Нов български университет

Ангел Янков, Грозделина Георгиева, Регионален етнографски музей – Пловдив

 

Повод за написване на настоящото съобщение стана една новопостъпила през 2010 г. в Регионален етнографски музей – Пловдив находка от родопското село Малево, която се състои от девет медни пластини от женски накит, чифт сребърни обици, висулка от огърлица и османска монета (акче), открити заедно с череп и фрагменти от човешки кости при слагане на постамент за метален кръст на черковището Св. Тодор[1].

Оброчището е кацнало на високо огледно място срещу селото – хълм с почти кръгла форма, върху който се издига неголяма по размери могила (Обр. № 1-2). Без съмнение, това местоположение е предопределило още в далечното минало използването на възвишението за сакрални цели. На върха на могилата е поставен кръст, а до него има сандъче за палене на свещи и кандило (Обр. № 3). Преди това само няколко струпани бигорови камъка са маркирали черковището.

И досега на Тодоровден жените от селото ходят там „да налòмят” за здравето на конете и магаретата. В навечерието на празника всяка жена омесва прясна пита, а рано сутринта отива на оброчището, прикадява боговѝцата с тамян и запалва свещ. Оставя до кръста лòмки (късчета) от питата, откъдето обичаят носи името си и раздава от обредния хляб (Каникова 1978: 17). Освен боговиците се носи и покълнало жито (наквасено преди няколко дни), царевица, фасул и леща, които се разхвърлят по поляната. Заедно с това се благославят всички домашни животни – коне, говеда, овце и кози „да бъдат здрави през годината”. Същия ден около могилата се препỳскат (надпреварват) коне, мулета и магарета пак за здраве (Георгиев 2009: 141). Навярно никак не е случаен факта, че черковището носи името на Св. Тодор – светец, който се свързва обикновено с култа към мъртвите и отвъдния свят.

Преди жените са лòмили на могилата и на Костадиновден (21 май). Навярно отдалечеността на старото оброчище Св. Константин и Елена, което се е намирало в някогашното поселище Борускево (Горно селище), е една от причините за неговото преместване. Затова се е наложило близкото до селото черковище да поеме и неговите сакрални функции. Още повече, че както Св. Тодор, така и Св. Костадин тук се отбелязват като скотовъдни празници. След наломването, а в по-ново време – след водосвета, поляната около могилата се превръща в селско хорище. Това се случва още два пъти в годината – на Гергьовден и на Св. Дух, чиито черковища се намират в близост (Георгиев 2009: 140-141). 

Могилата и местността около нея се нарича Марè (Марèа). Праславянското мар означава смърт, болест – оттам се извежда и името на богинята на смъртта Марена. Нейната семантика явно е хтонична (Миков 1943: 175; Романска 1977: 208). В случая имаме пълно препокриване, тъй като старите малевци твърдят, че това място е някогашно гробище. Има сведения за намерени тук в миналото големи черепи и едри кости (ДА - См, ф. 467к, оп.1, а.е.39, л.52; Каникова, 1978: 17). Могилата е с диаметър 40 м и максимална височина до 4 м, като формата ù е неправилна и се разлива в югоизточна посока. От северозападната страна (където е най-големия наклон) има следи от стар иманярски изкоп. Вероятно неговата цел е била чрез прокопаване на тунел да се търси гробно съоръжение в центъра на могилата.

За значението на топоса Маре като център на обществен живот за жителите на някогашните махали в Малевското землище свидетелства следната легенда. Трябвало да се избере подходящо място за заселване, за да могат по-организирано хората да се бранят от своеволията на поробителя. Затова жителите на селищата, разположени отляво на реката – Борускево, Долно селище, Борово, както и тези отдясно – Мариново село и Погоре, се събрали в местността Маре. Предложени били четири места за заселване. Единодушие обаче не се постигнало и бъдещите малевци, за да няма недоволни или сърдити, хвърлили чоп (жребий) (ДА - См, ф. 467к, оп.1, а.е.38, л.16). Както и в други подобни случаи времето не е отбелязано, то не е важно за разказвачите. В случая нас ни интересува не самата легенда, даже не и избраната територия за поселване, а мястото, където се е взело това съдбоносно решение. Няколко фактора играят решаваща роля за избора на Маре – средищното му местоположение, релефа, както и сакралността на топоса. 

Тук веднага изниква въпросът: кое селище е обслужвал некрополът? Според нас няма съмнение, че това е Погоре – най-старата махала в Малевското землище. Местните краеведи сочат, че Погоре е част от средновековното селище Добростан. Името му се споменава още през ХІ век в типика на Бачковския манастир. Според преданията, то е започвало от Погоре, вървяло през Добристе и се разклонявало към хвойненските местности Лозя и Селището, а отвъд река Чая е продължавало в павелско землище. Предполага се, че Добростан е напълно унищожен от турците при завладяването на Родопите (Жалов 1930: 99-100; Арнаудов 1989: 32). След време само Погоре е възстановено. То е посочено в регистъра на джелепкешаните в българските земи през 1576 г. Там фигурират имената на двама скотовъди – Влад Джелеп и Стою Петко (ТИБИ, 1972: 48). Погоре отстои само на 200 – 300 метра на югоизток от Маре – тази непосредствена близост e в подкрепа на нашето твърдение, че некрополът е обслужвал именно това поселище.

  Повече светлина върху продължителността на съществуване на селищния некропол могат да хвърлят само археологически разкопки на могилата, което ще ни даде и доказателства за времето на заличаване на Погоре от географската карта. Защото в литературата, от една страна, се твърди, че по време на помохамеданчването през 1669 – 1670 г. заедно с други християнски селища по поречието на Чая е престанало да съществува и Погоре, а от друга, се знае, че по същото време избягали от Богутево и намерили подслон именно в Погоре предците на сегашните малевски родове Червенакови, Карапачови, Паракосови и Янкови (ДА - См, ф. 467к, оп.1, а.е.39, л.48; Петров, 1975: 199). В Погоре и близката му околност досега са откривани не една или две материални следи от миналото (напр. многобройни керамични фрагменти, кюпове с конусообразни дъна, стари пещи, медник с монети и др.), но повечето от тях са изчезнали без следа и никой досега не ги е изследвал (ДА - См, ф. 467к, оп.1, а.е.39, л.52; Георгиев, 2009: 11).

Затова откриването на тази случайна находка от района и нейната научна обработка в музея ще ни позволи да осветлим, макар и частично, живота на хората в Ропката от далечното минало. Както бе споменато по-горе, новопостъпилите артефакти, разкрити в центъра на могилата, са останки от някогашно погребение. Над черепа е открит обработен камък с форма на пресечена пирамида, който в горната си част има плитък кръгъл отвор (Обр. № 4). В случая по-интересно е да се установи неговото предназначение, т.е. дали е част от погребалния обред, като маркира гробната яма или има вторична функция, свързана с използването на могилата като оброчище. Обработена е само челната страна, чиито краища са овално заоблени в основата. На височина камъкът достига до 45 см, което съвпада с други подобни гробни паметници, откривани в Родопите през османския период (Дамянов 1992: 281). Тук трябва да се отбележи, че вторичното използване на елементите не само не пречи, а подсилва зачитането на мястото като сакрално. Практиката показва, че на всяка свещена територия се наблюдава ритуална приемственост, независимо от времето и трансформациите в култа.

Около черепа са открити накити (диадема-прочелник, висулка от огърлица и чифт обици) и сребърно акче, което без съмнение изпълнява ролята на Харонов обол. Те са част от женска украса и в случая се касае за лични вещи на погребаната (виж описание на находките).

Обиците са изработени от сребро и са от тип, непознат от по-ранните средновековни варианти (Обр. № 5). Също така не се среща и в познатите ни прототипи от Възраждането. Най-близък аналог на обиците от Маре се открива в сбирката на Народния музей в Белград, който ни препраща на територията на Република Македония (Милошевић 1990: 156)[2]. Близостта на Родопите и Македония, както и принадлежността им към един и същ културен ареал предопределя контактите и оттам общите модни тенденции при изработването на различни накити и предмети на лукса. В нашата научна литература не е познат този вариант на обиците. Причина за това може да е както липсата на публикации на открит при разкопки материал, така и чуждия произход на този тип. Времето ще покаже коя от версиите е по-вярна – дали обиците са внос или се касае за локален вариант, произвеждан в района на Рупчос.

Сходна е ситуацията с висулката от огърлица (Обр. № 6). Тя е била окачена на нишка от нетраен материал, която впоследствие се е разпаднала. Висулката е лята и личи малка дупчица, която се получава при тази техника на изработка. От три страни на сферичката има закрепени дебели кръгли отверствия, през които са промушени халки от сребърна тел, завършващи с листовидна пластинка. Този модел с по-дълги или къси синджирчета постига истински разцвет през османския период, повлиян от източната мода (Петева 1926: 80; Георгиева 1961: 16). Предполагаме, че дължината на халкичките или синджирчетата се определя, освен от естетиката и от местоположението на даден накит, т.е дали са обици, които да звънтят или скромна висулка, скрита в пазвата на девойката. Изработката на обиците и висулката е с много добро качество, като се има предвид, че са сребърни, а висулката – и с позлата, то можем да предполагаме, че са произведения на ателие с традиции в направата на накити, което може да си позволи и вариации на разпространени в епохата типове. Още траките са използвали залежите на сребърна и медна руда в тази част на Родопите, произвеждали са различни предмети и са ги разнасяли из близки и далечни краища. Васил Миков предполага, че вероятно работилници за накити и други предмети от ценния метал са действали в района на Павелско (Миков, 1942: 28). Можем да се надяваме, че едни бъдещи проучвания ще дадат отговори на много от поставените тук въпроси. 

  Диадемата-прочелник се състои от десет едностранно украсени медни пластини с кръгла форма (Обр. № 7). Това всъщност е един опростен накит от пластини с пробити срещуположни дупки, като са били свързвани една към друга с халкички, а може и чрез конец, който е изгнил впоследствие. Украсяването на главата при жените с диадема е стар славянски обичай (Георгиева 1961: 7). Особено разпространени са в погребения от средновековието, като те са два варианта: метални пластинки, скачени помежду си и така полагани върху главата, или прикачени върху ленти сребърни или медни пластини. По-късните възрожденски прочелници са много по-богати, имат сложна ювелирна и декоративна украса, докато нашият прототип се доближава до средновековните традиции. Евдокия Петева смята, че по метала, от който е изработен накита, може да се направи и социална характеристика на южните славяни в периода от VІІ до ХVІ в. Сребро и злато се откриват при богатите, а бронз – в по-бедните погребения (Петева 1926: 61).

Накитите от женското погребение могат да се отнесат към ранноосманския период, още повече, че не са известни техни прототипи нито сред по-ранния средновековен, нито сред по-късния възрожденски материал. В района на с. Хвойна са разкрити останки от некропол и черковище, съществували от Х до XIV век (Джамбов 1968: 83). В гробовете са открити само накити без друг гробен инвентар. В нашия случай се наблюдава подобна картина, което говори за унаследяване на традиции в погребалните практики и след падането на Родопите под османска власт. Проблем се оказва датировката, защото ранноосманския период е твърде късен за проучванията на археолозите и твърде ранен за интереса на етнолозите. Често случайното откриване на артефакти от това време не достига до публикуване и възпрепятства бъдещото реконструиране на живота и материалните характеристики през ранната османска епоха. 

Последната находка в гробната яма е сребърното акче (Обр. № 8). То е цяло, непробито, открито около главата и безспорно присъства като Харонов обол в погребението[3]. Според направената датировка годината на отсичането му е 1481 г. (886 г. по Хиджра), т.е. в началото на управлението на султан Баязид ІІ (1481 – 1512)[4]. Използването му в ролята на Харонов обол, а оттам и самото погребение можем да отнесем към края на ХV век (taq). Интересно е да се отбележи, че поставянето на монета в устата на погребания е засвидетелствано предимно в гробове, датирани от втората половина на ХІV в. до към края на ХVІІ в. (Евтимова 1992: 258). В периода на Възраждането монетата може да се открие на различни места – върху гърдите, в ръката, дрехите и т.н. (Харитонов 2010: 98). Вярва се, че когато не е спазен погребалният ритуал, умрелият може да вампиряса. Поставянето на Харонов обол се свързва с вярата за предпазване от превъплъщение (Попов 1983: 41). Освен като апотропейно средство, оставянето на монетата при мъртвия се прави и с още една цел – да послужи за по-лесното му преминаване в „отвъдното” (Георгиева 1983: 155).

Нашето културно наследство е многопластово. Това се вижда отчетливо дори само от конкретния пример, свързан със сакрализирането на могилата в малевската местност Маре. За старото поколение, живеещо с традиционната култура, възвишението се свързва със свети Тодор, както и с обичаите за здраве и плодородие, изпълнявани тогава. Малевци знаят, че мястото е някогашни гробища и затова извършват обреди, чийто смисъл е да бъде отдадена почит към предците като носители на плодородие и благополучие. Като запазват и до днес топонима Маре, подсказващ за връзка с древнославянската Марена, те наистина се проявяват като ревностни пазители на традицията. Обичаят пък да се играе хоро около могилата на няколко празника, особено тачени в района, няма как да не ни отведе към древността, когато денят на смъртта е смятан за голям празник.

Тракийски надгробни могили от времето преди и след новата ера са регистрирани из цялата Ропка (Миков 1942: 23). Стара практика е в насипите им да се извършват вторични погребения през средновековния или османския период (Георгиева и Пешева 1955: 526; Янков 1991: 120). Местоположението на този хълм, открояващ се над близката околност, предопределя и избора му при натрупването на могилата. Няма съмнение, че след първоначалното освещаване с погребалния акт, тя се превръща в свято място. По-интересното е, че знанието за вида на издигнатото съоръжение и съпровождащия го ритуал се е запазило в топонимията на селището. Така могилата неминуемо става притегателен център за хората и от следващите епохи, което доказва връзката с предците, обитавали земите им преди тях. Откритите материали дават възможност да се попълни и без това оскъдната информация в археологическата и етнографска литература, както за периода, така и за накитите, които са носели българите в ранноосманския период. 

 

Цитирана литература

Арнаудов, Г. 1989 Светлини над Рупчос. С., 1989.

Георгиев, Ил. 2009 Село Малево, Смолянско. Исторически бележки и спомени. Смолян.

Георгиева, С. 1961 Български средновековни накити. – Археология, кн. 1, 4-10.

Георгиева, С. 1961 Археологически проучвания в Родопите през 1960 г. – Археология, кн. 4, 12-18.

Георгиева, Ив. 1983 Българска народна митология. С.

Георгиева, С. и Р. Пешева 1955 Средновековен български некропол край гр. Ловеч и накитите, намерени в него. – Известия на Археологическия институт. Т. ХХ, С., 511-559.

ДА - См, ф. 467к, оп.1, а.е.38, л.1-75: Държавен архив – Смолян, ф. 467 к – Личен фонд „Никола Жалов”, оп. 1, а.е. 38. – Малево, история на селото.

ДА - См, ф. 467к, оп.1, а.е.39, л.33-49: Държавен архив – Смолян, ф. 467 к – Личен фонд „Никола Жалов”, оп. 1, а.е. 39. – Родовете на с. Малево, изследване. 

Дамянов, Н. 1992 Археологически свидетелства за скрито християнство в Родопите. –  В: Приноси към българската археология. С., 280-283.

Джамбов, Хр. 1968 Средновековна църква и некропол при село Хвойна. – Годишник на Народния археологически музей – Пловдив. Т. VІ, П., 83-94.

Евтимова, Е. 1992 За обичая „Харонов обол” (наблюдения от Преслав). – В: Приноси към българската археология. С., 258-260.

Жалов, Н. 1930 Из следите на миналото. – Родопски преглед, год. I, кн. 3-4, 98-100.

Каникова, Цв. 1978 Оброчища, параклиси и църкви в района на Долен Рупчос (дипл. работа). ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”, В. Търново.

Миков, В. 1942 Разкопки в Родопите. – Годишник на пловдивската народна библиотека и музей. 1940 – 1941 г. С., 19-32. 

Миков, В. 1943 Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. С.

Милошевић, Д. 1990 Накит од ХІІ до ХІV века (из збирке Народног музеjа – Београд). Београд.

Петева, Е. 1926 Български народни накити. – Известия на етнографския институт с музей, год. VІ, С., кн. І – ІV, 59-80.  

Пeтров, П. 1975 Съдбоносни векове за българската народност (края на XIV век – 1912 година). С.

Попов, Р. 1983 Вампирът в българските народни вярвания. – Векове, кн. 1, 36-43.

Романска, Цв. 1977 Славянските народи. С.

Турски извори за българската история (ТИБИ) 1972 Т. III, С., 42-206.

Харитонов, Хр. 2010 Монети на християнските храмове в България. С.

Янков, Д. 1991 Средновековни християнски некрополи в района на Марица Изток. – В:  Марица Изток. Археологически проучвания. Т. І, С., 113-125.

 

Описание на находките

Материалите, които са намерени при разкриването на този гроб, са:

Обици – сребро (комплект – 2 бр.), лети с полусферична форма, с три хоризонтални удебеления отдолу и шарнирно закрепени халки в горната част. На крайните удебеления има по един врязан „Х”, а от центъра се спуска малък израстък с капковидна форма надолу. Размер: вис. 2,5 см, шир. 1,7 см; тегло 7,8 гр. (Обр. 5).

Висулка от огърлица – сферично топче, на което има запоени три малки халкички, завършващи с по една пластинка с листовидна форма. От централното топче излиза една кукичка за окачване на украшението. Изработена е от сребро, като по сферичното топче и кукичката личат следи от позлата, а листовидните украси са от сребро. Размер: дълж. 2,5 см, диам. на сферата 0,8 см, тегло 1,5 гр. (Обр. 6).

Медни пластини (10 бр.), с кръгла форма от диадема-прочелник. От лицевата страна имат украса с врязани черти и точки, които наподобяват стилизирано четирилистно цвете, като листата и пространството около тях са запълнени с точки. Всяка пластина има по две срещуположни дупки (за окачване). Девет от тях са запазени, а едната се е разпаднала при откриването. Размер: диам. 2 см. (Обр. 7).

Акче (сребърна османска монета), с неправилна овална форма, получена още при отсичането. От двете страни – аверс и реверс, има надпис на арабица. Добре запазена. Датировка: 886 г. по Хиджра = 1481 г., сечена по време на управлението на султан Баязид ІІ (1481 – 1512). Размер: диам. 1,1 см, тегло 0,75 гр. (Обр. 8).

 

Илюстрации

Обр.1. Общ изглед на релефа на местността – в центъра хълмът „Маре”

Обр.2. Надгробната могила

Обр.3. Кръстът на черковището „Св. Тодор”

Обр.4. Надгробният камък

Обр.5. Обици – сребро (комплект – 2 бр.)

Обр.6. Висулка от огърлица

Обр.7. Медни пластини (9 бр.)

Обр.8. Акче (сребърна османска монета) – аверс и реверс

обратно нагоре