• Встъпителни думи
• Съдържание
• Манастири галерия

Димитър Зографски

*

 

Географски сведения

Атонският полуостров е част от Халкидическия, който се мие от водите на Солунския и Орфанския залив. Света Гора - Атон е най-източният от трите малки полуострова, които се вдават в морето.

Той е разположен в югоизточна посока на дължина до 60 км. и широчина до 6-8 км.; площта му е 314 кв.км. Атон се свързва с другата част на полуострова с тясна шия, наречена Провлакът, която според преданието е била прокопана през времето на Гръко-персийската война (480 г. пр. Хр.). Това е т.нар. Ксерксов канал, следите от който личат и днес. Самият провлак представлява една малка равнина около 6 км. дълга и 2 км. широка от едното до другото море. На северозапад от Провлака се възвишават ридове, а на югоизток от него започват други височини, които скоро се превръщат в планински гребен, минаващ през целия Светогорски полуостров и в южната си част завършващ с величествения и красив връх Атон (по името на един от митологичните колоси), висок 1935 м.

Цялата Света Гора е планинска: никъде няма по-значителна равнинка или поляна. Планинските височини представляват един ясно очертан централен гребен с редица други успоредни бърда, които някъде се отделят, спусат се вляво и вдясно към морето и свършват със стръмни брегове. Измежду тия разклонения често се намират дълбоки долини, в които са се приютили някои от светогорските манастири, а по ребрата й са пръснати други, заобиколени от множество скитове (манастир, който е построен на територията на някой от главните манстири и зависи от него) и келии (малка монашеска обител).

За животинското царство не може да се каже същото, каквото за растителното. Поради обстоятелството, че на Атон от векове е забранено да се развъждат домашни животни, понеже според светогорските устави в повечето манастири и другите монашески обители не се консумира месо, то и числото на животните е ограничено, ако не смятат малкото мулета, коне и волове, които служат за превоз. От дивеча на полуострова се срещат чакали, диви свине, лисици и сърни. Атонският полуостров е богат с пойни птици, които пролетно време огласят въдуха и нарушават тишината на вечно спокойната планина.

Климатът е умерен. Благодарение на близостта на морето зимата е мека - снегът се задържа само по високите места. Суровите зими са редки изключения, а летните горещини се намаляват от духащия откъм морето хладен ветрец.

За красотата на полуострова византийският император Андроник II Палеолог (1282-1328) в един свой хрисовул, отнасящ се до установяване на живота на монашеството на Атон, казва: „Гората Атонска наистина е дивна и приятна не по-малко от всички прославени планини на Изтока. И ако някой я нарича втори рай или небе звездно, или прибежище на всички добродетели, няма да сгреши”.

 

Исторически сведения за Атон

Атонският полуостров още през далечната древност е бил обитаем. Тук са живели племена, които благодарение на географските предимства на полуострова са се радвали на добър живот и поради непосредствения контакт с класическите центрове са могли лесно да бъдат приобщени към тяхната култура.

И досега тук са запазени остатъци и спомени за селища, гдето през ония  времена е кипял живот. Върху развалините на повечето от тях са вдигнати днешните светогорски манастири. Манастирът Есфигмен е построен върху стените на древното селище Сфиги, манастирът Филотей - върху селището Клеони, а градчето Карея - върху Пентаполис, селище, което и през езическата епоха се е славело със своята живописност. Знае се, че до сегашния манастир Ватопед се е намирало селището Дион, а до самата зографска арсана - селището Сколос. Запомнени са и други имена на селища: Олификсос, Тисон, Акратос и пр.

На самия връх се е намирал храмът на Аполон, поради което и целият полуостров се е наричал Аполониада.

Исторически може да се приеме, че тук - по бреговете на Егея - християнството започва да се разпространява твърде рано. Съществува предание, че още Константин Велики създава тук манaстира „Костамонит”, а после един от приближените на Теодосий Велики или самият той - „Ватопед”. Според същите предания в сегашната Карея още тогава имало монадрион (новопостроен манастир) и църква с прот (този монах, който е избран от всички манастири за пръв на Атон), наречена съответно протатска. И от тогава Атон започнал да става предимно монашеско обиталище. След два века обаче, когато Православният Изток, където християнството, а след него и монашеството било вече доста разпространено, бива завладян от мохамеданите, Атон вече става център на православното монашество. Това се случва при следните обстоятелства: През 7. век Византийската империя се намира пред голяма външна опасност от страна на арабите. Константин IV (668-685) успява да сключи с тях мир, но с цената на отстъпване на територии. Така че големите центрове на монашеството - Палестина, Египет, Сирия - остават във владението на мюсюлманите. В тези страни вече не могат да обитават монаси. Съществуващите там манастири в по-голямата си част биват разрушени. Изложени на тежки преследвания, иноците от тези    места се разпръсват из цялата империя. Даже стават тежест за държавата и на VI Вселенски събор (680) Константин IV е принуден да се занимае със този злободневен въпрос. Наложило се тия бежанци-бездомници, да бъдат установени на постоянно местожителство на Атонския полуостров. По-късно, през 8. и 9. век, на Атон прииждат вярващи и монаси от всички християнски страни и създават тук множество обители, някои от които през 10. и 11. век се преобръщат в грамадни общежития.

Пръв най-главен манастир от това време (9. век) е този на Йоан Колову, който се намирал близо до градчето Йерисо. Той бил централният и се е наричал Катедра на старците. Йоан Колову издействал от император Василий I Македонец (867-886) грамота, с която неговият манастир, построен през 867-869 става патрон на другите атонски манастири. Предстоятелят (игуменът) е бил протът на целия Атон. Протът - като пръв между равни - управлявал заедно със старците от другите обители.  Около този манастир се намирали по това време още 5-6 монадриона, а по-навътре в полуострова били манастирите „Плати” (до Хилендар), „Зигу” (до Лавра), който съществувал до 1046 г., „св. Павел”, „Ватопед”, „св. Климент” (до „Ивер”), построен в 676 г., „Милопотам” (също до „Ивер”), „св. Архангел”, „Моноксилит”, „Фтери” (до „Филотей”) и пр. От анахоретите по онова време особено известен е монахът Петър Атонски, който преживял тук 53 години (681-734). Него го смятат за пръв безмълвник на Атон.

Монашеството тук особено се увеличило по време на иконоборството (8. и 9. век)[2].

По това време атонското монашество пострадало много и от войната между император Теофил (829-842) и Багдадския халиф, през 830 г. Много от манастирите били разгромени и чак след 12 години започнали да се възстановяват.

През 866 г. атонските обители пак били жертва на нападение от страна на арабските пирати.

Към 875 г. центърът на Атон се пренася от Йерисо в скита Карея, с прот - подвижника Андрей.

След затихването на иконоборството и премахването на арабската опасност атонските манастири започнали да се радват на вниманието на византийските императори.

Имератор Василий I Македонец изпъжда стадата на манастира „Колову” от Атон и предава целия полуостров във владение на монасите, а император Роман Лакапин през 934 г. освобождава атонските монаси от всякакви данъци и повинности.

През втората половина на 10. век атонското монашество получава достойна организация. Това се дължи на известния трапезундец Атанасий Атонски, който с помощта на император Никифор Фока построява манастира Великата Лавра и написва за него строг устав.

През това време изникват доста нови обители - достигат числото 150. Друго обстоятелство, подпомогнало увеличаването на манастирите и числото на монасите на Атон - е разпореждането на император Константин Багренородни (912-959) да се освободят атонските монаси от всякакви държавни и църковни тегоби. По времето на Йоан Цимисхи (969-976) били определени нормите на светогорското общежитие и се създава Пърият светогорски устав (970-972), утвърден от императора.

Тоя устав носи подписите на 58 старци, 48 от които са игумени, и урежда живота на монасите според устава и завещанието на църковния писател Теодор Студит. След покоряването на България Василий Българоубиец (976-1025) дава възможност бързо да се развие монашеството. В планините около Солун, Атон, Македония, Тесалия, Епир, по островите на Бяло и Адриатическо море, Подбалкана и Тракия били учредени манастири, надарени с големи владения.

През 1044 г. Атон пострадал от арабите. На следната година заминават пратеници от полуострова до император Константин IX Мономах (1042-1055), да го молят да помогне на атонските обители, като им гарантира спокоен живот. Като резултат се появява нов устав, наречен Втори (1046 г.). С него се разрешава въпросът за управлението на манастирите, което се извършва от Събора на игумените в Карея. Прот е тогава Теофилакт. Първоначално съборите се провеждат три пъти през годината, а сетне само веднъж. В този устав се въведени и общи положения за живота на Атон: забранява се приемането на голобради и скопци; забранява се да се развъждат стада от дошлите тук в началото на същия век овчари (власи, гърци и българи), обителите да притежават кораби за търговски цели, монасите да продават дървен материал на миряните и пр.

По времето на Исак I Комнин (1057-1059), своеобразната секуларизация на църковните имоти за светски нужди предизвиква силно противодействие от страна на монашеството начело с патриарх Михаил Керуларий. Императорът бил принуден да се откаже от престола и да постъпи като монах в Студийския манастир.

Михаил VII Дука (1071-1078) също посегнал върху манастирските имоти и ценности, но това е отменено след идването на престола на приемника му Никифор III Вотаниат (1078-1081).

Император Алексий I Комнин (1081-1118) издава послание (питакион) до патриарха, с което утвърждава независимостта на атонските манастири от патриаршеската и епископската власт (1095). Именно от тогава Атон става Света Гора (Агион орос), както е наречен и в императорските грамоти. След това в продължение на два века Атон живее едни от най-спокойните си години.

Към края на 11. в. манастирите намаляват на 60, между които има и един католически (Амалфийски), близо до месността Морфано.

През 13. век Атон преживява най-тежките си дни. Това се дължи на вече нахлулите на Балканите и по Средиземноморието кръстоносци, които често извършват и пиратски набези. При създаването на Латинската империя Атон попада под нейна власт (1205). Солунският католически епископ Невелон Соасонски (след време сменен от Бенедикт Савойски) упражнява надзор над светогорските манастири.

След победата на българския цар Иван-Асен II (1218-1241) над епирския деспот Теодор Дука при Клокотница, границите на възродената държава се простират до Бяло море - Солун и Атон. Цар Иван-Асен II става покровител на Света Гора, ктитор на манастири и храмове. Делото му е продължено от цар Иван-Александър. Със същото усърдие се насочва след това към Атон и вниманието на сръбските деспоти.

Император Михаил VIII Палеолог (1250-1282), след като успява да прогони от Константинопол латинците, веднага започва да води преговори с тях и с папата за помирение и сътрудничество и оставя Атон под католическа власт. През управлението на император Андроник II Палеолог Стари (1282-1328) атонските манастири изгубват привилегиите си и биват пряко подчинени на патриарха, който, смятало се, ще може да упражнява по-ефикасен контрол върху живота на тукашното монашество. Около 60 години по-късно патриарх Антоний за още по-добър контрол оставя отново Атон под наблюдението на Йерисовския епископ.

14. в. е един от най-интересните за Атон. Тогава тук монашеството живее най-интензивен духовен живот и атонските манастири излъчват из своята среда книжовници и общественици. Тогава се слага и началото на Атонската монашеска автономна република под юрисдикцията в духовно отношение на Цариградския патриарх, а в гражданско на Византийския император и Турския султан (а след 1913 г. - на Атина).

През 1393 г. протът на Света Гора Дометий и игуменът на Лаврата Григорий правят постъпки пред патриарх Антоний да разреши на общежителните манастири да се превърнат в необщежителни. Делегираните от патриарха пратеници, с помощта на тукашни старци създават т. нар. Трети светогорски устав, който влязъл в сила през следната 1394 г. Според този устав съществуващите 25 главни манастира имат право да бъдат представители в Протата в Карея. Манастирите се нареждат по йерархически ред - Лавра, Ватопед, Ивер, Хилендар, Ксиропотам и пр., който ред приблизително е запазен и до днес. Лаврата и тогава стои начело на всички останали светогорски манастири.

В 1406 г. уставът се допълва от император Мануил II Палеолог и е известен като Четвърти, с който се дава право на монасите да притежават частни богатства и имоти, за „черни дни”, макар че императора дава съвети за скромен монашески живот.

Александрийският патриарх Селвестрий, със съгласието на по-влиятелни старци, въвежда общежителния начин на живот в 1577 г., като първа го приема Великата Лавра. Така се появява Пети Светогорски устав. През 1600 г. прот вече не съществува. Св. Гора се управлява от Събор на старците, който се образува от представителите на 20-те съществуващи тогава манастира.

През 1774 г., по време на посещението на Василий Барски в цялата Света Гора можело да се наброят до 1000 обители.

На мястото на Събора на манастирските старци, през втората половина на 18. век, бил учреден т. нар. Събор на антипросопите - Йера кинотис (Свещена община), образуван от по един представител от всеки манастир, които били 20. Това е и до днес постоянното число.

През 1783 г. се създава и т.нар. Йера епистасия (Свещено настойничество), който институт е изпълнителен орган на Кинотиса и нему подчинен. Така се създава Шести и последен светогорски устав. Манастирите един след друг напускат необщежителния начин на живот и стават общежителни.

 

***

За най-стари манастири на Атон се смятат: „Ватопед”, „Есфигмен”, „Костамонит” и „Филотей”. За тях преданието говори, че са се появили веднага след официалното приемане на християнството от Източната Римска империя. Останалите манастири се създават вече по-късно, между 9. и 13. век.

През 10. век се появява общежителния начин на монашески живот, а през 13. и 14. в. за Атон като ръководни фактори се явяват славянските и балканските държави, на които влиянието тук става голямо. Тогава се забелязва и особен духовен подем сред атонското монашество. Кризата на Византийската империя, намираща се от всички страни под ударите на претендентите за нейно наследство, дава и друго отражение върху живота на Атон. Заедно с духовния подем се явяват и разногласия сред монашеството. Заедно със строители, ктитори, се явяват и разрушители - латинците и техните наемници.

През втората половина на 13. в. , във времето на Михаил VIII Палеолог, който макар че изгонва кръстоносците от Константинопол, но стремейки се да се помири с папа Григорий X, приема Унията. Този факт предизвиква голяма опозиция от страна на монасите-славяни. Българският манастир „Зограф” тогава е първа жертва, но бедата не отминава и „Ивер”, „Ватопед”, централната управа в Карея и др.

Византийците, за да се защитят в Мала Азия от султан Oсман (1288 - 1327), викат на помощ каталанци от Сицилия, прочути с пиратствата си. Те завземат Галиполския полуостров и настанени там, правят набези наоколо. В 1308 г. те достигат Македония и се настаняват в Касандрийския полуостров и три последователни години опустошават Атон. Останал е и „паметник” на тяхното пребиваване тук - едно полуразрушено укрепление на северната страна на Атонския полуостров, близо до скита Крумица (развалини, които и до днес се наричат Кастро Франко).

Атон пада под турска власт още когато Халифатът се намира в Бурса, но те здраво стъпват на Егея, когато в 1430 г. завладяват Солун и цяла Македония. Макар тогава и да настъпват сравнително по-спокойни дни за атонските монаси, родоските рицари, вече като свободни пирати, водени от Йоан Йерусалимски, нападат и ограбват някои от  атонските манастири (1463).

През 16. в. - султан Селим II отнема по-голяма част от имотите, които манастирите след това са принудени да си откупят.

И годините 1821 - 1830 са драматични за атонските братства. Голяма част от монасите-гърци са увлечени от движението за освобождаване на Гърция - Заверата. Не са чужди на това движение и някои от монасите-славяни. След като техните въстанически планове са осуетени, във всички манастири биват настанени турски войскови части, вдигнати след около 10 години.

След Балканската война, когато според Букурещкия мирен договор от 28.08.1913 г. Атон влиза в пределите на Гръцката държава, за някои от обителите настъват недобри дни. Поради ред ограничителни мерки, взети от Атинското правителство, Света Гора не се посещава вече от поклоници и екскурзианти и имотите на манастирите извън Атонския полуостров с ред закони биват отчуждени. Монашеството постепено намалява и от 11000 преди войните към средата на 20. век има не повече от 1000 монаси по всички скитове, манастири и келии.

 

Атонските обители и техните обитатели

Главните манастири в Света Гора са двадесет. Днес в Атон от всички 20 независими манастири 17 се обитават предимно от гърци и се смятат за гръцки («Великата Лавра» на св. Атанасий, «Ватопед», «Ивер», «Св. Дионисий», «Котломуш», «Пантократор», «Ксиропотам», «Дохиар», «Каракъл», «Филотей», «Симонопетър», «Св. Павел», «Ставроникита», «Ксенофонт», «Св. Григорий», «Есфигмен», «Костамонит»), а останалите три са: българският «Св. Георги Зограф», сръбският «Хилендар», руският «Св. Пантелеймон».

 

Скитове, келии и др.

И тия обители играят значителна роля в живота на монашеството на Атон. Те са и първоначалните монашески обиталища на полуострова. И скитовете, и келиите - според писаните и неписаните тук закони - са ограничени и зависими от главните манастири, но все пак и те се ползват с известна вътрешна самостоятелност.

В това отношение скитовете се намират в по-благоприятно положение, отколкото келиите. Управлението на скитовете е почти сходно с управлението на манастирите - общежителните се управляват от настоятели и старци, а необщежителните - от дикея и старци.

Всички скитове са 12, от които 8 необщежителни и 4 общежителни.

Необщежителните скитове се обитават от монаси от гръцка народност с изключение на Лаку, където обитават румъни. Те са: «Кавсокаливи» под Лаврата, «Неа скити» под «Св. Павел», «Св. Анна», под Лавра, Лаку под «Св. Павел», Ксенофонтофски скит, Ватопедски скит - «Св. Димитър», Котломушки скит и Иверски скит. Общежителни са: българският «Св. Богородица» под Русик, румънският «св. Йоан Предтеча» под Лаврата, руските «Св. Андрей» под «Ватопед» и «Св. Илия» под «Пантократор».

Освен българския скит «Св. Богородица» (наричан Ксилургу), бивш монадрион, за по-стари скитове се смятат «Св. Анна» (1547), «Св. Димитър» и Кавсокаливския скит.

По външния си вид общежителните и необщежителните скитове се отличават коренно един от друг. Общежителните имат вида на манастирите, а необщежителните приличат на обикновени селища с по 30-50 къщи (келии). Във всяка от тях живее по един старец със своите двама или трима ученици. Те освен съборната църква нямат почти нищо общо със своите съседи. Около келиите има малко дворно място и градинка, а някъде и параклис. Повечето от келиотите се препитават от плодовете на личния си труд било в работа по своите и чужди градини, било чрез изработване на броеници, кръстчета и други предмети, «за спомен» от Света Гора.

Келиите на Атон, считащи се за самостоятелни братства, са към 600. Една голяма част от тях, особено руските и румънските са сравнително обширни - с големи постройки и просторни храмове. Тяхната зависимост от манастирите е по-голяма, отколкото тая на скитовете.

За всякакъв нов строеж или по-голям ремонт, за всеки новопостъпил брат келиотите са длъжни да искат специално разрешение от манастира-патрон. Често тия разрешения се получават срещу внасяне на значителни суми в касата на манастира.

В келиите вътрешното управление на братството е напълно в ръцете на стареца, на чието име се води и келията в манастирските кондики. Старецът разполага неограничено с келията и нейния имот - той може да я преотстъпи срещу заплащане; и може винаги да отстрани тоя или оня «неудобен» брат.

След смъртта на стареца го замества записаният след него, който вече става старец. Когато келията остане без наследник, тя се обсебва от манастира-патрон. Келиите не притежават значителни имоти. Само, коя повече, коя по-малко, стопанисват своя малък район и ако тоя район е подходящ за културите, които виреят тук - лозе, маслинови и лешникови дървета - то често някои от тях си създават и материално благосъстояние.

В големите келии (обикновено руски) преди войните братствата достигаха до 50 души, а другите - едва от 3 до 5.

На Атон има и още един начин на подвижничество, който е най-мъчният. Това са така наречените анахорети-аскети. Мнозина от тях не срещат с години жив човек. Храната им обикновено е тревата, корените и плодовете, които намират тук, или пък сухарите, които им се оставят от манастирите на определени места, където те идват да си ги вземат.

Тоя род монаси често се срещат под скалите на Атонския връх, където месността е най-недостъпна.

 

Броят на монасите на Атон

В миналото той винаги е зависел от политическите събития по бреговете на Средиземноморието, специално на Балканите, и от силата и авторитета, които са имали православните народи.

Статистиката от 1901-1902 г. показва на Атон 7532 монаси: 4000 руси, 350 българи, 300 румънци, 53 грузинци, 18 араби и останалите гърци, сърби и албанци.

Според проф. Йордан Иванов през 1912 г. Атон е имал към 10 200 обитатели, от които 3615 руси, 3207 гърци, 340 българи, 288 власи и молдовани, 18 сърби, 53 грузинци, 180 послушници из разни манастири и 2500 работници и други миряни[3].

Това число на монасите на Атон до края на Първата световна война (1918) бе почти непроменено. След това монашеството тук вече усилено намалява, главно поради политически причини. В 1924 г. тук обитават 5400 монаси. През 1928 г. дългогодишният секретар на Кинотиса, архим. Христофор Клено, брои в целия Атон 3811 монаси. Към началото на Втората световна война, според наши сведения, са запазени почти следните цифри: гърци 1800, руси 40, българи 120, сърби 35, власи и молдовани 120 и грузинци 3, а в 1957 броят на монасите се разпределя вече така: гърци 1790, руси и власи 170, българи 40.

 

 

Управата на Атон

Духовната власт на Атон и на монашеството още от 875 г. има за седалище някогашния скит, а сега градец Карея. Карея се намира на източната страна на полуострова в средата на т. нар. Карейска котловина. Тая котловина разделя Атон почти наполовина. Градецът е малък, постройките се състоят обикновено от конаците (представителствата, подворията) на 20-те светогорски главни манастира с техните пристойки и други няколко келии. През него минава една улица, която е пътят, свързващ обителите от източната и западната част на полуострова. По тая улица са тукашните магазини, гдето монасите купуват нужните за себе си продукти и други предмети или пък продават онова, което са произвели. Тази търговия, с която се занимавали понякога и монасите-келиоти, често е смущавала монасите в общежитията и те са се опитвали в далечното минало да я премахнат (напр. в Устава от 1046 г.). Сега тук се търгува не само с вино, дървено масло и восък, както това е било през първите години на Карея като пазарен център, но още и с всички  колониални стоки, храни, платове, железария и др. Най-голямо оживление в градеца става във време на общия светогорски годишен панаир на 28 август (15 август стар стил).

Освен конаците на манастирите, гдето живеят манастирските антипросопи (представители на главните манастири при централната управа - Кинотиса) и епистаси (настойник, представител на манастира в изпълнителната власт) и техните помощници в Карея се намира и Атонското духовно училище, в което се обучават монаси, изпратени и препоръчани от управата на обителите. Курсът е 8-годишен, признава се за средно духовно учебно заведение. Преподавателите са местни, подготвени за целта монаси, а при липса на на такива се назначават и външни духовни и светски лица. Ректорът непременно трябва да бъде местен монах.

Още през 11. век тук се издигат толкова много обители, че по едно време Карея започва да се назовава Карейска лавра, и Типикът от 1384 г. отнема правото на манастирите да притежават в Карея повече от една келия.

Карея се издига особено през 18. век, когато става не само духовен, но и административен център и когато институтът Събор на старците се сменя с Кинотис, и тук са вече представителите на 20-те главни манастира и представителят на онова правителство, под чиито протекторат се намира Атонската монашеска република. В Карея липсват представители на каквато и да било държавна и финансова власт, освен митническите органи.

 

Управителните тела в Атонските манастири

Атонската монашеска автономна република никога през цялата своя история като монашеско обиталище не е бивала лишавана от никого от своите автономни права. Даже и турците, намирайки се в най-голямото си могъщество, не са посягали върху тия права. Днешното управление на атонските манастири се урежда от т. нар. Атонска харта (Катастатикос хартис), въз основа на старите правила и традиции и одобрена от гръцките законодателни тела през 1924 г.

Централната управа на Атон се състои от 20 антипросопи, избрани от всеки манастир по един - за едногодишен срок. Те заседават постоянно с изключение на празничните дни. Съборът на антипросопите - Кинотисът, разрешава всички въпроси, засягащи живота на Атон - финасовите и имуществени спорове меду манастирите и подчинените им скитове и келии. Занимава се с нарушението на дисциплината и определя мерки, разследва раздори в братствата и взема съответни решения. Епистасията се конструира по следния начин: 20 манастира се разделят на пет четворки, всяка една от които управлява по една година. Всички епистаси са равни и с равен глас, като се различават само по йерархическия ред на манастирите си. Всеки от антипросопите и епистасите се подписва на езика, чиято принадлежност е на манастира, който представя. В Кинотиса и Епистасията архивата и кореспонденцията се водят на гръцки.

Приходите се определят ежегодно от събора на Кинотиса. Сумите се събират и разходват от Епистасията. Тя е длъжна да упражнява непосредствен надзор върху чистотата в Карея, да поддържа осветлението, да предприема полицейско-медицински ревизии, да определя цените на продуктите. Взема мерки против безчинства, непорядъчен живот и пр.

В Света Гора съдилища от първа степен са: в общежитията - игуменът и съборните старци, а в необщежителните - съборът на старците. Съдилище от втора степен е Кинотисът. Всеки от манастирите в Карея има свое представителство (конак, подворие), където стои манастирския антипросоп и където отсядат идващите по работа в градчето неманастирски братя и/или манастирски гости.

Общежителни манастири са: «Зограф», «Св. Пантелеймон», «Ксенофонт», «Есфигмен», «Котломуш», «Каракъл», «Симонопетър», «Св. Павел», Св. Григорий», «Св. Дионисий» и «Костамонит». Необщежителни са: Лавра, «Ватопед», «Ивер», «Хилендар», «Дохиар», «Пантократор», «Филотей», «Ставроникита» и «Ксиропотам». Общежителните манастири се управляват от игумена и съборните старци (герондията); там всичко се смята за общо достояние: храна, облекло, приходи, разходи. Братята не получават парични възнаграждания за каквато и да е работа в манастира. Отпускат им се суми, само когато са на път по служба или пък средства за лекуване.

В необщежителните манастири управлението е в ръцете на избираеми от братството ежегодно епитропи. В тях игуменски институт не съществува. Братята живеят поотделно. В тия манастири се разрешава и употребата на месо за храна. Този начин на монашески живот, освобождавайки монасите от някои задължения и ограничения, на каквито са подложени в общежитията, им дава по-голяма самостоятелност и възможност за книжовна работа.

 

II. Българите на Атон

 

Към 600 г., през времето на император Маврикий, славяните заедно с аварите обсаждат Солун. Съществуват данни, че целият Пелопонес тогава, ако не и по-рано е бил населен със славяни. Вероятно още тогава славяните вече били заселени и при самия вход на Атонския полуостров. Самото название на Ксерксовия канал - Провлакът - ясно показва, че тук през тия времена, а може би и по-рано са обитавали славяни.

Било като отшелници, било като поселници, българите през това време, се настаняват на Атонския полуостров. За тях това е било още по-въможно, когато през време на царете Борис и Симеон Българската държава става важен фактор на Балканите. По-сетне византийските императори Никифор Фока, Василий II, Константин Мономах, Алексий Комнин и др. взимат мерки за отстраняването на българите-заселници от Атон, който се обособява изключително като монашески център. Но и тогава българинът намира начин да остане там, но вече като монах, а до самия вход на полуострова съдава своя колония -Йерисо.

През 9. век, от надписите във Филипи, близо до Кавала, личи, че тук е идвал „князът на многото българи”, Пресиан. Още от тези времена между Атон и българския народ са поддържани тесни връзки. Най-старият известен глаголически паметник тук, така нареченият Йерисовски протокол (юни 982), носи подписа на поп Георги или Григор. Тоя надпис е сложен върху един гръцки документ, даден от йерисовци на манастира „Ивер” в удостоверение на това, че манастирът „Йоан Колову” е подчинен на „Ивер” и че имотите му били дадени от „Ивер” под наем на йерисовци за 29 години. Именно тоя акт е подписан на гръцки от поп Георги. Интересно е, че някои от подписалите го свидетели носят славянски имена - Василий, Стоимир, Власи, Владко, Николай Детко, Антоний Раковина... Тоя факт показва, че още във втората половина на 10. век, в Йерисо са били заселени българи, които са имали свой свещеник, владеещ глаголическото писмо. После, когато цар Иван-Асен достига до Атон, става ктитор на много тукашни манастири и с това засилва българското влияние на полуострова. Той даже издига Атоно-Йерисовския епископ в митрополитски сан и го подчинява на Търновския патриарх. Постепенно влиянието нараства, така че българите започват да издигат тук свои манастири, монадриони, които наричат славяно-български. Френският пътешественик Пол Лука, посетил Атон в началото на 18. в. пише, че 4 от тукашните манастири са основани от българи. В продължение на три века - между 16. и 18., целият Атон е бил почти побългарен.

Епископ Порфирий Успенски, при научната си експедиция из Света Гора през 1845 г., посочва като български манастирите: „Св. Григорий”, „Св. Павел”, „Котломуш”, „Ксиропотам”, „Ксенофонт”, „Хилендар”.

Особено оживени връзки се създават през 18. и 19. в., когато поклонници-българи от Мизия, Тракия, Македония, Бесарабия и дори от Мала Азия, в желанието си да увековечат своите и на родовете си имена, ги записват в манастирските кондики и поменици, правейки дарения на манастирите. За това свидетелстват също и приписките по черковните книги, надписите върху различни паметни плочи, върху икони и иконостаси, върху обковките на евангелия, артосни панагии, полилеи, камбани, черковна утвар и др.

Нещо повече, мнозина от поклониците построяват тук храмове, болници, кръщелни, зидани чешми, кули с часовници и др.

За националния състав на някои от атонските манастири през първата половина на 20. век, не е излишно да се цитира «Повествование о пленение св. Атонстей Горы от агарянов и о монастирех, колико их има и колико монаси бяше пребиваващи в них»[4]:

«Хилендар: 400 монаси българи и сърби; Зограф - 250 монаси българи; русико-гречески - 80 монаси гърци и българи; Велика Лавра -550 монаси гърци, българи и власи. Монаси- българи са отбелязани и в другите манстири и скитове като «Каракъл», «Ивер», «Ватопед», «Св.Ана», Кавсокаливи, Лако-славянско-болгарски скит - (където живеят 60 монаси само българи), «Св. Пантелеймон», «Капсала», «Ксилургу» («Св. Богородица») - само българи, «Св. Троица» - сърби и българи» и пр.

В библиотеката на Рилския манастир се пази договор от 1466 г., сключен между него и руския манастир на Света Гора «Св. Пантелеймон», според който акт подписаните двама игумени на тия манастири се съгласяват да разменят между обителите си братя и да бъдат двата манастира едно, както са били по-рано.

През 14. век българинът-монах Григорий, ученик на св. Григорий Синаит, създава днешния манастир Григориат. Съществуват указания, че монасите Филотей и Симонопетър, създатели на днешните едноименни манастири, са били българи по произход.

През 1743 г. по желанието на патриарх Кирил 1 се основава известната Атонска академия, наречена Атониада, ръководена от знаменития тогавашен учен Евгений Вулгарис, българин от Корфу.

Друг един българин от с. Горно Броди, Серско - архимандрит Герасим - през 19. Век издига руския манастир «Св. Пантелеймон», гдето е игумен в продължение на 40 години.

Изобщо цял легион българи-монаси са се проявили тук.

«Всичките православни народи изпращаха тук анахорети, между които имаше и крупни личности и които, отделени от светския живот, основаваха обители за своите религиозни подвизи. По такъв начин на Атон се създаде синтеза за православно житие и той стана център на развитието на изкуството и писмеността през време на Възраждането. След като сърбите и българите паднаха и след като Византия бе завладяна, Атон стана огнище на спасителните идеи.»[5]