Нов български университет

Наталия Рашкова, ИЕФЕМ БАН

Папка 1

Папка 2

Папка 3

Папка 4

Папка 5

Папка 6

Папка 7

Папка 8

Папка 9

Папка 10

Папка 11

 

 

Предварителни (терминологични) уточнения

Поставената тема насочва към понятия, свързани с културата на паметта и нейното изразяване в опита на потомците на една мигрантска група. Споменът за личната родова история на индивида се вплита в колективната памет на групата, към която той се приобщава по силата на обща историческа и житейска съдба. Така се поражда съотношението между индивидуалната (автобиографична) и колективната (историческа) памет (Halbvachs 1980: 50-52) като една от опорите за съществуването на човешки общности чрез споделени спомени. Актът на ритуализация се интерпретира в рамките на изпълнението, на извършването на действия със символна натовареност. Като работещи сред многобройните и сложни определения за ритуализация са възприети характеристиките за наличие на изпълнени със значение, формализирани действия и словесно изразяване, както и организирането на тези действия в последователност от ритуални форми по посока на осмисляне на съдържанието им (Rappaport 1999: 29). Процесът на ритуализация е влизане в сила на въобразена, социално преживяна или митологично конструирана възприемчивост (Grimes 1995: 69). Когато ритуализацията се разглежда като сложен набор от поведения, наречени не ритуали, а практики, присъщи за нея са стратегиите за оразличаване между ясно очертани, контрастиращи едни с други, начини на действие (Bell 1992: 90).

 

Изследователски източници и опори

В моето изложение разглеждам различни смислови аспекти на специфичното отношение към миналото, които са част от личностната, семейната и общностната история на потомци на тракийски бежанци от Източна Тракия. Въз основа на интервюта, включено наблюдение, визуална изследователска документация, документални филми и писмени източници се анализира потребността от материализиране на предадения и съхранен в семейството родов спомен, от укрепване на съзнанието за локалната идентичност на „тракийските българи”, ритуализирането на  моменти от посещенията в местата на произход, отключването на наративи и обмен на родово знание.  Откритите след 1990 г. възможности за свободен достъп и пътуване в пределите на Тракия извън българската граница предизвиква вълнá от туристически екскурзии по родните места на бежанците, организирани от тракийските дружества по места, от отделни неформални инициатори, както и индивидуални посещения. Хора от различни поколения се завръщат към миналото на рода си, търсят и изживяват връзката си със земята на предците.

Саморефлексията при боравенето с емпиричния материал очертава три типа изследователско възприятие:

1) Прочетеното в публикации, пътеписи, интернет-блогове, дописки от участници в пътуванията във вестник „Тракия” откроява акценти, които според своите автори са значими за споделяне. Те са и фактологични, и емоционални, и ценностно ориентирани.

2) Изслушването на устни разкази на участници в пътувания и по време на проведени свободни интервюта на терен задава възможност за получаване на много по-подробно фактологично познание, но и за съпреживяване на емоционална нагласа и споделени впечатления заедно с подробности, оставащи извън писаното слово, фотографиите и филмите.

3) Включеното наблюдение (присъединяването към две пътувания на наблюдаваната група под многозначителния наслов „По обратния път на дедите ни” през 2010 и 2011 г.) е най-пълноценно заради възможността да станеш част от тази общност, да преживееш всичко случващо се заедно с хората и същевременно да ги наблюдаваш отстрани и да се опитваш да осмисляш протичането на събитията. Илюстративният материал в текста е малка част от съответната визуална документация на тези пътувания.

 

Завръщането „По обратния път на дедите ни” – поведенчески нагласи

При обобщението на натрупаната информация се откроява тип поведение на участниците, което може да се формулира като ритуализирано. Церемониалните действия са присъщи при отбелязването на всички събития, годишнини и тържествени прояви на тракийските организации в България. Ритуалността присъства в създадените традиции за отдаване на почит към загиналите, към дейците за освобождение на Тракия, към бежанците, героизирани за издръжливостта при травматичните им преживявания. Спазва се годишен национален тракийски календар, утвърден от ръководството на Съюза на тракийските дружества в България, с цикличност в посещенията на паметни места, празници, събори, поддържа се общностната памет.

[Илюстрация – Папка № 1 (4 снимки)]

Ритуалите създават социални връзки и устойчиво усещане за групова идентичност. Споменавам това, за да направя връзката с вече съществуващите нагласи за по-особен начин на възприемане и изява на всичко, свързано с „тракийската кауза” и с принадлежност към общността на тракийци. Изразено е ясно и в откъс от интервюто ми със С. Я., бивш кмет и председател на тракийската организация на с. Ясна поляна, Бургаско, след събора в историческата местност Петрова нива през 2009 г.: „Ние точно това сега правим, тракийските дружества и техните ръководства преди всичко. Пръснатите из различните краища на България с еднакъв дух, с еднакви спомени, със сродни души да се съберем отново, да сме заедно”.

[Илюстрации – Папка № 2 (3 снимки)]

В пътуванията по задграничните села в Източна Тракия събирането „заедно” е не само на хора с общо място на произход, а и с родители и деди, отишли си от този свят, без да успеят да се върнат. Нагласата е за изживяване на поклонение, поклонническо пътуване, връщане по обратния път на бежанците и посмъртна реализация на тяхната мечта да видят отново родните си места. Потомците стават дубльори, двойници на дедите и родителите си, като символично се завръщат вместо тях. Това се схваща като изпълнение на родов завет, задължение, не е просто екскурзия: „Сега аз затова съм толкова щастлива, защото осъществявам тяхната мечта. Аз и моите втори и първи братовчеди, всички сме тука, за да можем отново да почувстваме техния живот, да почувстваме както техните неволи, и техните щастливи мигове” (А. А., Свиленград). Тръгва се с предварителна подготовка, пътуването дори се назовава експедиция. Пътуващите проучват предварително, издирват кои са селата по карта с новите имена, често с помощта на местните турски власти. На място се ориентират по материални белези от спомени на близките си. За пътуването на яснополянци в лозенградското село Чонгара (дн. Джевизкьой) С. Я. си припомня: „И черницата, 300-годишната черница, за която Тодор Киров от Ясна поляна, който е 75-годишен, казва така: „Аз от татко съм чувал: аз не мога да ида, ама ако някой път ти идеш, там ще се ориентираш по черницата“. И ние точно по черницата се ориентирахме. Отиде бай Тодор на черницата, хвана я и вика: „Сега оттука – това е значи Илиевата къща, ей там горе е била Василевата къща, а ей там отзаде е Доброволовата къща. А тез камъни тука татко ми казваше, че имали воденица, а това е воденицата“. Как намират, как се докосват! Значи ето вижте, не само името на селото, а камъка, камъка трогва нашенеца“.

Цялостното поведение на пътуващата група и на нейните лидери е продиктувано от предварително заложеното значение на събитието. С идейната подплата и мотивировка за извършване на пътуване в памет и чест на предците всяко тяхно действие е подчинено на тази водеща идея. Така се изгражда неформализиран ритуален сценарий, който се повтаря навсякъде със смяна на действащи лица и вариации на извършването му чрез действие и слово. Интерпретация на такива поведенчески нагласи е следният откъс от слово на потомка на бежанци (К. К., Казанлък):

„Няма родина без родова памет, без родови корени, без родова пръст, към която винаги ще се завръщаме, за да я докоснем и от силата й да почерпим.

Нашата Тракия е медена пита,

дето в браздите ни плодни зари,

мама я меси в звездно корито,

баба я ръси с горчиви сълзи!”

Ето и още свидетелства за поведенчески реакции в резултат на вълненията от докосването до някогашния реален свят на предците:

„Най-напред като отидохме, видяхме една пресъхнала чешма и си казах: ето я, ето я пресъхналата чешма! Само като видях чешмата, и вече тръпката, че ще отиваме в Чонгара – изтеглих се в най-задния край на автобуса, сложих яснополянската носия, та белки ако има нещо, да ме познаят...” (С. Я., Бургас).

Заснемането на някои от пътуванията в професионално изработени видеофилми добавят към силата на документа-спомен също и пренасянето на образи и материализирането на местата на паметта не само за физически присъствалите там: „Ние донесохме две торби пръст и когато представяхме филма в Ясна поляна, раздавахме пръстта в салфетки – на всеки един по малко. Да ви кажа ли какво правеха хората – плачеха и вземаха салфетките. На другия ден всичките ходеха на гробищата, за да поръсят родителите си. – Откъде в Чонгара взехте пръстта, от кое място? (Н. Р.) – От двора на Илиевата къща, под мушмулата и заедно с мушмулите. Идваха всички и пипаха клонката, която донесохме. Мушмули колкото искаш в България! Чупим, хвърляме и ядем. А там тази мушмула паметник като че ли е – всеки я пипаше. И кората на черницата – всеки се допираше до кората и се зареждаше с енергията на своите родители. Много прочувствено, нали! Преразказа сега, ами ако човек е там? Каква е тръпката!” (С. Я., Бургас).

[Илюстрации – Папка № 3 (6 снимки)]

Приповдигнатото настроение и поведение на тракийците, завръщащи се по местата на произход, произлиза от емоционалното състояние на „актьорите” – всеки изживява своя конструиран родов спомен и го съпреживява с останалите чрез издигането му в ритуално действие.

 

Ритуализираните действия

Ритуализацията се осъществява организационно, но на основата на общоприети и добре познати в общността действия и символи, с цел да подсилят усещането за принадлежност и поддържане на традиции. Проявява се от две посоки и на две нива: „отдолу” – в личните ритуали на всеки отделен човек, който си взема или оставя по нещо материално (пръст, керемида, камък, растение) от родното място на предците, и „отгоре” – с предварителна организация и подготовка в общите моменти на произнесени слова, подготвени предварително от някои участници текстове с послания, стихове, фолклорни песни. Разграничението невинаги е възможно при наблюдение.

Протичането на пътуването може да се структурира в няколко основни момента:

1) Попътно уплътняване на спомените, преразкази за селото, към което пътуват, поминъка, за живота там, припомняне на песни – съживяване на спомена за културата; спомени за рода – кой как се е превърнал в бежанец, място на произход, перипетии на бягството и заселване, изреждане на родствени връзки.

[Илюстрации – Папка № 4 (6 снимки)]

2) На място в посещаваното селище – подготовка за ритуална комуникация с местните хора, приготвяне на маса с подаръците (тъкана битова покривка, балони, погача български хляб, сувенири); на преден план излизат пътуващите с произход от съответното село (означен с баджове с името на селото, които хората носят през цялото време на пътуването), официална ритуална фаза – слова, спомени, стихове, послание до потомците от името на участниците в експедицията, поднасяне на подаръци, разпитване за останки от стари къщи, църкви, чешми, посещение на къщи, руини, кладенци, стари дървета, камъни в основите на сегашни турски домове, дружелюбен контакт със собствениците; хоро на площада, сбогуване.

Следва обобщение на някои най-съществени, повтарящи се ритуализирани действия:

·  Поднасяне на пита хляб на местния кмет или друг представител – изтъква се, че това е символ на плодородие и здраве, обичайното благопожелание в този момент е „да е берекетлия годината ви”; изразява се благодарност „че сме добре дошли в родната земя на нашите родители”, „бъдете здрави и пазете тази земя!”. В ритуалната комуникация местните жители се възприемат като представители на общност от хора, които се грижат за родната земя на дедите им.

[Илюстрации – Папка № 5 (18 снимки)]

·  Връзката със земята е ключова и в материален, и в символен план – земята, в която са корените, и от която израства родословното дърво. Вземането на пръст[1], която потомците по-късно поръсват върху гробовете на дедите си бежанци, е символен жест за сливане със земята, за връщането в нея, единение с родната земя в смъртта. Има значение и мястото, от което се взема пръстта – край останки от българска къща, под мушмулата в двора на оцелялата Илиева къща в с. Чонгара, край руините на българска църква в с. Търново (дн. Байрамлъ), Узункюприйско – все значими пространства, които още носят следи от стъпките на предците. (Впрочем тази много лична и съкровена практика, се подема от централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България, което във връзка с тържественото честване на 95-годишнината от разорението на тракийските българи отправя призив към членовете на организацията да направят специални пътувания по родните места и да донесат пръст за полагане в костницата на тракийския Пантеон в мемориала в гр. Маджарово.)

[Илюстрации – Папка № 6 (12 снимки)

·  Ритуализирани действия се извършват и за възстановяване на пространствени връзки в територията на селищата. Навсякъде се обръща специално внимание на кладенци, градени от някогашното българско население и ползвани и до днес от новите заселници. Край кладенец в с. Булгаркьой (дн. Йенимухаджир) се чете послание до потомците, вграждат се камъни, донесени от основите на недостроеното българско училище, засажда се орехово дръвче от България. Мостът, от който потомците спускат към реката три венеца в памет на стотиците убити мъже на Буйдиновия мост през 1913 г,. не е на това място, но реконструкцията на разказа намира декор за ритуални действия. [Илюстрации – Папка № 7 (10 снимки)] Поменни практики съпътстват и двете наблюдавани пътувания. В с. Булгаркьой се извършва панихида в памет на всички предци – трагично изгубили живота си, прогонени от родните си места, по пътя на бежанците или починали на българска територия. Тези действия най-силно се доближават до ритуалността със задължителното поведение и атрибути – запалване на църковни свещи върху пита хляб, молитва със свещи в ръцете на всички присъстващи, преливане с вино и вода на камъните от основите на училището (при първото пътуване – преди да ги вкопаят край кладенеца, а при второто цялото събитие протича около кладенеца с камъните). Хлябът се раздава на всички, включително на намиращи се наблизо местни жители. [Илюстрации – Папка № 8 (19 снимки)] Любопитно е сътворяването през 2011 г. на нова практика за отдаване на почит към предците от страна на организаторката на пътуванията. С цел, според нейните обяснения, да го направи по-запомнящо се и да ангажира всеки участник лично да се обърне към тракийската си родова памет, тя предварително приготвя бели копринени парченца плат с червена лентичка, върху които всеки да изпише имената на своите починали близки. При извършването на панихидата ги вплетоха в общ венец, окачен на дърво до кладенеца в Булгаркьой, а после го занесоха на мястото на някогашното българско гробище.

[Илюстрации – Папка № 9 (12 снимки)]

·  Възобновяват се  някои функции на усвоеното от дедите пространство. Повторението на действията на предците ревитализира родните места. Хорото на песен на селския площад (някогашното хорище) силно изразява тази линия на ритуализирано поведение. Залавят се всички потомци, пеят се стари местни песни, за които се разказват конкретни поводи за създаването им на място; хватът и стъпките на хорото се възпроизвеждат така, както се помни от дедите. Чрез песента и танца се осъществява своеобразно дублиране с представителите на рода и връзка между поколенията на тяхната земя. [Илюстрации – Папка № 10 (8 снимки)]

·  Символизацията на материални свидетелства, пренесени от физическата реалност на предците, се наблюдава и в ритуализирани действия в някои от настоящите компактни местообитания на тракийските потомци. Участниците в пътуването (включително и кметът) от с. Атолово, Ямболско, извършиха целенасочена подготовка за последващо възпоменателно тържество. Наскоро след завръщането им, по време на организирана родова среща, в памет на предците в селската църква „Св. Димитър” са вградени „светини от Булгаркьой – пръст от  родната земя, камъни от недостроеното училище в селото и вода от реката, преминаваща през него”[2]. [Илюстрации – Папка № 11 (6 снимки)]

 

Заключение

Пътуванията по родните места в Източна Тракия представят непрекъсната изява и потвърждение на двойствената природа на колективната памет – малките индивидуални късчета на предадения, разказания индивидуален спомен се слепват и подреждат в голямата картина на устната общностна история на тракийските бежанци, наследена от потомците и поддържана във времето. Пътуванията по обратния път на дедите са ритуална материализация на индивидуалните, родовите и колективните спомени на тракийските българи. Заедно с индивидуалното преживяване на преклонение и изпълнен дълг към предците с ритуализираните действия на групата се постига затвърждаване на споделени ценности и памет.

 

 

Литература

Апостолов, С. 2002: Тракия – изконна българска земя, напоена с кръвта на дедите ни. Бургас, Либра Скорп.

Старева, Л. 2007: Български магии и гадания. София, ИК „Труд”.

Bell C. 1992: Ritual Theory, Ritual Practice. New York: Oxford University Press.

Grimes, R. 1995: Beginning in Ritual Studies. Columbia: University of South Carolina Press.

Halbwachs, M. 1980: The Collective Memory. New York: Harper & Row (на бълг. ез.: Халбвакс, М. Колективната памет. София, Критика и хуманизъм, 1996.)

обратно нагоре