Нов български университет

Меглена Златкова, ПУ „Паисий Хилендарски”

 

„Там, където Странджа целува морето”, хората събират манов мед, играят върху огън, берат зеленика и живеят в „странджански къщи”. Все още като че ли това са доминиращите елементи на конструирания от институциите образ на града Царево, разписан в стратегии за развитие[1], културен календар на града[2] и концепция за музейна експозиция[3]. Основните въпроси за предубеден човек от вътрешността на националната територия, с изследователски интерес към начините на конструиране на наследство, изразяване на идентичности и договаряне на традицията са: къде са морето и градът в символното обозначаване на локалността? Как ресурсите на мисленето за културно наследство се използват в развитието на града и района тук и сега?

В настоящия текст ще представя някои от аспектите на стратегиите на договаряне на културно наследство при конструиране на пространствата на мрежи (Бокова 2003) и циркулация на символен капитал (Tarrius 1988, 1989, 1992)  в черноморската част на Странджа (разположена на териториите на сегашна Република България и Република Турция), инструментализирани през границата[4].

Споменавам всичко това в началото, защото причината, поради която за пореден път отивахме на „терен” в Царево през 2009, 2010 и 2011[5] година беше да проучим „града на преселниците”. Предварителната ни изследователска хипотеза беше, че би трябвало, някои от пластовете на градските наследства да са конструирани около наратива за тракийските бежанци, ритуализирания спомен за разделената Странджа, „връщането към корените” от следващите поколенията, осмислянето на пространството на планината като част от пространството на Тракия, мрежите и специфичните стратегии за наследяване, катализирани от силен интерес към евентуалното връщане на имотите на прадедите, останали на територията на днешна Република Турция.

За тази цел, изследвахме Царево не само като малък черноморски град, център на община и един от центровете на Странджа, но и като (не) наследено пространство от гледна точка на „наследниците”. Различните нива на градските феномени, съ-съществуват едновременно в хетерогенното пространство на града и в този смисъл той може да бъде наречен градски палимпсест[6]. “Палимпсестът от гръцки palimpséston “отново изтъркан” е старинен ръкопис, който е написан върху изтрит по-стар текст на пергамент” (Речник 1970). Разпластяването или “изстъргването” на горните слоеве от текста на града, може да бъде използвано като стратегия при изследване на “обживения”, случващия се град в преход, за да “осветли” това, което е било скрито.

Ако приемем, че градът е палимпсест, т.е. пергамент, върху който всяка следваща култура записва своите сакрални текстове, изтривайки понякога текстовете на предишната, то разпластяването на този палимпсест е подходяща стратегия да се изследва както случващият се град тук и сега, така и чрез него да се реконструират обективираните във физическите форми социални отношения. Тъй като създаването на (градски) палимпсест е и форма на идеологическо конструиране на образи и ценности, от етноложка гледна точка той може да бъде инструментализиран чрез изследване на механизмите на наследяване и мисленето за наследство.

Експлицитно заявено на ниво малък град „тракийско” наследство, обаче, не може да бъде „намерено” без изследователска работа по палимпсеста. Отдавна Царево и околните села не се мислят като населени и дори основани от тракийци, а като „български”, легитимирайки се чрез фолклор, традиции и планина. Самият град, постоянно „изтрива” пластове и легитимира нови елементи от културното си наследство чрез честата смяна на имената – Василико, Мичурин, Царево. В последните години е засилен интересът към наследството на „траките”, което много често се включва в общото „тракийско наследство” от двете страни на Странджа[7]. Това, което градът „помни” са селата, от които идват жителите му, а това, което „забравя”, са предшестващите градски култури. Затова и си позволих да започна статията за „противоречията на наследството” с цитат от записания текст на легендата за създаването на сегашния град Китен[8], която свързва географската топография на море и планина с антично (универсално) и „национално (изразено чрез локалността на „Странджа-та”)”. Отвъд конструкта на тази формула, обаче, открихме много малко опити да се конструират образите на малките градове чрез това съчетание на планина и море. Нещо повече, като че ли, морето и планината не се срещат и не създават морска култура, поне не такава, каквато съществува в по-старите селища – Ахтопол, Созопол, Несебър, Поморие.

Изследователската ни етносоциологическа позицията към културното наследство тук е, че то не съществува по принцип, а е „направено” – конструирано, легитимирано, наследено, отхвърлено, забравено и т.н. сега, не в миналото. От тази гледна точка, предпоставяме, че всяко наследство е културно и всяко наследство е нематериално. Наследството не е всеобхватно, а селективно дотолкова, доколкото е свързано с механизмите на взаимодействие между колективна и индивидуална памет, т.е. няма наследство по принцип, без специфична цел и без специфични наследници. Наследството може да бъде неудобно и неприятно, то може да бъде изтласкано, потиснато забравено. Наследството не е само културен (символен) капитал, но и (потенциално) икономически ресурс.

Изхождайки от позицията, че наследството се създава, признава и легитимира от и чрез наследниците, че конструира общности и мрежи, задава колективни и индивидуални идентичности, ние подходихме към изследователската си задача като се опитахме да „разплетем” мрежите (Бокова 2003), в които се обменят (предават – наследяват) символни капитали и по този начин формулират социални позиции, формални и неформални институции и конструират пространства, в които се наслагват локално, национално и трансгранично. В този смисъл сме близо до бурдийовисткия подход (Бурдийо 2008; Пенкова 2011) към „противоречията на наследството” а именно – изследване на някои от неговите употреби, така както се изразяват чрез специфичната локалност на град Царево и околните крайморски и планински селища.

Пространството на Странджа като част от историческия регион Тракия е представено чрез някои стратегии на онаследяване и легитимиране на идентичности и общности в началото на 21 век. „Противоречивите наследници” на тракийските българи, бежанци от „турска” Странджа ще бъдат представени чрез: 1. Флуидността и комплексността на конфигурациите от различни позиции в мрежата от социални актьори и 2. Трансформиране на културния капитал при конструиране на наследството на местно ниво в няколко аспекта: създаването на местни марки (напр. нестинарство и манов мед, на фестивали – фолклорен, детски, проекти за трансгранично сътрудничество, ритуализация на паметта – екскурзии по родните места и др.

В „Царево всички сме преселници”[9]. В Царево всички са местни.  Ако започнем с началните думи на наш събеседник[10], че в Царево всички са наследници на тракийските бежанци, че тука няма местно население от преди 1913 година, а и поради това, че като погранична зона през 20 век не е имало и миграция от вътрешността на страната, можем да формулираме и изходната ни позиция към изследователския ни терен. Тя донякъде ще отговори на въпроса защо въпреки, че Странджа целува морето в тази част на България, селищата, основани от бежанците – Китен, Лозенец, Варвара и Синеморец са му обърнали гръб и поддържат връзки с пространството на планината?

Този контекст може да бъде определен, с оглед на специфичните ни изследователски задачи като: Парадокс на миграцията – Чуждото е наше. Малкият град и ситуацията на мигрантите в мнозинство.

Царево е най-голямата българска община в югоизточния край на България, която е гранична с Република Турция. На първо приближение Царево е по-отдалечена от Ордин[11], в сравнение с други български общини по границата, но това, което наблюдавахме е мисленето на града и заобикалящи го села и малки градчета като локален център на „тракийското” и „тракийството”. Царево, Китен, Ахтопол, Варвара, Синеморец и селата около тях в Странджа са местата на преселниците. Нещо повече. Тази ситуация ние разглеждаме като лабораторна, в която да изследваме феномените на различните поколения на мигрантите, конструирането на наследството и изявяване на идентичности.

Царево отдавна е включен в националното пространство и не се мисли  като отделна територия на преселниците от Тракия. Градът е един от центровете на Странджа. Проучвайки културните връзки и влияния, както и социалните мрежи, които са се оформили в следствие на тези миграционни вълни, може да се формулира тезата, че локалната ментална топография не съвпада с националната такава. Въпреки че Царево и Ахтопол са традиционни градски центрове, след напускането на гърците и турците новите заселници обръщат гръб на морето и планината остава културният център в нейната цялост и в нейната разделеност – българската и турската Странджа.Това е и едно от „противоречията”, които изникват, когато се опитаме да изследваме града като град на морето, без да вземем предвид свързаността му с планината и близките села от общината – Кости, Българи, Бродилово и др. Морето е „наследената” природа, която хора, в ситуация на бежанци „заварват” при промяна на родното място, но те не притежават културния капитал на население от крайморски район, което да овладее и използва това наследство. Затова и в травматичния наратив за заселването в тези райони, споменът за напускането на добрия живот и имоти, останали от чуждата страна на българо-турската граница е съчетан с трудно усвояване на новото пространство. За Китен, наративът за заселването на първите четиринадесет семейства в т.нар. „шаронски къщи” е конструиран около трудните години на адаптация към климата, маларията и комарите от блатата около селището и неплодородната почва на парцелите, които са получили като компенсация от българската държава[12].

„…Идеята (на българското население от турската част на Странджа – бел.м. М.З.) е била, те са се надявали, че ще дойдат за малко, ще изчакат да се оправят нещата и да се върнат обратно по родните си места. … За съжаление обаче, всички знаем, че това не се случва. По улица Странджа са били, тези 14 къщи с дворове по 1500 кв. И трябвало някой да дойде, обаче никой не иска. Било е доста непривлекателно място, имало е комари, малария, липса на течаща вода, изобщо ... рискът е бил голям. Така или иначе 14 семейства, 14 души със своите близки поемат риска и идват тука. Тук са им записани имената. Основно са от Одринска Тракия. Те пристигат тук, получават определените си места и остават тука.” (Из интервю с П.М.)

В Ахтопол, който по това време е много добре развит градски център, новодошлите са заселени в къщите в гръцката махала на мястото на семействата, които по силата на следвоенните споразумения за размяна на населението са отишли в Гърция, но това също е временно и, както ще се окаже, много нетрайно решение. Гръцката махала с къщите, в които са били настанени по няколко бежански семейства, предимно от с. Яна изгаря и на тях се налага да започнат за пореден път от „гола поляна”[13].

„Тогава политиката е такава. Гърците трябва да напуснат Ахтопол и на тяхно място да дойдат българите. Обаче гърците не са напуснали и зимата на 1913-та година, 14-та, българите остават вънка направо казано – по полето. Една част от тях тръгват по други селища – до Бургас, към Варна, нататък. Те са някъде около 4000 човека тези семейства. 400 семейства ... Голяма част от тях тръгват към Варна, заселват се около Варна, селищата там, други бургаско, насам ... но в Ахтопол остава голямата маса и те са предимно по-бедни, по ... така ... земеделци ... изключително земеделци. Тука не заварват никаква земя, нищо не заварват, дето се казва, защото гърците не се занимават със земеделие. Повече мореплаване, търговия и лозарство до известна степен.”

Ситуацията на имиграция в мнозинство в Ахтопол се подчертава от наследниците на преселниците и от една от версиите на разказа за селективно изпращане на фронта по време на Втората световна война на момчетата и мъжете от „новодошлите българи”, защото „местните” им завиждали[14].

В Царево повечето разкази на наследниците на бежанците бяха за Странджа. Символният център на родовото, чрез което се инструментализира тракийското наследство е планината – културният капитал на дедите да усвояват и обживяват планината, въпреки трудните условия за живот там. В този смисъл в биографичните стратегии на наследниците, Царево е по-скоро „продължение” на планината, а не морски град. Това е общинският център, в него се развива туризъм, хората работят в администрацията, там са средните училища и индустрията[15]. По-важното за градските жители са роднинските и земляческите мрежи, между които обикновено се обменят културен и икономически капитал и които се трансформират и в политически на ниво местна власт. Битките за символна власт много често се вербализират в стереотипи за костийци – по-умните и по-културните, бродиловци – по-традиционните, ургарците – най-чистите българи[16], но и най-големите „чешити” и нито един стереотип за жител на Царево. Т.е. градската идентичност се изразява чрез маркери (в това число и антропологични) от планината.

Земляческите мрежи на „костийци” имат представителство и в управлението на град Царево – кметът Петко Арнаудов, голяма част от общинските съветници, служители в областта на културата и читалището, на музея и пр. В този смисъл, може да се каже, че управлението на града е „поверено” на наследниците на преселниците от село Кости в последните няколко мандата. При разговорите ни с хора от Царево, Кости и Бродилово, многократно задавахме въпроса за конкуренцията между двете села и защо, въпреки еднаквите условия, в които са били поставени бежанците след 1913 година, едното село заявява присъствие в градското пространство на Царево и като политическо представителство. Най-често срещаната интерпретация беше чрез наследството и културния капитал на наследниците на тракийците, които са били градски жители:

„Костийци идват от Малък Самоков от Турция, където са живели между две махали – гръцки, имало е една българска. Идват с шарки по чорапите, с хубави колани, с гайтани, а онези идват от колибите. В едно колибарско село виждате ли църква? То или някакъв параклис, направен, но църква .... нали, няма лошо, но ... Второ, Кости 74-та година влиза в ТКЗС-то. Комунисти не са припарвали там, т. е. било е всичко, режим, но винаги са се грижели по 5-6 жени за църквата – и в момента е така. Докато там – само където магарета не са вкарвали там ... така, че за всичко си има обяснение.” (Из интервю с Т.Г.).

Един от основните маркери, по които се разграничават помежду си костийци и бродиловци е, че първите, твърдят, че вторите не са особено религиозни, поради факта, че повече от двадесет и пет години нямат функционираща църква, а само сграда. В Кости църквата е реставрирана и с помощта на наследниците на гърците, които са обитавали селото преди размяната на населението и всяка година идват на селския празник. Тази година екипът ни имаше възможност да присъства на откриването реставрираната църквата „Свети Пантелеймон” в с. Бродилово, което се състоя на 6 август 2011 г. Празничната литургия по освещаването беше проведена от Сливенския митрополит Йоаникий и в присъствието на гости от цялата община Царево. На празника присъстваха наследниците на гърците[17], които са се изселили от Бродилово и Кости в периода 1913 – 1924 г. в Лангада, Мавролефки и Света Елена /област Серес/.

Въпреки тези пластове на наследството на бежанците, сегашните наследници обитаващи Царево, са градски жители, а споменатите села постепенно се обезлюдяват, въпреки проектите за селски туризъм[18], вилни зони и програми за алтернативно земеделие.

В този смисъл, можем да обобщим, че в началото на 21 век Странджа окончателно е „слезнала” в Царево, защото тук преселниците са мнозинство и са вече „местните”, но пък и морето, което е ресурс са икономическо развитие – туризъм и риболов – се нуждае от символния капитал на планината, който градските жители успешно трансформират.

 

„Противоречията на наследството” – стратегии за трансформиране на наследството като капитал

Един от социалните актьори, който институционално легитимира наследниците са местните Дружества на тракийските българи в селищата от изследвания район. До Втората световна война дружествата са основните форми на гражданско общество на местно ниво, които организират цялостния културен и социален живот там чрез дейността на читалищата, организиране на събори, чествания на годишнини и т.н.

След 1944 година тези дружества имат противоречива съдба, защото са включени в политическите структури на новото социалистическо общество, за да се стигне до момента, в който дейността им е прекратена и възобновена през 80-те години.

Именно, защото дружествата стават част от масовата организация на Отечествения фронт, тяхната специфика и влияние за локалните общности се размива и съвпада с държавните форми на политическа власт по времето на социализма. Горската, корабостроителната, риболовна и потребителските кооперации, както и Читалището, което са основали тракийците при заселването си в града, създават от Василико нов тип селище - Мичурин. През 90-те години на 20 век дейността на дружествата трябва отново да намери своето място в трансформиращото се българско общество и те развиват дейността си към политическа дейност, от една страна, и към дейност на неправителствени организации, от друга, защото тогава отново се оформят структури на гражданско общество (Пенкова 2011).

От тази гледна точка е и нашият интерес към дейността на дружествата към настоящия момент, в който те отново са постигнали своята легитимност[19], но поради липса на приемственост на поколенията в тях в момента оформят новите форми на дейност като социални мрежи, които трябва да мобилизират различни ресурси, чрез символния капитал на наследството на тракийските българи.

И тук въпросът за наследството е изследван чрез повторната трансформация на капитали от новите поколения – стратегии за трансформиране на символните капитали в икономически.

 

Новите ръководители на дружествата – „противоречивите наследници”.

„Съжалявам, че не съм обръщала достатъчно внимание на разказите на моята баба за едно време. Все нямах време, а сега е късно – баба ми я няма” (Из интервю с г-жа Лозанова, новият председател на Дружеството в гр. Царево, собственик на агенция за недвижими имоти в града). В началото на 21 век почти в цялата Бургаска област има смяна на поколенията на ръководителите на тракийските дружества в различните населени места, но това, което се артикулира като нови дейности най-често е помощ при попълването на декларациите за имотите в Турция и т.нар. „екскурзии до родните места[20]” - Одрин и Истанбул или до близките села в Странджа, от които са преселници и дейности, отбелязани в календара на Съюза на тракийските дружества на национално ниво. Културният капитал на наследници на тракийски българи, бежанци от турската част на Странджа по времето на социализма много трудно е бил трансформиран в икономически, а и постепенно загубва своята символна стойност в локалните измерения на селищата около Царево, защото всички са еднакви, а за националната българска топография Странджа е значима като люлка на цивилизацията, специфичен фолклор и уникалността на нестиранството. Тъй като държавната границата е втвърдена, символно значимият център е столицата и вътрешността, а за националното пространство като че ли са по-значими „единствените” местни жители около Царево – ургарците, които са пазителите на местните традиции и играта в огъня.

  След като става възможно българите да пътуват без визи в съседната страна, едни от първите задачи на възстановените дружества е „завръщането по родните места” на третото поколение, което преминава границата чрез символната си връзка, чужд спомен и опит. Тракийското наследство за това и следващото поколение отново придобива символна ефикасност чрез това ритуализирано завръщане – те са достойни внуци на дедите, взимат пръст от родните места, поставят я на гробовете на починалите си баби и дядовци и конструират разказ, възстановяват социалната и роднинската мрежа чрез проучване на имотите и т.н. Това наследство, за разлика от предишния период още веднъж се трансформира от културен в символен капитал чрез продаването на имотите край морето, които бежанците са получили от българската държава в началото на века.

Опитахме се да проверим хипотезата дали има стратегии за трансформиране на този културен капитал в политическо участие на тракийците в местното и областното самоуправление и дали те се заявяват като такива (както се случва в Ахелой по сведения на В. Райчева и Н. Рашкова). Това, което предварителното ни проучване показа е, че за локалното пространство на община Царево по-голямо значение имат мрежите на отделните села, които се борят за надмощие в общинския съвет. В Стратегиите за развитие на Община Малко Търново, община Приморско и община Царево, както и в областната стратегия за развитие на Бургас тракийските дружества не присъстват в частта на неправителствения сектор и събитията, организирани от тях не са включени в културните календари. Изразяването на „тракийското” като спомняне, като ритуали по мемориализация, честванията на празниците, запазени във формата, установена от ритуалистиката на Съюза на тракийските българи и традицията на отбелязването на паметни дни около места на паметта – паметници и местности за локалната общност в Царево не се разпознава вече като отделен от общоградските празници. Нещо повече, по инициатива на предишния дългогодишен председател на тракийското дружество в града – Веска Янакиева е имало опити да се съчетае честването на празника на Петрова нива с градски фестивал в Царево и по този начин да се подчертае ролята на града в общността на тракийските българи, т.е. Царево да изяви градската си идентичност чрез пласта на миграцията в мнозинство.

 

„Новите млади” -  младежките дружества.

Важен акцент при изследването на стратегиите на предаване на тракийското наследство на местно ниво за нас беше създаването на Младежко дружество в Царево през 2008 г. по подобие на това в Бургас. Първият председател на дружеството Костадин Михайлов тогава е ученик в Музикалното училище в Бургас и става член на младежкото дружество. Костадин е роден в село Бродилово, но още, докато учи в Царево е открит като талантлив изпълнител на народни песни от Златка Ставрева – странджанска певица и педагог, която го насочва не само към пеенето, но и чрез пеенето към корените на тракийското  наследство. На 16 години Костадин „влиза в огъня” в с. Българи и е обявен за най-младия нестинар на Странджа. Преминал не само социалната инициация, Костадин преминава и духовната – Златка Ставрева е не само учител, но и духовен родител – тя става негова кръстница. Малко след религиозното си кръщаване той става най-младият член – все още непълнолетен - на църковното настоятелство в село Бродилово, организира младежите да помогнат с ремонтни дейности на църквата, възстановяват параклисите около селото и организират празнуване на традиционните за тези топоси празници.

  Докато по-възрастните поколения наследници могат да продадат Шаронската къщата на бабите и дядовците и да трансформират символния в икономически капитал, то за 16-20 годишните ученици членуването в дружеството е форма на инвестиране в социален капитал. За техните родители пък е увеличаване на символния капитал чрез предаването му. Повечето членове на дружеството (към 2010 година около 40 човека) участват в някоя от фолклорните формации към читалището в Царево или в самодейни групи. И тъй като членовете на дружеството са едновременно и децата на Царево, местната управа жителите на града се включват в техните изяви или помагат на благотворителните им акции за набиране на средства за помощ на хора в неравностойно положение. Кметът на града им отпуска автобус за екскурзии до Петрова нива, до Одрин и околните села и до други места в България, които са включени в календара им. През 2011 година ситуацията с Младежкото тракийско дружество в града беше много по-различна. Повечето от неговите членове, както и председателят – Костадин Михайлов, вече завършили средното си образование стават студенти, а няма следващо поколение, което да продължи тяхната дейност като организация в града.

  При последното си теренно изследване направихме наблюдение и в Приморско, където от две години е основано Тракийско дружество „Св. Георги Победоносец”, с председател Люба Желева – млад човек, насочил дейността си към предаване на тракийското наследство на най-младото поколение – децата на Приморско. „Обучението в патриотизъм” се осъществява под формата на игра – правене на хляб, обличане на кукли в тракийски носии, правене на накити по образец на бабите, подреждане на етнографска експозиция и др. В тези дейност, чрез децата се обучават и родителите – млади хора, които са наследници на тракийски бежанци и такива, които нямат пряка връзка, но биха искали децата им да участват в подобни инициативи. Едно от важните събития, организирано от Дружеството беше и откриване на паметна плоча на Георги Кондолов в морската градина на града във връзка с честването на годишнината от Илинденско-преображенското въстание. Новите млади[21] ръководители на тракийските дружества в изследвания от нас регион „преоткриват” наследството на тракийците, но вече като нещо забравено, което трябва да бъде издирено, пресъздадено и предадено, но като спомен. Затова и дейностите, които младите хора развиват са свързани по-скоро със създаване на общност в града, включване в градската култура, придобиване на значимост чрез символния  капитал на наследството. И тъй като дейността им е основана по-скоро на проектен мрежови принцип, а не като организация с национални структури, те съществуват, заради своите лидери.

 

Фестивалът

  През юни 2010 година в Царево се проведе фестивалът „Странджа, моя, люлчина”, чиято кръстница е Златка Ставрева. Това е първият фестивал организиран от община Царево и читалище „Георги Кондолов” и негов съорганизатор е Младежкото тракийско дружество. В интервюта с участници в организацията на фестивала няколко пъти беше подчертано, че това е фестивал на самия град и идеята е той да стане основно културно събитие за цялото пространство на Странджа. През 2011 година екипът ни имаше възможност да наблюдава второто издание на Фестивала, който беше с много повече участници, под патронажа на кмета на града – Петко Арнаудов и без участието на Младежкото тракийско дружество.

  Въпреки богатия културен календар на общината, фолклорният фестивал е първият общински фестивал, който се провежда в летния сезон в Царево с национално и международно участие. Във второто издание, беше подчертана регионалната странджанска специфика, но тракийската идея не беше заявена експлицитно. Една от промените на начина на конструирането на наследството след 1989 е фестивалният живот. По времето на социализма, подобно събитие, основано на фолклора, което се е провеждало в гр. Мичурин е бил тридневен фолклорен събор на групи[22] от Странджа и региона на градския стадион в града. В момента във всички села в общината и областта се провежда поне един фестивал, който по мнението на много от нашите събеседници обезценява качеството на изпълненията, защото те заявяват състезателен характер и награди.

Въпреки че тези събития се легитимират чрез „фолклорното наследство” на Странджа, това е една от формите на проектната култура, насочени към местно развитие, към привличане на туристи и създаване на почти непрекъснат събитиен календар в летния сезон, включен в програмите на туроператорите.  Тази стратегия на трансформиране на символния капитал в икономически обаче е стратегия на наследниците на тракийците, които в този специфичен район на България са мнозинство и те все още са организирани в дружества, пенсионерски клубове и различни групи към Читалищата. „Смесването” на проектната култура с институционалната инфраструктура на културата, наследена от периода на социализма дава като резултат Фестивалът, който като форма поема и традиционния селски събор, и църковния празник, и нестинарските танци[23], и празници на изкуствата, и на мановия мед и зелениката и пр. От друга страна, фестивалите са форми на местно управление, защото нито един фестивал не може да се осъществи без участието на общината, така че всеки фестивал е и легитимиращ ресурс на местното самоуправление. От тази гледна точка, можем да кажем, че Царево вече няма нужда от тракийски Фестивал, защото наследниците са мнозинство. От друга страна, няма нужда и от легитимиране в националното пространство, защото в градската култура присъства наследството на Странджа. Освен „запазената марка” на нестинарството и символният капитал, конструиран от наследниците е и „странджански фолклорен фестивал”.

 

Местни политики за трансгранично сътрудничество – „Нашата Странджа в Турция”. Политически употреби на наследството.

 

Стратегиите на наследниците на тракийците от Царево и района в посока Странджа и Одрин вече са част и официалната местна политика на общината. Под легитимната форма на проекти за трансгранично сътрудничество, след отварянето на границата и възможността българите свободно да пътуват в република Турция, освен екскурзиите по селата, започват да се реализират множество проекти за културен обмен. Активната страна в кандидатстването с проекти в предприсъединителни програми за трансгранично сътрудничество е турската. Основният инициатор от турска страна е изселничка от Кърджали, която работи  с община Пинархисар. В последните две години няма никакви нови проекти за сътрудничество на общинско ниво, тракийците от Царево продължават да посещават Одрин във връзка с различни празнични чествания в двете български църкви[24]. Кметът Петко Арнаудов е направил постъпки за възстановяване на българската църква в с. Яна, което в момента е само проект.

Макар че формално „завръщанията” на наследниците по родните места в пограничните райони, какъвто е Странджа, са подобни на екскурзиите, организирани и от други тракийски дружества, този акт на преминаване всъщност е и акт на инвестиране в социален капитал. Медиаторите между напълно непознатите завръщащи се и тези, които са настанени в последствие в българските къщи са изселниците от България.

Най-многобройни са проектите за взаимно опознаване на тракийската култура от двете страни на българо-турската граница, за изучаване на фолклора, кухнята, начина на живот и съвместни спортни дейности. В тези проекти участват предимно деца от Царево и Пинархисар и техните дейности остават в рамките на училището и извънкласните форми.

На ниво община е разработен проект за трансгранично сътрудничество за изграждане на тракийско селище, съвместно с Турция, представящо бита на Странджа като продължаващ етап на проект за „Инсцениране на живота в Странджа”. Вторият етап не е получил финансиране, но идеята не е изгубена и ще се търсят начини на продължаване на дейностите. Повторното конструиране на обща символна територия – Странджа като част от Тракия - и на институционално ниво остава недовършена, поради промяна на политиката на Република Турция[25] за проекти за трансгранично сътрудничество и форми за взаимодействие с България не само като съседна държава, но и като част от Европейския съюз.

Все още доминиращо е еднопосочното преминаване на границата – т.е. от България към Турция. Поради визовия режим, това опознаване не е взаимно – българите пътуват по родните места на дедите[26] или просто като туристи, срещат се с местните хора, които сега населяват селищата от другата страна на границата, но тези хора[27], които сега живеят в селата, населявани с българи преди не знаят нищо за живота от другата част на Странджа. В този смисъл, проектното конструиране на общо наследство не е особено сполучливо, защото не се осъществява връзката между местните общности – сегашните жители на сегашните селища и в България, и в Турция, организациите на тракийци и личните контакти и социалните мрежи на формални и неформални лидери, които по-лесно преминават границата. Макар и заявено като общо наследство, конструираната общност между хората от двете страни на границата в Странджа не е споделено наследство. „Завръщащите” се наследници са само от България.

 

Подобно на локалните общности в различни части на България, които след 1989 година изпадат в ситуация на постоянно търсене на идентичност, ценност и значимост, Царево (за пореден път) губи името си, губи конструирания си образ, трябва да се съизмерва и конкурира със съседните селища, развиващи икономиката си основно върху туристическа дейност, но и едновременно с това да опази местната си общност. Разположението му на морския бряг осигурява икономически приходи за общината и хората и, но не е достатъчен легитимационен ресурс, особено от гледна точка на националното пространство на България. След дискредитирането на образа на Царево като Мичурин, подобно на много градове локалното се конструира чрез глобалното – комбинирайки, от една страна, древност-фолклор-чиста природа при изграждане на образ за пред другите – ние сме древни и уникални, но и препотвърждаването на местната общност чрез актуализирането на символния капитал на тракийското наследство, което да препотвърди социалните мрежи, капиталите да останат при местните хора и по този начин, доколкото е възможно, да се опазят от намесата на чужди. Едновременно с това, местните общности са отворени към чуждите, но чуждите като туристи, като временно пребиваващи и възползващи се от гостоприемството на хората от Странджа. Експонирането на тракийското наследство все още не е намерило място във физическото пространство на града, но ще има свое място в музейната експозиция. Тракийските бежанци след балканските войни се заселват в град Василико. Сегашните млади наследници от град Царево, реконструират спомена за това преселване, но като опосредстван, като наследство, което трябва да бъде открито и запазено. Средното, икономически активно поколение се „възползва” от символния капитал на тракийското като продава имотите, които са получени като обезщетение от българската държава от техните родители, от една страна, както и се интересува от връщането на имотите в Турция, от друга. Тази кампания за известно време беше инструмент за поддържане на социалната мрежа и за създаване на своеобразна връзка между поколенията чрез, в която наследниците бяха поставени в ситуация на изследователи – да намерят своите роднини, да се интересуват от архиви, да посещават „експедиции по родните” места.

Докато тази изследователска дейност като стратегия за набавяне на символен капитал чрез тракийския корен е по-скоро мрежова, отколкото организационна, през целия изследван период се наблюдава и продължаване на институционалната дейност на Тракийските дружества в района и областта. Ситуацията на миграция в мнозинство и продължителния период през втората половина на 20 век на сравнително ниска степен на миграция към изследвания район е довело до формиране на локална общност, която развива специфичен тип градска култура в малко по размери селище, което обаче е централно за най-югоизточната част на България и функционира чрез околните села. В първото десетилетие на 21 век, планината е слязла при морето в следствие на селско-градската миграция и основните принципи за функциониране на градската общност и като политика е обмена на капитали в земляческите и родствените мрежи от селата, които все още са разпознаваеми като общности в града. Наследството на Странджа като общо пространство е конструирано по-скоро от България и в този смисъл планината продължава да бъде разделена, чрез спомен и чрез (не) преминаване на границата.

 

Цитирана литература

Бокова, И. 2003 “Подвижният човек” –  в мрежата от топоси. - Антропологични изследвания. Пл. Бочков (съст.). Т. 4. С., 2003. НБУ/ИК”Яр”.

Бурдийо, П. 2008 Противоречията на наследството. - Социологически проблеми, 2008/1-2, с. 111-119

Ганева -Райчева В.  2011 "Реконструиране на територии чрез наследството: примерът на Одрин. - В: Годишник на департамент «Антропология», НБУ, т.4.

Долапчиев, Г., 2001. Ахтопол. История, археология, краезнание. С.

Златкова, М. 2010 Градският палимпест или как да изследваме града в преход: за един възможен етносоциологически подход в градските изследвания - В: Четива за историята и културата на Балканите. В помощ на университетското преподаване.  Съст. М. Карамихова. Изд. „Парадигма”, София,  313 – 329

Пенкова, Ст. 2011 „Противоречието на наследството”: механизми на наследяване и дискурсивни практики при наследниците на тракийските бежанци.- В: Годишник на департамент «Антропология», НБУ, т.4.

Рашкова, Н. 2011 Ритуализация на родовия спомен (по родните места на бежанците от Източна Тракия). - В: Годишник на департамент «Антропология», НБУ, т.4.

Речник на чуждите думи в българския език  1970. С. Изд. “Наука и изкуство”.

Gribaudi, М. (dir.) 1998. Espaces, temporalités, stratifications. Exercices sur les réseaux sociaux, Paris, EHESS, 346 p.

Rosental, Paul-André. 1999. Les sentiers invisibles. Espace, familles et migrations dans la France du 19e siècle, Paris, EHESS.

Tarrius A. 1989 Anthropologie du mouvement. Paradigme éd.

Tarrius A. 1992 Les fourmis d'Europe : migrants riches, migrants pauvres et nouvelles villes internationales. L' Harmattan.  

Tarrius A., Marotel G., Péraldi M. 1988. L'aménagement à contre-temps. Territoires immigrés à Marseille et à Tunis. L'Harmattan.

обратно нагоре