Дунавски пътеводител
Николай Ненов, Регионален исторически музей, гр. Русе
Десет български града стоят на брега на река Дунав. Всички те имат съществен принос за формирането на българското и дунавското културно наследство. Повечето от тези градове са неизвестни за широката публика. Тяхното наследство, потенциалът, който те имат, в последните десетилетия са недооценени.
Реката и националната история
Европейската история на България е обвързана с река Дунав. Затова в днешните погранични градове се откриват поразителни, със силата на своята значимост, паметници на културата. През миналия ХХ век българската култура се развива изцяло в хегемонията на националния разказ. В руслото на тази перспектива изградените туристически маршрути отдават приоритет на подбалканските селища, на символите на българското Възраждане. А те, както знаем, не се откриват по периферията на държавата. Затова за десетилетия по-важни за българите стават Котел, Жеравна или Медвен, но не и Библиотеката на Осман Пазвантоглу и синагогата във Видин.
Ще представя един емблематичен пример – в средата на 60-те години на ХХ век се създават два нови за България музеи. Единият е Музея на лодкостроенето и рибарството в Тутракан, а другият – Архитектурно-етнографския комплекс „Етър“ край Габрово. Вторият днес е един от най-познатите и най-посещаваните музеи. Той е създаден на празно място, всички къщи и съоръжения в него са пренесени или построени в последствие. С времето се утвърждава като музей на занаятите.
Рибарската махала в Тутракан, Музеят на риболова, местният занаят (лодкостроене) и поминък (риболов), образуват уникален конгломерат, който включва и представя местната градска общност, живата традиция, която може да се вложи в туризма. Срещу това се „противопоставя“ изкуствено създадената музейна среда на „Етъра“. Разбира се АЕК „Етър“ има своите големи достойнства. Затова съпоставянето на тези два обекта не е в оценъчен план. По-скоро тук осветлявам една пропиляна възможност за развитие на общностите по Дунав. Рибарската махала днес е изоставена и порутена, но в миналото е съществувал шанс да бъде подкрепена нейната устойчивост – да бъде представен местният начин на живот като ценност, да бъде подкрепен един древен занаят и поминък. А устойчивостта представлява основна ценност както за качеството на живот, така и за всяка индустрия, каквато всъщност е туризма.
Много често в Русе съм чувал мнения, че градът е загърбил реката, че русенци не са свързани с река Дунав така, както е било в миналото.
Отношенията между местното население и великата река търпят редица промени през вековете. Едни от аспектите на тези връзки се запазват, други се появяват в по-нови времена. За почти две хилядолетия промените всъщност не са големи. Основните функции при взаимоотношенията с Реката се свеждат до риболовство, корабоплаване и лодкостроене. При прехода от прединдустриална епоха в модерно време селищният живот на пръв поглед не търпи промени спрямо връзките си с реката - в града се изпълняват всички познати и до този момент дейности. Все пак не може да не се отчете, че от средата на ХІХ век постепенно населението на града придобива друг характер - русенци стават част от модерността, за която строгото профилиране на отделните професии е характерен белег. Трудът на хората се превръща в индустриална енергия - не, че рибарите са изчезнали, но от този момент нататък риболовството не е определяща “индустрия” по реката. Настъпването на Модерността и на нормирано работно време води до появата на свободното време, което най-често се запълва с развлечения. Затова развлеченията, свързани с река Дунав, а не професиите (формите на труд), са новото в хилядолетните отношения между жителите на селището и реката.
Наследството
Имената на река Дунав у различните европейски народи почти не се различават – Дунав, Дунаря, Дунай, Данюб, Донау. Причината е в тяхното общо индоевропейско потекло. В индийската митология Дану (др. инд. „поток“) е майка на Вритра, най-страшният демон, победен от Змеебореца Индра. Във фолклора на европейците се открива вярата в зли сили, които живеят във водите на реки, езера и морета.
Във фолклора на старите българи Дунав се явява в образите на река и на дърво, в корените на което Свети Георги убива Люта Змейна. Тази християнска легенда се е запазила от времето на българското Средновековие, затова единият от каналите в делтата на реката носи името Свети Георги, а в самото вливане в морето се намира остров Змейка. Фолклорният Бял Дунав се противопоставя на Черно море според митологични закономерности, в които българските притоци на реката също са „бели“ и „черни“ - Искър, Осъм, Русенски Лом.
Античното наследство е най-известно у нас и в чужбина. Лимесът, границата на Римската империя е осеян с множество крепости, някои от които стават основа за развитие на днешните български градове. Античният Доросторум, днешната Силистра е град със собствено монетосечене, с форум, бани, дворци. Нове при Свищов, Сексагинта Приста при Русе, Улпия Ескус при Гиген – всички тези обекти на наследството са засенчени от изоставената в ръцете на иманярите Рациария при село Арчар, Видинско.
Християнското наследство има своите перли в короната от градове по Дунав. Множество християнски светци са възсияли край Дунав. Сред тях са имената на Свети Дазий Доростолски, чиито мощи се пазят в Анкона, Италия и Свети Емилиан, изгорен през 362 г. в Доростол.
Свети Димитър Басарбовски е светец от региона на Русенското Поломие, чиито мощи се пазят в катедралната църква на Румънската патриаршия. Култът към него създава своеобразен мост между двете страни на реката. Днес в Русенската митрополия се пазят частици от мощите на 11 светци, сред които най-известния е Свети Георги Победоносец.
Средновековието също е белязано от християнството, а примерите са десетки: Базиликата в Дръстър е била катедра на първия български патриарх Дамян от 927 г. Скалната църква „Свети Стефан“ на брега на Дунав при Никопол; Манастирчето или църква “Св. Св. Петър и Павел”, е от ХІІІ век. Нейният външен вид е познат от запазените в Несебър храмове. В Северна България това е единствената църква от времето на Второто българско царство, която може да се види в почти пълен обем.
Средновековните градове са били средища на дубровнишки търговци; Дръстър е предпазвал цар Симеон от нападенията на угрите, а Никопол е бил последната крепост на цар Иван Шишман, пред стените на която е посечен през 1395 г.
Може би най-популярен е образът на влашкия войвода Влад ІІІ, който превзема през 1462 г. Русе, побива близо 6000 души на кол, заради което получава прозвището Цепеш. Своята мрачна слава той придобива векове по-късно, а през Средновековието той строи манастири. Най-близкия до нас е манастирът в Комана, на 20 км. Северно от Русе.
Османското наследство е реалност в дунавските градове. Твърде малка част от него е на активния туристически пазар. Османското наследство влиза в разрез с националния разказ, поради което често е нежелано. Ще дам два примера от Русе. В края на 19 век пощенските картички на стария Русе изобилстват от екзотични изгледи – освен новите „европейски„ сгради, в панорамата на града се забелязват повече от десет минарета. Първият градоустройствен план на Русе изправя кривите средновековни улици, а трасето на новите почти винаги минава, кой знае защо, през сградите на джамиите. Така старите русчуклии кардинално променят облика на своя град. Вторият пример е със сполучливата адаптация на османския форт Левент табия във винарна и ресторант, който е показателен за съвременните възможности за добра интерпретация на османското наследство.
Като част от османския период е и мултикултурното наследство, сполучливо описано от Елиас Канети, нобелов лауреат за литература, роден в Русе. Гробът на един от най-почитаните равини - Елизер Папо, се намира на брега на Дунав в Силистра. Той е поет, писател и богослов, роден в Сараево. Синагоги, католически църкви, арменски църкви от 17 век – такива паметници се срещат в повечето дунавски градове на България. Разбира се, много по-важни са културните измерения на общностите, които реализират на практика моделите на мултикултурното наследство.
Индустриалното наследство и архитектурата на социализма са част от облика на съвременните български градове, но това е наследство, което все още не е осъзнато като ценност. Наше е, но не е престижно. От него все още не сме се научили да печелим.
Близките околности – долините на реките, които се вливат в Дунав, предоставят разнообразни форми за представяне на различни видове наследства. Сред тях ще отличим природно наследство, обвързано с защитени зони и природни паркове, влажни зони и блата; агрокултурно наследство, с характерното винопроизводство и риболов, троглодитизма – животът на хората в пещери, които използват за храмове, жилища, складове и обори.
През Античността река Дунав е била граница, в Средновековието път, а в Модерността мост. По река Дунав се изгражда римският Лимес, който включва система от крепости, отбраняващи Империята от варварите. За Средновековна България Дунав е вътрешна река, а градовете по нея се разполагат от двете страни на реката. След затварянето на Дарданелите за корабоплаване от османците, река Дунав става европейска пътна артерия. Постепенно реката става проводник на влияния, своеобразен комуникационен канал, който донася Модерните времена от Средна Европа към Балканите и Ориента.
След Парижкия мирен договор (1856) по реката се обявява свободно корабоплаване. Създава се Дунавска комисия, която да координира плаването. Оттогава френският език е официален по реката. В своите емисии всеки ден от 15.00 ч. Българското национално радио дава прогнозите за нивото на река Дунав и на френски език.
След Втората световна война в Дунавската комисия участват само крайдунавските държави. Седалището на комисията от 1954 г. е в Будапеща. В периода 1999-2007 г. неин директор е капитан Данаил Недялков. След 50 години България отново ще има мандат за управление.
Своеобразен символ на Европа е Tour International Danube. TID е международен гребен поход по река Дунав, провел се за пръв път през 1956 г. Маршрутът тръгва от Германия, минава през Австрия, Словакия, Унгария, Хърватска, Сърбия и завършва в България. В продължение на два месеца участниците в него преминават около 2000 км., някои от тях - само отделни етапи. От 1965 г. регатата включва и българските предели. През първата година само с две спирки - Ново село и Видин, а от следващата, 1966 г., походът завършва в Русе. От 1969 г. регатата TID плодължава до Силистра, където според организаторите е последната спирка на маршрута.
Реката е част от европейското изкуство – фонтанът на четирите реки на площад Навона в Рим, издигнат от Лоренцо Бернини през 1651 г., представя Дунав като символ на Европейския континент.
Днес десет държави в Европа са „дунавски“. Знаменателно е приветствието на диригента Зубин Мета, който на 1 януари 2007 г. призова публиката на новогодишния концерт във Виена да поздрави новите членки на Европейския съюз – България и Румъния, „тези две дунавски страни“. Дунавската идентичност на нашата страна е вън от съмнение, но малко пътища водят до Дунав. Това изложение през пространството и историята е само крачка към забравени предели, които винаги са имали европейска принадлежност. Защото туризмът по Дунав не трябва да бъде алтенатива за България, а приоритет. Перли в короната на дунавския туризъм са тъкмо градовете по реката.