Нов български университет

Светла Казаларска, СУ „Св. Климент Охридски”

 

Докладът представя приложно-ориентирания културен проект „Алтернативна културна карта на София” (2009-2010) – продукт на колективните усилия на преподаватели, докторанти и студенти от магистърските програми на катедра „История и теория на културата” на Софийски университет „Св. Климент Охридски”, като обръща по-специално внимание на концепцията за културно наследство, залегнала във философията на проекта. Алтернативната културна карта на София представлява електронен интерактивен справочник на непознатите и невидими културни забележителности на столицата, групирани в четири условни и взаимосвързани категории – скрити архитектурни забележителности, места на малцинствата, места на софийски градски културни практики и места на алтернативна художествена продукция и консумация. „Алтернативността” на Картата се изразява не само в приложената концепция за култура и културно наследство, но в „алтернативния” начин за представяне на „живите” култури на София – през субективния, личен и „включен” прочит на градското пространство, на неговите обитатели и на всекидневните им практики.

 

Проектът

Алтернативната културна карта на София (http://piron.phls.uni-sofia.bg/projects/kulturna-karta-na-sofia), чийто инициатор и автор е доц. Александър Кьосев, стартира през лятото на 2009 г. с амбицията да състави един по-различен туристически (но не единствено туристически) справочник на София, разкриващ „домашното” лице на града, останало в сянката на традиционните туристически забележителности и официалните културни институти; справочник на „културните потайности” на града – местата на града, разказани като за „чужденеца” – бил той посетител, а защо не и жител на града – от позицията на „местния”. Или ако следваме разграничението, което дьо Серто прави между място и пространство (дьо Серто 2002), това са по-скоро пространствата на града – практикуваните места, защото една такава карта-справочник привилегирова практиките пред самите места и техните физически атрибути, като се опитва да заснеме една жива (доколкото това е възможно) картина на градските места, така както те се обживяват и „произвеждат”. Идеалните потребители на Картата не са изправени пред дилемата – воайори или ходещи – формулирана от дьо Серто. От тях се очаква да съчетаят воайорството и ходенето с една друга, трета практика – да се сближат максимално с „правещите” града и да станат техни съпричастни съучастници.

 

Местата

Четирите условни и взаимно преплитащи се категории „културни потайности”, обозначени на Картата, са до голяма степен предопределени от дисциплинарния фокус на включилите се в проекта четири магистърски програми на Софийски университет – „Изкуство и съвременност”, „Културна антропология”, „Мениджмънт и социализация на културното наследство” и „Градски изследвания”.

Първият тип места са местата на алтернативната художествена сцена – малки независими галерии, заведения със специфична културна програма, дори парадоксални места без място, като студио „Даухаус” или култовото предаване „Аларма пънк джаз” на програма „Христо Ботев” на Националното радио.

Вторият тип места са до голяма степен културно-антропологически дефинирани – това са местата на специфично софийски, градски културни практики, местата на всекидневните и популярните култури. Сред тези места са и местата за срещи, забавления и занимания от най-различен характер. Тук са играещите шах в градинката пред Народния театър, наливащите си минерална вода при Централна баня, въртящите пой в Борисовата градина, местата на танцуващите салса, танго, народни хорá...

Третият тип места са малко познати, скрити архитектурни забележителности, повечето от които не попадат в официалните регистри на културното наследство, но са значими било то поради своята архитектурна стойност или поради това, че са свързани със събития или личности от културната и политическа история на града. Сред тях са някои по-малко известни образци на българския архитектурен модернизъм, обществени сгради от социалистическия период, съвременни сгради с международни отличия (като жилищната сграда „Жаклин” на бул. „България” например), но също и безвъзвратно изтритите от градския пейзаж архитектурни паметници като Бирената фабрика на братя Прошек, сладкарница „Феята” и ресторант „Ропотамо”.

Четвъртият тип места са почти невидими в градското пространство – това са местата на малцинствените групи в София, които изцяло отсъстват от традиционната туристическа литература – това са местата на ромската общност, на имигранти с различна етническа и религиозна принадлежност, на хора с различна сексуална ориентация, на хората с увреждания и др. Освен сравнително по-популярни места като Битака и Женския пазар, сред откритията на екипа са т.нар. Птичи пазар, бившите Виетнамски общежития, булчинският салон в квартал „Факултета” и малки работилнички, просъществували незнайно как и до днешния ден.

 

„Алтернативно”?

Какво обаче й е „алтернативното” на Алтернативната културна карта на София? Значенията на релативната категория „алтернативно”, заложена в концепцията на проекта, се колебаят в доста широкия диапазон на неконвенционалното, некомерсиалното, непопулярното, непознатото, невидимото, непредставеното, но също и авангардното, иновативното, контра-културното, ъндърграунд-ното и какво ли още не. Тази амбивалентност безспорно отваря пространство за полемики, но претенцията на Картата далеч не е да зададе канон на „алтернативното”.

На първо място, Картата изхожда от едно различно, разширено разбиране за понятията култура и културно наследство. Традиционните репрезентации на София, както и на България като цяло, поставят акцента върху „високото” културно наследство, върху хомогенното, етнически чистото, номинирано и „въобразено” като национално културно наследство, върху материалното, най-често недвижимо, културно наследство, върху исторически отдалеченото минало. Картата иска да направи точно обратното – да извади на показ „ниското” културно наследство (всекидневните и популярни култури), да мисли културата в множествено число (като алтернативни култури), да даде глас на религиозното многообразие и на етнически пъстрото, маргинализираното, локално специфичното наследство, да обърне погледа към нематериалното наследство – към практиките, а не към артефактите, да смали мащаба и да приближи обектива към микро-културните единици, да реваншира близкото минало и настояще, да разколебае териториалните йерархии като осветли периферията наравно с центъра.

Едно такова разбиране за културно наследство е напълно оправдано от еволюцията на самото понятие (и отдалечаването му от остарялото нормативно-дескриптивното определение) – от монументите към общностите, от артефактите към практиките, от „следите” към функциите, употребите и продуктите, от собствеността върху културни блага към културните права, така и от наложилата се социо-антропологическа дефиниция за култура, според която почти всяка една човешка дейност може да бъде разглеждана като „културна”, и съответно почти всеки продукт на човешка дейност би могъл да се счита достоен за съхранение и опазване (Loulanski 2006; Turnpenny 2004; Vecco 2010). Това разбиране за културно наследство също така намира своите основания в променения „режим на историчност” (Артог 2007) в съвременната ситуация, с характерния за него „презентизъм” и приближение на „миналото” към настоящето.

Второ, алтернативността на Картата се отнася към един по-различен начин на писане за града и неговото културно наследство. Картата не иска да поднесе „сухата” фактологична информация, която ще се намери във всяка една енциклопедия, а да предложи увлекателен и ангажиращ личен разказ, който търси баланса между информативното и интересното и провокира любопитство, разбиране, симпатия и още повече – подхранва желание за фланиране, изгубване и откривателство из града. Картата е един вид пътеводител „с пряка реч” – пътеводител, в който се чуват гласовете на обитаващите града – дядо Тане от Бистрица (който поддържа и облагородява планинската пътека между Бистрица и Железница), 80-годишния бай Ризо (бивш колоездач и наследник на четири поколения ковачи), бай Митко от Филиповци (който се занимава с гълъбарство от малък), чичо Любо от Птичия пазар, Елица от школата за народни хорá, Мато (художник и собственик на кръчмé „Сам дойдох”), саксофониста в парка „Заимов” и много други. Обратно на традиционния пътеводител, който претендира за обективност, като говори в безлична форма и така упражнява своя авторитет, Картата е продукт на различни субективности – от една страна, на субективния подбор на включените места, от друга – на субективните гласове на жителите на града, и от трета – на субективния поглед на пишещите за тези места. Това е пътеводител-заместител на софиянеца-приятел, който ще разведе своите гости из града и ще им покаже града, такъв какъвто го познава и обича.

С раждането на модерния научен дискурс картата постепенно се изчиства от субективните пространствени разкази („маршрутите”), за да приеме съвременния си вид на „тотализиращо оплоскостяване на наблюденията” (дьо Серто 2002: 209). Културната карта се опитва да върне индивидуалния човешки мащаб на картата, да я насели отново с маршрути („дискурсивна серия от операции”), свързващи лични траектории, субективни маркери и знаци. Като всеки един колективен продукт обаче, Картата претопява субективността на текстовете в някаква степен, като ги вкарва в матрица, подлага ги на художествена редакция, стандартизира ги.

В един трети план, алтернативността на Картата се отнася и до медията и формата на представяне на съдържанието. Приложението на нови медии и технологии само по себе си не бележи алтернативност. Повечето новопоявили се уеб-базирани туристически пътеводители и аудио-обиколки на София повтарят наративната структура и реторика на едновремешните „хартиени” пътеводители. Въпреки, че Картата приема сравнително традиционния (вече) формат на електронната публикация, тя търси хипер-текстуалните връзки отвъд линеарността на отделния текст. Не случайно картографираните места не са подредени – самата интерактивна географска карта ги организира и индексира пространствено. Предвид възможностите, които електронният формат предлага обаче, има още какво да се желае – по-голяма интерактивност и отвореност на съдържанието, усъвършенстване на търсенето по различни критерии, възможност за съставяне на индивидуални маршрути и пр.

Едно от предизвикателствата, пред които е изправена Картата е променливата и краткотрайна география на този тип места, описващи живи, а не музеифицирани култури. Именно електронният формат дава възможност да се улови пулса на градския живот в неговата преходност и динамичност.

 

 

 

* * *

Темата за града като натрупване на индивидуални пространствени разкази, субективни траектории и частни градски топографии, съвсем не е нова. Парадоксът, който тази перспектива извежда е в това, че публичният по дефиниция град все повече и повече отчуждава и раздалечава, приватизира, раздробява и умножава частните перспективи и пространства. И докато официалните градски репрезентации продължават да възпроизвеждат безупречната като пощенска картичка макро-картина, Алтернативната културна карта на София се опитва да предложи инструмент, който разчупва рамката и прави видими отделните микро-перспективи, които погледнати под различен ъгъл, произвеждат калейдоскопични ефекти. Такъв един подход прави опит да се съобрази с динамичния, еластичен, множествен и дисонантен характер на съвременното понятие за култура и културно наследство.

 

Цитирана литература

Дьо Серто, М. 2002. Изобретяване на всекидневието. ЛИК: София.

Артог, Ф. 2007. Режими на историчност. Презентизъм и изживявания на времето. Нов български университет: София.

Loulanski, T. 2006. Revising the Concept for Cultural Heritage: The Argument for a Functional Approach. In: International Journal of Cultural Property, no. 13, pp. 207-233.

Turnpenny, M. 2004. Cultural Heritage, an Ill-defined Concept? A Call for Joined-up Policy. In: International Journal of Heritage Studies, vol. 10, no. 3, pp. 295-307.

Vecco, M. 2010. A Definition of Cultural Heritage: From the Tangible to the Intangible. In: Journal of Cultural Heritage, no. 11, pp. 321-324.

обратно нагоре