Нов български университет

Валентина Ганева-Райчева, Институт за етнология и фолклористика с eтнографски музей, (ИЕФЕМ) БАН

 

 

В статията се представят размишления, провокирани от работата по проекта „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия”, финансиран от Фонд „Научни изследвания”[1].

Текстът има за цел да коментира въпроса за превръщане на културните наследства в инструмент за конструиране на територии по нов начин, употребите им за символно усвояване на територии извън политическите граници на България и вписването им в националната ментална карта. В този процес по преосмисляне ще коментирам как наследството и мястото взаимно усилват своята значимост, как наследствата се употребяват за изграждане на идентичности и памет, стават основа за етнична консолидация, но и се превръщат в обект на масова консумация, попадайки в обсега на културните индустрии за развлечение. Одрин е показателен пример в това отношение. Важни актьори в символното реконструиране на българско пространство са сдруженията на тракийските българи. Рефлексивните опити тук се основават на наблюдения на културни събития в Одрин в периода май 2009 – май 2011[2], на прояви на Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ), на интервюта, работа с писмени източници (документи, изследвания, мемоари, пътеписи, туристически реклами и др.).

Разсъжденията се опират на теоретични разработки, които интерпретират културните наследства като динамични феномени, като ценности, които се формират, легитимират и трансформират по различен начин в зависимост от променящия се социално-исторически контекст. Чрез наследяването миналото, което сме осъзнали като важно за нас, се вписва в съвременността. То може да се съпреживява и направлява, за да създава връзки между общности и култури, между култури и територии (Давалон 2000; Мику 2000; Серкле 2004; Клементе 2006; Гри 2006; Бокова 2006; Бокова 2008 и посочената литература).

Наследството и мястото са обвързани, взаимно усилват своята значимост

Историческият опит, социално-икономическите и политическите процеси на Балканите през ХІХ и ХХ в. са причина за размиване на границите между местни и пришълци и правят трудно свързването на дадена територия с определени групи население в един относително продължителен времеви период. Изследователите изтъкват „пътя” и „пътуването” като основа за възприемане и обяснение на света на населяващите Балканите. В това отношение и регион Тракия не прави изключение[3]. Одрин, един от важните центрове на историческия регион Тракия, се намира на 20 километра от българо-турската граница и наброява около 130 000 жители. Описван като космополитен град в миналото, в който съжителстват различни етнични и религиозни групи, днес той се определя като място, населено от преселници, преди всичко мюсюлмани от Балканите, мигрирали през десетилетията на ХІХ и ХХ в. в резултат на войни, установяване на нови граници, размяна на население.

Наследеното – исторически  основания

Одрин е селище с дълга история, с много културни пластове наследство от различни цивилизации. Пресечна точка на три важни транспортни маршрути още от античността, богат и уреден град, разположен сред плодородни земи, за него е проливана многократно кръв. Историческото развитие често го ситуира като граничен град. При последното установяване на политическите граници на Балканите периферното му разположение определя развитието на Одрин като сравнително малък град, с редуцирана роля за националното пространство на Турция. В същото време именно поради местоположението си градът продължава да се интерпретира като мост между източната и западната култура.

 За Одрин, както за повечето балкански градове, историческият дискурс конструира официални (национални) и устни наративи, развивани с различни акценти от страните, поделящи си Тракия. За Гърция регионът е родно място на прочути гръцки учени и философи. Интерпретира се времето на изграждането на града като Адрианопол, както и ролята му в рамките на византийската империя.

Турският дискурс се фокусира върху османския период, наследената култура и съвременността. Краткият разказ е илюстрация на знанието за града, за неговата история и жители.

„Едирне вече е загубил структурата си на балкански град с махали квартали, безвъзвратно е унищожено градското пространство от османския период. От централен за империята град през 1922 г. Едирне става  граничен, което го поставя в неравностойно положение за развитие като градски център. От космополитен град с разнообразни етнични и религиозни общности и естествен център на цeлостта Тракия, Едирне – градът на джамиите, църквите и синагогите – се хомогенизира и след Балканските войни остава основно мюсюлмански град.

Първото селище е възникнало около р. Тунджа около 122 – 127 г. по времето на император Адриан. Оттогава досега съществува т. нар. Македонска кула, която по-късно е трансформирана в часовникова кула. Градът от византийската епоха е колониален тип град с квадратна решетка на уличната структура. На всеки 60 метра от крепостната стена е имало по една кула висока 9 метра. Стените са били от дялани камъни и все още при някои от останките могат да се видят оригиналните градивни материали. Селището наследявало предишни цивилизационни модели, а всяко следващо население привнасяло своя специфика на града. Това, което е обединяваща линия е, че Едирне винаги е бил градски център. Едирне е на три пътя от античността – Via Ignatia, Via Serdika и Via Destra.

С идването на селджукските турци на Балканския полуостров Едирне е завладян през 1361 г. До падането на Константинопол е столица на империята. Султан Сюлейман Челеби донася архива на империята в Едирне. Всички завладени селища били реформирани и преструктурирани от отоманците. Предполага се, че палатът е бил построен на мястото на Акропола покрай Тунджа. По-късно тази част е била за еничарите. Барон Д’Осон проектирал около 200 малки сараи, покрити с кожа – символ на престиж и благополучие, които Евлия Челеби описва в своите пътеписи. Аристократите от цялата империя идвали тук и прекарвали пролетно-летния сезон в ловни палати. През 1402 г. започва строителството на последната и най-голяма многокуполна джамия, която в момента се реставрира. Джамията е завършена през 1440 г., има девет купола и става място за „коронясване” на султаните. По този начин символният и властови център се премества от старата столица Бурса в Одрин. Тази традиция е запазена и до ден днешен и всеки петък в джамията може да се наблюдава церемония, извършвана от имама, която повтаря церемонията по „коронясването”. Доказателството, че точно това трябва да бъде сакралният център на империята е специалният камък Кабба от Мека, който се намира в джамията. Сградата използва основите на християнски храм. Мурат Втори, наречен Втори строител (втората четвърт на ХІV в.), променя концепцията за архитектурата на джамиите. Вместо многокуполни той предлага еднокуполната конструкция. Уч Челеби е първата джамия с един централен купол. Третият връх в „златния триъгълник” на Едирне е Селимие джамия, построена през втората половина на ХVІ в. (1572 г.) от архитекта Мимар Синан. Около джамията има и социални постройки и огромният комплекс стимулира развитието на околните райони.

Населението на Едирне по времето на Османската империя е наброявало 200 000 души. В укрепения град живеели и немюсюлмански общности – гърци, арменци, евреи, българи, поляци... Гърците са обитавали горната част на града. В Едирне имало 12–13 еврейски общности от различни корени, най-много ешкенази и карахим, и всяка общност имала свой, макар и малък молитвен дом. През 1905 г. в Едирне бушува голям пожар, който разрушава повечето от синагогите и тогава е взето решение да се построи една голяма и централна синагога.  Kaalkadosh (Големият мир) е построена като сграда-близнак на синагогата във Виена. През 1942 г. евреите са изселени от Едирне.

В града имало голяма българска общност. Запазени са две български църкви „Св. Георги” и „Св.св. Константин и Елена”, които са реставрирани. Сградата на българското училище още може да се види. В града имало и италианска или полска църква. Полша е била протеже на Високата порта и дипломатическите отношения са били много топли. През 1875-1879 г. се заселват и бахайци.

Едирне и Тесалоники са били двата най-големи градски културни центъра в Тракия, доколкото аз зная. Едирне има непрекъсваема традиция в храната, в музиката, в литературата. Съществувал е Етичен код на Едирне. По реката са плували “заврак“ – лодки, на които се свирела музика и са се рецитирали поеми. Самата Тунджа е била овладяна чрез брегове от дялани камъни. Имало е 15 текета на бекташите и все още има жени, които пеят техните песни.

Икономическият живот бил извън стените на града и през 1430 г. в близост до многокуполната джамия е бил построен безистенът. В източната и западната част са били разположени жилищните квартали, които били разрушени през 70-те години на ХХ в. Етапът на разрушаването на старата градска структура на Едирне започва по-рано, като следствие от споразумението от 1942 г. за размяна на населението. Тези политически събития променят не само тира население. Новите мигранти, пристигнали в Едирне, били предимно селяни.

Имената на махалите са били сменени и континуитетът на пластовете от живота на града си е заминал със забравата на тези имена. В момента има два града Едирне – Старият и Новият град. В новия Едирне са разположени жилищните райони с големи зелени тревни площи, с плувни басейни и спортни площадки. Старият е по хълмовете и около реките.  Разрушаването на града е започнало още през ХІХ в. Градските стени са разрушени и много от камъните са продадени. С руската инвазия, с българската... много ценни предмети са изнесени.

Градът е пострадал много от войните – балкански, руски, Първата световна война, гръцката война, българска окупация, а след това последната окупация е германската окупация или българска. Всеки е бягал от Едирне. И градът е бил изоставен. И естествено, тъй като Едирне е на границата, централното правителство не обръщало много внимание на растежа и благосъстоянието на града. След 1950 г. има миграции вътрешни и отвън. Главно след 1970 г. градът започва да придобива своята икономическа мощ и стойност....  

Преди 10-12 години тук почват да се заселват кюрди и те са настанявани в новата част на Едирне. Имаме и цигани. Те живеят почти отделно в циганската махала. Местните жители основно мигрират към Истанбул или към Западна Европа. Повечето жители на града имат второ жилище в Истанбул, летни къщи – вили в Караагач (престижен район около Марица и Тунджа), а някои – и втори имоти на морето” (Nevzat Ilhan[4]).

 

Българският официален наратив започва с траките, посочват се исторически сведения и археологически данни, които доказват славянски заселници в Източна Тракия, като се подчертава, че с приемането на християнството населението е византизирано. През Първото и Второто българско царство Одрин и Одринско са гранични територии между България и Византия. На пътя към голямата българска мечта – градът на василевсите, Одрин е възприеман като „врата към Цариград”. През средновековието български владетели като хан Крум, цар Симеон І, цар Самуил, цар Калоян водят битки край града, обсаждат го или го превземат. След победата на цар Калоян при Одрин градът заедно с една широка област е в пределите на българската държава през по-голямата част от първата половина на ХIII в. Одрин остава граничен град между България и Византия до 1365 г., когато е превзет от османските турци. До завладяването на Константинопол (1453 г.) е столица на Османската империя. В този период се осъществяват значителни промени в градската структура и в етническия състав на населението. В града се развиват разнообразни занаяти. Извършва се оживена търговия от венециански и дубровнишки търговци. Превръща се в привлекателно място за различни културни общности. През ХV в. тук е единият от двата най-големи робски пазари.

Българският национален дискурс се позовава на впечатлението на немския пътешественик и дипломат Ханс Дершвам, че „от Одрин започва България” (1555 г.). ХVІІІ и ХІХ в. се характеризират с разселване на българското население от вътрешността и усвояване на нови земи в Източна Тракия. В по-новата история на България Одрин се свързва с обсадата и превземането на Одринската крепост през Балканската война (26 март 1913 г.).

Документални свидетелства и спомени представят града и района в демографско отношение. Според статистически сведения[5] в Одрин през 1878 г. са живели 10 000 българи. До Балканските войни тук е имало седем квартала, пет от които населени с християнско население – българи, гърци, арменци. Според Л. Милетич през 1912 г. в града живеят 634 семейства българи екзархисти, 1 016 семейства българи патриаршисти и униати. В околните села българското население наброявало 40 000 души (Милетич 1989: 298).

Българският национален разказ конструира Одрин като част от „нашето пространство”. Това виждане набира популярност през последните десетилетия. Обстоятелства, които го подпомагат, са развитието на политическите отношения между България и Турция, както и улесненото физическо преодоляване на границата.

Българските следи (българските места)

 „Нашето” пространство е дефинирано чрез градски топоси, част от менталната градска картография.

Храмът „Св. Георги”. Построен е в квартал Къйък, махала Барутлук (зона, някога населена предимно с българско население) през 1880 г. Реставриран е изцяло в рамките на междудържавната „Програма за опазване на недвижимото културно наследство” със средства на Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет на Р България. Осветен е през 2004 г. от Русенския митрополит Неофит и Адрианополския епископ Евлогий в присъствието на министър-председателя Симеон Сакскобургготски. Свещеник на храма е одринският българин отец Александър Чъкърък, завършил духовното си образование в България, който е на каноническо подчинение на Цариградската патриаршия и финансова издръжка от българската държава.

„На другия край на града, на североизток, се намира българската църква „Св. Георги“. Храмът е в махалата „Барутлук“, населявана в миналото с много българи. Стилът му ни е познат от строежите на късното Българско възраждане. Строежът започнал през април 1880 г. и завършил за няколко месеца. Всичко се случва с разрешението на тогавашния султан Абдул Хамид II. И до днес храмът е действащ. Разгледахме с интерес иконописта, запалихме свещица. Тук се помещава уникална българска библиотека. Част от пространството е истински малък етнографски музей. Чувстваш се като у дома си. Постоянно в храма се стичат много хора. С грижите на много благодетели и на правителството преди няколко години храмът е реставриран. Макар и скромна по мащаб, църквата „Св. Георги“ привлича посетители с уюта и излъчването на църковната утвар. Това е мястото, което, всеки българин, дошъл в Одрин, трябва да види...” (из пътеписа на В. Райкова, публикуван на 4.08.2011 г. в конкурса за пътеписи на Poblizo.com – „По света” 2011, категория Турция).

 

„... Идва ред и на още едно свято за всеки българин място – църквата „Свети Георги”, намираща се в тихо кварталче, застроено предимно с едноетажни сгради, боядисани всяка в различни цветове. Родолюбиви българи са дали сили и средства храмът да просъществува до наши дни. Дворчето е спретнато и добре озеленено. Тук можеш да приседнеш, да изпиеш едно кафе, размишлявайки, дали би могъл да бъдеш доброволна жертва в името на българското. Задоволявайки любопитството си, в християнския двор се отбиват и мюсюлмани...” (из пътеписа на Св. Сирачкова, Хасково).

 

Църквата „Св. св. Константин и Елена”. Построена е в кв. Киришхане през 1869 г. със средства на българската общност. Възстановена е от развалини с финасовата подкрепа на Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет на Р България (бюджетната субсидия е на стойност 400 000 евро). Открита и осветена е през 2008 г. от русенския митрополит Неофит, епископ Наум, свещеници от София и Свиленград, в присъствието на българския министър-председател С. Станишев и министъра на културата на Република Турция (повече вж. Христов 2009).

„Църквата „Св.св. Константин и Елена“ се намира в югоизточния край на града, в тих, уютен квартал. Казаха ни, че наблизо преминава Тунджа и вече се влива в Марица. За съжаление това не можахме да видим. Храмът е построен през 1869 г. от родолюбиви българи – преселници от Тракия и Западна Македония. Помни се името на главния майстор – Константин Казака. Паметна плоча, поставена на западната фасада на църквата, пази надписа:
„За слава на едносъщната, животворяща и неразделна Троица, Отца, Сина и Светия Дух с благоволението на негово императорско величество султан Абдул Азис хан започна да се изгражда този храм… на 3 март 1869, а беше завършен на 25 септември същата година… с дарения на българското джелепско народно общество в Одрин.“ Инстинктивно, влизайки в храма, ставаш смирен, по-добър. Тишината и красотата радват душата ти. Най-новият знак за времето в това свято българско място е паметникът на екзарх Антим I, открит през 2010 г. Намира се в двора на църквата. А дворното пространство е отлично поддържано, красиво озеленено. В ранните есенни дни, когато бях там, уютното място ухаеше на дъхав български двор с много цветя. Силно енергийно място в двора е стативът с камбаните. Скорошната реставрация е запазила и освежила сградата, която не е само църковна обител, а истински храм на българския дух... ” (из пътеписа на В. Райкова, публикуван на 4.08.2011 г. в конкурса за пътеписи на Poblizo.com – „По света” 2011, категория Турция).

Българският гробищен парк. Представя старо изоставено християнско гробище. Съхраняването на мястото и оцелелите надгробия се свързват с личността на одринския българин Филип Чъкърък (баща на отец Александър), който десетилетия доброволно се грижи за църквата „Св. Георги”. Теренът е спасен да не бъде отнет с изпълнение на предсмъртното му желание да бъде погребан в това гробище. Със съгласието на местните власти мястото се поддържа и се възприема като възвърнат български топос.

Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”. Тя се създава през 1896 г. като приемник на Одринското класно училище със средства от наследството на починалия през 1871 г. д-р Берон в изпълнение на неговата воля богатството му да бъде използвано за българската просвета. През 1901 г. на Балък пазар е построена неголяма сграда, която служи за пансион и гимназия. Унищожена е до основи от пожара през 1905 г. С големи усилия гимназията е възстановена отново. През 1910 г. в квартал Топкапъ започва строеж на нова училищна сграда, която е завършена окончателно през 1912 г.  

„Новата сграда на гимназията е обзаведена по най-модерен за времето си начин, притежава богато мебелирани кабинети, музикален салон и голяма библиотека, но не може да бъде използвана дори един ден. Балканската война прекратява нейната дейност... Сградата на Одринската гимназия „Д-р Петър Берон” не може да се сгреши с никоя друга. Тя е най-стилната в многоликия Одрин, уникално красива с опростената си, но изключително въздействаща архитектура. Изглежда сякаш е строена вчера. По външните стени още стоят изящни орнаменти от ковано желязо. От двете страни над главния вход се вижда личният знак на Берон, същият, който украсява и „Рибния буквар”. Фасадата е симетрична, издадена леко напред в средата. Южната страна е огледално повторение на северната така, че от птичи поглед постройката има очертание на кръст... Опитвам се да си представя какво е било преди 100 години. Хубавото шосе от моста на Тунджа гъмжи още сутринта от народ, каруци и лондони. Гимназистите, облечени в своите красиви униформи, излизат на тумби от пансиона на Балък пазар. Те бързат, за да не закъснеят, макар че училището е съвсем близо” (И. Чончев[6]).

 

Понастоящем запазената от началото на ХХ в. солидна сграда е превърната в сиропиталище. Снимката на гимназията, съпроводена с кратка информация, присъства в туристическия справочник на Одрин в раздела „Музеите”. Разглеждането на сградата отвън тепърва се утвърждава като част от маршрута на българските туристи.

Музеят на Балканската война. Той се свързва с героичен момент от българската история и се презентира като част от културната програма при туристически посещения на българи.

„...Продължаваме към хълма, където е била обсадата на Одрин. Турците са издигнали паметник на Шюкрю паша. За тях той е спасител. На този хълм нашите храбри войни са щурмували турската армия и са принудили пашата да се предаде... Шокирана съм от гледната точка, през която те пречупват фактите. Под снимките и експонатите са поставени надписи, които звучат прекалено емоционално. Но все пак това си е тяхната гледна точка. Ако не сте си наели екскурзовод, но владеете турски, може да изслушате запис, който озвучава мемориала. Оттук се открива прекрасна гледка към града – смесица от стари и нови сгради, джамии, дюкянчета...” (из пътеписа на Св. Сирачкова, Хасково).

 

„... Следващият обект е доказателство не само за географската ни близост, но и за историческата ни обвързаност. Отиваме към мястото, свързано с геройството на българските войни – битката за Одрин и превземането на града по време на Балканската война (март 1913 г.). Оттук гледката е невероятна, но мъглата ни попречи да видим отвисоко истинската красота на Одрин... Пространството в бункерите е уредено като музейна експозиция. Някои елементи от композицията много ми напомняха на експонирането на историческите събития в Плевенската панорама. Запис на гид на турски език съпровожда обиколката из мемориала...” (из пътеписа на В. Райкова, публикуван на 4.08.2011 г. в конкурса за пътеписи на Poblizo.com – „По света” 2011, категория Турция).

Места – потенциал за бъдеща символна употреба

 В миналото в гр. Одрин е съществувала униатска католическа мисия на отците възкресенци с развита черковна певческа школа, както и българска католическа гимназия. Днес в сградата на католическата гимназия се помещава лицей. Мястото все още не е превърнато в обект на туристически интерес.

Караагач, предградие на Одрин, е известно с две събития. Старата гара на града (сега ректорат на Тракийския университет) е обект на първата в историята бомбардировка от въздуха, извършена от български самолет на 29 октомври 1912 г. Второто събитие е в края на 1916 г., когато тук (тогава в границите на България) се провежда първият събор на тракийци от Източна Тракия. Мястото тепърва започва да се презентира от Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ).

Това са топосите, чрез които Одрин се представя в българската символна национална картография. Разбира се, тази картография не съвпада с менталната карта на днешните жители на града.

 Българските следи в Одрин получават широка известност в началото на ХХІ век. В конструирането и легитимирането на градските топоси като български следи, български места активно участват социални актьори, свързани с държавна политика, и неправителствения сектор, сред който основна роля има СТДБ.

Одрин в политиките на СТДБ

 Като първи мост между България и Турция се сочи идеята на СТДБ за Тракия без граници, оповестена през 1992 г. През 2006 г. създаването на Еврорегион Тракия (разположен в три държави) се записва като стратегическа цел в Устава на организацията[7]. Успоредно с тази цел последователно се осъществява и друга стратегия на тракийската организация - „защита на българщината и православието”. Като част от нея е проектът за „възраждане на забравените бележити българи” с цел заемане на „достойно място в пантеона на националните герои”. Реализация на проекта е обвързването на годишния културен календар с определени личности от национал-освободителното движение в Тракия или със събития с важно значение за тракийското движение[8].

Това е контекстът, който определя като съществена част от организираните дейности на тракийските българи съхраняването на българските места извън политическите граници. Тази стратегия за символно усвояване на територии извън пределите на националната държава е изразена непряко от тракийския лидер ген. Т. Бояджиев: „Не трябва да забравяме, че където е имало българи, има българи днес и има български дух, е България” (в. „Тракия”, април 2010).

Така тракийските дружества се превръщат в активни актьори във възстановяването на българските места (двете български църкви, както и българското гробище) – с идеи и лобиране, с организиране на кампании за набиране на средства и др.

Употреба на наследствата за изграждане на идентичности и памет

Българските следи в Одрин са основа за конструиране на нови практики на спомняне и разкази.

Църквата „Св.св. Константин и Елена” се оформя като средище за културни събития и дейности. Територията на храма се ползва за изложби от България с различна тематика, концерти, срещи с поети и писатели, чествания. Оттук започват Дните на българската култура в Одрин, откриването на които през май 2010 г. се извършва тържествено в присъствието на българския генерален консул, валията на Одрин и областния управител на Ямбол.

На територията на църквата „Св. Георги” са създадени библиотека с българска литература (под методическото ръководство на Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии), читалище (филиал на свиленградското читалище „Просвета”) и етнографска експозиция „Делници и празници на българите в Одринска Тракия” (с артефакти на Националния исторически музей в България и Общинския музей на Свиленград). По линия на читалището се организират гостувания на фолклорни самодейни групи от погранични български селища. Ползватели на библиотеката са малкото на брой потомствени българи одринчани, турци с произход от България, установили се в Одрин, турски студенти от Тракийския университет, изучаващи български език, българи, излежаващи присъда в Одринския затвор.

Основна роля в поддържането на българското присъствие в Одрин имат тракийските дружества. Посещенията на тракийци в Одрин се планират ежегодно в националния културен календар на Съюза на тракийските дружества. Членовете им са активни участници в големите християнски празници, както и в други културни събития. Храмовият празник на църквата „Св. Георги” през 2009 г. събира тракийски българи от дружествата в Бургас, Варна, Хасково, Стара Загора и др., български дипломати, официални представители на общинската и областната управа на гр. Одрин, турски студенти по български език, жители на квартала.

В нощта срещу Великден на 2010 г. храмът се изпълва с гости от България (Хасково, Сливен), българи от Одрин, гърци, румънци, турци християни, гости турци – съседи от квартала, приятели на отец Александър, преподаватели и студенти от Тракийския университет, журналисти и фоторепортери.

Празнуването на Гергьовден и Великден в Одрин представя показателен пример за въвеждане в наследство, за създаване на нови практики на спомняне, на връзки с мястото чрез празничното преживяване. То е и основа за споделяне на празника с другите, възможност за общуване между различните групи посетители, за досег с чужда култура и обогатяване на културния опит. Празничното събитие приобщава българските гости, превръща ги в домакини, които споделят с местните мюсюлмани традиционната за Великден и Гергьовден храна като знак за добросъседство. Ще си послужа с един пример за емоционалната връзка, която се създава. Сред гостите за Великден са две жени от Сливен, които подчертават, че идват специално заради полунощната служба. „Бяхме тук преди две години и много ни хареса: уютно, сърдечно, интимно, няма навалица, а свещеникът е много гостоприемен. Чувстваш се у дома. Можеш наистина да усетиш Възкресението”.

Българските места – умножаване на знаците

 В църквата „Св. Георги”, вдясно от олтара, са изложени надгробни паметници на български войници и офицери от различни войскови части, взели участие в битката за Одрин през 1913 г.

В двора на храма „Св.св. Константин и Елена” са поставени 4 камбани (три големи и една по-малка), получени чрез дарения от България. На храмовия празник, 21 май 2010 г., варненският митрополит Кирил освещава два кръста, изработени и монтирани по идея на СТДБ и варненското дружество. Събитието се интерпретира като принос за възраждане на православието в Одрин. През октомври 2010 г. в двора на църквата „Св.св. Константин и Елена” е поставен паметник на родения в Лозенград  български екзарх Антим І, създаден с дарителски средства на тракийци[9]. Издигането на паметника се интерпретира като „историческо и патриотично дело” – „първият български паметник в Турция след Освобождението от османско владичество”. Като знаменателен акт се тълкува официалното откриване съвместно от председателя на СТДБ К. Карамитрев и валията на Одрин Бьохкан Сьозер.

Предстои осъществяването на нов проект „Стената на гордостта”, която ще се издигне зад паметника на Антим І. На нея проф. В. Старчев и арх. В. Китов ще изобразят образите на видни тракийски културни дейци (проф. Димитър Михалчев, акад. Константин Петканов и др.).

Умножаването на християнските символи има за цел да препотвърди усвоеното пространство. Усиленото мемориализиране на жертвите и героите от миналото, характеристика на културните политики на СТДБ, намира израз и в Одрин. Българските места представят особена съвкупност, синтез от християнски храм, читалище, музей, библиотека, изложбена зала, място за общуване, за покупки на книги и предмети на църковната индустрия. Пролетно време в „Св. Георги” създават особено настроение окичените мартеници и кошничките с писани великденски яйца. Виден е опитът да се съвмести в малките пространства възможно по-голям брой културни институции и знаци, свързани с България и християнството.

Българските места - поклоннически обекти

 Храмът „Св. Георги” се превръща в поклоннически обект за българите почти веднага след възстановяването и официалното му откриване. В интернет могат да се прочетат емоционални разкази от такива пътувания.

Българските църкви са широко популяризирани. Информация за тях вече съществува и в сайт за православното християнство. За храма „Св. Георги” от 2.07.2010 г. е създадена „Книга за гости”, в която хора, посетили или все още не храмовете, с корени от Източна Тракия или по някакъв начин обвързани с района, обменят информация и впечатления.

Българските следи се интерпретират като „свети” места, които „всеки българин трябва да види”, като „родни” места, където „се чувстваш у дома си”, като „храм на българския дух”, като „места на родолюбие, на гордост”.

Наследства и културни индустрии за развлечение

 Фестивалните програми (по линия на СТДБ или трансгранични културни инициативи) и туризмът имат важна роля за популяризирането на българските следи. Като пример за степента на посещаемост ще си послужа с думите на един от помощниците на отец Александър: „Събота и неделя по 7-8 автобуса с туристи от България минават тук. И през седмицата има. А за Гергьовден идват по 20 автобуса и стотици леки коли”.

В програмите на туроператорските фирми Одрин е част от туристически маршрути – самостоятелно или на път за Истанбул. Градът е неизменна спирка и на експедициите „По обратния път на дедите”, организирани до селищата по произход в Източна Тракия. Редица туристически фирми осигуряват еднодневен „шопинг”, като предлагат организирани посещения до двете български църкви, Музея на Балканската война и Селимие джамия, символът на града. Ето един пример.

 

„Един ден в Одрин – шопинг и екскурзия с ТА Турс Клуб ООД

Отпътуване от София в 05:30 от стадион „Васил Левски”, от ШЕЛ Пазарджик в 06:45 и от Пловдив в 07:30 (ОМВ пред х. Санкт Петербург) . Пътуване по маршрут София – Пловдив – Капитан Андреево/Капъкуле – Одрин (около 330 км).

·   Около обяд се пристига в град Одрин. Групата се разделя на две спрямо предпочитанията си: едната част за пазар и другата за туристическата обиколка. Туристическата разходка в града е с екскурзовод, който придружава туристите през цялото пътуване. Тя започва с посещение на българските църкви „Св.Георги” – базилика, построена през 1880 г. в типичен късно-възрожденски стил, другата църква е „Св.св. Константин и Елена”. В близост до тях се намира търговския център KIPPA, в който има посещение и свободно време за пазар – надолу в програмата можете да видите кратък списък на продукти, които са изгодни за купуване от Одрин. В определен от екскурзовода час се тръгва и групата се отправя към най-посещаваната забележителност в града от десетилетия насам – прословутата джамия Селимие – шедьовърът на известния османския архитект Синан. Свободно време около 3 часа за обяд, пазар и разходки в центъра на града.

·   По желание на групата, посещение на Синия пазар в Одрин!

·   Тръгване за България 17:00–17:30 ч. Пристигане в София около 23 ч.

 

Прогноза за времето в Одрин -> http://www.vremeto.bg/city.php?city=40179

Цената включва:

·   Транспорт с комфортен автобус 3/4* - ДВД, минибар, тоалетна;

·   Екскурзоводско обслужване през цялото време на пътуването;

·   Медицинска застраховка

 

Тръгване от	Място	Цена
СОФИЯ	ст. Васил Левски	39 лв
ПАЗАРДЖИК	Бензиностанция Шел на магистралата	35 лв
ПЛОВДИВ	ОМВ пред Санкт Петербург	29 лв
ХАСКОВО	Бензиностанция Шел преди града	25 лв

Какво можем да си купим от Одрин?

·   Българите най-често си купуват прах за пране и омекотители, тъй като там са сравнително по-евтини отколкото в България;

·   Красиви декоративни сапуни с най-различни форми и аромати, подходящи за подарък или сувенир;

·   Преждата също е по-евтина: 100 гр е 1 лира;

·   Ядките са често купувана стока, има голямо разнообразие;

·   Баклава, пишмане, локум, кадаиф;

·   „Юфка”, преведено на български, кори за баница:. 1 кг = 1 лира;

·   Кожените изделия са изгодни;

·   Наргилета;

·   Памперси и други детски/ бебешки принадлежности спадат към често купуваните стоки.

Какво не трябва да пропускаме да опитаме?

·   Прочутият специалитет на Одрин – таваджигер. Той представлява запържен черен дроб, приготвен по специална рецепта. Най-вкусен е до джамията Селимие, именно там ще имате възможност за обяд – като разбира се сте свободни да изберете и друго място за обяд”.

 

Впечатления и преживявания от организирани групови или спонтанни индивидуални пътувания често се описват във форуми за пътешествия и на сайтове на туристически фирми. Одрин е привлекателен за българските посетители не само заради българските следи, заради по-евтините стоки, но и заради гостоприемството, което поражда усещането, че си на свое място, у дома.

 

 „Не можеше да не си оставим малко време и за разходка по улиците и интересните кътчета на Одрин. Не толкова за „шопинг“, приятно е просто за разглеждаш, да се спираш пред шарените магазинчета. Освежаваща е гледката по много от търговските улици – прохлада и красота излъчват малките интересни фонтанчета. А как да подминеш сладкарничките за всеизвестната сладка турска баклава. Тя е задължителният вкусен подарък, който близките очакват. Навсякъде си посрещнат с „комшу“ и поканен да вкусиш, да купиш. Без това не може. На много места по уличките ни посрещат търговци на ядки – цели чували с всякакви лакомства. С лешниците дълго време посрещах гостите си. Накрая пътят на българските екскурзианти минава през Kipa – за характерния турски чай, за други лакомства и подаръци. Никъде езикът и парите не са проблем. Говориш на български и те разбират, домакините сами ползват нашия език. Можеш спокойно да пазариш и с български левове. Дребни доказателства за комшулука...” (из пътеписа на В. Райкова, публикуван на 4.08.2011 г. в конкурса за пътеписи на Poblizo.com – „По света” 2011, категория Турция).

 

Още за наследствата и социалните актьори. Наследства и местно развитие

Българската държава (чрез своите централни, областни и общински институции, чрез представителството си в Одрин) е активен актьор в символното реконструиране на мястото[10]. Подкрепата се изразява не само в реставрацията на двете църкви, в подпомагане дейността на отец Александър, както и на събития, които презентират българската култура и България. Стимулират се действия по издирване и описване на следите от обекти на българско материално присъствие в града. През 2010 г. е открит Български културно-информационен център в Тракийския университет, който тепърва ще се утвърждава като място за информация  и ще подпомага междукултурния обмен.

Важни социални актьори представят областните и общинските власти около границата. Проектите за трансгранично сътрудничество имат своята роля за популяризирането и обживяването на българските места. Община Одрин е сключила меморандуми за сътрудничество, протоколи за побратимяване с община Хасково (2004 г., подновен през 2009 г.) и с община Ямбол (2008 г.). През последните години са осъществени проекти с Хасково, Ямбол, Елхово. Заради принципното решение да не се сътрудничи с български общини, които са признали арменския геноцид в Турция, от партньорите официално са отпаднали Бургас и Свиленград, а в началото на 2011 г. и Ямбол[11]. Това не спира активността на неправителствения сектор от двете страни на границата, както и реализацията на съвместни проекти.

Поставеното добро начало по линия на трансграничното културно сътрудничество и създадените контакти са основа за осъществяване на инвестиционни и търговски инициативи. Стъпка в реализацията им е проектът „Партньорски инфо-дни за насърчаване на предприемачеството и подобряване на бизнес климата в трансграничния регион Хасково – Одрин”[12]. По настоящем за трансгранични проекти между България и Турция са отпуснати близо 9 млн. евро. Тяхното действително усвояване започва от 1 юли 2011 г. Финансират  се инвестиционни начинания и установяване на устойчиви партньорства между различни организации. Подкрепени са проекти за изграждане на спортни площадки и паркове, за развитие на туристическата инфраструктура, за реставриране на културно-исторически ценности, за оборудване за училища и утвърждаване на партньорства в сферата на бизнеса, между неправителствени организации и учебни заведения. Между партньори от област Хасково и Одрин и Къркларели ще бъдат реализирани 17 проекта, като се очаква в област Хасково да влязат 1 милион 529 хиляди евро. Девет от проектите са с водещи партньори от българска страна. Най-големият е на община Свиленград на стойност 599 000 евро. Той се изпълнява съвместно с турската община Узункьопрю и е за почистване на коритото на р. Марица на територията на българската община. Другият инвестиционен проект е на община Стамболово за 449 000 евро. Сумата се поделя с турската община Ахметбей и е за направата на огледални паркове. Сред спечелилите проекти са тези на ГПЧЕ „Проф. д-р Асен Златаров” в Хасково и гимназия в Одрин (98 000 евро), на Хасковската търговско-промишлена палата и Търговско-промишлената палата в Одрин (82 000 евро)[13] и др.

Създаденото още при първите контакти доверие между партньорите се оказва от решаващо значение. Опознаването на партньорите от другата страна на границата е свързано със знания за историческото минало, традиции и обичаи, политически и правни структури и системи, икономически отношения и ползване на адекватен „език”. В тази посока трансграничното сътрудничество в културната област има важна роля. Културното сътрудничество достига бързо видими резултати, които допринасят за развитие на разбирателството между двете страни и стават предпоставка за следващи трансгранични инициативи, за решаване на въпроси, свързани с околната среда, за бизнеспартньорство, за осъществяване на инфраструктурни проекти и др.  Видим е опитът от цитираните проекти да се премине от еднократни дейности, от сътрудничество, извършвано с една определена цел (например изграждане на мрежи за информационен обмен), към регулярно и стратегическо партньорство. Ще доведе ли този процес до нови икономически дейности, до създаване на работни места, опазване на околната среда, социокултурно развитие и в крайна сметка – до изграждане на собствена самоличност на трансграничния район, зависи от много фактори. По настоящем българо-турското сътрудничество има колкото адепти, толкова и противници. Последните ревитализират образа на вековния враг и заплахата от икономическа и политическа зависимост от Турция.

Одрин и българските следи за българското население в граничните райони

Какво означава отварянето на границата с Турция за българското население от региона? Къде е мястото на Одрин в живота на местните жители?

За живеещите в Хасковския регион Одрин е твърде близо. Ходили са и ходят там многократно – да пазаруват, за развлечение, по работа. Връзките с институции и бизнес контактите започват още в началото на 90-те години на ХХ в. Създадени са много приятелства. Българските места са посещавани многократно. Институционално и индивидуално се участва в обновяването на двата храма и се подпомага дейността на отец Александър. Сред жителите на Хасково и Свиленград има и такива, които са познавали отблизо Филип Чъкърък (бащата на свещеника), и които и досега поддържат контакти с малкото останали в града потомствени българи одринчани.

Поради спецификата на населението около границата (в една голяма част потомци на бежанци и изселници от Източна и Западна Тракия) връзката с Одрин и въобще с Европейска Турция е наследена от миналото. Редица от строителите на съвременния Свиленград са получили своето образование в Одрин, Лозенград, Бурса, Истанбул. До 1912 г. децата от Свиленград и района са ходили да учат в одринската гимназия. Нерядко образовани българи от града или района са били назначавани за учители в българското училище там. Такъв е случаят и с учителя П. Станчов, кръстникът на града (старо име Мустафа паша), който през 1875 г. е преместен да преподава в одринското училище. Свиленградската гимназия „Д-р Петър Берон” се смята за приемник на едноименната одринска гимназия. През 1922 г. тук са преместени цялото оборудване на кабинетите и училищната библиотека. Пръв директор е Ст. Разбойников, бивш възпитаник на одринската гимназия. За първи път учители и ученици от свиленградското училище посещават одринската гимназия през 2002 г.

В паметта на свиленградчани Одрин от времето преди Балканските войни е останал като голям пазарен център. Местните хора обичайно носели бубите си на голямото тържище в града, тъй като Одрин е „на една врата разстояние” от Свиленград.

„Бих искала да разказа накратко една житейска история, съхранена в градската памет, свързана с времената на прекрояване на политическите граници и последвалите човешки трагедии. Тази драма завършва щастливо заради човечността. Това е история за 6-годишната Еленка, изоставена от баща си през лятото на 1913 г., когато тръгнал да се спасява във вътрешността на страната. Момичето е приютено от местни турци. След подписването на Цариградския договор (септември 1913 г.), когато Свиленград и района отново минават в български ръце, младото турско семейство тръгва към Одрин с войската на Енвер бей и се установява в града. Еленка става Фатие и постепенно забравя майчиния си език. През 1920 г. Одрин и големи части от Тракия са предадени на Гърция. Много одрински турци наплашени напускат града. Някои се отправят към България. Семейството, приело Еленка, отива в Нова Загора. Там момичето е открито от вуйчо си и върнато при българските роднини. В края на 40-те години в Свиленград  идва да я търси нейният приемен брат Мустафа. На срещата, провела се в присъствието на полищейски служител, Еленка изпраща подаръци на семейството, което я е спасило[14].“

 

Днес местните жители определят Свиленград като град на три държави, което обуславя високия стандарт, контрастите в живота и силното социално разслоение. Необичайно високите цени, поддържани заради идващите тук гърци и турци, естествено водят до снабдяване с продукти за домакинството от Одрин. Граничният пункт се представя като най-голямото предприятие, което храни Свиленград, Любимец, Харманли от тази страна на границата и Одрин от другата страна[15].

Въпреки че двете общини са прекъснали официалните си контакти[16], съвместни дейности не липсват. За Деня на Европа по инициатива на кмета на Свиленград от няколко години се провежда колоездачна обиколка по маршрут в България, Гърция и Турция. Последната спирка от 100-километровия маршрут е Одрин, където се посещават музеи, както и българските църкви. В Музея на здравето в Одрин се организират поетически четения с български поети, представления на български и турски език. Професионалната гимназия по селско стопанство и икономика „Хр. Ботев” в Свиленград осъществява съвместни проекти с лицей в Одрин.

В Хасково отчитат ролята на турските инвестиции за икономиката на региона, най-вече в леката промишленост (шивашки и обувен бизнес, хранително-вкусовата сфера) и услугите. Смесени българо-турски предприятия функционират още от 90-те години и са активност предимно на турци с произход от България, изселили се в Турция. По този повод се коментира, че ние (българският бизнес) не отиваме към Турция, а те идват в България. И отново се поставя въпросът за икономическата зависимост.

„Пропускливостта” на българо-турската граница е възможност за крайграничното население да пътува и опознава градовете на Източна Тракия. Трафикантство, пазаруване на дребно, бизнес, посещение на културни забележителности, почивки – независимо от целта на прекосяването на границата,  Европейска Турция привлича все повече българите от района. Обичайно е да чуете от свиленградчани, че разстоянието до Истанбул е колкото до София, но до Истанбул се стига по-бързо, а и там има много повече неща, които си струва да се видят. На равнището на всекидневния живот  днес се наблюдава обръщане към тази част от Тракия, с която местното население е било естествено свързано преди издигането на граница. Свидетели сме на едно реактуализиране на посоки, човешки потоци, културни, търговски, икономически връзки и обвързаности, които отдолу започват да ревитализират идеята за единна Тракия, да изграждат самоличността на Еврорегион Тракия, ако не на целия исторически регион, то поне на голяма част от него. Ще успее ли политическият елит от двете страни на границата да се възползва от реалното или предстоящото членство в Европейския съюз и действащите европейски програми за икономическо и социокултурно развитие на региона, или всяко правителство ще иска да извлече собствени дивиденти? Поради историческото наследство и тежката икономическа ситуация в България оптимистичните прогнози за равнопоставено и достойно партньорство изглеждат нереалистични. Засега само можем да наблюдаваме нещата, които се случват – на равнището на всекидневния живот и на политическите решения и официални стъпки.

 

Вместо заключение

И накрая ще се върнем към темата за българските места с един въпрос. Познати ли са те на турските граждани, на одринските жители? Екипът има известни наблюдения за това. Църквата „Св. Георги” е включена в туристически справочници и програми от турска страна като забележителност на гр. Одрин, а указателни табели насочват туристите към двете църкви.

На първо място, храмовете са посещавани от съседите мюсюлмани. Някои от тях, стари приятели на отец Александър, подпомагат дейността му, грижат се за двете църкви  и пространствата около тях, посрещат посетителите от България. Други са обичайни гости на големите християнски празници и споделят обредната храна. Местата са познати и на други градски жители - турци с произход от България, установили се в Одрин вследствие на различни изселнически вълни. Те поддържат активни контакти с отец Александър, с България (чрез приятелската и роднинската мрежа, чрез трансгранични партньорства). Досегът с българската култура е регулярен – представят основната публика на постановките на самодейни театри от селища около границата, на фолклорни концерти, на празници от българския национален календар (3 март например). От трета страна, в храма обичат да идват студенти от Тракийския университет, за да общуват със свещеника, да вземат български книги, да покажат уважение към чуждата култура. Студенти, както и техни преподаватели, са обичайни гости на отец Александър по време на християнските празници Гергьовден и Великден. Документирани са и посещения на ученици, който идват в българските църкви със задача да научат нещо повече за християнските култови места и култура. За всички тези групи одринчани храмовете са културни пространства, означавани като български, където могат да получат познания, да общуват, да споделят празнично изживяване.

За уличните търговци българските църкви са места, които им осигуряват препитание. По време на големите християнски празници те подреждат своите сергии, като обсаждат улицата към храма и предлагат настойчиво на многобройните туристи ядки, сладкиши, сувенири и др. В последната година търговци могат да се видят постоянно край „Св.св. Константин и Елена”. Поради близостта с борсата, откъдето могат да се закупят евтини стоки, църквата е посещавана от почти всички групи български туристи и мястото е подходящо за предлагане на продукти местна марка.

За други групи одрински жители тези топоси са като пейзажи – нещо флуидно, подвижно, добиващо очертания поради медийния интерес към събития, свързани с тях; едно пасивно знание, което не ангажира всекидневието им.

***

В българския национален дискурс функционирането на българските църкви в Одрин се интерпретира като възраждане на православието,  умножаването на знаците, сързани с националната история и християнството – като историческо дело, а активността на посетителите от България – като патриотичен дълг. Като се дистанцираме от патетичния изказ, българските следи в Одрин са привлекателни топоси за българина, не само защото са български, а защото в града той се чувства като у дома: познато, уютно, шаренко – една типична балканска атмосфера.  

 

 

Цитирана литература:

Ападурай, А. 2006 Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията. София, ЛиК.

Бокова, И. 2006 Местни културни ресурси и политики за конструиране на наследства (отношение между „национално” и „местно” в български прочит). – В: България – Италия. Дебати, локални култури, традиции. Съст. М. Сантова, М. Паванело. София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 49-60.

Бокова, И. 2008 Музеят – преоткриване на културни наследства (Промяна на видимото или видимости на промяната). – В: Стою Шишков и българската наука. Годишник на РЕМ. Т. 5. Пловдив, 115-123.

Вуков, Н., Л. Гергова 2010. Публични етнически пространства и туристически маршрути (Пловдив и Одрин). Доклад от конференцията „Публични пространства на българския град: наследство и развитие. Благоевград, 26-27.01.2010 г.

Ганева-Райчева, В. 2011. Стратегии за конструиране на наследство: примерът на тракийските българи, потомци на бежанци от Източна Тракия. Доклад от научната конференция „Културно наследство: България – Италия. София, 28.05.2011 г.

Гри, Дж. П. 2006. Местна автономия, политики на припознаване и употреба на етнографското наследство. – В: България – Италия. Дебати, локални култури, традиции. Съст. М. Сантова, М. Паванело. София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 61-67.

Давалон, Ж. 2000. Традиция, памет, наследство (ръкопис). Лекция на семинара „Наследство и модерност в България”, 1999-2000, Университет Люмиер-2, НБУ и др.

Елчинова, М. 2009. Миграция и трансформиране на локалната общност (Сравнение между две рурални общности в България). – Български фолклор, № 2, 7-21.

Елчинова, М. 2011. Миграция и конструиране на наследство. – В: Годишник на департамент „Антропология”. Т. 3. Градът: социални трансформации и културни практики. Съст. И. Бокова. София, НБУ:www.ebox.nbu.bg

 Енциклопедия 1974. Енциклопедия А – Я. София, Издателство на БАН,  с. 839.

Златкова, М. 2011. „Там, където Странджа целува морето”…  „Противоречията на наследството” на тракийските бежанци в Царево. – В: Годишник на департамент „Антропология”. Т. 4. Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. Съст. И. Бокова. София, НБУ (www.ebox.nbu.bg – прието за печат).

Златкова, М., Ст. Пенкова 2011. „Противоречията на наследството” – образованието като културен капитал на „второто поколение” мигранти: децата на изселниците в Турция. – В: Ловци на умове. Т. 4. София, НБУ.

История 2001. История, разказ, памет. Съст. И. Знеполски. София, Дом на науките за човека и обществото.

Клементе, П. 2006. Местни култури и традиции в Италия. . – В: България – Италия. Дебати, локални култури, традиции, 86-97.

Мику, А. 2000. Наследството – теоретични ракурси (ръкопис). Лекция на семинара „Наследство и модерност в България”, 1999-2000, Университет Люмиер-2, НБУ и др.

Милетич, Л. 1989. Разорението на тракийските българи през 1913 година. София, ДП „Г. Димитров”, фототипно издание (Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Държавна печатница, 1918).  

Нора П. 1997. Колективната памет. - В: Духът на „Анали”. Съст. Л. Деянова. София, Критика и хуманизъм, 233-237.

Нора П. 2004. Световният възход на паметта. - В: Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. Съст. И. Знеполски. София, Дом на науките за човека и обществото, 19-35.

Около Пиер Нора 2004. Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. Съст. И. Знеполски. София, Дом на науките за човека и обществото

Пенкова, Ст. 2011. „Противоречието на наследството”: механизми на (не)наследяване при наследниците на тракийските бежанци и на българските изселници в Одрин. – В: Годишник на департамент „Антропология”. Т. 4 (www.ebox.nbu.bg – прието за печат).

Платформа 1991. Платформа по националния въпрос. Съюз на тракийските културно-просветни дружества в България. София.

Подвижните Балкани. 2009. Изследвания на проекта NEXUS (2000-2003). Съст. А. Кьосев. София, Просвета.

Попов, Ст. 1930. Народонаселението на Тракия до Балканската война. – В: Тракийски сборник. Кн. 2. София.

Рашкова, Н. 2010. Капитан Петко войвода във фолклорните песни на българите – интерпретации в миналото и днес. – В: Известия на Тракийския научен институт. Кн. 10. София.

Рашкова, Н. 2011. Ритуализация на родовия спомен (По родните места на бежанците от Източна Тракия). – В: Годишник на департамент „Антропология”. Т. 4 (www.ebox.nbu.bg – прието за печат).

Рикьор, П. 2006. Паметта, историята, забравата. София, Издателство Сонм.

Рикьор, П. 2006а. Пътят на разпознаването. Три студии. София, Издателство Сонм.

Серкле, Д. 2004. Наследство, история, памет: ролята на асоциациите в еволюцията на понятието наследство. – Български фолклор, № 1-2, 126-137.

Устав 1990. Устав на Съюза на Тракийските културно-просветни дружества в НР България и на дружества „Тракия”. София.

Филчев, И. 2007. Тракийският въпрос и тракийското движение в България. София, АИ „Проф. Марин Дринов”.

Христов, Хр. 2009. Българската църква „Св.св. Константин и Елена. Одрин, Библиотека „Български светини”.

Elchinova, M. 2009. Migration Studies in Bulgaria: Scope, Experiences and Developments – Anthropological Journal of European Cultures, 18(2), 69-86.

Elchinova, M. 2011. Remembering the Traumatic Past Twenty Years Later: The Bulgarian-born Turks, Settlers in Turkey. Belfast.

Ganeva-Raycheva, V. 2011. Migration, Memory, Heritage: the Example of the Thrace Bulgarians, Descendants of Refugees and Resettlers from Eastern Thrace. – Bulgarian Folklore. Bulgaria – Slovenia: Research (special edition).

Vukov., N. 2009. Integration de la communauté aprés mouvements de la population: Adaption culturelle et construction identitaire parmi des migrants “Thrace” en Bulgarie. Paper from the International Conference “Migration to, from, and in Southeastern Europe: “Intercultural Communication, Social Change and Transnational Ties,” the International Association for Southeastern European Anthropology (InASEA). Ankara, Turkey, 21–24.05.2009.

Vukov, N. 2011. Border Making and Cross-border Dynamics along the Tripod-shaped Border between Bulgaria, Turkey, and Greece in Eastern Thrace. Paper from the International Conference “Remaking Borders” – EastBordNet Project/ IS0803, Catania, Italy, 20–22.01.2011.

 

 

Български места

Български места - културни средища

Великден

Гергьовден

обратно нагоре