Манастирският живот на Света Гора
Устави
Устав или типик е сбирка от закони за монашеския живот. На Света Гора различаваме устави за цялата светогорска община, за манастирите и отделните килии, скити и постници, и църковен устав, който има всеобща сила при обредните свещенодействия. Най-старите устави са от 10. и 11. век, други са били издадени 1394, 1406, 1575, 1783 г.
От манастирските типици има запазени два - единият от 969 г., писан саморъчно от Атанасий, основателя на Великата Лавра, и хилендарският типик от 13 столетие. Типикът на Атанасий, писан на гръцки, и до сега се намира в неговата Лавра. Разделен е на два дяла: първият съдържа собствено завещанието на св. Атанасий, а в другия се разглеждат манастирските правила и се захваща с надписа „какъв е редът на сборовете на светото и славно тридневно Възкресение на нашия спасител Иисус Христос”. Втората глава се занимава с Великия пост, излага хода на молението в постен ден, описва останалия ред. Друга глава е за количеството и качеството на храната и пиенето и за доброто държане на трапезата. Последната глава разглежда манастирските служби и постановява, че всеки брат трябва да има два ката връхни дрехи, едно вълнено облекло, две кърпи, калимявка, мантия, кондури, чехли и постеля. При манастирската врата трябва да стои разумен старец, способен да даде и да схване всякакъв отговор.
Типикът на св. Сава Сръбски (който се пази в „Хилендар”) е писан скоро след неговата смърт (1237 г.) и ни представя манастирския живот в 13. столетие. Неговото съдържание е по-наредено, съставен е по-угледно и при четене се забелязва, че от него вее друг дух, понеже 250 години лежат между съставянето на двата типика.
Ръкописът, писан на сръбски, е разделен на 43 глави. Главният надпис гласи: „Описание и указание на монашеския живот в манастира св. Богородица, съставено от мене грешния и смирения монах Сава за вас в Христа любещи деца и братя.” Първата глава прилича повече на пролог към типика и е най-дълга. В нея се говори за важността и значението на манастирския живот, с примери от Евангелието и Апостола, напомня на братството да се не поддава на разни изкушения. Глава втора съдържа историческото сведение, че монахът Симеон дошъл на Света Гора през ноември 1198 г., измолил от Византийския император едно запустяло място, напуснал със сина си Сава манастира „Ватопед” и прекарал още 8 месеца в подновяване на „Хилендар”. В глава трета се посочва 13 януари 1200 г. като ден, в който е умрял отец Симеон и се споменава за издаването на хрисовул, с който се осигурявало материалното положение на новия манастир. В следните глави се говори за благочестието, как трябва да се извършват определените ранни и вечерни молитви, подканят се калугерите към по-честа изповед и се споменават бденията. За общата трапеза се говори по-обширно в глава девета. Глава 10: за светите Велики пости и за двата малки - Петров и Коледен пост. Глава 11 напомня тържествено да се празнуват големите празници, а особено 21 ноември, денят Въведение на св. Богородица, който е станал манастирски събор; тържеството него ден трабвало да надминава всички останали. Глава 12 напомня, че манастирът е независим от всякакви епископи и архиереи, от други манастири и от светогорския прот, че не е подчинен на никави царски или църковни закони, а само на Богородица, неговата застъпница. Глава 13 описва, как става изборът на игумен; той се извършвал по особен начин, тъй като „Хилендар” получил от император Алексий III скъпоценен жезъл в знак на самостоятелността на манастира и братството не е имало нужда да търси потвърждение на направения избор.
Глава 14 - как трябва да се избира манастирски иконом;
Глава 15 - за положението на клисаря;
Глава 16 - наставлява братството да почита и слуша своя игумен;
Глава 17 - съдържа наредби за изповедта и към братството и към игумена;
Глава 23 - запрещава на калугерите излишните приказки при техните служби или между ръчната работа, тъй като многодумството става причина за различни разправии и води към грях;
Глава 24 - братята не бива да имат личен имот; в манастирските келии не е позволено да се държат ястия или напитки;
Глава 28 - напомня, че не бива да се пропуска служба, че длъжността на калугера е да се моли за целия свят и за братята;
Глава 35 - нарежда, че денят когато е умрял отец Симеон (13 февруари) да се празнува тържествено - в църква с пеене и пълно осветление, в трапезарията с по-изобилна храна, а на чужденците според нуждата да се дава хляб и вино при вратата;
Глава 37 - съдържа обреда на пострижение или даване на обет;
Глава 38 - подканя братството да бъде услужливо към чужденците: голите и босите да се обличат, гладните да се хранят с остатъците от трапезата, умрелите да се погребват, от манастирската врата никой не трябва да си отива без милостиня.
Глава 40 - отнася се до болницата и болните;
Глава 42 - относно Карейската постница;
Глава 43 - да не се забравя устава, и да се чете 1 път в месеца на хранене.
Уставът излезе в Белград в сръбския „Гласник” кн. 24 на 1868 г. и след това като отделна брошура с 65 стр. в Споменика на сръбската академия, бр. 31 от 1898 г. е обработено най-ново описание на хилендарския типик от епископ Димитри, който се е строго придържал към оригинала, който го е сравнявал с един верен препис приблизително от началото на 15 в. Описанието е придружено от статията на професор В. Ягич ,,Хилендарският типик и неговия гръцки произход.” От нея узнаваме, че проф. А. Димитревски намерил в Атинската университетска библиотека гръцки пергаментен ръкопис от 12 в. под надслов: „Синаксар или типик на църковната служба на св. Богородица Евергетска[2]”. Евергетският манастир се е намирал в околноста на Цариград; Сава Сръбски се е отбивал в него при свойте посещения на византийски двор, запознал се е с тамошните манастирски наредби и ги въвел при съставянето на своя типик. Проф. Ягич сравнява главите на двата типика по съдържание и заключва, че Сава е заел от цариградския типик всичко, което има строго църковен характер, но че обществените наредби е приспособил според собствената си опитност. Глава първа впрочем е съвсем оригинална. Хилендарският типик и този на манастира Лавра имат за основа общия църковен типик, който го е съставил в 5 в. според по-стари предания преподобни Сава за своя манастир в Палестина, а по-късно са го допълнили или донякъде променили други, като патриарх Софроний в 8 в., игумен Теодор Студит в 9 в. и така нататък в последващите столетия. Заслужва да се сравнят главно главите, що се отнася до обществения живот, като наредбите за храната и пиенето, изобщо за начина на храненето, за зеленчуците и овощията, за облеклото и обувките и за всички телесни потреби, за общата работа, за болницата и гостилницата, за старите и болните. У тях все се срещат разлики, макар и незначителни, които са се били установили в светогорските манастири. Споменатите устави са определени за манастирите, в които е заведено общежитието, тъй наречените киновии. Останалите познати още типици, съставени от византийските царе и патриарси, обръщат внимание повече към общото управление на светогорското монашество, като го подканят към добри нрави и обичаи, та като цялост да служи на християнския свят. Особено патриарх Антоний се е старал да уреди отношенията на отделните манастири към Прота и трябва да се предполага, че правните понятия не са били установени. Протът Дометик и игуменът Григорий се оплакали през 1393 г. на патриарха, че някои манастири нарушават старинните наредби и отказват на протатската църква дължимата дан. Вследствие на тази жалба п-х Антоний наредил да се свика събор от разумни старци, които да потвърдят всички права на централното управление.
Манастирски служби
Служба се нарича всяко занятие, всяка повинност, изобщо всичко, което се върши от едно лице в полза на манастира. Ако манастирът е по-малък, някой калугер изпълнява повече служби едновременно, в по-многолюден манастир пък за всяка служба има и помощник. В бедните манастири калугерите изпълняват и надничарска работа: копаят лозята, косят ливадите, жънат нивята, събират маслини, правят дървено масло и т.н.
Игуменът, по чин равен на архимандрит, е първият пастир на духовното стадо. Името проигумен е почетна титла и означава, че той е достоен за игуменския чин, но че може би никога няма да бъде игумен. Новоизбраните игумени са длъжни да потърсят потвърждение от патриарха, което става чрез посредничеството на Протата; като белег на техния сан служи патерица, обкована със сребро. Изборът на епитропа става без всякакво съобщение в по-висшите инстанции и без да се иска потвърждение от там; ако не е свещеник, плаща на църквата толкова, колкото и всеки друг брат; никакво отличие не носи.
Граматикът или манастирският писар по служба е най-добре платен, защото малцина са калугерите, които да знаят да пишат без грешка и да имат добър стил. В славянските манастири писарят трябва да владее и гръцки език, защото в официалните писма се употребява този език.
Съборен старец се нарича калугерът, който взима участие в съборните срещи, дето се взимат решения по управлението на манастира. На гръцки се нарича геронда или проестос, което име се употребява и като почетно и се дава на по-старите и заслужили калугери, а в идиоритмените манастири се обръща внимание и на тяхната имотност. В общежителните манастири на игумена се дават като съветници трима или четирима старци, докато в идиоритмените 8-10 старци образуват особен кръг, от който се избира епитроп, тъй че за няколко години се изреждат всички.
Йерей да бъдеш трябва да си ръкоположен от епископ, тоест да си станал свещеник, или просто речено поп. В манастирите поповете по черковната служба се сменят седмично; чийто ред е през изветстна седмица, нарича се седмичар, на гръцки ефимерий. Употребява се и йеромонах, което означава калугер, ръкоположен за свещеник, защото ако някой външен поп влезе в манастир, трябва по-напред да стане калугер за да може да служи Литургия.
Духовник се нарича всеки по-стар свещеник. Негова длъжност е да приима у себе си външни и върешни лица на изповед. Ако някой калугер трябва да бъде ръкоположен за дякон, пита се духовникът, дали кандидатът е достоен за този чин. Под негова защита миряни биват подстригвани за калугери; в спорни въпроси, особено по духовното управление или църковните обреди, иска се неговото решение, като манастирски баща той трябва да бъде готов да дава съвети на заблудените и всякога да поучава в християнските добродетели, за това бива обикновено схимонах, а с туй и образец за съвършен калугер.
Дякон е най-ниската степен в църковната йерархия, той помага на архиерея и на свещеника при църковната служба, сам обаче не може да върши нищо; дето има повече дякони, сменят се в службана поповете. И те се приготвят за своето поприще по практически път; за придобиване познания по друг начин - чрез наука, липсва и твърда воля или сгоден случай. Единственият добър резултат от туй е, че у тях преобладава консервативен дух. От туй, което са научили практически не отсъпят лесно, и затова толкова по-точно се запазват в източната църква старите обичаи.
Клисарът има разни длъжности при църквата. Техният брой е от двама до четирима. Първият носи името клисар, другите са параклисари и живеят заедно в специална сграда близо до църквата. Първа тяхна длъжност е да будят/или свикват братята за богослужение, което става с малка камбана или чукане върху дървено или желязно клепало; камбаните се употребяват само в неделен или празничен ден. Освен това те са длъжни да палят кандилата и свещите и след това според нуждата да ги гасят; метенето на църковния под, бърсането на праха (което става издъно пред Великденските празници, защото тогава се измита цялата църква, измива се мраморния под, излъскват се пиринчените свещници, сребърните кандила, също тъй избърсват се стъклата на прозорците, с една дума всичко свети с най-чист блясък). Все рабта на клисарите е приготвят восъчните свещи и да правят коливо. При избора на клисарите, гледа се да могат поне да четат, та да помагат в църква с четене.
Олтарникът прислужва около олтаря; длъжен е да приготвя за попа свещените одежди и да му помага при обличане и събличане, да се грижи за огъня в кандилницата; той се грижи за чистотата в олтаря, прибира непотребните църковни съсъди, приготвя вино и хляб за проскомидията, нему са поверени също мощите на светиите и Честният Кръст, които изнася пред олтаря, щом дойдат поклоници. Вече заради тази функция за олтарник се назначава обикновено по-стар калугер.
Четецът е длъжен да чете в църква определните молитви и да отговаря на свещеника при извършване на Литургията, всеки ден да чете полунощните и вечерни молитви в църковните притвори (нартекси).
Канонархът, наричан още канерхис, канерва каноните, кондаците, стихарите и други молитви на клира от двете страни и трябва бързо да преминава между лявата и дясната страна с книга в ръце.
Псалтът или църковният певец трябва да знае да пее и на осемте гласа, които се сменят в течение на осем недели. Псалтикия се нарича книгата, която съдържа църковни песни по ноти на всички гласове на източното пеене.
Просфорчи се нарича монахът, който веднъж в седмицата пече просфорите, които се употребяват при Литургията. Той се грижи и за всички манастирски параклиси, в които през делнични дни се служи Литургия.
Изброените до тук служби съставят тъй наречения клирос.
Скевофилакс се нарича пазачът на складовете вътре в манастира; според това каква система на управление владее манастира. В идиоритмените манастири той приема по-видните гости, угощава ги, прислужва на старците, събрани в съборната зала, на калугерите раздава ракия, обувки, сапун и други вещи, които са купени за манастирска потреба.
Трапезар е монахът, комуто е поверена службата на общата трапеза: той надзирава ястията, както и питието да бъдат приготвени навреме и да бъдат донесени на трапезата, под негов надзор се намират готварските съдове и трапезарни принадлежности, с определени удари на клепалото известява, че е дошло време за обяд. В идиоритмените манастири, дето няма обща трапеза, трапезарят раздава хляб, вино, оцет и пр. провизии.
Архондарят се разпорежда в страноприемница, в която се приемат пътници от всякакви занятия и положение; там владее голямо оживление, когато дойдат на поклонение в манастира множество поклоници. Архондарят изпълнявяа всяко желание на гостите и гледа във всичко да им угоди, разбира се доколкото позволяват манастирските средства.
Дохиарят разпределя разните храни, които се употребяват в манастирите и от които има в запас: дървено масло, козе сирене, овчо масло, разни зеленчуци, кромид, сол, риба-солена и прясна.
Пекарите (2-4) месят и пекат пшеничен хляб почти всеки ден, в зависимост от многолюдието на манастира и множеството на наетите работници.
Капусчи е калугерът, който е натоварен да налага зеле, краставици, зелени домати и чушки, от които дава всеки ден на манастирските жители до късна пролет, докогато има от зимовището.
Болничар е монахът, който нагледва болните, а същевременно е и техен церител, ако е придобил някаква опитност в лекарското изкуство, инак се вика за тежко болни някой практикант за съвет, каквито ги има доста на Света Гора.
Портарят изпълнява вратарска служба, като седи цял ден в своята стаичка при манастирската врата. Обикновено той си устройва търговийка с тютюн и ракия, разбира се само в идиоритмените манастири.
(...)
Богослужение
Главният храм на манастира обикновено се намира насред двора. Вътрешната част на църквата се дели на притвор, певница и олтар. Притворът (паперт) е западната част на църквата, дето е и главният вход; ако притворите са два, първият се нарича повечерка, а вторият полунощница, според молитвите, които се четат там. Често пърият притвор е просто разделен с ред колони, съединени със стъклени прегради, и от всички страни със седалища. В някои манастири в притвора се намира „хор”, който служи било за параклис или пък библиотека. Втората част на църквата, певницата, е отделена от притвора или със стена, с няколко прохода, или само с колони. За тази средна част на църквата нищо не се жали, само и само да свети със заслепителен блясък, да сияе със скъпоценните си образи и редки украшения, тъй като колкото е по-богат манастирът, толова по-великолепни орнаменти изненадват тук чужденеца. Четири колони, всеки от цял къс мрамор издялан, образуват центъра и служат за подпора на най-голямото кубе; от него висят вериги, за които е окачен пъстроукрасеният хорос, а на разни други места пък полиелеи, свещници, кандила; иконите, закрепени на колоните са покрити на места със сребро или злато и обсипани със скъпоценни камъни. Цялата дървена резба е позлатена, особено иконостасът. В певницата певците се делят на две страни; там е престолът на игумена, а ако има поставен още един, той е за епископа. Третата и най- света част на църката е олтарът. Вътрешните стени на църката са покрити с фрески: тук са изобразени в по-голеи размери разни части от Евангелието и светии. Към всички стени са прилепени седалища, приспособени повече за стоене, отколкото за сядане, изкусно избялани от орехово дърво.
Иконостасът, тоест мястото за иконите, е дървена преграда, която се простира от южната страна към северната и пази олтарът недостъпен. Иконостасите са по-високи или по-ниски, от дърво и позлатени, украсени с няколко реда икони (обикновено три); те имат три врати, от които средната е наречена царска, защото през нея се пренасят светите дарове в олтара. Затварят се с две решетъчни крила, а освен тях има и завеса. Южните врата водят до дяконика, а през северните се изнасят Евангелието, хлябът и воното на пренос; и двата се закриват със завеси или прегради с образите на архангелите. В най-долния ред на иконостасните икони са Спасителят, Св. Богородица, Йоан Кръстител, храмовият празник, светии, основателят на манастира, ктиторите и пр. Във втория ред са представени иконите на 12 главни празници, в третия ред - всички апостоли, а ако има и четвърти - някои пророци.
Короната или хоросът е пиринчен кръг, който виси на вериги по средата на църквата, колкото е широко кубето; съставен е от няколо части, които са съединени помежду си със скоби. Украсен е с иконки, цветя, копринени пискюли, стъклени кълба и истински яйца от камилско птиче, главно обаче с много свещи, които запалени по време на бдение представят звездите, които се движат във вселената, която пък е изобразена в движещия се металически кръг, тъй като хоросът тогава се залюлява и дълго време се движи в окръжност. Посред хороса виси големият коронен светилник с мого свещи, който също се движи, когато се залюлее хоросът.
Аналоите са по-високи или по-ниски масички, обикновено шестоъгълни и често много изкусно напъстрени със слонова кост, седеф и костенуркина черупка. На ниските аналои се турят мощите на разни светии и честният кръст, когато е оставен да се целува, а по-високите аналои служат при четене на книги и от всяка страна на клироса се намира по един.
Икона е дума от гръцки произход и в източната църква се ползва с много по-голяма почит, отколкото в което и да е друго вероизповедание. На Света Гора и до сега се зографисват икони на дебели кипарисови или кестенови дъски. Иконите, които се ползват с особена почит, получават риза, сиреч покриват се със сребърни или позлатени листове, тъй че от живописта се виждат само лицето и ръцете; такива дохаждат най-много от Русия. Във всеки манастир на Света Гора се пази поне по една чудотворна икона на св. Богородица, чийто образ е от много стар произход, според устните предания и е причина на различни чудеса. Най-прочутите икони на Св. Богородица са: в „Хилендар” - „Троеручица”, в „Ивер” - „Вратарница”, в Лаврата на Св. Атанасий - „Кукузелиса”, в Карея - „Достойно ест”, в постницата на Св. Сава - „Млекопитателница”, Ватопед се слави с няколко икони на св. Богородица, свързани с чудеса, от тях на първо място стои иконата, която била намерена преди няколко столетия в кладенец и при нея запалена свещ, „Пантократор” нарича своята „Герондиса”, а Дохиар „Скоропослушница”. Всички подобни икони са изложени било в църквата на видно място или в специален параклис; в такъв случай се определя калугер, наречен „просмонарх”, чиято длъжност е да пази чистотата в помещението, да поддържа постоянна светлина пред иконата, всеки ден да чете определените молитви и да допуска посетителите да се молят на иконата.
На Света Гора най-високия църковен сан, който се среща е владишкият. Там всякога живеят няколо владици (деспоти), които или са се отказали доброволно от своето място, та да свършат спокойно живота си, и са си избрали за тази цел някой манастир или някоя килия за постоянно живеене, или пък са изпратени в Сета Гора на заточение. Владици се викат в манастирите да извършат тържествено богослужение на по-големи празници, или пък да ръкополагат дякони, свещеници и архимандрити.
Църковната служба се дели за един ден на три части, сиреч на вечерно и ранно молене и на Литургия; във всяка част се повтарят ектенията и се пеят псалмите вън от много други молитви. Литургията бива три вида: на Василий Велики (извършва се десет пъти в годината), на Йоан Златоуст (извършва се най-често), и на Григорий Двоеслов (определена е изключително за средите и петъците на Великия пост). Единственият ден в който не се извършва Литургия е Велики петък. Най-тържествено става богослужението на Господски или Богородични празници, които са 12 в годината; към тях принадлежат и дните на големите светци, и те 12, тъй че има 24 дни, в които според църковния устав се служи целонощна служба или бдение. Някои манастири празнуват още деня, когато е умрял основателят или благодетелят им. Като например „Хилендар” - Св. Симеон и Сава Сръбски, Лавра - св. Атанасий, „Дохиар” - преподобни Неофит, „Св. Павел” - отец Павел Ксиропотамски. Втората неделя след Св.Троица е определена за празнуване на Всички светогорски светии, които за своя безукорен мъченически живот са били прогласени и почитани за светии. Всеки манастир има поне един светец, и макар да го празнува отделно, при все това в него ден се извършва божествена служба в памет на всички останали светци. Тогава се споменават в песните на канона освен гореспоменатите светогорци и: Петър Атонски, Григорий Палама, Максим Кавсокаливски, Нил Мироточиви, преподобни Акакий, Пахомий и Роман-мъченици, Йоан Кукузел, Генадий и Неофит Ватопедски, Йоан Иверски и мъченик Яков, Григорий Синаит и неговия ученик п-х Калист, отец Дионисий, патриарх Нифонт и мъченици Макарий и Йоасаф негови ученици, Козма Зографски, Теодосий и Дамян филотейци, Григорий от Григориат, Симеон от „Симонопетър”, Дамиан и Атанасий от „Есфигмен”, Нектарий Карейски, Йеротей Иверски, също и всички монаси, които били мъчени от латините в манастирите „Ватопед”, „Зограф”, „Ивер” и в околността на Карея.
Освен богослужението има и други обреди, които трябва да извършва свещеникът. Водосветът (малък), става първата неделя от всеки месец всякога рано преди литургия, а великия водосвет на Богоявление (6 януари). За водосвет във всеки манастир до църквата има фиал (кръщелна) във вид на кубе, подпряно от няколко колони; в средата се намира каменно блюдо, в което се налива изворна вода и се освещава с молитви и тройно потапяне на кръста, а след това свещеникът поръсва с тази вода, на която се придава силата да лекува от болести и да пази от зло, прогонва насекомите-вредители, всякаква болест по добитъка, на рибарите - богат улов, на моряците - щастлив път (затова мнозина от монасите си взимат от нея за да имат до новия водосвет). На празника Богоявление става Големия Водосвет или тъй нареченият „Йордан”. Лититии вън от манастира се вършат пет пъти в годината: на Благовещение, Цветница, на втория ден след Възкресение, на Гергьовден, на Възнесение.
(...)
Иночество
Православното иночество се дели в своята организация на две групи, на прости калугери и на йеромонаси, тоест калугери, ръкоположени от владика. Първите се делят на: расофор, калугер, схимник; вторите се делят на дякони, йереи, архимандрити. С даването на обет или подстригването на калугера е свързано и обличането му в манастирско облекло. Расофорът (най-ниската степен на иночество) се облича без особени молитви, подстригва се само кръстообразно. Втората степен - малка схима или малък ангелски образ става по следния начин:
За място на подстригването се определя някой параклис, в постно време, след целуване на евангелието в главния храм. Ако мирянинът е още млад, до него стои старецът му, при по-възрастен човек старецът е манасирски духовник. Кандидатът сваля в притвора своите горни дрехи и се явява за подстригване само по риза, старецът който върви до него го покрива с мантията си. Свещеникът, стои на олтарните двери, чете установените молитви и задава на мирянина въпроси, на които той трябва да отговори утвърдително.
Първи въпрос: защо си дошъл брате да припаднеш пред св. Жертвеник и пред тази света дружина?
Отговор: Желая постнически живот, честни отче.
Втори въпрос: Желаеш да се сподобиш с ангелски образ и да бъдеш причислен в реда на монасите?
Трети въпрос: Доброволно ли пристъпяш към Господа?
Четвърти въпрос: Не от някава нужда или насилие?
Пети въпрос: Ще останеш ли в манастира и в постничество до последното си издихание?
Шести въпрос: Ще се запазиш ли в девство, целомъдрие и благоговение?
Седми въпрос: Ще запазиш ли дори до смърт послушание към настоятеля и цялото в Христа братство?
Осми въпрос: Ще претърпиш ли всяка скръб и теснота на монашеския живот заради Царството небесно?
Девети въпрос: Всичко това изповядваш с надежда на силата Божия и в тези обети обещаваш ли да останеш дори до края на живота си с благодатта Христова?
На всички тези въпроси се отговаря: Да, Бог ми е свидетел, честни отче!
Свещеникът слага върху наведената глава на послушника книга и чете молитва, в която вече споменава новото му калугерско име, и като държи в ръцете си Евангелието, задава му пак въпроса: Тук Христос стои невидимо; виж, че никой не те принуждава да приемеш този образ, следователно ти от убеждение искаш да се обручиш с ангелския образ?
Следва кръстообразно подстригване и обличане с новите дрехи: подрасник, кожен пояс (символизира умъртвяване на тялото и обновяване на духа; дървеното кръстче, окачено на врата - да напомня за Христовите страдания; пораманът (къс черно сукно, на което са извезани кръст и другите белези на Христовите страдания, се окчава на гърба като знак на игото Христово; расото означава освобождаване от всякакви светски грижи, а мантията, връхната част на калугерското облекло, отричане от собствената воля и от всяко мъдруване. Калимавката се слага на главата като знак на предпазливост; наметката върху нея от черна материя с особен кроеж, която се прехвърля отгоре, означава надеждата за спасение. Обуването на сандали напомня готовност за благосвествуване. Броеницата представя духовен меч. След като се свърши обредът и новият брат приема обручението на ангелския образ, дяконът чете ектении и част от посланието на св. ап. Павел до Ефесяни (6: 10-17); Евангелието от Матей (10:37-38); на новия брат се дава кръст в ръцете с думите: Рече Господ: който иска да ме последва, да се откаже от себе си, да вземе своя кръст и да ме последва.” След това му се дава запалена свещ с думите: „Рече Господ: тъй да възсияе вашата светлина пред човеците, че да видят вашите добри дела и да прославят вашия Отец, който е на небето.”
След всичко това всеки калугер се приближава до новоподстригания, целува Евангелието и кръста, който той държи и го пита за калугерското му име.
След преживяване няколко години с манастира, у някого от новите калугери се появява желание за по-строги пости и преживяване в мълчание. Такъв приема велика схима, с което е свързано ново подстригване, променяне на името и носене на схима (тесен къс сукно от тъмен цвят, на който е извезано името на Иисус, по-голям кръст и всички белези на Христовото страдание) като основа прибавка към обикновеното калугерско облекло. Тя се окачва на врата и достига през гърдите дори до нозете като се притиска с пояса до тялото.
Гръцката дума „кавиа” в манастирите означава стаичка, която служи за жилище на един калугер; тя е снабдена с най-необходимото - там намираме легло, каква да е масичка, столче и дулап, вдълбан в стената или прикован до нея. Под името пък келия в по-свободните манастири се разбира жилището на съборния старец, което се състои от една или две стаички, от стаичка за чирака, кухня и едно или повече килерчета; колкото по-голямо е жилището, толкова по-вече е и покъшнината - миндер, красив железен креват, картини, огледала, часовник, в стъклен шкаф са подредени книги, пердета, килими. Старецът е длъжен да има момче, което да му служи, затова пък той го облича и учи на църковна книга, а старецът е като втори баща.
Храната на калугерите според старите закони трябва да бъде растителна, както у египетските и сирийските анхорети.
В светогорските манастири се явяват момчета, юноши, мъже млади, женени и неженени, вдовци, страци. Напук на законите в общината приемат се с най-голяма готовност момчета едва завършили детската си възраст, тъй като по-леко свикват с обществените обичаи и нрави и възпитани в тази посока, образуват след това основата на манастирската дружина, смятат манастира за свое отечество и търпеливо понасят недостатъците, които се срещат в манастирските уредби. Друго е с вече по-стари хора, които все са нещо изпитали и видели от живота, те критикуват и осъждат разните манастирски навици, братството не им е сраснало в сърцето, по-лесно променят манастирите и в краен случай напущат пак Света Гора. По-младите членове представят цвета на братството, върху тях лежи бъдещето на манастира; щом услоят църковната служба, влизат между клира и по този начин образуват ядката на иноческото общество, тъй като богослужението се смята всякога за най-главната задача на всеки калугер. Твърди се наистина, че освен своята служба нищо друго не знаят, ала в манастира тяхната ученост им стига, а поради некомпетентност в други области - държат се здраво в своето съсловие. По-стар човек, ако иска да бъде приет в манастира, трябва да вложи известна парична сума или да бъде способен за работа, и след изтичането средно на една година, се допуска да даде обет. Ако е бил женен и има деца, трябва да се погрижи за бъдещето на своето семейство и да се разведе с жена си.
(...)
Келиоти. Протат
Под името келия на Света Гора се разбира къща с параклис от по-голям или по-малък размер, подчинена на манастира, в чието землище се намира. Тя притежава лозе, ливада, лещак, маслинена градина и обикновено част от гора, от която сече дърва за горене. Притежателят на такава келия се нарича келиот и живее или сам или с един ученик, който е записан в договора като негов наследник, инак след смъртта на келиота тя ще се падне на манастира. Ако келиотът продаде своя имот, манастирът получава от продавача 10% от покупната цена и от купувача 5%, всичко 15% или по тукашному той взима „ресим”. Келиот може да стане само светогорски калугер. Откакто взеха да се заселват на Света Гора руси, повдигнаха се цените на келиите; русинът не гледа на големината на келията, той само търси място да заседне, та да може да пише в отечеството си за милостиня, която му се изпраща в изобилие и стига не само спокойно да живее, но и да поддържа няколко починени нему калугери. При по-големите келии явява се нужда от мулета и от наемане на надничари за разни работи. Келиотът продава излишното вино, дървено масло, лешници и разни овощия; който е пчелар, има за продан восък и мед; някои келиоти работят занаят - правят капи, броеници; между тях има часовникари, подвързачи, ботушари, шивачи, зографи; в Карея дори дюкяни има в ръцете на келиоти. Келиотите живеят било уединено или заедно в скитове. Манастирите обикновено имат малка полза от тях.
Някогашната задача на тези келии е била да служат за тихо прибежище на калугери, които са изпълнявали разни служби в манастира и при това остарели, дето безгрижно да живеят и да могат всецяло да се предадат на съзерцателен живот. Тази задача вече не съществува. Рядко се случва някой манастир да държи под собствено управление келия. С течение на време те са станали предмет на търговия и спекулация, сиреч минават често от ръце в ръце.
Катизма се нарича келия, в която живее калугер, поддържан във всичко от манастира, и понеже той стои постоянно в една келия под прякото управление на манастира, то тя носи и туй название. Ако при подобна келия има пространни лозя, там живеят повече калугери; случва се също, че калугер, който е дал на манастира известно количество пари, избира си уединена келия за живеене, в която живее по воля, снабдяван от манастира с храна и питие.
Сграда за живеене, при която няма параклис, се нарича колиба (калива); освен една малка градинка при такава постница няма друго имение, и калугерът поминава със своя ръчен труд или с милостиня. Колиби има разни; жителите на колибите образуват ядката на постниците, тъй като между тях има най-строги постници, които изпълняват най-усърдно аскетическите правила. Аскетизмът у светогорските калугери, с цел да се достигне спасението на душата, се е състоял само в моление и в известни църковни обреди, никакво измъчване на тялото никога не е било в обичай. Който е знаел да чете, вдълбочавал се е в църковните книги, инак прибягвал е към броениците; всяко време на денонощието е било сгодно за молене, а пък пеенето на псалми се е ползвало с особена обич. Постът се е смятал всякога за най-добро средство против страсти и желания, всяко отричане е било жертва, направена с твърдо убеждение за отмяна на бъдния живот. Тъй смятало се е за жертва: живеене уединено, в доброволна сиромашия, избягване на всички светски удоволствия, отричане от всякакви чувствени желания, търпение в болести, покорност в разни беди, тъй като всяко подобно страдание се е смятало от аскета за дяволско изкушение да го отвърне от набожния живот. Аскетите от по-ново време се отличават преди всичко със суров живот, повечето са калугери-скитници, чието отечество е там, дето се намират, строго пазят постите, вследствие на което се ползват с голяма почит. Обаче с време напредъкът се появи както в постниците, тъй и в манастирите: някогашните затворници вече ги няма, навсякъде се дава преднина на телесния труд. Размишленията и мечтанията върху религиозни въпроси на аскетите от ново време са скромно издание на миналото.
Скит е селище от постници, чиито къщички са струпани около църквата, близо до която е и общинският дом с помещения за гости, трапезария за задружно ядене на големи празнични дни, жилище за представителя на скита (дикей), понякога и машина за изтискване на дървено масло от маслини и котел за варене на ракия. Калугерите от подобен скит, живеят в своите къщички тихо и скромно, занимават се според местните условия с някоя ръчна работа, а в неделен и празничен ден взимат участие в богослужението. Има и друг вид скитове, които по същество са малки манастири; в тях е заведено общежитието, много плътно са населени, сградите им са на голямо пространство и в добро положение. Отношението им към манастира, на който са подчинени, се определя от взаимния договор, който имат. В сградите на повечето келиоти живеят и наематели, които срещу месечен наем разполагат с една стаичка (кавия) и се наричат кавиоти. Те са бедни (калугерски пролетариат) и търсят прехраната си по всякакъв начин. В Карея всички кавиоти са занаятчии и търговци и държат дюкяни под наем.
Резбарството е доста разпространено между жителите на скитовете: едни правят кръстове, други лъжици, трети печати за просфори. За кръстовете се взима чемширово дърво (Buxus), донасяно от Цариград на късове и продавано на тегло. Цената на кръстовете се определя според изпълнената резба и тяхната големина; има майстори, които и цяла година работят върху един кръст (разбира се по поръка) и взимат за него 20-40 турски лири. Най-евтините кръстове са дълги пет сантиметра и на тях е изрязано само Разпятието. За лъжици се употребява дървото Arbutus. Други занятия са плетене на капи от бяла вълна, които после се боядисват в черно, плетене на броеници от разноцветни вълни; правят ги обаче и от семената на тревата Coix Lacryma L., която се е аклиматизирала и за тази цел се развъжда в манастирските градини. Често намираме пред манастирските врата високото дърво от по-топли меса Melia Azderach, чиито семена също могат да се употребяват за броеници. Когато цъфтят някой растения келиотите се занимават с вадене на етерични масла, които намират добър пазар, понеже се смятат за лечебни от поклониците.
Седалището на прота е в Карея; той се помещава в едно доста просто здание на един кат, в което за себе си протът държи една съвещателна зала и една съседна стаичка, дето се държат пари и официални книжа. Антипросопите седят покрай стените на миндера по установения ред, първият епистат седи на малко по-издигнато кресло, а от едната му страна е масата на писаря. В близко съседство се намира стаята или стражницата на протатските слуги. Останалите помещения на протатската къща са заети от каймакамина с няколко писари и войници. Най-старата сграда е кулата, на три ката, една част от която е затвор, а в най-горното отделение се помещава библотеката и архива. Членовете на Протата се събират всеки ден рано, а епистатите и след вечерня. Върху това, което е било решено в пълното събрание, съставя се протокол (практикон); ако има нужда да се извести на манастирите в най-скоро време някоя важна работа, приготвя се окръжно писмо (енциклика) и се разпраща с особени пратеници. От прота също се приготвят пантахузите - писмо, в което се препоръчва лицето, на чието име е издадено, при своята предначертана обиколка на Света Гора да бъде добре приет и да му се дават всевъзможни улеснения.
Пръв и най-голям приход е данъкът, който манастирите дават годишно на две вноски и който възлиза приблизително на 2 000 лири. Други приходи са помощите за издържане на училището и църквата в Карея, които възлизат на повече от 400 лири, по-малки приходи се събират от наемите на общинските сгради, от получените парични подаяния, от наложените глоби и пр. Общо приходите възлизат годишно на 3000 турски лири. Разходите на Протата са следните: протът като юридическо лице има също свои дългове, за които трябва да плаща на разни манастири и келиоти лихви; епистатите взимат годишно заплата 20 лири, или за 4 души 80 лири, освен това има двама писари по 85 лири и по 33 лири годишно, тъй че административните разноски се възкачват до 198 лири. Четирима слуги имат годишнопо 16 лири. Светогорската стража се състои от 14 до 16 сердари, чиито капитан получава месечно 1 ½ лира, а другите по 1 лира, тъй че разноските за старжницата надминават 200 лири годишно. Параграфът за канцеларски разноски на общинския писар възлиза на 6 лири. При събирането на антипросопите по местен обичай се дава сладко, ракия, кафе, а то струва около 25 лири годишно. В параграфа „разни” турят всевъзможни дарове за патриарха, за турските чиновници, разноските за лечение на болни, за разни комисии, за училищни книги, полицейските разноски, поправката на сградите, дадените милостини и още други дреболии на сума непълни 200 лири. Училището се подържа годишно със около 120 лири, когато за църковната служба се плаща до 150 лири, тъй като всички които вършат някаква работа в църква получават годишни заплати. Епитропът в Цариград струва на Света Гора повече от 300 лири годишно, епитропът в Солун 200 лири. Данък светогорци плащат приблизително до 1000 лири в Цариград през известен срок. Винаги добре се внимава, щото разходите да бъдат еднакви с приходите.
Всяка година на 1 юни новите епистати заемат местата си, което става с особено тържество в църква; там първият епистат, който се оттегля, предава епитропския бастун на представителя на Великата Лавра, а той пък го дава на новия епистат със съответна реч. Някога, след това се давал общ обяд, сега обаче вместо него се дава една лира на всеки антипросоп, а писарите и прислугата получават бакшиш, като всичко това се плаща от общинските приходи.
Протатските слуги се наричат сеймени, а най-главният сред тях носи името „политарх”; по облекло не се отличават от сердарите, само че ходят без оръжие и всякога в народни дрехи. В събота, когато става пазар в Карея, е много живо в протата; продавачите са длъжни да се явят там и да покажат каквото имат за продан, а епистасите им определят цената, на която могат да продават стоката си. Сеймените пък пазят реда, докато трае пазара и внимават да не бъдат лъгани купувачите.
Прислуга
Прислугата, на която се плаща от манастирите, може да се раздели на три групи. В първата влизат същинските слуги и се състои от куруджията (надзиратели на горите, нивите, ливадите и градините; също служат за развождачи и почетна стража на по-важни гости или манастирски старци при техните пътувания; годишната им заплата е 10 турски лири; трябва да знаят гръцки и турски), вордонаря (слуга, който с три мулета пренася разни товари, обикновено дърва. По-малките манастири подържат 4-5, а по-големите 8-10 вордонари. Заплатата им е през зимата - 4 лири за 6 месеца, а лятно време - 5 лири); говедаря (пасе добитъка на манастира, като лятно време трябва да ги наглежда да не увреждат посевите, а зимно време, да не стават новородените телета жертва на чакали; получва 6 лири годишна заплата), юнчаря (пасе воловете срешу 6 лири годишно), козаря (пасе козите, нощем ги прибира в манастира, където ги дои и приготвя сирене), чифчията (орач, който манастирът държи, ако има в околността му земи за оран), воловаря и валмата.
Втората група се състои от занаятчии и майстори: ковач, шивач, ботушар, дограмаджия, бъчвар, дуварджия, самарджия; към тях броя кюмюрджиите и бичкаджиите. В третата група са надничарите, на които се плаща по пазарлък на ден. Аргатите, годни за всякаква работа, се събират на по-малки или по-големи групи, избират си драгоман, който се пазари и през цялото време, докато трае работата изпълнява надзор върху им, но и сам работи. Зимно време, когато има много аргати, възнаграждението е по-малко. Плаща се най-много 3 гроша на ден, лятно време до 5.
Целият изброен до тук работен свят, освен въгларите, които сами си доставят храна, яде манастирски хляб, пие и вино, дава се при това нещо варено от бобени растения или зеленчук, сготвен с дървено масло, като прибавка сирене или постно време маслини; риба или месо се готви неделен или празничен ден. Яде се два пъти на ден преди пладне и вечер след работа. Цялата прислуга и работниците се уславят за 6 месеца, от Гергьовден (23 април) до Димитровден (26 октомври), което е летният период. (...)