Нов български университет

Ирена Бокова, Нов български университет

 

Какво се случва през последното десетилетие в България, как се мислят и възприемат местно, регионално, национално в сферата на културата. Рамката е  централизирана държавна политика, в която културата, образованието, здравеопазването и социалното подпомагане са обявени за "държавни дейности". Министерството на културата няма регионални структури, които да следят за изпълнението на държавната политика и да контролират изпълнението на министерски разпоредби. На това равнище отношението е община - министерство, като трябва да се отбележи все още водещата роля на общините, бивши окръжни центрове, а днес - седалища на областната управа. Министерството на културата обхваща високата култура, изкуствата другояче казано – визуални и изпълнителски изкуства, и културните наследства или всичко това, което е дейности, свързани с музеи, читалища и др. В европейските практики обикновено има деление между „културни наследства“ и „изкуства“ при управлението и финансирането им, независимо от общите моменти помежду им (A.-M. Autissier 2006; A.-M. Autissier 2008). В този контекст трябва да включим и пътуването на сектор туризъм като част от управленска култура от министерството на икономиката към това на културата и обратно в разнообразни форми. А туризмът, както пише в множество издания, е свързан с културата и предполага подход към него като интердисциплинарна сфера от научна, но и от управленска гледна точки .

Трудно е да се определи дали в България се дава предпочитание към дейности по поддържане на културните наследства и създаване на културен продукт с високо качество или политиките на Министерството са насочени към осигуряване на  по-широк достъп до култура. Конкурси за подпомагане на проекти в сферата на изкуствата говорят за идея в подкрепа на високата култура, проекти в рамките на програмата за подпомагане на читалищата в България  дават приоритет на политики за равен достъп до култура. Като цяло обаче осигуреният финансов размер на програмите е много ограничен. Ако продължим разсъжденията в същата насока трябва да отбележим, че меценатството не е подкрепена национална политика, а децентрализацията на културните политики е все още "перспектива", тъй като тя се обвързва с функционирането на равнища на власт като местно или евентуално областно (неясен властови ресурс на областната управа, представител на Министерския съвет).

Както отбелязва Т. Игълтън (Игълтън 2003: 40), въпреки че културата е популярна дума в постмодернизма, нейните най-важни изночници си остават домодерни. Рамката, в която ще интерпретираме проблематиката по конструиране на наследства предполага относително разграничение между културата, разбирана като изкуства или цивилизованост, в смисъла на качества на живот. Културата, високата култура, или културите, в антропологичен смисъл, са залог в сферата на политическото и икономическото. Културните различия могат да се експлицират като политически значими или като продукт "местно производство", който привлича туристи и трансформира средата за живеене. Високата култура, изкуството са "надтериториални", "бездомни", а културите (тук се вписват и субкултурите) са локални, ситуирани в конкретни пространства. В това съотнасяне на различните значения на понятието култура особена роля днес имат процесите по  превръщане в наследство на предметен свят, знания, знания-умения, хранителни практики и др., чрез които се създават специфични връзки във времето между човеците и обитаваната територия.

Неминуемо възниква въпросът какво е наследство (културно наследстов). И тук е много подходяща схемата на френския социолог А. Мику за необходимостта от мислене на човешкия колектив като идентичен, самотъждествен във времето и пространството. Става дума за представите за време и пространство, чрез които една общност създава образи на своето битие, което ù задава специфични характеристики и различия от други. В своето съществуване всеки човешки колектив създава, ползва и избира като наследство определени блага. Схемата се основава на идеята за наследството като процес на символизация, който се свързва със способностите на човека да възприема, да подрежда и да легитимира света. Човекът, който чувства, и човекът, който рационализира, опознава, „мислещият човек” и човекът социално същество, който придава автентичност, са свързани помежду си (Micoud 2000).

За еволюцията на понятието "наследство" и неговото съграждане в сферата на политическото и научното - етноложкото, има  изследвания, които показват, че това е исторически сложила се категория. За нас е важно, че тази категория, която обхваща целостта от природните блага или създадените от човека блага, без граници във времето и мястото (Desvallées 1995), предполага разглеждането й като резултат, продукт от интелектуално действие, което се променя във времето и е свързано с развитието на научното познание. Това предполага отделяне на обекта на наследство, неговото въвеждане в определени класификационни системи, констатиране на промени във функциите и употребите му и подчертаване на съзнание за неговата ценност.

Особеното е, че тази ценност вече не е преживявана в рамките на социалното възпроизводство, а е узаконена чрез опазването, защитата на „следи, свидетелства, паметници” (Fabre 1997: 64). В случая е важно да се отбележи, че става дума за минало време, за минало, което е вписано в настоящето, в нашето време на живеене. „Миналото”, което сме посочили и създали като важно за нас, става и се възприема като част от настоящето, то може да се съпреживява, да се управлява, да се развива. Това не е предметът в музея, който буди възхищение като „ценност за себе си и в себе си”, консервиран знак за отминали епохи, това не са и културни практики като маскирането например, „следи от миналото”, които все още се срещат някъде и ние искаме да ги „консервираме”, да ги „запазим в автентичен вид”, за да ги превърнем в знак на традиция.

Според Жан Давалон процесите по въвеждане в наследство имат за цел да създава връзка между членове на съвременното общество и другите – създателите на предметите, обредите, ритуалите. Ученият набляга на два основни факта при нейното конструиране. Първо, връзката е факт от нашата действителност, а не от тяхната, на назованите от нас предци. Второ, тази връзка е абстрактна на равнището на осъществяване на континюитет, непрекъснатост във времето. Продължителността във времето е символична по своята същност, създадена е по повод предмета (Давалон 2000). Необходимо е да кажем, че подобно на „възстановената традиция”, разкъсването на континюитета осигурява „избор” на предшественици, на предци. Но този процес на създаване на „поколение в обратна посока” (Пуйон) въвежда в социално наследство и наследяване. Това е процес по наследяване, който се мисли линейно, но с насоченост към миналото. В случая става въпрос за културни конструкции. Пример е фолклорната култура и нейните сценични превъплъщения, чрез които ние, съвременниците, създаваме континюитет между обществата във времето, като посочваме предците си, но същевременно създаваме връзки и поддържаме връзки във времето и с конкретна територия. Новото е в мисленето за наследството не като „следи” или „все още съществуващи” неща, а като живеещо, като живо днес. Наследството е ресурс, който се развива и изисква управление.

Културната политика по времето на социализма разработи градове с исторически ресурс, природни дадености и културно наследство като потенциал в градове емблема за България - Пловдив (Старият град като място на интеркултурна комуникация), Несебър (древнохристиянско наследство), Велико Търново (средновековна столица) и др. Днес културното наследство[1] остава непроменено като фонд, ресурс и начин на обживяване в градовете, които имат разработен културен ресурс от времето на социализма. Статуквото на “добилите ценност” сгради и места остава непроменена, не се разширява обсегът на културното наследство, нито се разнообразява в сферата на културни практики и техники (кухня, специфични знания-умения и др.). Културното наследство представлява местно знание, което не е изведено експлицитно за посетителите на града, остава недостъпно и за част от жителите на самия град – младите. Липсват културно-информационни центрове, указателните табели са предимно на български език. Поради разнообразни исторически причини, свързани с приоритетите на националната икономика, особено през социалистическия период, цитираните градове показват различен капацитет за изграждане на стратегии за местно развитие и регионална устойчивост. Безспорно разработването на национално равнище на приоритети за отделни градове като Несебър, Пловдив – създаването на “Старият град” като “живо място за култура и изкуство” или региони като Пиринска Македония – Гоце Делчев, са добра основа за разработване на културния ресурс за местно развитие.

 Липсват или още са в зародиш процедури по идентифициране на културно наследство и превръщането му в културен продукт за  преодоляване на трайно наложената представа за българското село като “резерват на традиция” и въвеждане в публичното пространство на локални / регионални култури с етнични, конфесионални специфики, освен сценичното фолклорно представяне. В градовете с разработен културен ресурс "отговорността" за липсата на туристически поток се прехвърля към туроператорите, които “подминават” града, като самата община не визира обживяване, анимиране на културното наследство. Тук се проецират "недостатъци" в географската среда – “не сме море, не сме планина и т. н.: най-ясно недостатъкът  да не бъдеш “крайна точка” се дискутира публично в Пловдив. В този случай българският град като “естествен кръстопът” губи своето предимство и “кръстовището” се трансформира в отрицателен знак в сферата на туризма. Показателна е интерпретацията “ние сме път на култури, но не и на пари”, която имплицитно отхвърля възможността кръстопътят на култури да се превърне и в кръстопът на пари чрез културния ресурс.

Поглед към недалечното минало показва, че политическите употреби на културните наследства не са ново явление за българската действителност. През 2000 г., година на президентски избори в България, се осъществиха три крупни национални събития, свързани с фолклора. През месец август на национално равнище бяхме свидетели на Събор на народното творчество в град Копривщица под патронажа на министъра на културата по традиция с активиране на мрежата на т. нар. художествена самодейност и културните институции по  места с акцент върху автентичното, традиционно българското. В същия месец се състоя и Събор надпяване на Рожен (местност в планината Родопи, близо до град Смолян, в началото на 20 в. място на преминаване на държавна граница, което впоследствие става пространство за родови срещи на разделени семейства) под патронажа на президента на републиката - Петър Стоянов, с активно включване на медии и няколкомесечна реклама за фолклора като част от начина ни на живот (песен, танц, предмети). Преди това друго събитие с ясен политически характер показа употреба на фолклора като елемент от идеологическата конструкция - Българският Великден (среща на българи: с идеята за събиране на успели българи „зад граница“ в София за "активиране" на връзките с родината, по покана на Министерския съвет, под патронажа на министър-председателя на републиката, Иван Костов. Фолклорното се прояви в мащабен концерт който да свърже българите в България и тези извън страната емоционално и ценностно, като се усилва връзката по линия на семантичните натоварвания, свързани с "Великден" (в сферата на религиозното, исторически-събитийното и др.).

Ако  през 2000 г. политическите употреби на традициите дават  знак  за неговата "национална ценност" и " значимост",  то няколко години по-късно политическите употреби са свързани с пренареждане на топосите като "ценност": Министерският съвет и областните управители заседават извън София,  в Ямбол, където се прави и карнавалът на виното; лидерите на СДС както "винаги" присъстват на празника на виното в Асеновград; Фестивалът на маскарадните игри събира депутати и министри (2004 г.) в Перник и др..

Какви са възможностите за преодоляване на „инерцията“ на културните политики след като България е страна членка в ЕС и доколко новите граници на ЕС и административните териториални деления в България могат ли да се „съчетаят“ или продължава „напрежението“ между местно, регионално и национално. Представям кратък анализ върху два града, които разработват различен ресурс. Град Тутракан е граничен град на р. Дунав, известен като място на драматични военни сражения, докато град Перник се свързва все още и предимно с индустриалното си развитие.

Пример 1: гр. Тутракан и гр. Олтеница – възможно ли е стратегическа историческа битка да се превърне в общо наследство за победители и победени?

Ако направим проучване на познанието за Тутраканската битка, много бързо ще установим, че учениците нямат познание за събитието, нито могат да го положат в конкретен политически и исторически контекст. На равнището на всекидневното говорене се долавя: „Дворецът в Балчик…а, да, румънската царица…имаше скандал за Ботаническата градина…“ Цитираното събитието е от изключително значение от историческа гледна точка и същевременно е част от поредица събития, в които победени и победители променят „местата“ си в историята. Националната история регистрира фактите, проучва, анализира, но „големият национален разказ“ премълчава или говори тихо, не гръмко за тази история която си позволявам да нарека „случаят Добруджа“. Причините – много и различни, но Добруджа като пространство на исторически „памет-и“ губи публично присъствие в съпоставка с Македония и с Тракия. Въпросът е дали сраженията край Тутракан са „културно наследство“, разказват ли за начини на живот на българските поданици (Царство България) по онова време, за техните ценности, както и за тези, другите – „вражеската армия, окупаторите…“. Да, те разказват и са знак за преживени лични истории и събития, които имат значение за държавата, но това „национално значение“ днес се експонира на местно ниво с участието на президента на България по време на всяко честване. Но събитието се появява в новините заради участието на президента, но без връзка със „славно минало“.

Днес това спомняне на Тутраканската епопея е дело на инициативни и свързани с града граждани, най-вече с работата на Общинския исторически музей и неговият директор. Военният мемориален комплекс, създаден първоначално в годините непосредствено след събитията, е вечно място на покой за сражавалите се в името на родината – войници и офицери от армиите на няколко държави. Впоследствие мемориалът е реконструиран и днес е един от 100 национални туристически обекти със знака на БТС. Това негово вписване в значимите места на България привлича посетители в града Тутракан и постепенно ресурсите на наследствата в града стават видими и познаваеми и за граждани от различни региони на страната. Трябва да отбележим, че те са обект на посещение и от румънски граждани. Въпреки че във времево-пространственото изграждане на държавата и нацията епопеята не присъства, т. е. не изгражда пространство и време в континиюм, както места в географското пространство Македония например (политически поделено между България, Гърция и Република Македония), днес мястото на почитане на събитието става част от нова европейска карта.

Мемориалът, замислен непосредствено след войната като място за почит към всички загинали, независимо от тяхната национална принадлежност, днес се утвърждава като едно от местата на българо-румънско взаимодействие. Познанието на исторически събития, засегнали двете държави и по-точно населението от двете страни на Дунав пряко, нивелира, довежда до нулево ниво играта на победители и победени, когато техните наследници се събират заедно.

В гробището на Тутракан може да се открие историята на региона по имената на тези, които вече са в отвъдния свят – фамилии с окончания на славянската или романската именна система, изписване на кратки данни на български и румънски…Днес новата територия „през Дунав“ – Тутракан и Олтеница, включва и Мемориалният комплекс „Тутраканска епопея“, както и времево свързва чествания и на румънско военно гробище, където са погребани български военнослужещи. Дали това е променило семейните истории от двете страни на Дунав, когато румънският става официалният език или Балчик е част от румънското царство? Със сигурност не, но става част от нов разказ за местата на памет и Дунав отново се утвърждава като мост, като път, независимо от наличието на един мост над реката, който свързва двете държави, а всъщност е част от инфраструктурата на Европейския съюз. Така можем да „прочетем“ природните ресурси като част и от културните наследства. Встрани все още остават разказите на Йовков, представянето и случването многократно на онази Добруджа на Йовков, където красотата властва и човешките отношения са извън историческото време на държавите…В Тутракан Добруджа като част от европейското пространство като споделено, общо е маркирана, остава териториите да се премислят и обговорят като „културни коридори“, но това изисква други равнища на власт и публични политики.

 

Пример 2: Фестивалът на маскарадните игри в Перник – 20 юбилеен фестивал.

  Фестивалът на маскарадните игри[2] има своя история, свързана с развитието на комунистическата идеология в културната сфера и съответните културни политики. Като наследство на древна традиция той има за цел да покаже древността на българската национална култура, но тъй като става дума за игра, а не „изкуства“, неговото значение е приглушено като значимост. В началото на 90-те години пред общината и тогавашния кмет инж. Андрей Андреев изниква сериозен въпрос. По календара предстои провеждане на фестивал, но общината не го е предвидила, защото е време на криза – разменят се стомана срещу брашно, за да се осигурят хранителни продукти на жителите на общината, безработицата расте стремително…Натискът от страна на участници от страната е мощен – телефонни обаждания, запитвания и т. н., и фестивалът отново навлиза в ритъм, за да достигне до провеждане през година[3].

От 2009 г.фестивалът се провежда всяка година. Трябва да се отбележат няколко важни неща. Интересът към фестивала е огромен от страна на населението на бившия Пернишки окръг, днес област Перник. Самият фестивал оказва въздействие върху празнуването на Сурва по места, което се прави на 13 и 14 януари всяка година. Намалялото и застаряващо население по селата се утроява, когато става дума за празника. А групите, които участват във фестивала от името на малките села надхвърлят 80-90 маскирани. Това говори за особеното значение на празника, съответно за влиянието на фестивала по места, и нещо много важно в сферата на политическото – събитията, свързани с маскирането бързо и с лекота мобилизират големи групи хора, предимно мъже, но не трябва да подминаваме и масовото участие на жени. А като се вземе под внимание, че участват по семейна, приятелска и професионална линия или по съседски, то трябва ясно да подчертаем значението на празника и фестивала като възможност за мобилизация за избори – местни или национални.

Мотивирането на участниците в празника по места за участие във фестивала и за участие в изборите има и други аспекти. Община Перник, като организатор и домакин на събитието получава предимно покани за представяне на българските традиции на маскирането и съответно преразпределя покани от други фестивали - национални или международни. Следователно участието във фестивала и задължението, условно казано,  да се поддържа традиция по места, за да се постигне успех по време на фестивала, отразено в класирането, е свързана с други знаци за маркиране значимостта на групите – не просто чрез пътуванията зад граница, а като друг тип признание за разиграването на локалната традиция. Затова и групите се умножават, нови селища правят групи, играе се в детски състави и състави на възрастни…Значението на групите маскиране при участие в изборите е измеримо с гласовете на семействата, на роднините, защото участието в празника и особено на фестивала е масово и се преживява от цялото семейство.

В рамките на юбилейното издание се забелязва нова тенденция в местната общинска политика – заиграване и дори преиграване с „народното“, разбирано като свързано с културата на селото. Площадът на града, където се прави дефилето на маскираните, е огласяван от подвиквания, които би трябвало да напомнят възгласи на глашатай или селския пъдар (?) от стари времена: “Насам, насам народе, сбирайте се…“. Въпросът е обаче, когато става дума за град, в който живеят хора, дошли от различни региони на страната и в който мобилността е в две посоки – към и извън града, за какъв диалект би могло да си говори? Над площада се издигат продълговати балони в жълто и черно, вързани в дузини. За посетителите на града, които би трябвало да са дошли заради събитието, цветовете вероятно не разкриват смисъл. За перничани – жителите на града, символиката е „пределно ясна“ – черното злато, въглищата. Затова и екипът на футболния отбор на „Миньор“ Перник е в черно и жълто…Но балоните дали свързват с черното злато или отпращат към футболния клуб?

Градският площад е обживян в официалния сценарий като селския мегдан, в което няма нищо лошо, ако не ставаше дума за градско явление – фестивалът. Викането според представата ни за „селото, където живее традицията“, разпластяването на образа на „черното злато“ и други нови знаци на фестивала отпраща към пародията, която се разиграва на телевизионния екран в място, наречено Перник и окарикатурено чрез няколко персонажи като Бекъма, мама Божка…(герои от епизодите на серията „Пълна лудница“) Фестивалното пространство в центъра на Перник обаче не е гротеска, а реалност. Кое всъщност е „символното, художествената реалност“ – епизодите от сериала или епизодите са само „закачка“, отпратка към действителността. Карнавалът, според изследователите  обръща света, прави нова подредба за кратко, за да се възстанови статуквото. В случая обаче фестивалът е въведен в заиграването с „народа“, със „селото“ и загуби игровото….Това слизане „сред народа“ и опитът за преобръщане на градския център в селски мегдан, но без играта на маскарада, без веселието се оказва проява на „лош вкус“, но по-важното в случая е неразбирането на фестивала като част от съвременната култура, част от градския празничен календар.

Има ли политическа употреба на събития от културния календар? В предишните местни избори тогавашният президентът Първанов не дойде за празника на града, 19 ноември - св. Иван Рилски е покровител на града във връзка с минната промишленост, за първи път от години редовни посещения. Знакът беше много ясен – Росица Янакиева е опонент на кандидата от БСП, подкрепян от Първанов. Вътрешнопартийната битка не повлия на местния вот. Кметицата спечели местния вот на втори тур, защото се оказа срещу кандидат, подкрепян явно от икономически групи на ръба на закона. Управлението на града за пореден път е резултат отново на избор „против“, а не „за“. В подкрепа на тезата е рязко нарасналият процент гласували на втори тур. И това не се случва за първи път. Не случайно при откриване на дискусията „Фестивал и туризъм“ кметицата отправя благодарност към Демократичния съюз на жените (свързан с БСП), с чиято подкрепа се представи на местния вот като кандидат извън редиците на БСП. Впоследствие членството й в партията отново е активно. Да припомним, че тя се отказа от мястото си на депутат, за да участва в изборите. Днес Първанов и Росица Янакиева са рамо до рамо, заедно с посланика на САЩ.

Другият важен момент е, че диалогът президент – министър-председател продължи задочно, а Перник се оказа едно от местата на изпращане на послания. В отговор Борисов разкрива цивилизаторската си роля за региона. "Той сигурно е видял какъв университет направих и си е загубил ума... видял е магистралата, естакадата, университета...за този край, който никой тухла върху тухла не беше сложил за 20 години, аз им направих града и сигурно много му е харесал и какво да каже друго...", заявява премиерът. В стила на епизодите на „Пълна лудница“ и предишни изказвания на премиера Борисов за това, че перничани правят катастрофите в София, можем да продължим разсъжденията: сега перничани спокойно ще нахлуват в София и ще пречат на градското движение…

В началото на 90-те години малобройна група от опозицията на БСП начерта „перспективата“ за Перник – борса, която ще има значение по-голямо от Парижката борса (!), Струма ще бъде плавателна за лодки за спорт и развлечение[4],  а перничанинът ще бъде мяра за интелигентност…Звучи като анекдот, но тези идеи са публикувани в местен вестник. Двадесет години по-късно „говоренето“ за Перник е част от политическия дискурс на скандала между две институции – правителство и община. Проблемът не е в говоренето за града, а в напрежението между институциите.

„Насам, насам народе..“, сиреч електорат-е…Фестивалът обаче винаги успява да се изплъзне от политическия нагръдник, затова има веселие на маскираните и с маскираните…“Народът“ в многолики и разнообразни групи, приятелски кръгове, познати и непознати успява да се забавлява, да обърне всекидневието. Би било успешно, ако личните преживявания и местните политики са в синхрон или поне в обща тенденция, за да има управление и развитие на културните ресурси.

Сега резултатът е като използването на логото на фестивала, изработено по идея на Георг Краев и със съдействието на БНР, програма „Хоризонт“, предоставено за фестивала през 2008 г. „ЛИКувайте по Сурва“ – звуковата основа са звънци и чанове, които се усилват и затихват. Така изписано логото казва на домакините и съобщава на гостите игра с думи – лик е синоним на маска в местния диалект (назованите от диалектолози „у-говори“), която препраща към играта с ликове, с маски, със смяна на лицата…

Изписаното на афишите и рекламните материали „Ликувайте по Сурва!“ има друг смисъл, който не се обвързва пряко с фестивала. Няма и намек за авторство, но фестивалът и традицията нали все са „народно творчество!“…Това творене в стил народно творчество е маската на самодейността, развивана по време на социализма. Самодейността като управление, в случая в сферата на културата, е опасна политика, защото отрича професионализма, основаван на познания и умения. Самодейността по времето на социализма е мащабна културна политика наред с други, която има своята идеология и концепция за създаване на условия за творчество сред „широки маси“. Днес самодейността се налага като всеобхватен политически инструментариум на местно и национално ниво. Фестивалът в Перник е илюстрация на политическите употреби на културните ресурси „по комунистически“ отново с лозунг:  20 издание на Фестивала, 20 пъти по-добри!

Неумението да се мислят културата и наследствата като ресурс, който изисква управление, както и културните политики като управленчески инструмент имат отзвук в икономическата, социалната и политическата сфера, другояче казано отразяват се върху начина ни на живот (пищна заря на откриването и на закриването на фестивала например). Другите особености на „20 пъти по-добри“ можем да открием в сайтове[5]: „Огромно карначе и 160 см кебапче бяха изпечени на живо пред смаяните погледи на гости от страната и чужбина в Перник. Това стана по време на 20-тия Международен фестивал на маскарадните игри Сурва 2011. На големи скари точно в центъра на площада служители на фирма ПРИМ обръщаха гигантските кебапчета за атракция на зяпачите. За кебапчета са използвани 48 кг кайма, а в инициативата на площада са били ангажирани 11 души. Приходите от продажбата на уникалните месни изделия ПРИМ дари на нуждаещи се от лечение деца от гр. Перник. Вчера, при закриването на фестивала Сурва 2011, кметът  благодари на майсторите от ПРИМ, както и на всички останали спонсори, спомогнали фестивалът в Перник да се осъществи в такъв мащаб и на световно ниво“.  Темата за кебапчето е много важна, но тя е за самостоятелна разработка[6]. В случая то е другият израз на вниманието към „народа“ – „хляб и зрелище“ става по пернишки „кебапчета и маски“.

 

 

 

Библиография

Бокова, И., Г. Краев (съст.) 1999 Маска и ритуал. Изд. на НБУ.

Бокова, И. 2000 Градско наследство и фолклорна култура. Индустриалният град  и “възстановената” традиция – по примера на гр. Перник. - Български фолклор, Маскарадът, 2000, № 1.

Давалон, Ж. 2000 Традиция, памет, наследство (ръкопис). Лекция, представена от автора на семинара „Наследство и модерност в България”, 1999/2000, Университет Люмиер-2, НБУ и др.

Игълтън, Т. 2003 Идеята за култура. ИК „Критика и хуманизъм“. С.

Мику, А. Ръкопис. Лекция на семинара “Наследство и модерност”, НБУ и Университет Лион –2, НИМ 1999-2000 (януари 2000).

Autissier, Anne-Marie 2006 Politiques culturelles des États européens : pour une nécessaire refondation; прочетено: 13.11.2009: http://www.espacestemps.net/en/articles/politiques-culturelles-des-tats-europeens-pour-une-necessaire-refondation-en/

Autissier, Anne-Marie 2008 Pour une réorientation fondamentale des politiques culturelles. – Questions de communication, 13; прочетено: 10.09. 2011: http://questionsdecommunication.revues.org/1784?lang=en

Desvallées, A. 1995 Emergence et cheminements du mot patrimoine. Musées et Collections publiques de France, 208, 6-29: цит. по: Ortar, Nathalie. Campagnes et patrimoine: aux origines de ces notions. Du passé au présent du patrimoine. Conclusion. – ethnographiques.org n°2 / octobre 2002.

Fabre, D. 1997 Le patrimoine ethnologique. – Science et conscience du patrimoine, sous la dir de P. Nora. Paris, Еditions du Patrimoine, 59-72.

Pouillon, J. 1993 Le Cru et le Su. P., Le Seuil.

 

обратно нагоре