Нов български университет

Евгения Благоева, Нов български университет

    

В настоящия текст ще се опитам да очертая основните особености на туризма като специфичен тип културна индустрия, предоставяща разнообразни възможности за прекарване на свободното време. Добре известен факт е, че появата на представа за свободното време се свързва с възникването на индустриалния труд през модерния период.Според Маркс, когато започват да работят за пари, хората се отчуждават от труда си, защото по същество те го продават. В началото на капиталистическия период се заражда идеята, че времето може да се печели и губи, че то е пари – в резултат то се забързва и започва да тече все по-бързо (Вебер 1993). В тази епоха става основното делене на времето на работно и свободно. До тогава работното време се определя от сезонния характер на стопанския календар – според съответния сезон се извършват икономически дейности, които са пряко зависими от природата. Затова и в традицията няма ясна представа за датите и рождените дни в частност (Кръстева-Благоева 1999).

Хората знаят, че са родени “когато са брали кукуруза”, “когато са нижели тютюна” и т.н., тоест свързват рождения си ден с характерната за сезона стопанска дейност, а не с точната дата. Тя не се помни, защото по принцип датите като част от линейното време (което тече от минало през настояще към бъдеще) са несъществени в рамките на кръговото време на стопанския цикъл.  Преходът към модерност обуславя замяната на цикличното с линеарно време, а промененият характер на труда налага концепцията за свободното време. До този момент такова практически не съществува – хората не „стоят празни” в нито един момент, защото са заети със стопански дейности или пък с работа в дома. В момента, в който работникът изнася цялата си трудова дейност извън дома и започва да получава пари за нея, се заражда представата за свободното време, което е точно толкова добре регламентирано, колкото и работното.

Свободното от работа време се възприема като време за консумация – в него работникът инвестира спечелените си чрез труд пари. Тази консумация включва в себе си потребление както на материални, така и на нематериални неща. Самото време, подобно на всичко останало в потребителското общество, се комодифицира, т.е. превръща се в стока, започва да се продава и купува. Въпреки че по същество е нематериално, то се комерсиализира - съвсем естествено възниква нуждата от запълването му с интересни дейности и забавления срещу заплащане. Тенденцията като цяло е свободното време да става все по-пасивно, все по-организирано отвън, формално и комерсиализирано. Тъкмо в този контекст откриваме и ролята на туризма – туристическият продукт предлага комплексна услуга за прекарване на свободното време.

В исторически план като предшественик на туризма някои автори определят поклонничеството в двете му основни форми, типични за двете най-големи монотеистични религии – християнството и ислямът. Поклоненията на Божи гроб в Йерусалим и в Мека, имат своите локални заместители – посещения на по-близки свети места с локално значение, които отчасти компенсират невъзможността на всеки човек да се поклони в основните за двете религии култови места. Тук виждаме една от основните разлики между поклонничеството и туризма – докато поклонничеството е религиозна практика, достъпна за малцина представители на елита, туризмът е по-масов (Urry 1990), но също не се практикува от всички. Възможността да се пътува до далечни дестинации и то не по работа, а тъкмо за удоволствие, е белег за висок социален статус. Тезата за връзката на туризма  с поклонничеството се основава преди всичко на общата за двете явления мобилност, която е била сравнително нетипична за традиционното общество.

Човекът в доиндустриалното общество живее в един статичен пейзаж, наблюдава цял живот една и съща гледка и се самовъзприема като част от заобикалящата го природа. Разбира се, той се движи, но предимно на малки разстояния – пътят през природата за него е изпитание, което има конкретна цел – да се отиде до пазара в съседния град или да се посети селото от другата страна на хълма. Подобен тип традиционна статичност наблюдаваме и в постсоциалистическия културен контекст – показателни в това отношение са разговори с българи-мюсюлмани, обитаващи района на Родопите, които казват „Живеем в природен рай, а нямаме очи за красотата му”. Това отразява от една страна типичната за тази група тенденция към по-ниска мобилност, породена в известна степен от финансова невъзможност за пътуване, но от друга – все същото сливане с природата, типично за традиционния човек.

Не е случайно, че първият регистриран турист в човешката история е предшественикът на Ренесанса в Западна Европа Данте Алигиери. Той се изкачва на една планина близо до родната си Флоренция с единствената цел да се полюбува на гледката от високо. Водещо тук не е обикновеното пътуване като преодоляване на разстояние, а съзерцанието на природната красота. Погледът на Данте е поглед на туриста, на модерния човек, който се е откъснал от природата, вече не е едно с нея и тъкмо поради това е в състояние да я гледа отстрани – и разбира се, безогледно да я екплоатира.

     Модерността поражда мобилния човек, а в постмодерния период, по думите на Бауман „подвижността се издига до ранг на най-висшата сред желаните ценности, а свободата да се придвижваш – тази постоянно дефицитна и невраномерно разпределяна стока -  бързо става главният стратифициращ фактор в обществото” (Бауман 1999: 22). Мобилността като иманентна характеристика на туризма отвежда и към значението му за оформяне на културните представи за център и периферия. Според Маккенъл (MacCannell 1989) движението на мигранти от перифериите към центровете и това на туристи от метрополиите към перифериите е по същество едно и също явление. Антрополозите се интересуват от това как туризмът търси и открива екзотичното, различното, примитивното и отдалеченото; как той конструира местните традиции и ги модифицира в „културно наследство”; как  използва различните инструменти за създаване на автентичност, за да продаде своя продукт по-добре. В този контекст особено важна е връзката на туризма със създаването и предаването на съвременното знание за чуждите общества и култури, което неизбежно поражда и поддържа етнически стереотипи.

    Туристическият продукт е символ на постмодерната консумативна култура, защото в него се съчетава комодификацията на съвременния свят (т.е. превръщането на всичко, включително и на времето, в стока) с хедонизма, породен от режисирания досег с „автентичното”, „различното”, „екзотичното”. Той  предлага бягство от ежедневния живот, краткотрайно откъсване от постоянния социален контрол, типичен най-вече за западните страни. С това се обяснява разгулното и напълно неконтролируемо поведение най-вече на младите западни туристи по българското Черноморие – най-типичният пример е Слънчев бряг. Те се отдават на евтин секс, напиват се по цял ден с евтин алкохол,  буйстват и в крайна сметка причиняват сериозни щети и чести инциденти.[1] Бягството от ежедневната рутина, което туризмът осигурява, му създава образ на нещо изключително, рядко и престижно, който се отразява и в речта. Например, вместо да кажат, „това беше през еди коя си година”, хората предпочитат да кажат „когато ходихме в Рим”, „по време на това пътуване” и т.н. – т.е. набляга се на неординерното преживяване, което е привилегия за малцина (Graburn: 1989:26).     

   Туризмът е една от най-очевидните форми на глобализация на културата и едновременно с това е най-труден за интерпретиране. Най-често изследователите подхождат към него от икономическа и културна гледна точка – вероятно защото като цяло той е обмен на икономически и културни стойности. Икономическата перспектива определя кой може да пътува, докъде, колко често и какво прави там. В съвременния период имаме масова консумация на туризъм, най-вече в богатите общества и богатите социални класи. Международният туризъм изключително много нараства в периода след 1945 г. Историческите му предшественици са в елитния туризъм в Европа през XIX в., но като обхват и масовост днешната туристическа индустрия е несравнима с него. Икономически фактори определят и туристическите дестинации, структурата на инвестициите и т.н. Икономическият натиск оформя и характеризира културния опит на туристите. От друга страна, самото присъствие на туристи, особено по-многобройни, променя културния и икономически характер на местата, които се посещават.

    Превръщането на туризма в културна индустрия съвпада с модерния период. Използвам понятието „културна индустрия”, с което привържениците на Франкфуртската школа заменят термина „масова култура” с пълното съзнание, че то не се приема еднозначно от всички автори. В случая го намирам за подходящо понятие в операционен порядък, доколкото то адекватно отразява конструирания характер на явлението туризъм – т.е. факта, че той е резултат от културно инженерство. В резултат от него „традицията” или „националната култура” се превръщат в наследство – т.е. в пазарен продукт. От особено значение в този контекст е проблемът за автентичността. Туристите търсят необикновеното - за целта им се предлагат неповторими преживявания, които могат да се случат само на определената туристическа дестинация.

Търсенето на изключителност и уникалност се случва по линия на природни и културни забележителности (Corrigan 1997: 133). И докато природните чудеса понякога наистина  са уникални, то това е твърде невъзможно за културните, още повече, че културите са системи, които се намират в постоянно взаимодействие. Тоест търсенето на културна изключителност е само по себе си мисия невъзможна. Този факт е добре известен не само на антрополозите. С него понякога са наясно и самите туристи, което не намалява желанието им да се докоснат до една конструирана, вторично съживена и театрализирана традиция. Това се вписва в общия игрови характер на съвременната култура – въпреки че човекът като цяло е Homo ludens, както убедително ни показва Хьойзинха в своята книга, игровото начало е като че ли в по-голяма степен застъпено в консумативната култура в сравнение с други култури. С него хората се опитват да неутрализират „разомагьосването на света” (Тейлър 1999: 90), настъпило с края на традиционния период и началото на модерното време. Засиленото игрово начало в консумативната култура се определя не само от типичния за епохата виртуален свят, предполагащ виртуално и често игрово общуване, но и от факта, че в постмодерността възрастовите маркери на поведение в голяма степен се размиват.

Децата порастват все по-бързо, темповете на акселерация се засилват непрекъснато, а от друга страна възрастните се инфантилизират. Едно от многобройните доказателства за това е съществуването на парковете от типа „Дисниленд”, които са създадени колкото за децата, толкова и за техните родители. С други думи, туризмът предлага включване в една игра, при която културната другост се опакова като екзотично изживяване и се поднася според установените от пазара стандарти. Според Ъри, „туристът осъзнава, че туризмът е една игра, или дори поредица от игри с множество сценарии и липса на единно, автентично туристическо преживяване” (Urry 1990: 100). Тъй като „късномодерните и постмодерните потребители са търсачи на усещания и колекционери на преживявания” (Бауман 1999: 118), туристите могат да приемат ролите на наблюдатели, благородни диваци, пътешественици във времето, деца и т.н., но си остават външни играчи спрямо местната култура. Това, което те игрово наблюдават или в което реално се включват, е презентираното и оформено според техните разбирания културно богатство на местните хора. Те не се запознават с реалния местен живот, който нерядко е много по-интересен, а предпочитат да контактуват с тях през прозорците на автобуса. Ето защо туризмът създава и поддържа стереотипни нагласи за другия. Това е видно при едно по-детайлно вглеждане в туристическите брошури. Изследователите на този тип туристически рекламни материали ги определят като митове, чиято идеологическа функция е да трансформират „първичните” образи на посетените места в послания от вторичен порядък, предназначени за потребление  от туристите (Dann 1989). Понякога последните се определят като митотворци, но по-скоро са потребители на митове. Брошурите предлагат неограничен избор на дестинации, цени, природни и климатични особености, храни и възможности.

Следвайки Бодрияр, достигаме до извода, че брошурите репрезентират света като супермаркет (Baudriard 1988: 39).  Много често в тях присъстват паметниците или природните красоти, но не и местните хора. Те създават един образ на мястото, който по дефиниция е различен от реалния, от него са изчистени онези елементи, които биха се възприели като пораждащи неприятни усещания. Плажовете са девствени и безлюдни, нищо не подсказва, че в това райско кътче ще ви трябват силни репеленти, например. Ако изобщо са заснети местни хора, то те най-често са представени като обслужващ персонал – арабин, който подава бутилка с вода на излизащ от Хеопсовата пирамида жаден турист, например. Или, най-често, местните са представени с техните традиционни носии и изпълняват някакви свои ритуали – българският пример в това отношение е розоберът. Това конотира все още неизживяното колониално отношение на западните туристи към останалия свят.  Границите между двете групи – на туристите и местните, са стабилни и се поддържат от самия туристически продукт. Той предлага на чужденеца една санирана изкуствена среда, която да съвпадне максимално с хоризонта на очакванията му.

   Интересен е проблемът за реалните отношения на туристите с местните хора – най-общо той се вписва в класическата за антрополозите бинарна опозиция „ние”- „те”.  В литературата са описани различни модели на локална съпротива срещу туризма. Най-често тя се изразява в липсата на пряк контакт между двете групи – туристите се изолират в райски местенца и нямат никакъв достъп до външния свят, защото се възприемат като заплаха за културния му интегритет. Дори в случаите, когато туристите трябва да вземат участие в някой местен празник, то той е режисиран специално за тях и е отделен от истинския празник, запазен само за местните (Bossevian 1996). Въпреки локалните прояви на резистентност спрямо туризма, безспорно е, че той е мощен стимул за ревитализиране на традицията с реални благоприятни икономически последствия за локалните общности.

Туристът носи своя приватизиран културен контекст (по думите на Ивайло Дичев) и очаква да го открие и в местната културна среда. Той е много активен консуматор и тъкмо фактът, че оставя парите си в туристическата дестинация, допринася в най-голяма степен за нейното пространствено и културно трансформиране. За да се превърне едно място в туристически обект, то трябва да отговаря на определени обективни условия – наличие на добър път и комуникации, подходящо експониране на обекта, паркинг,  тоалетни, места за хранене и задължителните магазини за сувенири. Всички те облагородяват и унифицират туристическата среда, „опитомяват” местната културна специфика, за да я продадат по-добре. Една от причините за широкото разпространение на  заведения от типа на “Макдоналдс” по целия свят е тъкмо туристическото очакване за наличие на позната и „своя” храна в чуждия културен контекст. Макар че храната в този тип заведения винаги е адаптирана към местните вкусове и стандарти, тя все пак отговаря на очакванията на туристите.

Сувенирите заслужават особено внимание. И най-безвкусните от тях, които често се определят като „кич”, притежават културна знаковост – те репрезентират културата на дадената общност и въпреки че са серийно произведени, това не намалява символната им експресивност (Янева 2005: 338). Основното им предназначение е да осигурят спомен от пътуването – затова те са много по-действени извън културния контекст, в който са породени. Пренесени в чуждата културна среда, те нерядко се поставят на видно място в дома на пътешественика и така допринасят за издигането на социалния му статус, поне в собствените му очи. Според Бодрияр човек „осъзнава себе си – ако не и се чувства – преценяван  чрез своите предмети и по същество всеки се подчинява на тази преценка” (Бодрияр 1996:21). Така че (подобно на старинните предмети, които според Бодрияр са особено желани от представителите на елита), сувенирите изпълняват силна идентификационна функция, отразявайки докосването на собственика до чуждата култура (Янева 2005: 339). Колкото по-екзотични са те, толкова по-висок е неговият социален статус, тъй като „туризмът изобилства от снобизъм” (Graburn 1989: 34).       

  Със снобизма може отчасти да се обясни и друга съществена характеристика на съвременния туризъм - заснемането на туристическите забележителности. За всеки турист то е почти толкова важно, колкото самото посещение на обекта. Ако не произведе свои фотографски и видеоматериал за мястото, все едно изобщо не е бил там. Тази мания за заснемане се вписва в общия културен контекст – консумативната култура е култура на свръхпроизводството на образи.

Снимането може да бъде както начин за отдалечаване от събитието, така и форма на участие в него. В първия случай фотографът, заснемащ събитието като нещо странично спрямо себе си, се доближава до образа на т.нар flaneur от ранния модерен период (Urry 1990: 38) – мъж – воайор, който свободно се разхожда и шляе из града, наблюдавайки градските пейзажи отстрани, без да участва в тях. „Активното” снимане, при което снимащият често сам присъства в кадъра, предполага реално участие в събитието – то е доказателство за него, близко по функция с ролята на сувенира. И двете имат силно идентификационна роля за туриста. Създаването на образи и живеенето вътре в образа е от особено значение за съвременните хора и това е най-видно именно в туризма. Класически пример в това отношение е възприемането на знаменитата картина на Леонардо Давинчи “Мона Лиза” в Лувъра. Пред нея постоянно има тълпи от хора, които вместо да я гледат, я снимат. Заснемането с аматьорски фотоапарат на шедьовъра, чието изображение е може би едно от най-разпространените в целия свят и може да бъде намерено във всевъзможни размери и върху най-разнообразни повърхности, на пръв поглед изглежда необяснимо. То обаче, както и всички други туристически заснемания е част от създаването на личната история на пътуването – то е реалното доказателство, че човекът наистина е бил там. Ето защо не са малко и тези, които се снимат пред Мона Лиза. Същинският проблем се състои в това, че много често снимането пречи на реалното възприемане на обекта.

 Туристите, особено тези, които снимат с камери, са толкова ангажирани с търсене на най-добра гледна точка и снимане, че нерядко разбират къде са били и какво точно би трябвало да са видели едва у дома, когато седнат да си прожектират филма от пътешествието. Така снимането измества реалното възприемане на туристическата забележителност по същия начин, по който виртуалното общуване все по-често заменя същинското и т.н. Създаването на собствен фото и видеоматериал от туристическото пътуване по своеобразен начин се свързва с констуирането на индивидуалната идентичност. Това е особено видно в поведението на посетителите на който и да е от музеите на восъчните фигури на мадам Тюсо по света. Моите конкретни наблюдения са от лондонския музей. Снимането с восъчните фигури на знаменитостите превръща желаното в реално – хората правят с тях това, което биха искали да направят с реалните звезди – да ги прегърнат, целунат или потупат по задника. Това снимане по своята същност също е игрово, то също създава паралелна реалност – съзнанието за нейната изкуственост по никакъв начин не я прави по-малко желана или  по-малко приятна. Музеите от този тип се превръщат в емблема на постмодерния тип музей тъкмо поради тази игра със собствената идентичност, както и с тази на звездите.

Особено интересни са снимките, при които реалните хора застават до своите двойници. За мен обаче най-силен е споменът за жена, изцяло забулена в черна бурка, която се снимаше с фигурата на  предизвикателно облечената в минижуп и Виктория Бекъм. Силният контраст в тази снимка, която аз самата не успях да направя, е израз на притегателната сила на игровата консумативна култура, произтичаща тъкмо от неограничените – макар и привидно ограничени в конкретния случай – възможности за себеконструиране и себеизразяване чрез потреблението на туристическия продукт.   

 

Цитирана литература

Бауман, З.1999 Глобализацията. Последиците за човека. С.

Бодрияр, Ж.1996 Към критиката на политическата икономия на знака. С.

Вебер, М.1993 Протестантската етика и духът на капитализма. С.

Кръстева-Благоева, Е.1999 Личното име в българската традиция. С., 1999

Тейлър, Ч.1999 Безпокойството на модерността. С.

Янева, Ст.2005 Сувенирите: инвестиция в спомена. - Във: Всекидневна култура

на българите и сърбите в постсоциалистическия период. С.

Baudrillard, J.1998 Selected Writings. Cambridge: Polity.

Bossevian, J.1996 Coping with the Tourists. European Reactions to Mass Tourism.

Oxford: Berghagn.

Corrigan, P.1997 The Sociology of Consumption. An Introduction. Sage.

Dann, G.1989 The tourist as child. Some reflections. Cahiers du tourisme, Serie C.

Graburn, N. Tourism: the Sacred Journey. Hosts and Guests. In: Valene Smith, ed. The

Anthropology of Tourism.  Philadelphia, University of Pennsilvania Press, pp.21-36

MacCannell, D. 1989 Introduction to special edition on Semiotics of Tourism, Annals

Of Tourism Research, 16 (1).  

Urry, J.1999The Tourist Gaze. Leisure and Travel in Contemporary Societies.

London, Sage.

обратно нагоре