени сгради, викали се майстори от Пиротско – от с. Славине. Договорът между главния майстор и стопанина ставал по устна договорка между тях. Плащало се, след като се покрие къщата.

Трябва да отбележим, че архитектурното оформление на турлашката къща не е много богато, фасадната архитектурна композиция на къщите има връзка с планинския характер на района и най-вече – с теренните особености. Фасадното пространство е отворено към двора чрез отводите и арките. Комините в миналото са плетени от леска, сетне са изграждани с тухли и белосвани, някои имат архитектурни орнаменти с извити краища (Белоградчик, Берковица) В къщите от 20-те години на ХХ в. при арките има триъгълни фронтони, които имат същата дървена конструкция и плетарки, както и цялата къща. Те се подпират на дървени колони, диреци и подчертават входното пространство.

Отводите, кьошката са главното лице на къщата и са снабдени със строително-конструктивни елементи – стълбове (диреци, колони), стълби (скáли, мердевен), парапет, възглавници. Такива открити пространства се срещат още при уземниците, при едноделните и двуделните жилищни постройки. Отвореното пространство е или по дължината на цялото пространство или само пред една част от него. Подпорите са дървени, от цели греди – наричат се стълбове (дирèци) и колони. Стълбите тук имат  утилитарна функция – те са всъщност, както вече споменахме, връзката между къщата и дворното пространство. Освен тях има и каменни стълби (с 2-3 стъпала), които се срещат и в еднокатни, и в приземни домове.

Мазилката, за която писахме, на къщата плетарка е измазване с кал (пръст) и слама. Тук измазват до три пъти, за да има по-голяма изолация. Когато се строи със сурови тухли, също се прави мазилка и се варосва след това. Веднъж годишно жените белосват с вар върху тая мазилка, и то за Великден. Вътрешните мазилки по къщите са със същата смес и също се варосват.

Когато една къща е готова, пръв влиза най-старият стопанин, домовладиката, и влиза с десния крак. А огнището трябва да се запали от момче, което да не е сирак, а да е майчино и бащино, и не трябва да изгасва огнището 40 дни.

Като заключение можем да кажем, че турлашката къща е в предпланинската и в планинската част на западна Стара планина. Строена е от местни майстори. Тя следва в архитектурно-композиционно отношение планинската къща и има същата като нея технико-строителна традиция. И най-общото е, че в архитектурно отношение е общобългарска, представлява едно архитектурно цяло с някои свои специфични варианти и форми.

 

 

обратно нагоре