• Встъпителни думи
• Съдържание
• Манастири галерия

Николай Благовещенски

*

 

„Отречението от волята

– верен път към небето! Послушание паче поста и молитви!“ – Тъй казват старците на общежителните манастири в назидание на онези, кои ся постригват, за да ги накарат да ся откажат от свободата и да ся покорят в сичко на произволът на игумените и духовниците. По-многото от руските пришълци спокойно (като волове) изслушват тези думи и доста лесно ся навикнуват с безотговорността пред чуждата власт. Но за местните жители, такова робство, в името на Христа, не е лесно и секи не може да го понесе. Някой пострижен, който е навикнал на пълна самостоятелност в мир, никак не може да навикне на строгият формализъм на манастирския устав; то еденето му не харесва, то духовникът много строг, то келията тясна и иска му ся да ся спасява както ся спасяват и другите братя, но после оставя общежитието и отива по Св. Гора да търси друго място дето е по-лесно за спасяване.

Ако такъв калугер има пари, то като изходи цяла гора, и като ся запознае с уставите на различни манастири, той обикновено свършва с това, че наема при някоя обител малко земя и си прави там отделна келия, сиреч, цяла къща с няколко стаи и даже с отделна църква, ако има дотам капитал. При келията той разработва градини, лозя и др.т. и тъй става светогорски спахия. Защото има нужда от работници, такъв келиот свиква при себе си в келията няколко бедни калугери, които са също тъй недоволни, както и той от трудностите на манастирский живот, храни ги и ги пои на свой счет и заедно с тях дели трудовете си. Трябва да забележим, че повиканите, като ся решават да живеят в чужда келия, донейде са подчинени на волята на стопанинът и го почитат за свой старец, макар този старец, според годините да бъде и по-млад от другите братя, а те сами ся считат за негови ученици. Старецът има право да назначава на учениците си различни работи и послушания, и даже става техен наставник и утешител в случай на различни изкушения. Такова подчинение е неизбежно в Св. Гора, дето бедният е осъден на вечно послушание. Впрочем учениците с голяма охота ся покоряват на властта на старецът и секи ся старае да угоди и да заслужи разположението му, щото старецът кога умира да ги не обиди в наследствието. Тука в келийните отношения на братята влазя нов елемент – паричен расчет.

Такива келии на Св. Гора има повече от осемстотин, и сички те зависят от онези манастири, на чиято земя са направени. Обикновено келията, като постъпи, подир смъртта на първий стопанин, във вечна собственост на манастирът, после ся дава с кирия, на условия, според кондратът, и за изпълнението на тези условия манастирските власти строго наблюдават. Подир като ся мине срокът на кондратът, между манастирът и наемателят на келията, стават нови условия, които често ся свършват с това, че първият наемател ся изгонва из келията, а на мястото му турят нов, по-богат. С една дума, тука стават много дребни интриги и съдби, които са неизбежни там, дето играят парите.

Секи старец обикновено върти при себе си от три до пет ученика, а по нейде числото им дохожда и до десят, според това, каква е келията и какъв е стопанинът й. В сички такива келии макар и да ся съблюдават много от манастирските формалности, но се в тях преобладава сянка от семеен, домашен живот, забележва ся печатът на мирски труд и мирски грижи. Сутрин рано келиотите ся събират в домашните си църкви, дето един от братята, на две на три, прочита с глас утренята и часовете, и подир това, като изгрее слънцето, сички отиват на работа на градините и лозята. После сички обядват как да е, много или малко, според силите на стопанинът. Подир обяд лягат та си почиват, търкалят ся до вечернята, подир пак отиват на работа и работят до мрак. Келиотите вечерят обикновено часът по 1 подир вечерята четат повечерка, изново лягат та спят – до утренята. Ето ти цял келиотски ден. По празниците старецът спазарява нейде един йеромонах и заедно с братята слуша литургия, и ако при келията няма църква, или нари не стигат, то от вечерята още сички слазят в най-ближният манастир на всенощно бдение и там нощуват, за да ся причестят на другий ден. Устройството на тези семейства, храната и дрехите им, зависят, то ся знае, от образът на мислите и характерът на старецът. Ако старецът е строг и набожен, то и учениците му ходят с наведени глави, а ако старецът остава делото за спасение връх съвестта на секиго, то и учениците са безгрижни. На всеки случай, в келиите животът тече много по-свободно и строгостите са по-малко, отколкото в манастирите. В сяка келия може да ся намери и добро винце и понякога добра закуска и кескин тютюн, можеш да чуеш весел разговор, смях и даже понякога песни; мястото при келиите е повечето разкошно – има де да ся разходиш, и такава правилност и свободен живот на чист въздух, при постоянен физически труд – рядко ся среща келиот, който да не живее до дълбока старост. Общежителите шушнат, че тука има много свобода, а от това има и по много грях и мирски изкушения... Истина, че тука вече в много работи ся забелязват мирските грехове, още повече, че тука играят парите – но, сами помислете, възможно ли е да ся живее на Св. Гора без изкушение?...

И тъй в такива келии намират приют сичките недоволници, от стеснителността на манастирските устави, сички онези, на които е много мъчно да ся откажат от независимостта си. Но има и отшелници с особено настроение, които само от това избягват манастирите, защото там живее много народ, и търсят келийния живот с една цел – да ся спасяват. Като считат за грях сяко сношение с хората, даже с своите братя-калугери те дават обет да бъдат вечно сами, желаят да имат за свои събеседници не хората, а Бога. Такъв отшелник мъчно намира приют; повечето той пари няма, и от това не може да земе келия с кирия, и като избиколи цяла Св. Гора, той ся намества в някоя отколе оставена келия, или, като набута усамотено кюше, сам си направя къщица. То ся знае такива къщици ся дотолкова малки щото в тях „ако двама влязат по нужда, то нито могат да стоят, нито могат да седят“, но пустинникът ся не грижи да му е широко: стига да има място дето да ся скрие от лошото време, а че широко бива и на чистият въздух.

Един път, когато ся разхождах по святогорските хълмове, аз наскочих на такъв труженик. В глухо едно място, под нависнатата гора, той сам-самичък правеше дуварът на келията си. До него, в един трап, беше разбърката глина; на същото място ся търкаляше и една лопата, желязна брадва и няколко отсечени греди – повече нищо нямаше. Келията беше изкарана вече до покривът. Като казах на калугерът, „Помага Бог!“, аз го попитах отдавна ли той работи?

– Трети месец вече, – отговори той – за зимъс ще я свърша.

– И се самичък?

– Бог е с мене. Понякога дохожда някой брат от скитът; помага ми да чупим камъни в гората. А че кой още? Секи си има работа.

– Ами отде земате камъните?

– Ей тука, близо. Там ми е засега и къщата.

Той ми показа голяма една дупка в стената на няколко крачки от келията. Като къртил камъни, той си направил пещерка и засега живее в нея, додето си искара келията. Почудих ся аз на такъв настойчив труд и отидох по-нататък, а калугерът изново начена да прави дуварът.

Понякога пустинникът дълго време няма постоянно пристанище, и в сичкото това време събира пари, които печели като работи на ден. Като събере доста сума, той си купува келия, по вкусът си, сключва условия с най-ближният манастир да го хранят и после ся отдалечава, понякога на целия си живот и само по празниците слазя в манастира да ся пречести и да си земе ядене. Той няма никакво имане, и от това той никога си не заключва келията, а за да ся избави от вънкашното любопитство, той, кога ще иде някъде, тури при вратата голям дървен кръст и отива спокойно, в пълна увереност, ни един калугер не ще смее да снеме този кръст от вратата (Турен кръст при вратата служи за знак, че стопанинът го няма там, или че не е позволено влазянието. Този знак на Св. Гора ся счита за неприкосновен.) А дяволите, както ся знае, боят ся от кръстът и от това няма и те да зяпат в келията.

Два или три пъти през годината, такъв келиот ще си позволи да си почине и да ся повесели. То бива когато е празникът на най-близкия манастир, дето него го гощават и ся веселят, а и още през Сирница. В този ден в манастирът ся събират сичките околни келиоти, освен, то ся знае, строгите затворници, и подир вечернята, като получат благословени сухари (пексимет), правят различни игри, сиреч хвърлят камъни, гонят ся един друг и пр. Като не си привикнал, чудно ти ся види как тези сгърбени и изтощени от вечен пост старци, с пъшкане и с охкане ся силят да хвърлят камъкът, колкото е възможно по-далеч в морето, или крещят и ся препират за първенство в игрите, като деца, на които е дадена свобода. Аз мислех изпърво че тези детински игри стават единствено от невинността на старческите души, но оказа ся изпосле, че и те имат тука свой висок смисъл. Играющите като чуваха, че аз на шега ги наричам деца, те постоянно ми отговаряха с думите на Евангелието: „ако не бъдем като деца, – няма да влезем в небесното царство!“ Такива отговори мя докарваха в умиление.

Забележителни са по строгостта и мълчаливостта на затворническия си живот, тъй наречените гробнични старци. Тука, както и в много други манастири на изток, умрелите ги заравят в земята само за три години, и като ся измине това време, изваждат из гробовете костите им, а в празните гробове турят нови умрели. Извадените кости, с различни церемонии, ся измиват и ги турят в избите под църквите, които ся наричат гробници или усипалници. При всяка усипалница на Св. Гора ся намира един калугер, който е длъжен да гледа за чистотата и порядъкът в гробниците.. Такъв калугер, който живее в гробницата, понякога до дълбока старост, има работа с костите: то ги нарежда като дърва, то ги разхвърля изново, за да ги нареди пък друго-яче; над секи кокал той много ще премисли, секи нов скелет той посреща с радост, като нов познайник; той ся и моли, и яде в гробницата, даже спи на костите и човешките черепи (...!), и само рядко ще си издаде муцуната вън от гробницата за да подише чист въздух. Не е чудно, дето той целокупно ся вмирисва на леш, и вечно запазва мрачно разположение на духът. Един път, когато разгледвах такава гробница, аз ся срещнах с подобен старец. От старостта, той едвам ся държеше на краката си, и по-скоро приличаше на скелет, отколкото на човек.

– Види ся тука е лесно за спасяване?, попитах аз.

– Назидателно! –отговори той.

– Не е ли страшно?

– Защо ще е страшно? Свои сме. Се чакам, скоро ли и моите кости ще легнат тука, и кой ще спи на тях!...

– Ами тези кости кои са? Попитах аз, като показах на един куп кости, кои бяха турени настрани.

– Те са мирски.

– А че отде знаеш, че са мирски?

– Твърде лесно е. Калугерските са винаги чисти и равни, а мирските са с петна.

Не зная, общи признак ли е това на Св. Гора, или гробничарят е открил по собствените си съображения, – само той хортуваше с пълна увереност.

 

Мнозина от пустинниците считат за излишно развлечение честите пътувания из манастирите, и за да избегнат това развлечение, те си правят келии близо една при друга, като селца, а насред, на особено приготвена площ, правят си съборна църква, дето и извършват по празниците всенощно бдение и литургия за пречестяване. За разпорядител по хазяйствената част, пустинниците избират изпомежду си началник, който тука ся нарича дикей, който да ся грижи за благочинието на църковните служби, за продоволствието и сгодите на братята. Дикеят (нещо като игумен), но само че властта му е повечето изпълнителна, отколкото законодателна; той е отговорното лице за приговори с другите светогорски власти, и пред тях защитава интересите на братята. Такова село, което има съборна църква и дикей се нарича на Св. Гора скит. Жителите на скитът не ся виждат един друг с цели недели, а в пълно уединение, в пълно затворничество, като седят в келиите, молят ся в домашните църкви. Животът в скитовете е напълно аскетичен, въздържанието особено, тъй щото на калугерите ся разрешава само по празниците вино и масло, а в другите дни – вечно сухо ядене. Обща трапеза няма в скитовете, и секи затворник ся грижи самичък за храната си, от това мнозина простират въздържанието си до там, щото и хлябът даже ядат с теглилка, сир. в обикновените дни изяждат, нека кажем, по 60 драма на ден с едно стъкло вода, а в постни дни по 30 драма с половин стъкло вода, щото и в храната да не изменят правилността и порядъкът на спасението. Скитянете не обичат гости, и за да не ходи при тях много народ, те си правят скитовете на непристъпни места и с такива пътища за съобщение, щото нарядко кой ще ся реши да мине от там. Сичките скитове на Св. Гора са 12 и сичките, както и обикновените келии, зависят от онзи манастир, на земята на когото са направени.

Пустинниците, кои са ся отказали от сношение с хората, кои са ся отказали даже от скитский живот, обикновено живеят по един. Някои от тях си правят келии на хубава развлекателна местност, за да могат понякога да ся развлачат барем с природата. Но някой път ся боят и от такова развлечение, и нарочно ся пъхат в такива глухи дупки, дето няма даже и нищо да ся погледне. Има келии, които с изумително самоотвержение са направени на страшни овиснали височини, дето може човек да ся качи само с помощта на вървени стълби, с опасност да си разбие главата. Който е бил на Св. Гора, той навярно никога няма да забрави непристъпността на келиите Кесария и Каруна (Тя е направена на една канара овиснала над морето; из келията секи ден спускат към морето кошница вързана с връв, в която корабите, кои минуват, турят тука нещо за ядене. С това подаянийце ся хранят неустрашимите жители на келията.), кои са прославени с различни чудеса, на местоположението на които ся чуди сичката Гора.

Много бедни затворници живеят просто в пещерите, ямите и в разпукнатините на стените и само когато зимата стане много студена, търсят приют в съседните келии.

Като отстрани от себе си сичките развлечения и си обезопаси жилището от невикани гости, затворникът ден и нощ ся предава на делото спасения. Тука вече с силите на собствената си воля, с стоическа твърдост, той предприема сичко, което може да изнури и обезсили повинната му плът. Яде той толкози, колкото да не умре от глад, спи на чупени и остри камъне, моли ся и плаче бедният. Аз не видях, щото тези отшелници да носят вериги или власеници, но видях как те, за да изнурят плътта си носят камъне. Спусне ся затворникът при морето, напълни един чувал с пясък или камъне и с този товар ся тътре по кривините из Гората дотогава, до когато обезсилее и падне. Като си почине няколко минути той отива по-нататък чак до келията си. Таквази работа ся предприема подир дълги непрекъснати изкушения, за страх на демоните, и опитните калугери казват, че това средство е най-действителното: подир две-три такива пътувания – сяко изкушение ся изгубва.

Храната на затворникът състои от варени и сурови растения: ядат те ягоди, картофи и хляб, а повечето боб и грах, и въобще тежка храна, за по-голямо насищане. Тази храна им я носят калугерите според условието. Някои новаци, кога ся приучват към въздържание, яко ся опасват с ремъци или носят широк пояс, който яко загънва стомахът и повидимому намалява апетита. Ами с какво най-после ся подържа бедният живот на затворникът? С какви сокове ся храни мозъкът му? – Не зная!

И при такова изнуряване, пустинникът се пак има много изкушения, само че тези изкушения са особен род. Тука главна роль играят различните видения, които демонът рисува на затворникът, като ся ползува от уединението му. Като ся откаже от хората и от потребностите на жива дума, посред вечно мъчение и тишина, затворникът твърде естествено ся предава на различни размишления. Главата му напрегнато работи, фантазията рисува различни чудеса. В това време, според признанието на самите калугери, нему ясно ся спомнюват сичките мирски разкази за различни привидения, сичките митически народни предания, сичкий мир от дълбоко суеверие, и сичко това проминува пред него в лица, представлява толкози живо и неотразимо, щото калугерът го напада страх, и ожиданието на различни чудеса начени да го мъчи. Нервите на затворникът ся настрояват до такава степен към сичко чудесно и небивало, и толкози тънки стават, щото често обикновеното явление на природата: мърдането на листата, падането на камъкът или бързото духане на вятърът – докарват ужас на отшелникът и го карат да чете заклинания. Ако не разбере същата причина на шумът, то непременно ся обяснява от неестествената сила, и после хортува за нея като за чудо.

Пустиняците, кои знаят да четат и пишат, за да изучат повече пустинното житие, често ся занимават с прочитание. Чети-минеят и различни жизнеописания на старите пустинници в животът на които, както е известно, имало е много чудесно. Като ся стараят да подражят подвигите им, те с напрегнато внимание чакат същите чудеса и изкушения, каквито са ся случвали в дълбока древност – изкушенията, то ся знае, ся явяват и чудесата пред очи ся извършват.