д-р Биляна Курташева

1. Антологията като „преценка на ценностите”

Именно Гео Милев, един от най-крайните, екстремни гласове в литературния спектър на 20-те години, ще направи най-уравновесената, цялостна антология на българската поезия. Жест, който е пълна противоположност на Иван-Радославовия с неговата антология „Млада България” от 1922 г. Двамата бивши приятели се оказват противници на антологийното поле. След излизането на Геовата „Антология на българската поезия” през 1925 г. Радославов пише силно критична рецензия, като по този начин малко дребнаво „си връща” заради Геовата критика към „Млада Балгария”. Но Геовата рецензия изхожда от много по-принципни позиции и надхвърля рамките на редовия актуален критически отзив. В началото й Гео Милев съвсем накратко и афористично излага своята философия на антологията, която предстои да реализира:

„Антологии: френски, немски, английски, руски има много; те се различават само по името на съставителя и по външния вид на изданието. Но по съдържание те са почти еднакви, защото няма какво да се избира; изборът е установен, ценностите са определени. (...)

Една антология на българската поезия претендира да бъде преценка на ценностите в тази поезия. В това лежи нейното голямо значение. Тя трябва да бъде преди всичко едно голямо критично дело - тъкмо затова, че литературните ценности у нас са още непреценени, неопределени, непретеглени. Една антология на българската поезия трябва да бъде без друго антология критична. Затова името на нейния съставител не е без значение; той дори не е “съставител”, а нещо много повече: съдия. Неговото дело е присъда. Затова - важни са неговите качества и способности; неговата литературна подготовка, неговият художествен вкус, неговият критически критерий, неговата арбитражна независимост.” (Милев 2001: 50-51)

Така Гео Милев вижда антологията едновременно в нейната предопределеност и зависимост от контекста, но и във високото й предназначение да ревизира и трансцендира този контекст. Тук критиката е мислена не толкова в непосредствен приложен смисъл, а във високия философски смисъл на понятието. А в изискването към антологията да бъде „преценка на ценностите” прозира не само Ницше, но и Пенчо Славейков, по-точно Ницше през Славейковата му употреба в българския културен контекст. Дефинирането на антологийното кулминира в още по-максималистичната визия за съставителя като съдия, антологията като присъда - най-радикалната формула на българското антологийно съзнание. Не е случайно, че тя е изкована тъкмо от Гео Милев.

Това, че Гео Милев е най-мощният и най-талантливият български антологист, а неговата „Антология на българската поезия” от 1925 г. е едновременно средищна и върхова в историята на българската литература и в частност поезия, не е нова теза. Неин убедителен застъпник е Светлозар Игов в статията си „Антологията като форма на критика”, която дава добра основа за по-нататъшни анализи и интерпретации. Затова и ще се спрем накратко върху акцентите в нея. Според Св. Игов „Антология на българската поезия” „е не само най-зрелият Гео-Милев литературнокритически и литературноисторически синтез, но и най-хубавата антология на българската поезия въобще. (...) и до днес най-ярката като авторска концепция антология на българската поезия” (Игов 2005: 58). Тезата на Св. Игов е мотивирана последователно на няколко равнища. От една страна, е откроено значението на Гео Милев не само като поет, но и (дори повече) като критик, включително оформянето на концепцията му за историческия развой на българската поезия в серия от статии и литературни портрети, излизали в различни издания. Тяхно своеобразно обобщение е „Кратка история на българската поезия” - предговорът към антологията, който е определен от Игов като „първата история на българската поезия и първата цялостна жанрово специализирана работа по история на българската литература”. От друг страна, сбито се проследява Гео-Милевият антологиен опит – четирикратната реализация на онова, което Св. Игов нарича негова „антологична склонност” – в трите тематични антологии „Антология на жълтата роза. Лирика на злочеста любов”, „Кръщение с огън и дух. Революционна антология” (1923), „Антология на червената роза. Лирика на възторжената любов и копнеж” (останала недовършена, допълнена и издадена през 1940 г. от Мила Г. Милева и Леда Милева) и най-вече в „Антология на българската поезия” от 1925 г., която е „не само жанрово-историческа, но и национално културно-репрезентативна”. От трета страна е скициран литературноисторическият контекст от средата на 1920-те години, когато се налага „чувство за завършеност на един развоен цикъл”. (Игов 2005: 58-59) Тук трябва да добавим, че Гео Милев с цялостната си критическа, издателска и съставителска дейност значително съдейства за изкристализирането и артикулирането на това чувство. Последната (издадена приживе) Геова антология е разчетена от Св. Игов като пресечна точка на критическата нагласа и „антологичната склонност” на Гео Милев; като рядко съвпадение между съставителската концепция, изложена в предговора, и конкретната й реализация в съдържанието, в подбора на равнище автори и на равнище творби; като успешно съчетаване на обективност и персонален вкус.

Като продължение и разширение на горните аргументации, можем да добавим, че изобщо писменото наследство на Гео Милев оформя нещо като свод на практиките по съставяне на сборници и антологии в българската литература. Интересът му към тях е документиран още в студентските му писма, където споменава христоматията на Костов и Мишев (с детайлни позовавания); отбелязва, че е получил „Българска антология” на Дебелянов и Подвързачов; иска да му се прати сборника „Мак”... Внимателното проследяване на течението на списанията му „Везни” и „Пламък” демонстрира последователен и безпощаден критически ангажимент към излизащите сборни книги у нас – сред рецензираните подобни издания са „Жътва” и „Яворов споменик” от 1919 г.; Боян-Пеневото преиздание на „На острова на блажените”, „Френски поети. Антология” на Д. Бабев от 1921 г., както и редица юбилейни и траурни сборници, обобщени в статията „Юбилеи и погребения” от същата година; сборника „Мост” от 1923 г.; „Лорд Байрон (1824-1924). Вспоменателен сборник – по случай стогодишнината от смъртта му” и „Антология болгарской  поэзии” на А.М. Федоров от 1924 г. и др. Тази картина е допълнена по забележителен начин от цитираната рецензия на Гео Милев за „Млада България” в сп. „Трудовак”, идентифицирана и публикувана от Г. Янев през 2001 г.

На този фон озадачава липсата на реакция към министерската антология „Български поети” на Хр. Цанков-Дерижан. Още повече, че Дерижан е постоянен прицел на Геовия критически гняв като олицетворение на чиновническия подход към литературата и културата (особено рязко е критикуван за политиката му – или по-скоро липсата на такава – като директор на Народния театър). Дали пресата от онова време не крие още една изгубена знакова Геова рецензия – тази за „държавната” антология „Български поети”, или Гео е преценил, че Владимир Василев (иначе негов опонент) е свършил адекватна критическа работа в своята пространна рецензия?

Впрочем там, където Вл. Василев дефинира „стрелките”, главните етапи в българската поезия (Ботев-Вазов-Кирил Христов-Славейков-Яворов-Траянов-Димчо Дебелянов-Лилиев), след това заявява: „Аз бих се спрял само на тия имена.” (Василев 1923: 58) Това, което по-горе нарекохме „нереализираната антология на Владимир Василев”, имплицитно внушава, че най-силната и непосредствена реакция на една (чужда) антология е друга (своя) антология. (Не)съгласията с чуждия подбор на автори и творби неизбежно активират, открояват потенциалния собствен такъв. Именно това прави Гео Милев посредством своята „Антология на българската поезия”. Но резултатът надхвърля конкретните актуални литературнокритически противостояния. Ако беше останал в тях, Гео Милев вероятно би предложил една антология на авангарда, на онези нови, радикални поети и поезии, които той се опитва да създаде – не само в свое лице, но и в лицето на Ламар, на Николай Марангозов. По това време вече има голяма немска антология на експресионизма, която Гео вероятно е познавал – “Menschheitsdämmerung” („Здрачът на човечеството”, 1919) на Курт Пинтус (повече за нея вж. в Сугарев 1988: 21-22). Но предвид трезвите си литературни преценки за този зараждащ се авангард, вметнати в някои от критическите му текстове, Гео Милев, изглежда, си е давал ясна сметка, че няма база за антологийна селекция. Че българският авангард е още в предантологийна фаза.

Затова той избира друг антологиен жест. Да разчисти терена на прохождащия авангард, като радикално и аргументирано приключи предхождащата го поезия. Гео-Милевата „Антология на българската поезия” представлява една цялостна преценка и критика на възможностите и границите на българската поезия (според високата антологийна цел, формулирана в рецензията му за „Млада България”). Заедно с това е имплицитна рекапитулация и на българското антологийно съзнание и неговите практики до този момент.    

2. Антология и период

Сред първите важни за българската традиция антологии Гео-Милевата антология от 1925 г. е най-отчетливо и най-категорично периодизираща. Нейният предговор “Кратка история на българската поезия” започва с установяването на една граница, която е не само времева, но и, така да се каже, качествена:

“Всичко до средата на ХІХ век, писано с български букви на старобългарски, среднобългарски, или славянобългарски език… е днес само предмет от исторически, археологически и филологически интерес. Но то не е литература – в днешния, модерния смисъл на думата…” (Милев 1925: 1)

Дори да се абстрахираме от ницшеанско-славейковските нотки на пренебрежение към историзма и филологизма, очевидно това не е неутрална констатация. Това е ценностно съждение, което привилегирова литературата (а заедно с нея и “модерното”) за сметка на другото, предишното, останалото в историята, което не е литература, изобщо му e отказано назоваване. Този начален пример добре илюстрира характерното за модернизма привилегироване на новото за сметка на старото, както и схващането, че периодът не е просто абстрактен инструмент на историческото познание. Както отбелязва Франк Кърмоуд, “концепциите за период не само правят историята овладяема, но и неизбежно предполагат оценка” (Кърмоуд 2001: 135).

Веднъж отграничил литературното поле, Гео Милев пристъпва към по-нататъшното му разграфяване. Понятието, което използва, е “етап”, което, както вече посочихме, става особено актуално и употребимо в критическия език на 1920-те години. Любопитното в тази френска дума е, че тя събира в себе си значението на “отрязък от време” (т.е. отсечка от времевата ос), но и на “стъпало, точка” - двусмислие, от което Гео Милев умело се възползва при излагането на своята концепция. Той вижда развоя на българската поезия като последователност от четири етапа, които обаче маркира не като отсечки на принципа “от… до”, а точково – само с по едно пиково име, нещо като връх на въображаема парабола. Тези имена етапи са: Вазов, Пенчо Славейков, Яворов и Лилиев. За Гео Милев те са фигури, чието творчество упражнява мощно стилово и смислово влияние и е обект на подражание. Така “Българска антология” и чрез предговора си, и чрез самата селекция представя поезията ни като отчетливо темпорално и ценностно разслоена последователност от значителни творчески индивидуалности и кохорти от епигони, затова и в тази антология отсъствията са не по-малко значещи от присъствията (нещо, на което ще се върнем).

Указвайки етапите не с начало и край, а само с по една творческа фигура, Гео Милев задава всяка от тези фигури като средищна, а не като гранична за съответния период. С едно знаменателно изключение – Лилиев, който настойчиво е интерпретиран не иначе, а като край, и то приключващ всички досегашни етапи: “Цялото развитие на българската поезия от П. Р. Славейков насам намира своя завършек в лириката на Николай Лилиев”, който “довежда българския стих до виртуозно съвършенство и с това се явява като последен, четвърти етап в общото развитие на българската поезия.” (Милев 1925: 16) Това настояване на изчерпването, на  свършека на/в съвършенството има ясни импликации – то цели да приключи, да изпрати в историята, а значи и да девалидизира ценностно (да си припомним началото на предговора) един мегапериод, за да дойде ред на пропагандираното от Гео оварваряване на литературата. Голямата цел на  “Антология на българската поезия” е затварянето, приключването на символизма като водеща поетическа парадигма, за да се отвори път на нещо ново и различно в българската поезия (друг е въпросът доколко този естетически прелом действително се случва в предвижданите от Гео Милев мащаби и радикалност). Затова този етап е (пожелателно) обозначен с Лилиев като фигура на виртуозната пределност, на зацикления финал. Последен в антологията е Смирненски, описан като внасящ “нови мотиви, но с старите средства на Лилиев и Людмил Стоянов” (Милев 1925: 18), т.е. схванат като преходна фигура към новото, идващото в литературата.

Симптоматично е това, че Гео Милев не поставя самия себе си в края на антологията. Трябва да мислим този факт като осъзнат концептуален жест, а не (само) като естествена скромност. Невписвайки се в селекцията, той застава в лагера на онези „варвари, хулигани, печенеги”, на новите поети, чието (експресионистко) нашествие пропагандира и очаква, а донякъде и произвежда. Същевременно Геовата извънпоставеност спрямо представения кръг от автори е това, което прави възможен историческия му поглед към българската поезия. Включването на Гео Милев в по-късни издания на „Антология на българската поезия” всъщност върви срещу нейната направа, срещу нейното съзнание за период.

На практика чрез своята селекция и опит за историческа периодизация Гео Милев задава основите на онова, което днес се мисли като „български лирически канон”. Историзирането е предусловие на канонизирането. Така у Гео Милев за първи път Ботев получава по-адекватно антологийно представяне. До този момент най-антологичният български поет се оказва най-неантологийният. Тъй като е отвъд сегашността, той остава големият отсъстващ у Дебелянов и Подвързачов. У Хр. Цанков, който до голяма степен повтаря техния жест, Ботев присъства едва с четири стихотворения, но липсва нужната историческа перспектива и градиране, за да може да изпъкне. А антологията на Боян Пенев от 1917 г. сякаш е обременена от амбивалентното ранномодернистко (пенчославейковско) отношение към Ботев, откъдето и ограниченото му, неравноделно спрямо останалите поети присъствие. Напротив, у Гео Милев Ботев вече не е нито подценен, нито недостъпно изолиран; има кой да бъде подреден до/след него, така че да се открои и собствената му фигура. През петнадесетте години, изминали от съставянето на първата „Българска антология”, доскорошните съвременници са започнали постепенно да се превръщат в класици. Критиците от 1910-11 година споменават Лилиев сред неизвестните младоци, неуместно включени в „Българска антология” (Неделчев 1987: 30-31), у Гео Милев той е вече етап. По различни начини се поражда и утвърждава култ към Вазов, Пенчо Славейков, Яворов - процес, в който изиграва роля и самият Гео Милев. Създава се каноногенна ситуация, която той своевременно конципира в предговора и постройката на „Антология на българската поезия”. Включването на Смирненски в подборката най-ярко илюстрира канонизаторския усет на Гео Милев.

Самото визуално оформление на антологията също въздейства по посока на едно монументализиране на първенците на българската поезия – графичните портрети на поетите, нарисувани от Макс Мецгер, са строги, релефно триизмерни. Ефектът е сякаш гледаме не лицето на поета, а негов изсечен мраморен паметник (така някои се оказват живи паметници). Това монументализиране е амбивалентно в духа на цялостната Геова концепция – пантеонът на българската поезия е едновременно почетен и отпратен в миналото. 

Да повторим, колкото и брутално и буквализаторски да звучи, едно от възможните обяснения за така бързо създалата се у нас каноногенна ситуация е, че българските поети си отиват относително рано, а смъртта се оказва необходимо - макар и далеч не достатъчно - условие за канонизирането на една творческа фигура. Сред нашите поети изключение от това правило, изглежда, е само Вазов, отчасти Лилиев и Далчев, но последните двама и до момента като че ли имат полуканоничен статут. Доказателство за това е някак колебливото включване на Далчев в кандидатстудентския конспект по българска литература едва преди няколко години. Както настоява Александър Кьосев, тъкмо кандидатстудентският изпит е най-мощната "каноногенна институция" у нас. (Кьосев 1998а: 269) 

Според Кьосев „стабилизацията на „българския канон”, която се подхваща сериозно през 30-те и 40-те години на нашия век [1] (чрез създаване на ясни учебни програми, списъци с представителни произведения, учебници и голям брой академични литературни истории), истински завършва именно през епохата на тоталитаризма” (Кьосев 1998а: 263). Една антология трудно може да задейства всичките изброени социални и институционални механизми, установяващи нормите в културното пространство. Дори дадена поетическа селекция да предизвика публичен резонанс, въздействието й остава затворено изключително в гилдията на писателите и литераторите. В този смисъл Гео-Милевата антология не налага, а антиципира българския литературен - и в частност поетически - канон. Но предвид по-късното, най-вече следдеветосептемврийско канонизиране на самия Гео Милев неговият подбор от 1925 г. оказва влияние върху канонизаторите от тоталитарния период. Не е без значение и издателската съдба на антологията. Тя е преиздадена през 1940 г. като том III от „Избрани произведения” на Гео Милев (под ред. на Мила Г. Милева) и получава множество положителни отзиви в тогавашната преса. Така „Антология на българската поезия” не остава забравена и затворена в контекста на 1920-те години, а е актуализирана, налична тъкмо в навечерието на радикалната политическа промяна от 1944 г.

3. Стратегии на изключването

Нека сравним двете големи български антологии до момента -  „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” на Подвързачов и Дебелянов от 1910 г. и „Антология на българската поезия” на Гео от 1925. Именно „Българска антология” е първообразът, спрямо който се оттласква голямото антологийно начинание на Гео Милев. Като съзнателен антологист той е наясно върху каква основа стъпва. Това е подсказано в цитирания бърз исторически преглед на антологийното ни наследство, направен в изгубената и щастливо намерена рецензия „Преценка на ценностите” (удивително е колко много успява да побере Гео в кратките си текстове):

„Досега - като оставим настрана литературните избори в разните христоматии, които са със специално педагогическо значение и предназначение, а също е Бакаловия сборник “Лъчите на поезията”, дето съобразно със социалната тенденция на сборника е избирано и събирано не с твърде строги художествени изисквания. Досега имахме само една антология: “Българска антология”,...поезията ни от Вазова насам, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов,...1910 г. Недостатъкът на тази антология беше твърде голямата снизходителност на съставителите й, тяхната прекалена обективност, която достигаше до снизходителност, въпреки художествения вкус, проявен на много места в тази антология. Така в Подвързачовата и Дебеляновата антология бе събрано всичко, което на времето минаваше за ценност - макар че днес вече, само след десет години, то е обезценено. В тази антология, покрай безспорните ценности, влязоха произведения и имена, които не ще влязат в историята на българскато литература, които със страхопочитание ще потънат под вълните на немилостивата река Лета.” (Милев 2001: 51) [2]

   Антологията на Подвързачов и Дебелянов включва 38 поети - с 20 повече от Гео-Милевата, излязла 15 години по-късно. Това драстично свиване на антологийния подбор – вместо очакваното нарастване предвид явяването на нови поети и поезии – се дължи на коренно различната съставителска концепция и позиция. Антологията от 1910 г. е синхронно изчерпваща, тази от 1925 г. е диахронно йерахизираща.

Въпреки констатацията, че „българската литература започва късно, без каквато и да е традиция” (Милев 1925: 2), постройката й демонстрира вече създаден усет за континуитет, за традиция, а оттук и за стойност. Както казахме, Гео Милев схваща литературата - или поне поезията ни – като последователност от значителни творчески индивидуалности и кохорти от епигони. Ролята си на антологист вижда в това, да отсее оригиналното и съвършеното в художествено отношение като единствено заслужаващо да бъде представено. Оттук и двойствения, неравноделен характер на предговора на антологията. В „Кратка история на българската поезия” пространната първа част е по същество исторична, а втората, по-кратката, е полемична.

В първата част чрез разказа за развитието и усъвършенстването на българската поезия от Чинтулов и Славейков до Смирненски всъщност се мотивира изборът на 18-те поети, включени в антологията. [3] Това е и по-често цитираната част – с открояването на четирите периодизационни етапа, със знаменитото определение на Ботев като „непосредно отражение на расовия гений в всичката негова първичност”, на Яворов като „втора еманация на расовия гений” (Милев 1925: 5, 10) и т.н.

Ето как започва втората част от предговора:

„Една антология има за цел да даде картината на едно завършено развитие. Но строгия критицизъм винаги ще елиминира от тази картина всичко, което е само случайност на времето, без трайно историческо значение; на първо място - всяка подражателна или епигонска проява. Положена на този верен историко литературен принцип, настоящата антология не включва много имена, които фигурират в подробната хроника на литературното развитие. Това е един принцип. И друг: не фигурират върху страниците на тази антология произведения, които не представят едно приемливо съвършенство на език и стих... Поради тия два ръководни принципа: пренебрегване на неоригиналното и на несъвършеното в формално отношение - в тази антология липсват...” [к.м. - Б.К.] (Милев 1925:19)

Очевидно отсъствието в Геовата антология е точно толкова значещо, колкото и присъствието, дори в жеста на изключването се крие по-голям залог, отколкото в този на включването. Критериите на подбора са формулирани в негативни термини: елиминира - не включва - не фигурират - пренебрегване - липсват. Канонът се формира на принципа на редукцията. Тъкмо такъв е и принципът на „Антология на българската поезия”.

Ако първата част на предговора излага позитива на селекцията, то втората, показва нейния негатив. Там, в две страници (а целият предговор е двадесет), са изредени невключените в антологията. (Милев 1925: 19-20) Основният аргумент за пренебрегването им е тяхната неоригиналност. И те са положени по историческата ос Вазов - Пенчо Славейков - Яворов - Лилиев във вече формулираните етапи на българската поезия, но като епигони на някой/някои от големите четирима и/или на народната песен. Компактното изреждане звучи като зачеркване по списък и този "предварителен списък" не е нищо друго освен съдържанието на „Българска антология” от 1910 г. Единствено Любен Каравелов - отпаднал като "журналист" - е извън него. Останалите изброени, за да отпаднат - К. Величков и Ив. Ст. Андрейчин (епигони на Вазов); Мара Белчева и Дора Габе (епигони на Пенчо Славейков); Чилингиров, Бабев, Ракитин, Дринов, Карановски, Минко Неволин (епигони и на Вазов, и на Пенчо Славейков); Вен. Тин. (споменат под черта като епигон на Яворов); Цанко Церковски (епигон на Яворов и на народната песен) - са все автори от антологийния корпус на Подвързачов и Дебелянов. [4] Затова и финалът на Гео-Милевия предговор звучи хем безкомпромисно, хем някак оправдателно-застрахователно.

Изцяло в негатива на Гео-Милевата селекция се оказват и пишещите жени. В антологията на Дебелянов и Подвързачов те са четири: Мара Белчева, Роза Попова (представена само с едно стихотворение), Екатерина Ненчева и Дора Габе. По-горе видяхме, че Гео Милев е счел за необходимо да мотивира изключването само на две от тях от собствения си подбор - на Мара Белчева и на Дора Габе. [5] Явно отпадането на всякакви други поетеси е подразбиращо се. През 1910 г. Мара Белчева е на 42 години, а Дора Габе - на 24 и според хронологичната подредба те симетрично попадат в двата противоположни края на "Българска антология": Белчева е 5-а по ред, Габе е 34-а, или пета отзад напред. Любопитно е обаче как от перспективата на Гео Милев през 1925 г. тази дистанция (поколенческа, стилова) не означава нищо; и двете поетеси са отхвърлени като епигон(к)и на Пенчо Славейков. Ранната Габе с известни уговорки би могла да се припознае и като символистка (ползваме ли изобщо тази дума в женски род?), но пък символисткият корпус в литературата ни поначало се възприема като изцяло мъжки - от антологията „Млада България” на Иван Радославов (1922 г.) до прекрасната „Антология на българския символизъм” на Иван Теофилов от 1995 г. (която изгражда в ретроспекция една разширена историческа и естетическа представа за смволистките пластове в българската поезия).

Разбира се, Гео Милев не само „зачерква”, а и прибавя, макар и ограничен брой поети. От една страна, вече споменахме изтеглянето назад, в исторически план, което поставя в началото Петко Славейков и Ботев и налага да се мотивира отхвърлянето на Каравелов. От друга страна, в края се явяват и четирима нови поети: Христо Ясенов, Николай Райнов, Иван Хаджихристов и Христо Смирненски. Така втората половина на антологията (след Яворов) се очертава като преобладаващо символистическа, което е знак и признание, че символизмът се е превърнал в господстваща поетическа парадигма. Гео Милев обаче я задава като вече зациклена, изхабена, маркирайки този етап тъкмо с фигурата, в която вижда и нейното изчерпване: Лилиев.

Нещо, с което не може да се примири Иван Радославов, може би най-яростния критик на „Антология на българската поезия” [6], при все че Гео Милев всъщност отдава признание на символизма – девет (т.е. половината) от поетите в „Антология на българската поезия” съвпадат с подбраните в „Млада България”. Причината за раздразнението на Радославов е, че Гео-Милевата концепция срива проекта за канонизиране на Траянов, въплътен в „Млада България”. Прави го най-малко по два начина. Първо, в по-едър план, снема телеологията на Радославов, като вписва символистичната кохорта в основната генеалогична нишка на българската поезия и я интерпретира не като свръхосъществяване, а като зациклящо изчерпване. Второ, сваля Траянов от пиедестала на начало и връх и го помества просто като един от поетите между Яворов и Лилиев. Затова и Ив. Радославов в рецензията си отчаяно се противопоставя на тяхната „етапност”, настоявайки, че след Вазов и Пенчо Славейков етап може да е само Траянов. (Радославов 2005: 52-53)    

На Лилиев Гео отдава едно специфично негативно признание в антологията. Именно Лилиев е изтъкнат в предговора като най-влиятелния поет, доколкото се явява основен обект на подражание от страна на най младите, но едно буксуващо, лишено от развитие и новаторство подражание:

„Чрез Лилиев българската поезия стана инструмент способен да изрази всичко, но същевременно – инструмент, който лесно се употребява; механизъм, който сам действува. От тук нататък е лесно да бъдеш поет – ако е достатъчно да даваш красиви словосъчетания изпъстрени с звънтящи съзвичия. А това е поезията на най-младата генерация поети (Стубел, Стратиев, Симидов, Ив. Мирчев и мн. др.) В същност, това са чисти епигони на Лилиев, които, като епигони, довеждат виртуозността до фокусничество.” (Милев 1925: 17)

Затова и в кратката втора част на предговора в „негатива” на селекцията попадат, без да бъдат изброени, „най-сетне и епигоните на Лилиев: почти цялата съвременна поезия” (Милев 1925: 19-20). Това е „Поезията на младите” от известната едноименна статия на Гео Милев, публикувана година по-рано в сп. „Пламък”, 1924, кн. 2, която визира освен гореизброените имена също Далчев, Пантелеев, Караиванов, Н. Дончев. Там тя е остро критикувана като „мъртва поезия”, сведена до „сръчно манипулиране със стихотворната форма” (Милев 1924: 67-68). [7] Тъкмо в реакция срещу нея е формулирана необходимостта от „оварвавряване” на българската поезия.  

Завършването на „Антология на българската поезия” със Смирненски има връзка с този императив. У Смирненски, като изразител на „социалното недоволство”, е видяна първата, макар и половинчата крачка към нещо друго, следващо в поезията ни. Той едновремнно принадлежи на завършения етап, представен в антологията, но и отваря нова посока, различна от, така да се каже, квазимладите, лансирани от „Хиперион” и „Златорог”. Така финалът на Геовата антология е в активен спор с двете антологии от 1922 г. – „министерската” на Хр. Цанков и „Млада България”, които завършват именно със Стратиев и Стубел, така често громени от Гео, но вече изградили репутация и получаващи признание. Впрочем имената на двамата поети толкова често се сдвояват, че те се превръщат в нещо като сиамски близнаци. В една рецензия Гео иронично посочва тази тенденция чрез израза „Стубело-Стратиевска” поезия - „многото сладнива поезия, която се фабрицира днес – лека, звънка, напудрена, напарфюмирана” (Милев 1924б: 204).

В тази линия той вписва и Багряна. При съставянето на „Антология на българската поезия” тя не е недовидяна, а е съзнателно изключена сред неназованите епигони (на Лилиев), сред „зачеркнатите” квазимлади, недопринасящи за развитето на поезията, за новото. Това не е само естетически, но и политически жест. Всъщност Гео Милев игнорира онези, които схваща като „десните” млади. Позицията му е най-рязко изразена в текста „За списание Ек и литературните награди”, където се обсъждат държавните литературни поощрения:

„Шпиц команда взема премията! Йордан Бакалов-Стубел – 10000 лв; Вл. Полянов, Йордан Стратиев и Ел. Белчева (всички сътрудници на сп. Златорог) – по 5000 за насърдчение. Казах и по-рано: поезия, която никого не интересува, никого не затрогва – защото се пише така лесно: епигонска поезия; и затова – излишна. Излишната епигонска поезия получава премии за насърдчение, вместо да бъде забранена с декрет и под страх на смъртно наказание – в интереса на литературното развитие.

Но у нас тази поезия, заедно с представителите си, е днес на власт – и получава премии... Това не е никак странно за оня, който познава личните отношения на споменатите по-горе премирани „млади поети” към г. министър-председателя Цанков и към г. Вл. Василев, същия, който е днес управител на Народния Театър и редактор на сп. Златорог (включително и на въпросните поети).” (Милев 1924а: 104-105)

Тук проектирането на политическото върху литературното поле достига своята крайност. Но то е част от ескалирането на противоречията и в политическия, и в литературния контекст. „Войната на антологиите”, както казахме, е пряко свързана с войната за символния капитал на младостта в литературата и за версиите на младостта – една по-умерена и политически удобна и другата, на авангарда, която се стреми към радикалност и подривност. При все това горният текст изглежда екстремен предвид факта, че делението в литературата не е чак толкова рязко, има автори, които успешно присъстват в различните литературни кръгове, гравитират и около Гео, и около Вл. Василев, и около Ив. Радославов. Багряна обаче е от онези, които Гео безусловно причислява към лагера на толерираните от властта квазимлади. Един по-задълбочен, индивидуален прочит на нейната поезия от страна на Гео, прочит, неповлиян от извънлитературни констелации, може би би й дал повече шансове. Но в крайна сметка Багряна - и изобщо следвоенната женска литература в нейно лице - не успява да прекрачи високия антологиен праг на „Антология на българската поезия” през 1925 г. поради комплексни, политико-естетически причини.

(А фактът, че Багряна бързо набира антологиен потенциал и признание, се демонстрира от литературния сборник „Пет години”, съставен от Й. Стубел и Вл. Полянов през същата 1925 г. , който се открива с именно с нейни десет стихотворения. Със своята синхронна положеност в сегашното сборникът „дописва” и апострофира диахронната Геова антология. При това показва, че „лявото” и „дясното” могат и да не са така дълбоко разделени – наред със Стубел и Стратиев там е и Смирненски, също Разцветников и Фурнаджиев. [8])  

Трагичният край на Гео Милев в годината, в която издава „Антология на българската поезия” допълнително й придава окончателност, монументализира я, осуетява всякакви възможности за преразглеждане. [9]

Приключването на антологията със Смирненски е отчетлив политико-естетически жест. Забележителното в този жест е, че левият (или поне бързо олевяващият) Гео Милев прави всъщност една дясна антология. Приключваща дясна – като й дава ляв хоризонт в лицето на Смирненски. Така този жест е едновременно разделящ и обединителен в напрегнатата политическа и литературна ситуация на 1925 г. [10]

Наред с това Гео категорично не се поддава на голямото изкушение на поетите антологисти – да включи и себе си в собствения си антологиен подбор. Да повторим, именно Геовата извънпоставеност му гарантира историческа и критическа дистанция спрямо антологизирания период. Именно по този начин периодът се отграничава и конституира като такъв – като завършен макроетап, след който може да нахлуе експериментът, фрагментът...   

Оттук можем да направим една едра типология на периодизационните усети през 1910-а и 1925-а година. В „На Острова на блажените” Славейков проектира или по-скоро дисеминира собствената си личност във всяка от островните персоналии, но Иво Доля, който заема средищна позиция спрямо останалите, е неговият всеприет двойник. Това средищно себепоместване на Славейков е нещо като средноаритметично между Дебеляновото скромно полагане в периферията на настоящето в „Българска антология” и Гео-Милевото есхатологично надвесване от предстоящото в „Антология на българската поезия”. Славейков с мистификационното си антологизаторство завихря литературата около себе си, заставайки в самия й център като “стожерът на гумно” (по израза от “Химни за смъртта на свръхчовека”); антологийният жест на Дебелянов и Подвързачов е свидетелско регистриране на настоящето; а Гео-Милевият е колкото лоялно, толкова и радикално приключване на отминаващото.

5. Още за литературната история и/в антологията. 1925 година - втори антологиен праг

Още една антология, излязла през 1925 г., „дописва” и в известен смисъл имплицитно апострофира „Антология на българската поезия” на Гео Милев. Става дума за „Първи стихотворци”, съставена от В. Пундев, от поредицата издания на Министерството на народното просвещение. Това е представяне на българската възрожденска поезия от Димитър Попски до Чинтулов. Книгата не се самоопределя като антология, явно съзнавайки противоречието в начинанието - тя антологизира протоантологичния период на българската литература. Онзи период, който според Гео „не е литература – в днешния, модерния смисъл на думата” (Милев 1925: 1). „Събраните тук стихотворения (...) будят само историколитературен интерес”, гласи първото изречение на увода към „Първи стихотворци” (Пундев 1925: 1). Начало много сходно с началото на Геовата „Кратка история на българската поезия”. Само че Пундев въвежда този протопериод с неутралния и спокоен тон на историка, а Гео го отхвърля с патетиката на естетическия идеолог. Васил Пундев свършва там, откъдето Гео започва. И двамата антологисти посочват като първи поети в същинския смисъл на думата Чинтулов и Петко Славейков и сякаш по взаимно съгласие си ги „поделят” – Пундев зъвршва с Чинтулов, а Гео започва с Петко Славейков. Между Чинтулов и Славейков-баща минава символната граница, която отделя протолитературата от литературата. [11]

Антологиите на Г. Милев и В. Пундев, така различни в своя обхват и цел, си приличат по това, че са диахронни, историзиращи, че мотивират избора си с историзиращ и конципиращ предговор. Ако Геовият предговор е най-добрата кратка история на българската поезия, то този на В. Пундев е най-добрата такава на българската възрожденска поезия. В него специално е откроена Елена Мутева като първа българска поетеса, откроен е талантът на Константин Миладинов. При това антологията на Пундев е „първична” – той не борави с готови издания, а с архиви, които сам разчита. Подборката му, при все че е първи опит да се трасират мотивите и формите в българската възрожденска поезия, е толкова убедителна, че „даже и да се ревизира с времето, „схемата”, предложена от младия изследовател, се оказва продуктивна и с много малки изключения мултиплицирана до 80-те години на ХХ век” (Велкова-Гайдаржиева 2006: 138).  

Воля за подбор и представяне на по-далечното книжовно наследство личи и в изданието на Н. Вранчев „Малка старобългарска антология” (1925), което включва текстове от Св. Климент до „Абагар” на Филип Станиславов.

Следователно в рамките на 1925 година се случва нещо уникално - в няколко различни издания бива антологизирана цялата българска литература във всеки от своите (вече конституирани) големи исторически периоди – старобългарска (Вранчев), възрожденска поезия (В. Пундев), нова българска поезия (Г. Милев) и най-нова, актуална в „Пет години” (Й. Стубел, Вл. Полянов). Така погледнато, тлеещата война между някои от тях се снема в по-едрата картина на една вече постигната идея за исторически континуитет.  

Изобщо антологиите от 1925 г. се подчиняват на историзиращата и канонизиращата тяга на 1920-те и заедно с това я моделират, дават й достъпен и компактен израз. Гео-Милевата „Антология на българската поезия” изпъква допълнително със своята строгост и концептуалност и по причина на това, че до края на 1920-те, а и през1930-те години не се появяват мощни, физиономични и концептуални антологийни подборки.

Библиография

Антологии и сборници

Антология на българската поезия. Съставена от Гео Милев. София: Филип Чипев, 1925

Антология на червената роза. Милев, Гео (съст.). Под редакцията на Мила Г. Милева. София, 1940.

Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам. Подвързачов, Димитър и Димчо Дебелянов (съст.). София: Знание, 1910.

Български поети. Походна войнишка библиотека № 28. София: Издава Щабът на действующата армия, 1917.

Български поети. Антология. Под редакцията на Хр. Цанков. София: Издава Министерството на народното просвещение, 1922.

Млада България. Антология на съвременната българска поезия 1905-1922. Под редакцията и с предговор от Иван Радославов. София: Книгоиздателство „Хиперион”, 1922.

Пет години. Литературен сборник. Стубел, Й. и Вл. Полянов (съст.). София: Ал. Паскалев, 1925.

Първи стихотворци. Пундев, Васил (съст.). София: Министерство на народното просвещение, 1925.

Изследвания и съчинения

Българският канон? Кризата на литературното наследство. Кьосев, Александър (съст.). София: ИК „Александър Панов”, 1998.

Василев 1923: Василев, Владимир. Новата поетическа антология. // Златорог, год. IV, бр. 1, януари 1923, с. 56-64.

Велкова-Гайдаржиева 2006: Велкова-Гайдаржиева, Антония. Васил Пундев и българската литература. История, критика, класика. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 2006

Игов 2005: Игов, Светлозар. Антологията като форма на критика. // Танев, Д. и А. Андреев (съст.). Гео Милев през погледа на литературната история и критика. София: изд. „Захарий Стоянов”, Междунар. фондация „Гео Милев”, УИ „Св. Климент Охридски”, 2005

Кърмоуд 2001: Кърмоуд, Франк. Канон и период. // Литературата, кн. 1 (11), 2001, с. 122-144.

Кьосев 1998а: Кьосев, Александър. Следговор. АНТИ-КАМБУРОВ, или „Гръбнакът на българската литература е политически”. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Кьосев, Александър (съст). София: ИК „Александър Панов”, 1998, с. 233-271

Милев 1924а: Милев, Гео. За списание Ек и литературните награди. // Пламък, 1924, кн. 3, с. 103-106.

Милев 1925: Милев, Гео. Кратка история на българската поезия. // Антология на българската поезия. Съставена от Гео Милев. София: Филип Чипев, 1925

Милев 2001: Милев, Гео. Преценка на ценностите [Публикация и коментар: Георги Янев. Една уникална находка (Научно съобщение)]. // Гео Милев – неудържимата пламенност. Нови изследвания. Янев, Георги (съст.). Пловдив: Изд. „Захарий Стоянов”, Международна фондация „Гео Милев”, 2001, с. 50-54.

Неделчев 1987: Неделчев, Михаил. Социални стилове, критически сюжети. София: Български писател, 1987.

Пундев 1925: Пундев, Васил. Увод. // Първи стихотворци. Съст. В. Пундев. София: Министерство на народното просвещение, 1925.

Радославов 2005: Радославов, Иван. Една „Антология на българската поезия”. // Гео Милев през погледа на литературната история и критика. Съст. Д. Танев, А. Андреев. София: Международна фондация „Гео Милев”, изд. „Захарий Стоянов”, УИ „Св. Климент Охридски”, 2005, с. 51-55.

Ставрев 2003: Ставрев, Кирил. Литературно-художествени сборници и антологии, 1878-1944. Библиографски указател. Том I . Част I. Аналитична част. София: АИ „Марин Дринов”, 2003

Сугарев 1988: Сугарев, Едвин. Българският експресионизъм. София: Народна просвета, 1988.

Янев 2001: Янев, Георги. Една уникална находка (Научно съобщение). // Гео Милев – неудържимата пламенност. Нови изследвания. Янев, Георги (съст.). Пловдив: Изд. „Захарий Стоянов”, Международна фондация „Гео Милев”, 2001, с. 49-56.

обратно нагоре