Всяка книга на Михаил Неделчев има своя съдба. Нейното явяване не е просто факт, а промисъл. Тя идва с мисия – да ни накара да погледнем отново зад предела на познатото, отвъд познанието, което смятаме, че сме постигнали, да ни провокира да съпреживеем поредния неподозиран литературноисторически сюжет. Книгата„Литературноисторическата реконструкция”, още със заглавието си, ни подтиква да се усъмним в това, че е възможно да бъде създаден константен, абсолютен в своята завършеност литературноисторически мегатекст. Но в същото време Неделчев, вървейки по житейския път, твори литературна история. Не в онзи традиционен смисъл на книга с хронологично подредени текстове, която с акта на своето издаване идентифицира Автор и История и високомерно настоява за единствена и непроменлива истинност. Литературната история като авторски проект наистина се случва в книгата на Михаил Неделчев, но чрез отрицание на модела, на стила и на подхода. Литературната история съществува, но не в каноничната подредба на творците и техните произведения, дори не и чрез прецизните социокултурни конструкти, в които те се полагат. Напълно подкрепям неговата теза, че същинската литературна история трябва да бъде „многократно разказвана, да бъде снаждана и детайлизирана, да се оформя в цялостен разказ”. В неговата книга литературната история е игра на прозрения, на въображение и освободеност в интерпретациите. Тя е акт на сътворение, който може многократно да бъде дописван, оспорван и отново съграждан. В този акт същностно значение има паметта като респектиращо познание за миналото, съхранявано в културни свидетелства и исторически документи.

Текстовете, които изграждат книгата „Литературноисторическата реконструкция”, синхронно се допълват, концептуално осмислени и споени, те носят препратки към предишни творби, изтеглят асоциативни връзки към бъдещи книги.

За мен тази книга е основополагаща за българското литературознание. Тя е етап както в теоретичното осмисляне на литературната история в контекста на фрагментарното, разпадащо се в своята духовност битие на ХХІ век, така и в блестящото осъществяване на поредица от литературноисторически рекострукции. Дълбинните текстуални анализи възвръщат автентичността на двадесет и осем литературноисторически сюжета, интерпретирайки ги по един уникален начин. Естетски промислено, но и научно прецизно, те са композирани в осем тематични модула, писани по различно време и по различни поводи. Чрез тях авторът не само преосмисля, преоткрива и ценностно преподрежда творби от българската, руската, полската и френската литература, но и аргументира своята фундаментална „Апология на литературната история”.

Текстовете на Михаил Неделчев са не просто разпознаваеми в културното пространство. Те са универсални медиатори между художествените произведения и читателите от различни поколения, затова те участват в множество интертекстуални комуникации. Функциониращи в своята завършеност, те вече са оставили следи в културната памет. Вписани в общата концепция на литературноисторическата реконтрукция като продуктивен подход към големия литературноисторически наратив, те диалогизират помежду си, понякога полемизират, друг път се допълват и доразгръщат. Но неизменно ни въвличат и в нови евристични ситуации, и в лабиринтите на емоционалното преживяване. Тези разгърнати студии, статии, етюди и фрагменти създават мрежа от смисли, отворени са не само към други автори и книги, но и към написани, но не публикувани в книгата или изговорени умоподбудителни текстове на Михаил Неделчев. Те неизменно обаче надграждат идеи, видени през оптиката на една модерна и в същото време класическа в своята неоспоримост методологическа призма – създадена от проф. Неделчев. Тя е необходимият за всеки изследовател теоретичен модел, но и увлекателен разказ, сплитащ и разплитащ нишките на много интригуващи литературноисторически сюжети. Повечето от тях - малко познати, други съвсем неизвестни, трети деформирани от идеологически напластявания или от многолетно поддържани митологеми. Такъв е замисълът на дял ІІ - „Реконструкция на същностни, мними и неслучили се ходове на литературноисторическото утвърждаване”, на дял ІІІ – „Укритата проблематика или тематично пренареждане”, на дял ІV - „Разбиване на втвърдени конструкти, реконструкции на неосъществени докрай съпротиви срещу идеологическото насилие или/но и реконструкция на лични литературнокритически и литературноисторически проекти”. Разстоянието между тях, предпоставено от различното време, в което са създадени, се запълва от нови идеи, от натрупан интелектуален опит и фактологична информираност. Постепенно те изграждат концептуални литературноисторически представи, но в същото време са подвижни и еластични, а не застинали в своята абсолютност и обективност. Те улавят движението на процесите, динамиката на явленията, провокират вглеждане в детайлите, които не са очевидни, и чрез това навлизат в дълбинните текстологични кодове на творбите. Текстовете на Неделчев създават нова представа за неконфронтиращо се отношение между литература и критика. То предполага не самодостатъчната дистантност на литературната критика, работеща като че ли извън художествения текст, а любовното проникване на критика в него, постъпателното, бавно усвояване на творбата, нейното разгадаване и осмисляне. Такива любовно-обладаващи са текстовете за Антимовския хан на Йовков и за Кирил Кръстев.

Михаил Неделчев в пълна мяра възвръща изначалния смисъл и значение на фигурата на Автора, обезсмисляйки всички възможни претенции за негова фикционалност или дори смърт. Авторът твори и историята, и литературата и затова е достоен да бъде обект на литературноисторическата реконструкция. Михаил Неделчев изследва неговата сила, слабост и разочарования, показва трънливия път, по който той открива своята самоличност и търси нова идентичност. Този проблем, явно или по-завоалирано, е заложен в почти всички текстове от книгата, защото подчертава споеност между автор и творба, която очевидно привлича Михаил Неделчев, и е характеризиращ знак и за неговия стил. Той е автор в класическия смисъл на това понятие. Енциклопедист, ерудит, неизчерпаем източник на тези, съхраняващ духа на българската културна история - не само като книжно познание, но и като генетичен код. За него никога не са били значещи нито идеологемите на комунистическата власт, нито лесните изкушения на демокрацията. Неговата съдба е обречена на литературното. Затова тази книга е много лична. С дискретно вплетените спомняния, със самоиронията, с документите, с увлекателно разказаните истории на идеи, личности и срещи, книгата се превръща в своеобразна творческа биография. Но тя е преди всичко социално значим факт, защото е част от живата история на българското литературознание. Очертавайки границите на един значителен отрязък от време, всеки един от нейните текстове осмисля важни епизоди от духовния сюжет на ХХ век. И така създава едър литературноисторически проект, дори Михаил Неделчев многократно да се дистанцира от тази възможност. Той е различен, оригинален, неконвенционален, защото и авторът му е такъв. В този контекст по своеобразен начин се вписват както идеите на проф. Неделчев, разпилявани в блестящи устни импровизации, така и различните по жанр книги, които издава.

„Цензурираните класици” е антология на останалите извън канон, извън вниманието, извън корпусите на съчиненията творби на най-големите, според Михаил Неделчев, български писатели след 1878 г. Разказани са историите на тяхното цензуриране, които той определя като „едни от най-нежните”. За всеки не живял в годините на комунизма, вероятно това би му се сторило странно, но то е вярно в цялостната йерархична система на репресиите – убийства, лагери, изселване, изгаряне на книги, забрани за публикуване. И още - цялата палитра от манипулации: некоректни съкращения, своеволни редакции, завоалирани подмени и др. Тази деформираща, според идеологически критерии и политически норми, система на издаване на литературната класика е коментирана и анализирана неведнъж. Но това издание, структурирано като корпус от материали, съпътствани от въвеждащи текстове, е първо по рода си. В някакъв обърнат вариант на антологичното, не като представително и емблематично за даден автор, а като насилствено забранено или маргинализирано, тази книга има стойността на първообразците в този жанр, създавайки възможност да се реставрира истинското лице на българската литература. Навлизайки в биографичните пространства, социално-политическите парадигми, чрез вещи текстологични анализи, документи и спомени, Неделчев създава поредица от литературноисторически сюжети, поставяйки драматичните въпроси за взаимоотношенията власт - литература; истина - митологеми. Тази книга е своеобразен катарзис, нейното четене изисква приобщеност, но и свободата да мислим за миналото без заблуди и носталгия. Това е книга за посветени читатели. Тя хармонично обвързва литературната наука с документа и факта, прецизния коментар с увлекателния разказ, самите художествени текстове с личните свидетелства на автора за актовете на цензуриране на произведенията на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Петко Тодоров, Пейо Яворов, Симеон Радев, Йордан Йовков, Христо Силянов, Димитър Подвързачов, Асен Разцветников, Димитър Талев, Ангел Каралийчев и др. Това е кръстопътна книга, в която болезнено се срещат политика и литература и последствията от сблъсъка между тях – вписването в канона на творби, но и насилственото поставяне на други в неговата сянка. Това е книга за забравата и паметта, за отговорността пред историята и поколенията, които биха искали да познават автентичната, нецензурирана българска литература. В този смисъл, тя би могла да бъде създадена само от Михаил Неделчев – литературовед, обречен на историята, личност, преминала през сложните изпитания на времето, опазвайки своите позиции, той има право да описва механизмите на забраната и да ни провокира към покаяние заради забравата.

Книгите на Михаил Неделчев изпълват с уникалност иначе баналната формула „лично творчество”. Те подбуждат съгласие, уважение, размисъл, понякога спор, но никога не допускат тривиалност. Те отварят нови пространства, създават банка от смислопораждащи находки и литературоведски идеи. В тях могат да бъдат разчетени множество знаци, които или логически са свързани помежду си, или ролево разменят местата си, като оформят границите на културното поле от Ботев до най- актуалните литературни явления. Така той изгражда един сложен сюжет, който по своята същност е реализирана апология на литературната история. Тези две книги, взаимно допълващи се, създават онзи задълбочено осмислен и аналитично интерпретиран модел на националната литература, вписан в контекста на голямата, всепоглъщаща световна литература. Представяйки оригинално и убедително българския литературноисторически наратив в това пространство, обременено от сенките на миналото и прагматичните мотивации на съвременността, Михаил Неделчев всъщност пише най-промислената, най-истинската, най-аналитична българска литературна история.

Рецензията е публикувана във в. „Култура”, брой 32 (2694), 28 септември 2012 г.

обратно нагоре