проф. Михаил Неделчев

(Доклад, четен на 7 юли 2012 г. в Кинотеатъра на град Етел след премиерата на филма, посветен на 100-годишнината от смъртта на Мина Тодорова. Общата тема на МЕЖДУНАРОДНАТА СРЕЩА НА ПОЕТИ И АВТОРИ-ФРАНКОФОНИ в град Етел, полуостров Бретан, Франция, е „ПОЕТИТЕ И МОРЕТО”. Научно ръководство: проф. Оливие Базан)

Уважаеми колеги, дами и господа,

За мен е висока чест да ви представя една тема за българските поетически увлечения по пейзажите на древния полуостров Бретан в досега му с водите на великия Атлантик, една тема, която досега не е разработвана цялостно в българската хуманитаристика.

Европейските литератури имат в своите истории прекрасната склонност да съграждат свои щастливи хетеротопии, да избират внезапно някакъв регион, някакъв град, някакъв пейзаж и да го обговарят отново и отново, трупайки текстове един върху други, създавайки цели тематично фиксирани културни пластове. Щастливата хетеротопия е място, временно или за постоянно избрано, откъдето ти можеш да погледнеш с нови очи себе си, света, родината си. Тези избрани места на трупаната културна памет могат да бъдат вътрешни по отношение на националното пространство, но могат да бъдат и в някаква предпочетена чужбина. Бзкрайно различни са смисловите акценти, с които поетите, писателите даряват тези избрани места, символиката, с която ги товарят. Някои от тези места се превръщат в световни културни символи, сякаш задължителни за всяка национална култура – Рим, Венеция, Константинопол-Цариград-Истанбул, Париж, Брюж-Брюге, Санкт Петербург, днес – Ню Йорк. Писателите се стремят към тях, чувстват се длъжни не само да ги посетят, но и да им посветят свои страници. Това се превръща в някаква ритуална форма на инициация, на посвещаване в световната култура.

Някои от тези места са пределно шумни, светски, многолюдни. Други, напротив, са места за удединяване, за съзерцание. Някои от тях са традиционни културни центрове. Други са индивидуално намирани, преоткривани отново и отново – по следите на предходния вдъхновил се писател. Това може да бъде италианската Лаго ди Гарда още на Гьоте, но и на Габриеле д`Анунцио; може да бъде полуостров Крим, Коктебел на руския поет Максимилиан Волошин; или гуралският регион в полските Татри за поетите и художниците от школата на Млода Полска... Вгледаме ли се в тези вторите, с по-камерна публичност места на културната памет, ще видим, че тук крайморските зони имат естествен приоритет. И Бретан на толкова френски поети и белетристи е едно такова загадъчно, трудно постигано, езотерично в някакъв смисъл културно пространство за литературата и поезията...

Новата българска литература, от модерната епоха след 1880 г., също се включва в това културно състезание по създаване на свои и усвояване на общи, световни щастливи хетеротопии. Едни от най-значителните поети – Иван Вазов, Константин Величков, Кирил Христов, създават своите поетически сбирки за Италия още в последните десетилетия на 19-ти век. Великият трагически поет на България – Пейо Яворов – превръща Париж в съсредоточие, в център за своите биографически сюжети от първото десетилетие на ХХ век (вие видяхте всичко това в нашия филм, посветен на неговата малка и безсмъртна любима). За Марсилия пише един друг самоубил се български поет – Димитър Бояджиев. Стихосбирка за Париж издава по-късно създателят на предметната лирика в България Атанас Далчев. Адептът на парнасизма у нас Иван Карановски публикува сбирката си „Mon Repos”, вдъхновена от известната женевска градина на брега на Леманското езеро и твърди, че именно там е намерил тази абсолютна красота – идеал на парнасистите. И т.н., и т.н.

В щастливи хетеротопии за българската литература се превръщат и наши топоси - в ново време малкият полуостровен градец Созопол – Градът на спасението, Созополис, древната Аполония – една от старогръцките колонии по нашето крайбрежие на Черно море, старинният градски хълм, натрупал няколко цивилизации върху себе си, на Филипополис - Тримонциум – Пловдив, чрез поезията на Иван Теофилов и картините на Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Георги Божилов-Слона, Димитър Киров и още много други. Цяло митическо пространство съгради чрез поезията си Христо Фотев за своя пристанищен Бургас и това се превърна в мощна традиция за следовниците му.

Ето, в тази огромна пъстрота се появява в българската литература и култура и френският Бретан. Случва се, на първо време, сякаш малко случайно...

През 1925 година новата любовна двойка – изгряващата звезда, бъдещата най-голяма поетеса на България, една от най-красивите българки – Елисавета Багряна и големият български литературен историк, отличният познавач на полската, руската и още няколко литератури, университетският професор и респектиращ литературен критик Боян Пенев търси убежище. Те трябва да подслонят любовта си, да я изживеят и да я подложат на изпитание. Достигнали са до Париж, но още по пътя с влака са разконспирирани. И клюките веднага са достигнали до София – и двамата имат по един брак зад гърба си, всъщност все още непрекратен. Те са в центъра на светското внимание. Техни приятели в Париж им препоръчват Бретан, малкото селце Пулдю,   близо до градчето Кемперле, на брега на Атлантическия океан.

Пътешествието на двамата влюбени е през юли 1925 г. Едва през 1968 г. Елисавета Багряна разказва вече подробно за него пред своите биографи – поетесата Блага Димитрова и литературния историк Йордан Василев. Но всъщност и самите прекрасни стихотворения, които се раждат от възхитата пред световете на Бретан достатъчно свидетелствуват за магията на този любовен диалог.

В българската култура любовта на поетесата Багряна и на проф. Боян Пенев няма митическата известност на любовта на трагическия поет Яворов и на неговите любими Мина и Лора или на любовта на епическия модерен поет, създател на великата мистификационна антология „На острова ва блажените” и на грандиозната поема „Кървава песен” Пенчо Славейков и на поетесата Мара Белчева. Тя стои някак в сянка, като някаква тайна. Белязана е сякаш отрано и с белега на смъртта – само две години след лятото в Бретан, през 1927 г. умира след нелепа лекарска грешка проф. Боян Пенев. И така някои мотиви в поезията на Багряна – за уязвимостта на любовта, за смъртта като неотменима част от живота дори и в най-светлите ни мигове – вече започват да звучат пророчески след включването им в книгата „Вечната и святата”. Това е най-важната книга на българската женска поезия, публикувана е в края на 1927 г. – след смъртта на професора; там е и цикълът „Бретан” от осем стихотворения.

Но сега сме още при взезапното разтваряне на хоризонтите, изправени сме през очите на двамата влюбени пред безкрайната ширина, дадено ни е всичко това във втория куплет на стихотворението „Химн” (ще го цитирам отначало на български):

Първи ден край океана – когато задъхани от пръските на пяната солена,

онемяхме от възторг, а фарът от вълноломната стена

освети с първия си лъч нашите омагьосано притиснати лица и рамена,

И като звезда на моряците, засвятка в далечината стъмена, -

И на френски език:

Premier jour au bord de l`ocean – battus par l`ecume sale,

nous restames muets d`exase; le phare de la jetee

eclaira nos visages et nos epaules, proches par enchantement;

une etoile au loin scintilla – pour les marins,

(Traduction: J. Bossolova, adaptation: Alain Bosquet.)

Професорът и поетесата добре знаят къде отиват, подготвили са се за своя Бретан, за съграждането на своята тайна щастлива хетеротопия. Прочели са книги и гидове; знаят много за култура и история, за преселения и за вековни морски пътища. И все пак, въпреки очакванията, този свят ги изненадва със своята суровост и самобитност. Те се интересуват от бита на бретонците, от обичаи, празници и език, от облекло и от форми на общуване.

Още първото стихотворение от цикъла, озаглавено „Бретан”, обобщава тази цялостна визия (цитирам последните две тристишия на сонета; в първите две четиристишия се говори за следите, които – като два бродещи силуета – двамата завинаги ще оставят на този магичен бряг):

Широкополите бретонки ги изглеждат

изпод черните си пиявици-вежди

с поглед, като океана син и намръщен.

И горят в залеза каменните къщи, -

а сред вълните – призрачни като надежди –

оцелелите ладии се завръщат.

И на френски в превод на литератора-франкофон Николай Дончев:

Les Bretonnes aus jupes a larges plis

les regardent, les sourcils fronces,

d`un oeil bleu et somber comme l`ocean.

Le soleil couchant embrace les maisons de pierre,

sur les vagues lointaines – fantomales comme l`espoir –

les barques sauvees reviennent vers le port.

Можем да съжаляваме, че не са запазени дневниковите записи на професора от Бретан, както и скиците с молив, които той според обичая си непрекъснато прави. Така стиховете на Багряна се превръщат в тяхна обща изповед, в единен и сдвоен разказ за възможността, която Бретан е предоставил и на двамата не само да изживеят пълноценно любовта си, но и да постигнат прозрения за битието въобще.

Самото начало на стихотворението е една клетва, която наистина трябва да се чете пределно автобиографично: „Да ослепеят очите ми – и двете, / да ме сполети от Бога проклятие, / ако забравя някога това лято, / Атлантика, и на Лайта бреговете.” (“Que mes yeux perdent la vue, / que je sois maudite a jamais, / si j`oublie un jour cet ete - / l`Atlantique et les rives du Lay.”).

И Елисавета Багряна наистина спазва тази клетва: тя никога не забравя любовното лято в Бретан като една от най-великите преживелици в своя дълъг живот. Тя се връща към тези дни отново и отново. (Багряна умира през 1991 г., на 98 години. Любимият й Боян Пенев живее само 46 години. През 60-те години тя си строи вила в дачното селище край София Бояна, в полите на планината Витоша и така има възможност да напише своя „Боянски цикъл”. Тази любов е наистина вечна.).

А по време на самото им пребиваване край суровите най-западни брегове на Бретан, за тях най-важен текст е томчето със стиховете на френския поет-парнасист Jose-Maria de Heredia “Les Trophees”. Според свидетелството на Багряна, през тези дни край океана, двамата четат, тълкуват и превеждат строфите на Ередиа. (За съжаление, този поет е малко познат в България, превеждани  и печатани са само отделни негови стихотворения.) В знаменитата сбирка – останала единствена – на Ередиа, творбите за този регион на Франция са обособени в отделен цикъл (след циклите стихотворения с теми от гръцката и римска античност). Този цикъл се нарича „La mer de Bretagne”;тук са стихотворения като “Bretagne”,  “Floridum mare”, “Soleil couchant”, “Maris stella”, “Le bain”q “Blason celeste”, “Armor”, “Mer montante”…  В тези стихотворения се споменават топоними и други названия от Бретан, градят се цялостни пейзажки картини, представя се мощна символика, която свързва този край и с далечни отвъдморски земи, с Константинопол и още по-далечния Ориент. Припомням как започва стихотворението „Bretagne”:

Pour que le sang joyeux dompte l`esprit morose,

Il faut, tout parfume de sel des goemons,

Que le soufre atlantique emplisse tes poumons;

Arvor t`ofre ses caps que la mer blanche arose.

В друго стихотворение образността се гради върху жълтия цвят на цветето ажонг – то е предмет на възхита и в едно от стихотворенията от цикъла „Бретан” на Елисавета Багряна. Същия този ажонг тя вижда през 1968 г. край българското море, заедно със своите биографи и това става повод да добавя нови щрихи в разказа си за лятото в Бретан.

Но основното стихотворение на Ередиа, което очевидно омагьосва, е „Maris stella”. И от него, и от самото заглавие, тръгват десетки образи у Багряна – сложни трансформации на морска звезда, звезда на моряка; превръщат се в мотив. Именно това стихотворение на Ередиа Багряна се опитва да превежда, но то остава за нейна лична употреба в ръкописите й, преводът не се печата. Не би могло и да бъде другояче: опитът за превод е сакрален, правен е заедно с Боян Пенев през онези летни дни на 1925 г.

Ето първото четиристишие на сонета от този превод:

Под ленените шапчици, скръстили ръце,

облечени в груба вълна или тънка басма,

жените, на колене върху скалата на брега –

гледат океана, покриващ с бяла пяна острова Ба.

И оригинала от стихотворението за тези жени, чакащи мъжете моряци:

Sous les coiffes de lin, toutes, croissant leur bras

Vetus de laine rude ou de mince percale,

Les femmes, a genoux sur le roc de la cale,

Regardent l`Ocean blanchir l`ile de Batz. (de Raz - ?)

Както бе казано, подобно на Ередиа, Багряна обособява в дебютната си и най-важна стихосбирка „Вечната и святата” (от 1927 г.) и свой цикъл „Бретан”. Тази сбирка, и цикъла „Бретан”, носят на авторката си общобългарска и всеславянска слава. Това е книга за копнежа по далечните пространства, за свободата от тясната битова личностна женска идентичност, но и за любовта като светъл и трагичен спомен. (В тази книга са представени и други щастливи хетеротопични пространство, тук има и цикъл за Венеция.)

Ако се вгледаме в чисто пространствените образи от стихотворенията в Багряниния „Бретан”, ще видим, че там има найстойчив интерес към границата между земята и морето, към самата линия на тяхната среща, за прилива като израз на могъществото на океана, за самоубийствената понякога храброст на моряците, за тази тяхна света звезда: „L`Etoile sainte, espoir des marins en peril”.

Образът вълнува Багряна и в следващото десетилетие. Самата нейна втора стихосбирка от 1932 г. се нарича „Звезда на моряка”, а едно от стихотворенията, всъщност къса лирическа поема, се нарича „Maris stella” –  трескава визия от геопоетическото въображение на моряка. А Атлантика се споменава в стихотворенията при изброяванията в тази особена поезия с географско вдъхновение.

Но може би най-силното свидетелство за този траен интерес към Бретан, тази невъзможност полуостровът да бъде забравен, е ето този текст: сказката на голямата българска поетеса за Бретан. Тя е четена по покана на големия приятел на България Жорж Ато в софийския „Алианс Франсез” скоро слез завръщането от това пътуване във Франция. Но по свидетелството на самата Багряна е четена след това из цяла България, пред различни аудитории, десетки пъти. За това свидетелствуват и множеството преработки в текста, добавки и съкращения, включително и една страничка от началото на Втората световна война. Първата част на този само частично публикуван в литературната периодика текст от близо тридесет ръкописни страници е общо описание на природата на Бретан и разказ за неговата древна и по-нова история, за смешението на раси и езици. Втората е вече личното свидетелство, разказът за паметното пътуване (спестено е обаче името на любимия; авторката пътува едва ли не сама).

Разказано ни е за преминаването през няколко от древните градчета на Бретан, за пътуването до Острова ва вещиците – L`Ile de Groix (така е озаглавено и едно от стихотворенията в Бретанския цикъл). Авторката размишлява за дълбокия мистицизъм и религиозност на бретонеца, но и за въздействието на модернизиращите тенденции върху този традиционен живот; прави своите обобщения за бретонската традиционна архитектура на къщите и църквите от градчетата край океана. Цитирам от сказката:

„Най-силните ми впечатления от Пулдю остават рибарите, вятърът, светлите стрели на фаровете, които те преследват и в съня ти – през затворените клепачи, приливите и отливите на океана, напълването на реките, движението, търговията на градове на 30 километра от морето. През време на отлив ти ходиш с километри по оголеното дъно между раци, водорасли, миди и раковини. – Но кагато почне приливът, тогава чувстваш истинското величие и страхотност на океана. – Един особен тътнеж и бучене, което не може да се сравни с нищо. Вълните почват една след друга да идват и да завладяват местата, по които преди малко си се разхождал.”

И един интимен момент: „На върха на една голяма скала има една висока каменна мелница. От нея, издълбани в скалата, четиридесет стъпала слизат долу до водата. Аз сядах на най-долното стъпало и зачаквах прилива. Зачуваше се отдалече познатото бучене. Първата придошла вода лизваше основата на камъка. Втората вече заливаше нозете ми, ако не успеех да се вдигна. Аз почвах да се изкачвам нагоре, от стъпало на стъпало, а океанът с всяка нова вълна, все повече стремително следваше подире ми, докато най-после ме прогонваше. – Това беше една моя любима игра със стихията.”

А ще цитирам и едно силно обобщение: „Бретан е създадена от морето, толкова всичко в нея, цялата й същност, оригиналността й, характерът на хората и, религиозността, суеверията и легендите, изкуството и литературата, самият и живот, източниците за препитание – риболов и търговия – всичко е неразривно свързано, всичко е рожба на морето.

Бретан е, така да се каже, обсебена от морето, което не се задоволява само да къпе бреговете й, а се врязва като дълбоки фиорди във вътрешността й.

Самите многобройни реки на Бретан са нещо като морски канали, а техните устия са цели заливи, защото при всеки прилив, значи два пъти в денонощието, морската вода нахлува в тях...”.

И един последен пасаж от сказката на Елисавета Багряна: „Това владичество на водата вие чувствате непрекъснато в Бретан: пред себе си, под себе си, край себе си и над себе си и по себе си. – Някой е нарекъл Бретан „дъщеря на дъжда”. Франсоа Копе има стих: „мокра страна, трогваща като лице, окъпано в сълзи”. Наистина в този стих се чувства всичката свежа влага на бретонските вълнисти хълмове след дъжд.”

Уважаеми дами и господа, колеги, когато през 50-те години на миналия век големият френски славист и българист проф. Роже Бернар започва кореспонденция с Елисавета Багряна, той й задава и въпрос какво я свързва с Франция, кои места е посещавала. Съобщила му, че е пленена завинаги от Бретан, той започва да й изпраща пощенски картички от Бретан с различни шеговити и сериозни надписи.

И все пак любовта е най-вече това, което така съдбовно свързва голямата българска поетеса Елисавета Багряна с Бретан. Защото силуетът на любимия е завинаги там. Цитирам първите две четиристишия на сонета „Среща”:

Окрих стъпките ти в пясъка, и за да стигна по-скоро,

тичах и затъвах до колене, и падах от умора, -

а като се изкачих на хълма – извиках удивена,

сякаш пръв път те видях в тази вечер незабвенна:

Изпълваше целия хоризонт – тъй голям ми се стори –

стъпил на брега, а косите в облаците горе.

И когато ме съзря и вдигна ръцете си към мене –

искаше да обгърнеш сякаш цялата вселена...

И в превод на Виолета Йонова:

J`ai decouvert tes pas dans le sable, et, pour arriver plus vite,

j`ai couru et enforce jusqu`aux genoux, et je suis tombee,

mais quand je suis parvenue au sommet de la colline – j`ai crie emerveillee,

comme si je te voyais pour la premiere fois, ce soir inoubliable.

Tu remlissais tous l`horizon – si grand me semblais-tu –

les pieds sur la rive, et les cheveux dans les nuages.

Et quand tu m`apercus et levas les bras vers moi –

c`etait comme si tu voulais saisir l`universe entire…

Съществуват поне още три сюжета, които представят как Бретан присъствува като тема в българската литература и култура:

Ще цитирам тук само стихотворението на Федя Филкова „Шотландски боец”:

На живо е същият,

какъвто си го представях.

Шотландски боец в извънземен отпуск,

спрял за малко на океанския бряг.

С невероятната си коса

по нищо не отстъпва

на прииждащата вълна.

Единствената разлика

между моята представа и него

е този земен белег, усмивката му,

с която като с яке

ме загръща на вятъра.

Ето, това е снимка на Кенет Уайт с Федя Филкова и Николай Кънчев в неговата редиденция в Требурден, на Бретанския бряг, а това са факсимилета на разменени писма от различни години – първото е от 1979 г., последното от юни 2007 г, преди смъртта на Николай Кънчев.

Съществува надеждата, че така, както са го правили в толкова други прекрасни региони на Франция, български художници са създали и пейзажи от Бретан и те също могат да бъдат представени и анализирани.

Уважаеми дами и господа, колеги, вярвам, че моят малък и съвсем непълен разказ за мястото на Бретан в българската литература и култура ви е заинтересувал. Надявам се, че догодина, на една нова наша среща бих могъл да ви представя пълния вариант на моето изследване – вече като книга, и на френски, и на български език, с възпроизведени всички художествени текстове, с всички архивни документи, с фотосите, репродукциите, факсимилетата, със съответни коментари. А към това могат да бъдат добавени и впечатленията ни от нашата прекрасна среща и от първото ни потуване до Бретан.

И една заключителна добавка, вече във връзка със самия франкофонски характер на нашата среща: аз представлявам тук Нов български университет, който осъществява програми на френски език и в който франкофонията е една трайна културна ориентация. Надявам се, че тазгодишната ни среща в Бретан ще бъде последвана от ползотворни контакти на Нов български университет като цяло и на други колеги от нашата академическа общност с вашите академически центрове и други културни институции.

Благодаря за вниманието!

24-26 юни 2012 г., София

обратно нагоре