• Встъпителни думи
• Съдържание
• Манастири галерия

Михаил Неделчев

 

      Всеки, който би искал да стъпи на Атон, на Света Гора, всеки, който си е представял Атон, а още повече този, който вече е ходил на Атон, би трябвало да си задава една същностна поредица от нелеки въпроси: как трябва да мислим Атон, кои трябва да бъдат персонажите на Атон, по какъв начин Атон може да бъде постигнат? Дали тези персонажи трябва да бъдат манастирите, дали тези персонажи трябва да бъдат светиите? Или може да бъдат чудотворните икони? Въобще каква трябва да бъде гледната точка към Атон? Дали Атон е едно единно пространство, което само по себе си представлява някакъв обект? И дали може да се застане в гледната точка на Атон, дали това може да направи мирски човек, поклонник – макар и само за момент? Как мисли света светогорският монах?

       За да се отговoри на тези въпроси, трябва да се конструира специфичен геопоетически модел, където енергиите на сакралното трябва да са основополагащи. Всъщност в цялото си историческо битие, Света Гора непрекъснато конструрира такива модели, които обхващат извънредно широки територии.

       Но и самият Атон, цялата Света Гора, трябва да бъде виждана като много важна съставка в единното сакрално християнско пространство на Средиземноморието, което също непрекъснато се гради, вече две хиляди години, отново и отново. При това, макар Света Гора да се утвърждава като Mонашеска република през второто хилядолетие след Христа, тя има в цялото това сакрално християнско пространство на Средиземноморието уникално място и несравнима вътрешна специфика. А то се утвърждава като цяло още в първите векове на християнската ера: “От единия до другия край на Средиземно море хората стават свидетели на установяването на християнските институции и догми, на множенето на контактите между църквите-посестрими и на разпространението от Изток на привилегирована форма на християнски живот, монашеството. Силно поклонническо течение, подсилено от бягството на западняците от нашествието на варварите, то повлича християните от целия средиземноморски басейн, като Йероним в частност, към Изтока, по местата, където е живял Христос, или след монаси и отшелници, достойни за пример. Разказите за това поклонничество и описанието на неговите пътища доказват поддържането и интензитета на средиземноморските пътешествия...”[1]. Това се пише за 5. век след Христа. И през следващите векове техните трасета са многопосочни, те обхващат цялостно басейна с прилежащите сухоземни пространства.

         Обикновено за Средиземно море се говори като за вътрешното море на християнството, mare  nostrum. Именно в акваторията на Средиземноморието се разгръщат пътищата на самото създаване на култа към св. Богородица. (Та особено светогорската легенда за посещението на Божата майка е всъщност разказ за един морски път.) Морски пътища са и апостолските пътешествия. Така че наистина трябва да говорим за една сакрална християнска география на Средиземноморието. Защото тук са най-важните християнски средища и защото между тях по морския път са създадени трайни връзки, които наистина оставят дири из морето и неговите острови. Света Гора е полуостров. А знаем, че други острови в Средиземно море са трайно и определящо маркирани от присъствието на монашески религиозни средища. Това са Кипър, Малта, Родос, а и Корфу. Най-важни са, разбира се, Божигробските места, но и първите манастири, отшелническите, пустинническите места в Египет, Синай, Палестина. Трябва да бъдат добавени двете столици на Свещената империя – Рим и Константинопол, както и Солун, защото това е градът, свързан с св. ап. Павел и св. Димитър. Къде е Атон в тази сакрална география?

В два от най-големите нови трудове, посветени на Средиземноморието, трудове важни, авторитетни, обемисти, Атон просто липсва. Единият е цитираната по-горе книга. Другият е знаменитият труд на Фернан Бродел “Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип Втори” (на френски – 1966, на български – 1998 г.). Там се разказва твърде много за островите и битието на рицарите-монаси там, повествува се най-подробно за Венеция – Серенисима и пътищата й, за начините по които протестантизмът стъпва в Средиземноморието, например. И едва в една малка глава Бродел говори за това “изчезва ли гръцката цивилизация?” (ще припомня, че става въпрос за 16. век). Очевидно дълги времена западните учени нямат сетива за Атон (дали не е така и днес?). И Атон става по-известен на Запад може би след 19. век, благодарение на съчинения от рода на “Описание на манастирските книгохранителници” (както гласи старото българско название на превода) на лорд Робърт Кързън.

         При своите изследвания Фернан Бродел се интересува преди всичко от мрежите на стопанската активност, които изплита над Средиземноморието една Ванеция, например. За православието Атон изплита съвсем друга мрежа – по-фина, същностно-духовна, наистина от една сакрална геопоетика. И по-късно, българското национално пространство е въвлечено чрез Атон, чрез „Зограф” и „Хилендар”, в тази сакрална геопоетическа гигантска констелация.

        Пак Бродел пише: “Това обаче не пречи полуостровите да са онази най-богата на хора и възможности част от Средиземноморското пространство. Те са решителни същества, които винаги водят играта, трупащи сила и след това всеки на свой ред – прахосващи тази сила. Или ако използваме думите на Мишле за Франция, те са почти личности, повече или по-малко самоосъзнали се.” (цит. съч., с. 155). Тези прекрасни, поетически думи могат да се преведат за нашия така малък, но изцяло съсредоточаващ вниманието ни, вътрешно безкраен полуостров: Света гора. За разлика от островите на рицарите-монаси, на йоанитите, Атон съсредоточава в себе си смисли и духовни енергии, които той трупа хиляда години. Островите са подчинени на стратегиите на експанзията, те са били векове “подвижната флота на Венеция”. Крит, Кипър, Родос, Корфу (впоследствие и Малта) са по-скоро антиподи на поемащия святост в себе си Атон. На островите рицарите-монаси се завръщат, за да се подготвят за нови акции. Атон е нещо обратно. Той прибира, там всичко е духовно възмогване, постигане на духовно съвършенство. Там я няма този тип западна активност. Той е наистина противоположен като тип присъствие, участие и действие. (Може би и затова именно Атон остава неописан в някои съчинения.) Което съвсем не означава, че и той не участвува активно в общата сакрална география на Средиземноморието. Непрекъснато има пренасяне на същности, на феномени, на образи и нагледи, на реални личности (напр. Св. Григорий Палама, св. Григорий Синаит) – както в легендарните, така и в реалните исторически сюжети от по-ново време – от Палестина, от Синай, от Божигробските места.

        Всред най-красивите разкази за чудесно движение в тази посока е легендата за пристигането с гемия на св. Богородица на брега под днешния манастир „Ивер”. През вековете хиляди монаси от източните свети места стават монаси на Света Гора и някои от тях се превръщат в най-важни личности тук. Това движение е особено силно във времето, когато арабите завоюват източните части от сакралните пространства, когато овладяват след 4. век Египет, Сирия и Палестина и голяма част от тамошните монаси дават първите вълни на заселване на Атон. Част от тези монаси са насочвани по-късно насам от цариградските императори, като някои са заселени дори принудително.

        По чудесен начин пак по вода от тази посока са дошли в различни манастири някои от най-почитаните чудотворни икони в Света Гора. Такива са две от най-почитаните в Зографския манастир икони с изображения на Св. Георги, светеца-покровител – Аравийската и Фануиловата. В 9-и век близо до Никея живее вдовица, която съхранява икона на Богородица. Тя е наранена от войник и от нея потича кръв. След два века се появява на манастира „Ивер”. Това е знаменитата икона Портаитиса. Св. Сава Освещени, основател на Лаврата край Йерусалим, завещава икона на Сава от Сърбия. След шест века архиепископ Св. Сава Сръбски я донася в „Хилендар”.

         Друга посока е не по-малко важна, плодотворна и исторически непрекъсната – движението по оста Цариград – Света Гора. И според легенди, и според конкретни исторически свидетелства императорите на Византия непрекъснато са обгрижвали манастирите. Някои от тях са се отгегляли тук в късни години, за да завършат земния си път. Манастирите са били обдарявани от най-видните хора на столицата на империята. Патриарси са били заточавани на Атон или са се оттегляли тук по своя воля, но и атонски монаси са ставали патриарси.

        (Последният архиепископ на Охрид – Арсений II,  е бил повикан от Вселенския патриарх в Цариград през 1767 г., след което е бил заточен в Карея. И това е краят на Охридската архиепископия. Но по силата на историческата ирония, същият патриарх – Самуил Ханджери, е бил детрониран и също въдворен в Карея. Така двамата вероятно са имали чести неприятни срещи из сокаците на протатското средище.)

       Няколко от най-известните примери за цариградски дарове...

       В манастира „Костамонит” се тачи извънредно много иконата Св. Богородица Одигитрия. Тя се е намирала в прочутата Влахернска църква в Цариград. Била е собственост на Йоан Пети Палеолог, който я подарил на сръбската принцеса Ана. Тя от своя страна, като ктиторка на „Костамонит”, подарява през 1352 г. Богородичната икона на манастира.

       Цялата история на манастира „Ватопед” е свързана с легендата за сина на император Теодосий Първи Велики Аркадий, паднал в морето, но намерен жив в храстите край брега („дете в къпините”). Чудотворната икона Св. Богородица Ктиторска е подарена именно от императора Теодосий с благоволението на константинополския патриарх Кирил.

         Според преданието, пред иконата на Св. Богородица в манастира "Дионисий" константинополският патриарх Сергий е прочел за пръв път Богородичния акатист през 626 г. за победа над аварите. Иконата била на Алексий I Комнин, който я подарил на Дионисий (два пъти е отнасяна и връщана).

         Стотици и стотици са иконите, мощехранителниците, митрополитските одежди и украшения, книгите и ръкописите напуснали Цариград, за да бъдат съхранени на Света Гора. Цариградски дейци са ставали някои от първите духовници на Атон. Така например Св. Йоан Кукузел се оттегля във Великата Лавра след блестяща столична дворцова кариера като музикант и църковен писател. И тук стават чудесата, за които говорят и иконите в посветения му параклис и в скита.

       Много икони и корони на византийски императори, както и всякакви други реликви и духовни символи,  са пренеси на Света Гора след падането на Цариград под турска власт. Манастирите в Света Гора пазят и умножават паметта за великата източноправославна империя.

       При цялата динамика на тази сакрална геопоетика на Средиземноморието има и една друга връзка – на насилието, на изкушението. Това е връзката между Рим и Атон, между Флоренция и Атон. Векове Света Гора отстоява източноправославната си самостоятелност, славата си на най-истинно православното място на Земята. Безкрайно драматични са формите на съпротива срещу отново и отново подновявания от различни субекти латински натиск над Атон. Ще свидетелствувам, че когато при едно от нашите поклоннически пътувания говорихме с един светогорски монах относно възможността папата да посети някога Атон, този монах ни каза, че това би означавало монасите да направят революция. Тоест, че е абсолютно невъзможно. И действително, цялата тази история на Атон – на самостоятелност, против споразумения с католическия свят, някак дори и днес отхвърля тази възможност. (Затова и толкова загадъчно звучи историята за съществуването на манастир на амалфинците или въобще някакъв друг вид латинско ненасилствено присъствие.) В манастирите и скитовете на Атон непрекъснато се припомнят трагическите събития от 13. и 14. век: в 1205 г. Света гора е окупирана и разорена от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход, а в 1259 г. и 1285 г. отново е подлагана на нападение от латинците, от 1307 г. до 1309 г. завоюват и грабят католици-каталонци. Като голямо нарушение на логиката на православното отстояване на вярата и догмите се възприема в историческата памет на Монашеската република отстъпничеството на някои от Палеолозите, както и т. н. Флорентинска уния.

       Затова и едно от основанията за общото светогорско  уважение към Зографския манастир е твърдостта, с която са отстоявали православието монасите и миряните, изгорени живи в кулата на манастира, чиято свята памет се тачи навсякъде из Атон. Паметникът в двора на „Зограф”, иконите и службите на тяхната небесна слава са едно от големите достояния на българската обител.

       За да разберем смисъла на присъствието на Света Гора в света, участието в тази динамична сакрална геопоетика на Средиземноморието, трябва, разбира се, не само да виждаме Атон като цялостен субект, но и да имаме приближението на близките планове, да се вглеждаме в отделния манастир и във фигурата на светогорския монах. И да знаем как манастирът мисли сам себе си. От една страна той трябва да бъде затворен в себе си, отграден от света. Затова и непрекъснато се правят сравнения на манастирите със средновековната крепост. Но от друга, макар самото название монах да означава  с а м,  с а м о т н и к, манастирите и монасите на Атон са в голямата си част в непрекъснато общение, взаимно почитат празниците си, имат общото управление чрез протатската институция и представителствата в Карея. Тук са и едни от големите драми и противоречия на Света Гора. На полуострова се осъществява една много сложна система на общностно живеене и тя трябва да бъде уважавана и спазвана от поклонника. И да се помни главното: монахът в своята самота трябва да осъществи мисията си. Архимандрит Ефрем, игумен на Ватопедския манастир, определя Атон като “мъжко девствено място”, казва, че “това е единственото място, където като никъде другаде се почита една жена – св. Богородица! Атон е благословен от нея и се намира под нейна закрила”, той е “място за усамотение и лишение”. И архимандрит Ефрем свидетелствува: “поклонниците идват с голямо доверие към светогорските монаси, защото днес на света са необходими хора с духовно прозрение, които имат непрекъснато присъствие на Божията благодат в сърцето си”. И добавя: “мнозина светогорци имат прозорливост за света”. Но много често дори поклонник, който е дълбоко увлечен от идеята да посети Света Гора, да я посещава отново и отново (и дори, когато този пътешественик е учен и се казва например Григорович или лорд Кързън), той често очаква да се срещне преди всичко с  и с т о р и я, да се докосне до древни свидетелства за легендарно минало. А най-важното е актуалната духовна практика на сегашните монаси. Ти отиваш не в музей, в манастири, където просто се пазят древни съкровища, които могат да ти бъдат показани, но може и да не ти покажат. Най-важното е наистина да осъществиш, ако можеш, контакт със сегашните монаси, със святи хора, които живеят високодуховно на Света Гора, с дълбока вяра в Бога. За всеки, посетил днес Атон с отворено сърце, книгата на Кързън звучи обидно спрямо монасите и техните духовни практики. Интонациите й са унизителни, независимо от това, че е едно интересно свидетелство от средата на 19. век и че е преведена на български език по прекрасен начин преди 140 години. Всеки, който тръгне към Света Гора трябва да реши тази дилема за себе си.

И още една друга посока на свързване в сакралната геопоетика на Средиземноморието, един друг тип присъствие и вековечна активност: как Света Гора изплита мрежа, която свързва отново възникващите държави на Балканския полуостров след петвековното турско робство. Тук не трябва да се мисли тясно “национално” – например за връзки на българския манастир само с българите, на сръбския манастир само със сърбите и т.н. Това би било дълбоко неверно и с оглед на историческата практика. Добре известно е ,че и владетели, и по-обикновени поклонници са подпомагали различни манастири, ставали са ктитори едновременно за няколко свети обители. Добре известни са такива факти за сръбските крали – не само във „Хилендар”, но и във „Ватопед”, „Свети Павел”, „Симонопетър”. Имаме свидетелствата за специалното внимание към манастирите на Иван Александър и Иван-Асен Втори. Знаем за сюжетите, свързани с борбите на гърците (в които са участвували и българи, и представители на други народности) за национално освобождение и на територията на Атон. Известни са ни щедрите дарителски жестове на влашките и молдованските князе, техният стремеж към утвърждаването им като едни от лидерите на православния свят. И, разбира се, по отдалеченото, но мощно усещано, присъствие в пространствата на Света Гора на руските царе и императори. Естествено, най-мощните вълни на мирско присъствие на Света Гора са стотиците хиляди поклоннически пътувания – този половин хаджилък според народния израз, една традиция, разгръщаща се през хилядолетието.

          Тези връзки имат обаче и една друга посока: заплитането на една атонска невидима мрежа над цялото пространство на православието. Това са пътуванията на пратениците на манастирите, на таксидиотите, събиращи помощи и подпомагащи поклоннически пътувания. Това е наистина мрежата от метоси в десетки и десетки градове, чиито монаси най-често са и учители на грамотност и основи на християнството. Това са стотиците монаси, които се отправят от Атон към “вътрешността”, за да поемат мисията си на архипастири – на владици и дори патриарси, на православното паство. Това са хилядите книги, преписвани и издавани на Атон, разпращани по духовни и просветни центрове. Това са хилядите устни послания и духовни напътствия, създадените тук акатисти, молитви, песнопения и жития, поучения, предписания за провеждане на службите, прекрасни икони, хилядите щампи с изображенията на светци и манастири, с копия на чудотворните икони, стотиците хиляди монашески изделия, носещи благословение от Монашеската република, от Земните градини на Богородица. На много места в света на Православието се възпроизвежда в някакъв вид моделът на групиране на няколко манастира – например в Метеора - Гърция, в Синая - Румъния, в Метохия и на Косово поле; в България се появяват названия като Малка Света гора, Софийска Света гора, Търновска Света гора, има Света гора и в Странджа. Това е непрекъснато мощно присъствие и в делника, и в празника на милиони гърци, българи, румънци, грузинци, арменци, сърби, молдовани, албанци, руснаци и други народности. Атон е фокус, съсредоточие на глобални смисли и на исторически сюжети, но и източник на мощни духовни енергии.

        Същевременно, в историческото битие на Атон, има и сюжети, които са конфликтни и, които поразяват съзнанието на мнозина от православните, предизвикват по-общи дискусии, някои от които не са решени и до днес...

        Например прекратяването на дейността на „Атониада” – на голямата атонска Академия, ръководена от Евгений Вулгарис (с произход от остров Корфу, български) през 18. век. Пет години само е времето, в което всъщност е действуваща Атониада и развалините й и до днес стоят до манастира „Ватопед” (днес там е в ход сериозна реставрация). Подозрението към Вулгарис, а и към Академията като цяло, е, че обучението в нея е прекалено светско, прекалено “модерно” – точно в тогавашния смисъл на думата. Вулгарис заминава за Русия, където става съветник на руската императрица и умира на 95 години. Съществува легендарно сведение, че и Паисий Хилендарски е бил за кратко сред слушателите в „Атониада”.

          И още една центробежна, конфликтна ситуация: с т.нар.  и м я с л а в ц и, монаси, които настояват, че най-вече и дори единствено името Господне носи в словесната си тъкан божествената същност, и които тврърдят, че молитвата е преди всичко повторителното произнасяне на Името Му. Разгръща се голям дебат и по решение на Светия Синод на Руската православна църква на арсаната на „Св. Пантелеймон” акустират военни кораби, с които насилствено са отстранени от Атон стотици монаси. Те са разселени на север в Русия (въдворени, така да се каже). След няколко години тихомълком им е разрешено да се върнат, с което Синода мълчаливо признава, че може би е сбъркал. През цялото време голяма част от руската православна църковна интелигенция стои в защита на монасите-имяславци. (Тази дискусия сякаш е някакъв далечен отзвук от големия дебат на първите атонски векове за исихастката същност на голяма част от атонските монаси, като този дебат се разгаря и на специални  общи църковни събори. Сюжетът включва и репресии за светогорските монаси, но завършва все пак с морална и институционална победа на исихастите.)

         И третата ситуация, която би ми се искало да спомена, от днешния ден: за поставянето в изолация на манастира „Есфигмен”, поради прекомерно радикалното изповядване на православието от неговите монаси.

 

        Атон е едно място на самотно постигане на Бога, място, в което монасите се молят за целия свят. Атон е драматично въвлечен в множество сюжети, които го свързват с цялото сакрално и профанно пространство на Средиземноморието. Превръщат го в един от важните центрове. Той наистина е уникален. То  е   единствено   място   на такъв тип монашеска святост. Но и архимандрит Василиос, игумен на „Ивер” предупреждава: “Целият свят, който ни заобикаля е един храм на Бога. Жените, които искат да дойдат на Света Гора, но нямат това право, вярват, че мястото е свято, макар никога да не са го виждали. Всяко едно място може да е Света Гора, стига да служим правилно на Бога и да следваме Неговото слово.” Но Атон в никакъв случай не е неразпознаваем на общата карта. Той е място силно, белязано от историята – църковна и светска. Макар да е място за оттегляне, за тихи духовни практики, той излъчва своите енергии по един неподражаем и осезаем начин. И ние, които сме били на Атон, трябва да носим славата му и на Западния свят. Впрочем, през последните десетилетия в манастирите на Света Гора служат и приели православието монаси, с произход от Западна Европа (има например в големия скит „Св. Андрей” край Карея, в „Симонопетър” и във „Ватопед”, французи, шотландци, англичани, финландци; често по пътищата на Света Гора вече могат да се срещнат групи поклонници от Западния свят – не само православни, но и католици и протестанти.) 

          Към Атон трябва да се пристъпва внимателно, с благоговение, с тази толерантност, с който в Света Гора посрещат и със съзнание за това, което представлява Атонския полуостров в цялата му велика история и в настоящето му на екстатично постигане на Бога.