Нов български университет

Веселка Тончева, ИEФЕМ – БАН

   

Текстът ще представи българите от областта Голо Бърдо, Република Албания, с фокус върху „преразпределянето” на територията на областта между две държави (Р Албания и дн. Република Македония), откъсването й от родината-майка и възможното конструиране на собствената „българска” територия в Албания чрез наследството на общността. Разглеждането на понятието „културно наследство” в плана на самоосмислянето на голобърдци, както и очертаването на параметрите на значимост на културното им наследство за самите тях, са подходи, свързани с моделите на заявявяне на общността като различна в албанския етнически, езиков и културен контекст. А увърждаването на етнокултурната идентичност в своята динамика намира опори тъкмо в собственото културното наследство.

Общността

Българските села в областта Голо Бърдо са 21 на брой и остават на албанска територия след поставянето на нова граница като резултат от Международната дипломатическа конференция във Флоренция през 1913 г., когато по време на Балканските войни се обявява независимостта на Албания (до този момент част от Османската империя). Географското разположение на тези селища, а именно високопланинският и затворен характер на Голо Бърдо като географска единица (Вж. и Лиманоски 1993: 321), е една от причините за относителната изолация, в която е поставена общността. Това от своя страна е фактор за високата степен на съхраненост на езика и традиционната култура. Регионът е едновременно маргинализиран, но и близостта му с границата поражда специфични модели на осмисляне на ситуирането, както и на „своето” пространство.

Територията

Когато става дума за поставяне на нови граници, а съответно и за „преразпределяне” на територии, областта Голо Бърдо е един интересен пример – през 1913 г. практически регионът е изкуствено разделен между тогавашното Кралство на сърби, хървати и словенци и независима Албания.

По отношение на конституирането на новата граница Св. Елдъров отбелязва, че окончателното установяване на граничната линия в действителност става едва десетина години по-късно. Това най-вече се отнася за участъците северно от Охридското и южно от Преспанското езеро. По тази причина информациите за българските селища и числеността на българското население в Албания преди и след Първата световна война не са еднакви (Елдъров 2000: 9). На практика съществуват периоди на вариране на границите в частта край Голо Бърдо. Л. Ристески цитира информация, според която, около Първата световна война (1914-1915 г.) в паметта на населението останали спомени за границата, която деляла територията на два дяла, и дори минавала между селата Стеблево и Кленье (при сватба прехвърлили само невестата от Кленье през границата - Ристески 2006: 30).

По време на конституирането на границата и дълго време след този акт обаче, регионът функционира като цялост и като единна територия. С нарицателното „Градът” голобърдци визират Дебър – с него е най-директната, най-кратката връзка (Вж. и Ристески 2006: 28), той е обединяващ център за целия регион, Селищев дори го дефинира като албано-български град (Селищев 1931: 2). Връзката между териториите се изразява и в доста активни миграционни движения след Балканската война, както и след Първата световна война от Голо Бърдо към Дебърски Дримкол (Светиева 2006: 13). В периода между двете световни войни, във времето на династията Зогу в Албания, населението от двете страни преминава относително свободно границата и обработва земите си от другата й страна.

Тъкмо тази ситуация на възприемане на територията като единно културно пространство поражда устно разпространяваните фолклорните разкази, възникнали след поставянето на разделящата граница. Тези разкази са илюстрация на фолклорните механизми за тълкуване на историята и историческите събития. Чрез разказите общността „означава” за себе си границата, те биха могли да се интерпретират като своеобразен механизъм за „набавяне” на история, с която границата да се свързва. Защото тя е ново понятие за това население и се нуждае от легитимиране в колективното съзнание.

Още повече, че след 1944 г. (до 1991 г.) границата е изцяло затворена под специален режим, което отново е причина за преосмислянето й в представите на общността от Голо Бърдо. Съдбата на българите на практика е дори по-тежка от тази на албанците от вътрешността на страната, тъй като в тогавашната СФРЮгославия остават не само техни земи, но и техни близки и роднини, с които години наред изгубват връзка. Границата е пазена строго – опасана с бодлива тел, караули, патрули и т.н., а отношението към общността е особено подозрително. Това, според Л. Ристески, се дължи на съмнението в лоялността на голобърдци към албанската държава, поради слабо изразения им албански патриотизъм (Ристески 2006: 32), но и на факта, че за албанската власт е напълно ясно, че те ще търсят контакт с роднините си от другата страна на границата.

Казаното дотук хвърля светлина върху обективната картина на историческата съдба на българите от Голо Бърдо, която очертава нейната историческа територия – понятие, в което се включва частта от земната повърхност, която обаче независимо от своя териториален обхват или топографска хомогенност, притежава като цяло културно-историческа кохерентност и идентичност. Историческата територия е дълбоко свързана с цялостната културна среда, обхващаща културните ценности на общността. А културната среда не може да бъде териториално ограничавана, тъй като нейният териториален обхват зависи от логиката на културно-историческите процеси на съответното локално, регионално, национално, дори и континентално ниво (Кръстев 2009а). Как българската общност в Голо Бърдо конструира своята територия, как осмисля себе си именно вписана в това пространство с нова граница, в чужда езикова и етническа среда? Една от опорите в самоосмислянето и самоопределянето като българи и в конструирането на „българската територия” в Албания са именно културните ценности и културното наследство на голобърдци.

Културно наследство и идентичност

Счита се, че понятието културно наследство се заражда още в края на ХVІІІ в. и негов автор е Анри Батист Грегоар (1750-1831), епископ на Блоа, деец на Великата френска революция. Имено той внася в Конвента доклад, според който „общественото отношение трябва да обгражда с внимание предмети, които са собственост на всички, и особено паметниците на науката и изкуствата се препоръчва да се следят от всички добри граждани” (Делчев 2009).

Според чл. 2 (1) от закона за културното наследство[1] „културното наследство обхваща нематериалното и материалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност.” Понятието културно наследство според този закон (чл. 6) обхваща: 1. наземни, подземни и подводни археологически обекти и резервати; 2. исторически обекти и комплекси; 3. архитектурни обекти и комплекси; 4. етнографски обекти и комплекси; 5. образци на парковото изкуство и ландшафтната архитектура; 6. природни ценности (образци); 7. индустриално наследство; 8. произведения на изящни и приложни изкуства; 9. народни занаяти; 10. документално наследство; 11. аудио-визуално наследство; 12. устна традиция и език; 13. книжовни и литературни ценности; 14. обичаи, обреди, празненства, ритуали и вярвания; 15. музика, песни и танци; 16. народна медицина; 17. кулинарни и еноложки традиции; 18. народни игри и спортове.

В плана на хуманитарните изследвания понятието „културно наследство” постепенно разширява своето съдържание. Т. Кръстев очертава три посоки в това разширяване: по отношение на съдържанието – за да обхване освен паметниците на културата, и редици други ценности: традиционни земеделски практики, социални събития и традиции, местни кухни и занаяти, неосезаеми ценности и др., формиращи единната културна среда; по отношение на териториалния обхват – за да включи ценности на все по-високи равнища: исторически градове, културни пейзажи, културни маршрути с локален, национален, континентален, дори трансконтинентален обхват; и по отношение на ресурсите, които могат и трябва да се използват за устойчиво развитие, по правилата на икономическата игра и законите на пазара (Кръстев 2009а). Както отбелязва и Д. Георгиева, от гледна точка на типологичния обхват на културното наследство, започвайки с най-древните ценности, репертоарът на културните обекти, които са предмет на опазване, постепенно нараства и днес практически включва всички типологии, които изграждат средата. (Георгиева 2009)

За българите от Голо Бърдо процесът на ценностно осмисляне на собственото културното наследство е в голяма степен свързан с вече споменатата собствена историческа територия (затворена в локална рамка). Но нейното „конструиране” по нов начин след поставянето на новата граница и попадането на областта в Албания се активира по различни пътища и един от тях е тъкмо чрез културното наследство на общността– в този случай наследство и място се оказват взаимно подкрепящи се в по-общия процес на произвеждане и/или защитаване на собствената етнокултурна идентичностна голобърдци. Как разбират българите от Голо Бърдо културното или културно-историческото си наследство?

Ключов компонент на наследството е езикът, чиятоупотреба най-директно се свързва с произхода – т.е. с „българското потекло”,знанието за което е ефективно в плана на наследствеността. Езикът, койтотова население говори, назоваван „български”, се предава единствено по устен път и се използва за комуникация в рамките на общността и семейството.Неговото съхраняване, интензивно предаване и възпроизвеждане е сред важните наследствени опори за голобърдци. Всъщност трябва да отбележа, че заобщността всичко, което се дефинира като голобърдско и „българско” попадав „категорията” наследство, културно наследство – песните и танците, обредите и празниците, но и носиите, къщите, местата, селата. Всичко, което носиетническата „българска” характеристика и се идентифицира с „нашето” (vs.арнаутското, албанското, което е „чуждото”, „другото”) легитимира собствения произход, а оттам е и маркер за идентичност.

Като инструмент на колективната памет означаването с „наше” и „българско” е част от защитимите индикатори за принадлежност към общността икъм мястото. Още повече, че собственото настояване на голобърдци е (и товане се нуждае от верифициране), че в нито едно от посочените възможни съдържаеми в понятието „културното наследство”, които са част от традиционния културен „багаж” на общността, няма албанско влияние, елементи иликонтаминации.

Стабилизиращо за идентичността е осъзнатото и артикулирано твърдение,че това културно наследство „принадлежи” на общността – това е „нашият”език, „нашите” песни, „нашите” носии и пр. А то, наследството, като идеологически инструмент, съпоставено или дори противопоставено на албанскатакултура и съответно в светлината на осмислената разлика, има за общносттаконсолидираща роля. Дори, или може би и най-вече, в активната му употребаза „собствена консумация”, защото близо 50 години в рамките на тоталитарния режим на Е. Ходжа културното наследство на голобърдци „живее” в затворените рамки на общността при силно ограничени контакти със съседнотоалбанско население. „Изнасянето” на културни артефакти извън географскияи културен ареал на Голо Бърдо, от една страна, не е бивало особено често, аот друга – когато се е случвало, то се е подчинявало на правилата, налагани от санкциониращия режима: изпълняването на собствения български репертоар приучастие на голобърдски фолклорни групи във фестивали е ставало в преводна албански, същото се отнася за изискванията към „нашенските” носии, заменяни с албански. Това е в някакъв смисъл може би застрашаващо, но едновременно с това е и стимулиращо за автостратегията на оцеляването на голобърдци– „ключът” за функционирането на това наследство е вътрешен за общността,той е проверен чрез традицията.

Така наследството на голобърдци за един доста дълъг период се преживявапреди всичко в рамките на относително затворената всекидневна и празничнасистема на общността. И това безспорно е фактор за съхраненост, а и за възпроизводство. Процесите на осмислянето на собственото културно наследство като ценност и като опора за локална и/или етническа идентичност неса по-малко активни и днес, точно 20 години след демократичните променив Албания, резултат от които е „отварянето” на общността и миграциите къмголемите градове и зад граница. Потребността от самоопределяне вероятно вднешните условия е още по-голяма. И акумулираните културни ценности савъзможен път и аргумент за намиране на себе си.

В заключение, културното наследство на българската общност в Голо Бърдо, Албания,като част от наследеното минало, е неотделима част от „идеологията за себеси”. Поради специфичния исторически „сценарий” и не поради собствен избор, голобърдци са поставени в ситуация на конструиране на своята собствена „българска” територия след очертаването на новата граница и разделяне на областта, чиято по-голяма част остава на албанска територия. Един от механизмите, чрез които това се случва, е именно наследството на общността, мислено като българско. И тази комплексна връзка е една от опорите на идентичността.

 

Традиционна къща от с. Мало Острени (Малестрени), област Голо Бърдо, Албания

Традиционна носия от с. Големо Острени, област Голо Бърдо, Албания

„Бричене на зетот” (бръснене на младоженеца), сватба в с. Големо Острени, август 2010 г.

Сватбено хоро около младоженеца, сватба в с. Големо Острени, август 2010 г.

 

 

Цитирана литература:

Борисова, В. 2008:България и нейното нематериално културно наследство – В: Медии и обществени комуникации (Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама), Брой 1, декември,

http://media-journal.info/index.php?p=item&aid=14

Георгиева, Д. 2009:Полидисциплинарно партньорство в областта на културното наследство – В: Културно наследство: образование – наука – опазване, интегрирани в туризма,под общата редакция на проф. д.а.н. арх. Тодор Кръстев,

http://liternet.bg/publish25/d_georgieva/polidisciplinarno.htm

Делчев, Ив. 2009:Културното наследство и географските информационни системи: пътят към липсващата реалност. – В: Културно наследство: образование – наука – опазване, интегрирани в туризма,под общата редакция на проф. д.а.н. арх. Тодор Кръстев,

http://liternet.bg/publish25/i_delchev/kulturnoto.htm

Елдъров, Св. 2000: Българите в Албания 1913-1939. Изследване и документи, С.

Кръстев, Т. 2009а:Историческите територии: интеграционно поле за култура и туризъм. – В: Културно наследство: образование – наука – опазване, интегрирани в туризма,под общата редакция на проф. д.а.н. арх. Тодор Кръстев,

http://liternet.bg/publish25/t_krystev/istoricheski.htm

Кръстев, Т. 2009б:Комуникация на наследството и комуникационна стратегия на проекта. – В: Културно наследство: образование – наука – опазване, интегрирани в туризма,под общата редакция на проф. д.а.н. арх. Тодор Кръстев,

http://liternet.bg/publish25/t_krystev/komunikaciia.htm

Лиманоски, Н. 1993:Исламизациjата и етничките промени во Македониjа, Скопjе, Македонска книга.

Миланов, Е. 2001:Българите от Голо Бърдо и Гора. – В: Алманах на дружество “Огнище” – културно-просветно дружество, Българите в Албания и Косово, Т. 1, С., 17-26.

Ристески, Љ. С. 2006:Живот на граница. – В:Голо Брдо. Живот на граница,Скопjе, Македонско етнолошко друштво – Скопjе, Институт за етнологиjа и антропологиjа, 26-34.

Светиева, А. 2006:Голо (Д’лго) Брдо и голобрдци (нашинци). – В: Голо Брдо. Живот на граница,Скопjе, Македонско етнолошко друштво – Скопjе, Институт за етнологиjа и антропологиjа, 10-18

Селищев, А. М. 1931:Славянское население в Албании, С., изд. Македонского научного института.

обратно нагоре