• Встъпителни думи
• Съдържание
• Манастири галерия

*

 

Духовникът отец Григорий

Отец Григорий бил българин по народност. От ранна възраст, петнадесетгодишен, той оставил света и последвал Христос. В Света Гора преживял 60 години, без да я напуска, от които 50 като духовник. Той имал такава благодат, че при изповед не питал за греховете, но сам ги обявявал и довеждал всекиго до истинско разкаяние. Знаел на кого какво духовно лечение да назначи и кой колко може да понесе. При него идвали архиереи и патриарси да търсят съвет, и получавали отговор на недоуменията си за църковните канони.

Той бил снизходителен към големите грешници, привеждал всички към покаяние. При него идвали мнозина от други народности и получавали утеха, той умеел да говори на различни езици.

Казват, че предвидил своята смърт. Три години след смъртта му открили костите му, които се оказали с жълт цвят като восък. По вярването на светогорските отци това означава, че монахът е намерил милост от Господа. Отец Григорий живял на Капсала. Той бил духовник на великия руски старец Арсений.

Починал през 1839 година.

 

Старецът Теодосий

Отец Теодосий се родил във Велико Търново, където учил пет години в духовно училище и придобил добри познания по старогръцки език. Дошъл в Света Гора през 1830 г. и постъпил в скита Кавсокаливия при стареца Антоний, човек суров и своенравен, който не само измъчвал кроткия ученик с тежки работи, като не му давал отдих, но и го изтезавал по всякакъв начин. Не веднъж го прогонвал от себе си. Но Теодосий смятал, че старецът изпитвал любовта и постоянството му и като се поотдалечавал за малко, отново се връщал и търпял същите жестокости. Неведнъж старецът го изпращал с бележка до духовника Макарий в  “Русик” да го настани на послушание в кухнята, като му възложат най-тежка работа без никакъв отдих.

Веднъж пропъденият ученик дошъл при своя сродник, иеромонах Паисий (по-късно настоятел на Илинския скит), и като му разказал всичко, помолил за съвет. Отец Паисий му казал да не се връща и отец Теодосий се преместил при друг старец. Тогава отец Антоний се размислил и дошъл да търси ученика си, като обещал, че ще го постриже за монах. Новият старец съветвал Теодосий да не се доверява, защото отец Антоний няма да се промени и ще постъпи според стария си навик. Така и станало. Отец Антоний приел с радост ученика си пред отец Паисий, похвалил търпението и послушанието му, и казал че сега желае да го постриже. Но два месеца след пострига го прогонил отново. Тогава при него се събрали старците от скита и започнали да го увещават, укорили го за непостоянството и жестокостта. Отец Антоний се разкаял и просълзил. Междувременно Теодосий заболял от туберкулоза, кашлял и се затруднявал при поемането на въздух. Старецът приел ученика и двамата заживели в мир. Скоро и самият старец се разболял. Виждайки приближаващия край, старецът съкрушено молел за прошка, казвайки:

- Чедо, аз те убих, прости ми!

Той често говорел така, а при смъртта със своето разкаяние и съжаление затрогнал и просълзил всички, които били там, а ученикът плакал безутешно.

Отец Теодосий  живял в Кавсокаливия 26 години, 19 години със стареца и 7 след него. После се заселил  в килията “Успение Богородично” в скита Малка Света Ана. Той страдал толкова от болестта си, че често дишането му в силно стеснените гърди съвършено спирало, сякаш е мъртъв, и пустинниците идвали да се простят с него. Внезапно духът му се връщал и той се поправял, така че оставало само безсилието. Веднъж при подобен случай отците се събрали и като не виждали вече живот в стареца, запалили свещи и покадили. Той лежал безжизнен и изстиващ, но към вечерта започнал да диша и дотолкова се възстановил, че посетилите го монаси дълго беседвали с него.

Суровите постъпки на старец Антоний и решимостта на Отец Теодосий изградили в него дълбоко смиреномъдрие. Той придобил памет за смъртта и непрестанно пребивавал в умствена молитва. Болестта съдействала за извършване на тази вътрешна работа. Отец Теодосий така преуспял във вътрешната молитва, че бил в духовно единство с великия старец Иларион Грузин, и мнозина идвали при него за съвет.

Болестта му, следвайки естествения ход на своето развитие, много напреднала, а той никак не се лекувал и би трябвало вече отдавна да е умрял поради липсата на помощ и грижа. Но заради неговото търпение благият Господ показал две чудеса: продължавал живота му извън всякакви човешки съображения и му изпратил такъв ученик, когото всички назовавали “ангел”. Това било въплътена кротост и преданост към стареца, ученикът често забравял храна и сън, грижейки се за облекчаване на боледуващия старец. Той се казвал Гавриил.

На въпроса за учениците старецът отговорил:

- Ученикът имал двойно изкушение - едно от стареца, и едно от дявола. Затова той трябва да носи немощта, независимо колко е добър. Днес той вижда стареца свят, а утре - напротив. Врагът влага различни помисли по отношение на стареца, и колкото повече ученикът благоговее и почита стареца си, толкова повече дяволът се старае да го разстрои, както пише свети Теодор Едески. В такъв случай трябва да се постъпва така: врагът подхвърля помисъл, а ние се отвръщаме от него. И така, като постоянно отхвърляме нанасяните помисли, ще останем невредими.

- По-добре е човек да се подвизава и да не види благодат до смъртта си, отколкото да я получи и да я изгуби, защото ще бъде осъден като недостоен. Всички наши дела имат край, а покаянието продължава до смъртта. Ако някой изостави покаянието преди смъртта си, макар да е бил свят, ще погине. Светите отци са се подвизавали до смъртта си. В светото кръщение човекът получава съвършена благодат и дар; но после е длъжен да се труди сам и тогава постепенно благодатта се открива. Понякога Господ е давал на светите отци благодат за полза на мнозина; а тук е пустиня и достатъчно е и това, че идват на млади години и с помощта на благодатта живеят в такива сурови места.

Относно помислите старецът казал:

- Ако можеш да уловиш вятъра с мрежа, то ще уловиш и помислите; само не трябва да ги приемаме, а да ги отхвърляме и постоянно да се очистваме с покаяние: “Прости, Господи съгреших, покаях се!”

Тъй като старецът нямал средства за прехрана, ученикът се трудил неуморно. Но  и тогава те не достигали и на ученика се налагало, щом старецът се почувства по-добре, да побърза с молба за милостиня към състрадаващите им и те давали каквото могат.

Когато питали отец Теодосий как е понасял побоите, нанасяни му от стареца Антоний, той разказвал следното:

- В Кавсокаливия до морето живееше старецът Иоаникий - българин, с послушника Матей - също българин. Старецът постъпвал с него толкова строго, че постоянно викал и го биел жестоко, а ученикът само падал в нозете му и казвал:  “Прости, прости отче!”. А той го ритал и с крака и го удрял с каквото му попадне. Ученикът така благоговеел пред стареца, че не смеел да седне до него, а присядал на килимчето и при гласа на стареца се свивал от страх и уважение към него. Така преживял с него до смъртта си, а старецът, като постъпвал с него като с куче, правел това в духовен разум, за полза на ученика, а на другите казвал, че живеел с ангел. След смъртта на ученика костите му благоухаели.

Отец Теодосий говорел за себе си:

- А моят старец постъпваше строго с мен, защото нямах нито послушание, нито старание, и това беше от полза за обучение на душата ми!

 

 

Игуменът Герасим

 Приемник на отец Сава в “Русик” бил неговият ученик Герасим. Той е роден в Македония в 1770 година.

(Из записите на монах Партений)

“Отец Герасим е постъпил в Ксенофонт на петнадесетгодишна възраст и е прекарал в монашество повече от 50 години. Има дар на разсъдителност. Той има двеста духовни чеда и ръководи всички, но не властнически, а бащински; един укорява, друг наставлява, трети със сълзи увещава, и всички обича като чедолюбив баща. Не затваря никога вратите на килията си - тя е като лечебница. И всички братя, неговите духовни чеда, бързат към своя пастир, към своя духовен лекар, и му откриват душевните си рани. Той като изкусен лекар изцелява всички и ги пуска здрави, всеки излиза ободрен и радостен, и отива към своето послушание. Като изпрати всички, той сам излиза от килията: посещава болните, после обхожда всички килии и посещава занимаващите се с ръкоделие; излиза от манастира и отива при братята, заети с различни послушания и сам се труди с тях. Така прекарва дните в непрекъснат труд. Никога не насилва братята в работата, но ги възпира и често заповядва да се почива, идва в църквата преди всички. Братята още не са започнали да пристигат, а игуменът вече е на мястото си. Храна, освен общата за всички, не употребява. На трапезата често казва поучения, дава наставления на братята, понякога изобличава нечии немощи и недостатъци. Но не назовава име, само дава да се разбере. Говори със сълзи и с отеческа любов и затрогва всички. Братята гледат на него като на ангел, подчиняват му се като на Бога, боят се от него като от цар, а го обичат като баща. Даряват му своите души и тела, като на лекар и пастир и ръководител към Царството небесно. Почитат го не само неговите чеда, но и цялата Атонска планина го уважава като строг пазител на общежитийния монашески устав”.

Ще разкажем накратко за това как старецът Герасим постъпва с братята в “Русик”, как е носил немощите на ближния си, как е смирявал гордите, нарушаващи общежитийния устав, как е отстранявал своеволниците от обителта.

По едно време в обителта постъпил монах Аврамий, руснак от заможен род, който преди това живял в Илинския скит. Той помолил да вземат дар от него - 20 хиляди лева, и да не го изпращат на послушание.

- Но ти какво ще правиш? - го попитал игуменът.

Той отговорил, че ще се занимава с молитва.

- Добре, аз се радвам на това - казал игуменът. Ако всички братя се съгласят непрекъснато да се молят на Бога, нито един не бих изпратил на послушание; защото молитвата е истинската работа на монаха, а останалото е дадено за избягване на унинието. Но ако не беше послушанието в обителта, не биха останали и двадесет човека; а когато има послушание, са двеста, защото на всекиго е приятно и радостно на общото послушание. Има време да се молим, има време и да се потрудим, има време за храна, време и за сън. Защото всеки е от плът и кръв. А този, който обича Господа от сърце, може да се моли непрестанно с умствена молитва, на него телесните трудове не пречат, даже му помагат. Ако и ти можеш така да се молиш, ще те приема и без твоите пари и ще те утеша, тях дай където искаш. А ако не можеш да се молиш така, то на нас твоите пари не са ни нужни. Ние живеем в манастир, не събираме пари, а спасяваме души. Ако някой донесе пари, ние няма да ги отхвърлим, а ще ги употребим за манастирски нужди, само че той трябва да се подчинява на манастирския устав и да се откаже от своята воля, насила не налагаме никому нищо, нека всеки да понесе колкото може. 

Ето колко разсъдителен и безкористен е бил старецът игумен Герасим.

Случило се е и друго подобно на това. В обителта живял един монах - по произход грък. Той предал на манастира голяма сума пари, но оставил и за себе си.

Игуменът му говорил:

- Ако искаш да живееш при нас, не оставай нищо за себе си: сега това е в твоя власт. Ако ти е трудно да се разделиш с тях, не давай нищо, но потърси такова място, където ще можеш да живееш с тях. А ако останеш и скриеш, и след смъртта ти се намерят, ще бъдат поставени с теб в гроба и ти като нарушител на общежитието няма да се удостоиш с братско поменаване.

Той отговорил:

- Отче светий, всичко, каквото имам, ще предам.

Игуменът го приел и го постригал в схима. Монахът бил смирен и кротък, полезен за манастира като добър дърводелец и майстор и братята много го обичали. Но игуменът провидял таящата се в него змия на сребролюбието и често го увещавал със сълзи да обяви парите си. Той пък упорито твърдял, че няма. Игуменът, като видял неговото закоравяване, застрашаващо с гибел душата му, решил да го изправи. Един ден заповядал пред всички братя да бъде изгонен от манастира, да се изнесе имуществото му и  да му върнат парите, които той дарил на манастира. Монахът не взел парите и казал, че те са пожертвани за обителта навеки. Братята съжалявали много и скърбели, че игуменът без милост наказал един толко смирен човек.

Монахът излязъл от манастира и си купил килия. Заплатил шест хиляди лева, а две хиляди употребил за ремонт. Тогава всички разбрали защо игуменът го отстранил от обителта. Но когато се заселил в килията и изхарчил парите, го нападнало униние и не можел да стои повече там, предал я на другаря си, а сам той дошъл в манастира и помолил да доложат на игумена, че моли за прошка. Старецът Герасим, като чул, изтичал, приел го в обятията си и казал:

- Аз изхарчих всичките твои пари, не са ли останали още?

А монахът със сълзи и засрамен отговорил:

- Прости ми, отче, съгреших пред Бога и пред теб. Сега не ми остана нищо повече, освен греховете ми.

Игуменът му казал:

- Радвам се, че Господ те е очистил. Сега вече ще бъдеш монах. -  И му дал килия.

Старецът Герасим знаел как да накаже и как да прости немощите.

Игуменът Герасим починал в Господа на 105 години от рождението си през 1875 година. 

 

Старецът Антим

Отец Антим се родил в град София и бил свещеник. След смъртта на жена си през 1830 г. се оттеглил в Света гора, поселил се в манастира “Симоно-Петра” и приел монашество. От 1841 г. започнал да юродствува, но по каква причина е решил да поеме толкова труден и опасен духовен път, е останало неизвестно. Отец Антим обичал манастира “Свети Пантелеймон”, обичал да слуша руска служба и затова идвал често в “Русик”, а понякога престоявал в него цяла седмица и повече. Любимото му място било входът на църквата.

Отец Антим се стараел да скрива своя вътрешен живот, като се показвал неразумен и говорел несвързано, сякаш безсмислено, а понякога безцеремонно се поскарвал. Когато забелязвал, че започват да разбират неговите притчи и да му оказват почит, наговорвал нещо много смешно и отивал да безмълвства в пустинята за два или три месеца, или да се скита по пещери и пропасти, а после отново идвал в манастира.

От самото начало на неговото юродство някои в “Русик” му обърнали внимание и следели неговия начин на живот. В началото той носел пет години обикновена дреха, не се отказвал от общата трапеза и не се отделял за дълго в уединение. Но след това като че ли постепенно укрепнал и израснал в самоотвержеността си, малко по малко променил дрехата, започнал да носи скъсана, а после и нея пренебрегнал и тръгнал полугол, в платнен чувал, като направил дупки за ръцете и главата, и така ходел навсякъде. Накрая разкъсал и чувала и просто го носел на раменете и затова го наричали “чувалник”. А в пустинята се лишавал и от него и ходел навсякъде без дрехи.

Мнозина получавали духовна полза от него, като гледали свръхестественото му търпение, а някои се съблазнявали, смятайки го за безумен. Той назидавал мнозина, изобличавал, изправял, ободрявал. Относно вътрешния си живот бил потаен; малцина са се радвали на неговата откровеност; но мнозина знаели, че има дар на прозорливост.

В последните години на живота си идвал нерядко в “Русик”, но не влизал в манастира, освен по нечия молба. Постоянният му приют била кухнята или трапезарията на работниците, където се стоплял и подкрепял с храна. Настоятелят поръчал на монаха трапезар да приема и приютява стареца. Този монах спечелил доверието на отец Антим и могъл да узнае отчасти съкровените му подвизи.

Отец Антим имал дар от Бога да пости продължително, който скривал старателно, но понякога самите обстоятелства откривали подвизите и благодатните дарования, с които бил удостоен. Веднъж по време на Петровия пост старецът дошъл много изтощен. Монахът го приел с радост и му предложил трапеза. Старецът започнал да се храни, а монахът ходел напред-назад и поглеждал към него. Старецът не обръщал внимание и продължавал да яде. Това съблазнило трапезаря и той започнал да осъжда стареца в мислите си, че такъв сух и изпит монах яде толкова много. Като се смутил от тези помисли,  излязъл от трапезарията. Старецът, като се нахранил, също излязъл и седнал при вратата. Като видял съблазнилия се приятел, поканил го да седне и като го хванал за ръка попитал:

- Брате, знаеш ли какво значи смиреномъдрие?

Монахът от скромност отговорил:

 - Не зная.

А старецът казал:

- Смиреномъдрието се състои в това да не осъждаш никого, а себе си да смяташ за най-лош от всички. Ето, ти се съблазни, че много ядох, но не знаеш от колко дни не съм ял. Спомни си кога бях при теб и ядох.

Монахът отговорил:

- Помня, отче, ти беше при нас на Неделя Връбница, а  оттогава не съм те виждал.

Старецът му казал:

- Ето, виждаш ли колко дни не съм ял (повече от петдесет). А ти ме осъди, че много съм ял. Брате, Божиите дарования са различни: на всекиго е дадено по нещо от Бога. На мен ми е дал сила да търпя глад и студ. Можеш ли да изтърпиш колкото търпя аз? Опитай, смени дрехата си и ела с мен до съседния манастир. Ето, ти си певец, но как пееш на Бога? Твоите мисли се намират повече надалеч, разсеяни са, а послушай аз как ще пея.

Старецът издигнал ръце към небето и запял със стенание “Алилуя” и сълзите му потекли като ручеи. Трапезарят дошъл в ужас и заплакал. Накрая старецът му казал: 

- Ето брате, не осъждай никого, защото не знаеш на кого какво дарование му е дадено, и повече внимавай за себе си.

Братът се поклонил на стареца и помолил за прошка. Оттогава старецът станал по-откровен с приятелите си.

Веднъж друг брат се съблазнил от постъпките на стареца и помислил в душата си:

- Как така прозорлив? Нима прозорливите ядат толкова много?

Старецът прозрял мислите му повикал го при себе си и му казал:

- Брате, ти искаш да бъдеш монах, а мислите ти са все в Русия. Ти ще отидеш там, ще изпълниш желанието си, а после ще се върнеш обратно и духовникът ще те удостои с монашество. Думите на стареца се изпълнили с точност. Същият брат се смутил от помисли, оставил манастира и се отправил за Русия, но след година отново се върнал на Атон и се удостоил с пострижение за монах.

Един от иеромонасите разказвал, че като му домъчняло за отечеството веднъж, приел мисълта да остави Света Гора. Когато мислел за това изведнъж в килията му влязъл отец Антим, което преди не се било случвало, и му казал: 

- Божията Майка ме изпрати да ти кажа, отче, да не ходиш в Русия, а ако излезеш от пустинята, ще паднеш в грях.

По едно време отец Антим безмълствал на Атонските височини доста дълго. Братът, който му служил, бил привикнал да се утешава с беседите му и като не го виждал толкова време, се затъжил за него. Замолил Бога да внуши на стареца да дойде при него за духовно утешение, мислейки си:

- Може би моят старец се е изтощил от подвизи в пустинята, аз бих го утешил с храна и бих му направил чай.

На другия ден старецът дошъл при приятеля си и му казал с усмивка:

-  Ето, по твоето желание дойдох от Атон; уморих се, набих краката си в камъните; струва ли толко усилия твоят чай?

Братът се удивил от неговата прозорливост и помолил за прошка за затрудненията.

Нерядко отец Антим утешавал приятеля си в скърбите и го ободрявал със съвети. Понякога, виждайки грешките,  му ги изобличавал и изправял.

Веднъж братът бил нападнат от тежка печал и униние, и като не знаел как да се избави от това, помолил Бог, да изпрати отец Антим да го утеши. Изминали няколко часа и старецът се явил пред него. Скърбящият брат се зарадвал и попитал:

- Отче, как така се яви, когато имах нужда от теб?

Старецът се усмихнал и отговорил:

- Ти желаеше да ме видиш и се молеше за това - ето изпратен съм при теб.

Веднъж в навечерието на първи октомври, когато в «Русик» имало бдение в чест на Покрова на Света Богородица, отец Антим пристигнал в манастира уморен, едва държейки душата си. Като срещнал свой познат, казал:

- Тази нощ се намирах близо до Зограф и се молих, стоейки на камъните. По време на молитва видях Божията Майка да слиза от небето във вашия манастир; зарадвах се и побързах да дойда, за да я заваря тук, да покрие и мен, грешния, със Своя Покров заедно с останалите. Но едва бях тръгнал, и една змия с ярост се хвърли върху мен и силно ме ухапа по крака; аз се досетих, че това ми направи врагът по Божие допускане, за да ме лиши от духовна полза и утеха, и затова не обърнах внимание и се впуснах да бягам към вашия манастир. 

Братът погледнал крака му и видял, че петата била дълбоко наранена и кръв текла от раната. Голямата любов на стареца го правела нечувствителен към телесните страдания.

През 1862 г. зимата на Атон била студена и снеговита. Отец Антим прекарал това време на Атонските височини в една хралупа. Паднал голям сняг и затрупал всичко, така че било невъзможно да излезе оттам. Прекарал 46 дни без хляб. Тъй като престоявал по-голяма част от зимата в “Русик”, старците започнали да се тревожат да не е замръзнал някъде. След като изминали 46 дни, старецът дошъл с измръзнало лице и ръце. Затъжилият се за него брат, като го видял така, неочаквано възкликнал:

- Ти ли си това, отче? А ние съвсем бяхме изгубили надежда да те видим. Къде беше през това време?

- Седях в хралупа! - отговорил с усмивка старецът.

- Ами какво яде там? - пак попитал братът.

- О, брате Викторе, колко много пострадах там от студа и от бесовете, само Бог знае. Бях се отчаял за живота си, но свети Иоан Кръстител ми се яви и ме избави от смърт.

Веднъж старецът не се явил в “Русик” повече от пет месеца. Духовникът Иероним изпратил един безмълвник, към когото отец Антим бил откровен, за да го намери и да узнае причината за това продължително отсъствие. На въпроса защо престанал да идва в “Русик” старецът отвърнал:

- Докато не ме прославяха и не ме смятаха за светец, ходех, а сега за мен не е полезно, дори е вредно. Последният път един иеромонах падна в краката ми и каза: “Помоли се, отче свети, за мен, грешния, да се спася по твоите молитви”. - Eдва се бях отдръпнал и до мен дойде друг йеромонах със същата молба. Ето виждаш ли, как мога да ходя при тях. Обичам манастира, но ще го посещавам по-рядко, защото там ме смятат за светец.

Но и след това отец Антим идвал в “Русик”, без да влиза вътре, посещавал го, като че ли тайно и гостувал на своя приятел. С него беседвал за всичко и му откривал някои свои тайни. Веднъж след предложената трапеза старецът казал:

-  Вчера свети Иоан Милостиви посети вашия манастир.

Денят бил неделен и според обичая в манастира дошли много пустинници и всички били нахранени и дарени с хляб и милостиня.

Отец Антим нямал постоянно жилище. Негово убежище била цялата Атонска гора. Той ходел по всички манастири, скитове и места около планината. По-често от всички посещавал “Русик”. Последните години от живота си живял край Зограф и идвал да се труди на манастирската постройка, като носел камъни и вода. През август 1867 г. подвижникът посетил “Русик” за последен път. Влязъл направо в странноприемницата и дълго беседвал със своя познат, поучавайки го как да побеждава нечистите помисли и страсти, а накрая му казал: “Вече няма да дойда при вас, защото скоро ще умра”.

В края на ноември дошъл в Зограф и се разболял. Настанили го в болницата, където прекарал 12 дни. На 9 декември старецът Антим приключил с многотрудния си живот и с мир се преселил при Господа.

 

Съкровеният старец

 Един руски пустинник, схимонах Макарий, който живеел в пещера при Керася разказвал следното:

“Лесничеят на Лаврата, схимонах Арсений, преди встъпването си в монашество е бил 18 години в охраната на Света Гора и опознал всички Антонски пътеки.

Изпълнявайки някакво послушание, той случайно узнал за един отшелник живеещ в горите на Лаврата, и разказал за него на отец Макарий. Ето как станало това.

Преди Пасха на 1861 г. отец Арсений и отец Макарий се уговорили да отидат до пристанището, за да си доставят някои храни. Като вървели по пътя, отец Макарий запитал:

- След като си горски от толкова години, а преди това си бил пазач, сигурно знаеш за някой от отшелниците, които живеят скрито.

Отец Арсений занемял от въпроса, не желаел да разкрие тайната, но и не желаел да огорчи стареца - приятел. Тогава той казал:

- Ако вземеш греха от клетвата върху себе си, ще ти кажа.

Отец Макарий му обещал, че поема вината.

На половината път от Молдовския скит до Лаврата отец Арсений се отбил от пътеката и го повел към непреходими места, като му обяснявал къде живее старецът и как да го намери. Но се съмнявал, че ще може да се спусне в оная пропаст, където живее отшелникът. Докато разговаряли, стигнали до самата пропаст. Място за слизане отникъде не се виждало, от трите страни отвесно надолу се спускали стръмни скали. Отец Арсений казал:

- Ето, ако можеш, спускай се, когато стигнеш до площадката, погледни надясно и там, под скалата, ще съзреш жилището му.

Отец Макарий започнал да се спуска. След време осъзнал, че е по-лесно да лазиш по върховете на Атон, за да събираш неувяхващи цветя, отколкото да се спускаш по тези отвесни скали!

Отначало му пречели ботушите и той ги хвърлил надолу. След тях и подрасника, в който не можел да се придвижва. Накрая се приближил до дъното и там намерил вещите си. Застанал на равното и оглеждайки се, забелязал колибата и стареца, който седял пред нея. Когато старецът го видял се прекръстил, плюл и влязъл в убежището си, като подпрял отвътре вратата.

Предупреден от отец Арсений, че отшелникът, освен български, гръцки  и руски, знае още турски и френски, отец Макарий се приближил до килията и започнал да казва молитва. Дълго време отшелникът не отговарял. Отец Макарий, разбирайки, че той го мисли за привидение, започнал да го убеждава, че е християнин и монах.

- Какво желаеш? - попитал накрая отшелникът на чист руски език.

- Дойдох да те видя.

- Кой те доведе тук, - Господ или демонът?

- Бог - отвърнал отец Макарий.

Отшелникът не приемал неканения гост и го умолявал да си замине. Отец Макарий отвръщал, че по-скоро би умрял тук, но няма да се върне. Той нямал при себе си нито дрехи, нито храна.

- Що за човек си ти, аз такива не съм виждал - продължил отшелникът.

Отец Макарий отново го помолил да му отвори вратата.

- О, зная кой ти е казал - заговорил старецът  - какъв човек!

- Не го вини, старче, аз съм виновен.

- Върви си, моля те, върви си.

- Няма да си тръгна, ще остана пред вратата ти до Пасха и тук ще умра, няма да си тръгна, докато не те видя.

- Кажи “Богородице Дево” - съгласил се накрая старецът и когато отец Макарий казал молитвата, отворил вратата.

- Какво искаш от мен?

- Благослови, отче - казал отец Макарий и паднал в нозете му.

- Бог да те благослови - отвърнал той и като седнал на прага, поканил и отец Макарий да седне. Изминал час в мълчание и молитва и ставайки, старецът казал:

- Сега върви, откъдето идваш.

- Желая, отче, да чуя от тебе слово за душевна полза - умолявал отец Макарий.

- Какво да ти кажа. Аз съм грешен човек и нищо повече не зная. Виждаш, че живея като змия, която се крие от хората в дупката си. Така и аз се крия в тази дупка.

- Е, сигурно все нещо знаеш и ако поискаш да ми го кажеш, може би ще ми е от полза.

Старецът, като видял простотата и неотстъпчивостта на отец Макарий, го запитал:

- Къде живееш? Кой ти е духовник.

- Живея в пещерата при Керася, духовник ми е отец Нифонт от Кавсокаливия.

- Какво е ръкоделието ти?

- Правя лъжици от дърво?

- Какви?

- Прости и с “благословение”.

- Ето на, ако желаеш да ме послушаш не прави лъжици с “благословение”.

- Защо? Такива търсят много в Руския манастир и в Сарай.

- Може и да е така, но ти не го прави.

- Не знам - отвърнал замислено отец Макарий, - ето в “Русик” има опитен духовник отец Иероним, а той нищо не казва, и взема и с “благословение”.

- Отец Иероним - забелязал старецът - наистина е опитен духовник в управлението на своите братя, но той не се намесва в разпознаване на тънките неща, поради което и не вижда, че не е необходимо да се правят такива лъжици, тъй като те могат да попаднат в ръцете на друговерци или невярващи, които биха се поругали над изобразеното благословение. Дори и в едно православно семейство лъжицата не е икона и не е кръст. Може бащата да я даде на детето да си поиграе, както това прави с други вещи, а на тази лъжица има два кръста - единият на дръжката, а другият изобразен при благословението. Следователно два кръста ще бъдат потъпкани, а това е грях.

Отец Макарий обещал отсега нататък да не изработва такива лъжици, но му се искало още да поговори със стареца, а не знаел какво да го запита. Накрая попитал:

- Отче, ти от каква народност си?

- Аз съм от всички родове.

- Може би си руснак?

- Не, българин съм.

- Как си успял да научиш така добре руски език?

- Живях на Морфану при един руски старец - йеромонах. После в скита Света Анна, в Кавсокаливия, и на Провата. Обходил съм различни места и накрая Бог ми откри това свято място, и аз живея тук вече 16 години.

- А общо колко години си живял по тия места?

- Повече от 80 години и откакто съм дошъл на Атон, никога не съм напускал.

- А на колко години си?

- Сто и осемнадесет.

- С какво се храниш, откъде взимаш дрехи и друго необходимо.

- Имам жив побратим (духовен брат, с един старец), който е игумен на един манастир, той ми доставя всичко необходимо, идва тук с лодка през три месеца.

Накрая отец Макарий го запитал дали ще му разреши някога да го посети още веднъж. Старецът отвърнал, че дори и да се реши да дойде, няма да може да попадне отново при него. С това те се разделили.

Случило се точно така. След време, желаейки да дойде отново, отец Макарий изподрал дрехите си и разкъсал обувките си из непроходимите храсти, но не могъл да открие мястото. След година помолил отец Арсений да го заведе отново. Той изпълнил желанието му, и отец Макарий със същите трудности се спуснал до колибата на стареца, но той не бил вече между живите. Пресен гроб с кръст свидетелствал за неговия край, а го погребал вероятно неговият побратим игумен. Като поскърбил за това, че не заварил жив стареца, тръгнал към морето, към което го насочил бърз ручей, водещ началото си около колибката на стареца. Пътят от колибката до морето не бил труден. Там, при устието на потока, имало бял кръст, който сигурно служел за ориентир на идващия от острова игумен.

Освен този старец отец Арсений знаел за други трима съкровени старци, но на никого не разказал за тяхното убежище, колкото и да го убеждавали. Следователно имало и има такива старци, за които никой не знае, освен най-близкият им ученик. Ето пример:

Пет години след като турците напуснали Света Гора (около 1835 г.), група пазачи отишли на лов за диви кози под самия връх Атон. На разсъмване, движейки се по стръмнината, те се натъкнали назабелязано на един старец, който бил далеч от пещерата си. Удивени от необичайната среща, те започнали разговор.

- Отче, благослови!

- Бог да благослови!

- Как преживяваш?

- Слава Богу, добре. Как е по Света Гора?

- След заминаването на турците е много добре.

- Какви турци? - попитал старецът.

- Как какви? Тези, които живееха на Атон преди въстанието.

- Какво въстание?

- Нима ти не знаеш, че 10 години проливахме кръвта си, за да премахнем турското иго.

- Не, не зная. Ние тук сме седем души, но никъде не ходим и не знаем за това.

След като поздравили, пазачите продължили пътя си.

В скита Света Анна разказали за видяното. Събрали се много отци и като забравили старост и немощ, тръгнали да търсят стареца. Но не го видели там, където го срещнали пазачите, а също не срещнали и другите шестима, за които разказал съкровеният старец. Разказваха, че това са наистина невидими аскети, чието число е седем, и които е причастявал известния духовник Христофор.

 

Старецът Василий

 Той живял и починал близо до Зографския манастир. Един от бившите му ученици разказвал следното:

Веднъж, като четял утринната служба, стигнал в 50-ти  псалом до думите: “Сърце чисто създай в мене, Боже” - по-нататък не могъл да продължи, а само повтарял: “Сърце чисто, сърце чисто”, и накрая заплакал. Това благодатно състоянияе на умиление продължило около час. Но това е само малък лъч от благодатните състояния на духа му, които продължавали понякога по цели дни и го привеждали в забрава на всичко заобикалящо.

Старецът Василий дълго време нямал представа за умствено-сърдечната молитва, а прекарвал само деятелен живот. Слухът за външните му подвизи вече се носел по Атон. Деятелният живот за него бил стълбица към съзерцателния - той очистил сърцето си със силата на добрите помисли, със страха Божий и особено с името на Господа Иисуса Христа, разрушаващ всяко зло, и стигнал до висока степен на преуспяване в добродетелите.

Отец Василий бил българин по произход. Първоначално преживял две години в Рилския манастир. След това дошъл на Атон и постъпил в Зограф. Това било през 1813 година. Тук преминал различни послушания, но предимно бил еклесиарх (храмов уредник). През време на гръцкото възстание отец Василий се отдалечил в пустинята и живял в колиба на Капсала, където по-рано се подвизавал свети Никодим Светогорец. През 1822 г. политическите промени довели многo турци на Света Гора и той напуснал Атон за известно време. Преди своето заминаване успял да спаси от ръцете на турците един млад послушник, който впоследствие бил игумен на Зограф. Ето как станало това:

Турската войска, която дошла да се настани в Атонските манастири, била предвождана от Абдул Робут паша, син на грузински свещеник, отвлечен от турците и обърнат в исляма. Ревнувайки за своята вяра и съдействайки на турското правителство и политика, пашата навсякъде, където можел, взимал момчета и ги обръщал в исляма. След това от тях излизали фанатизирани войници, наречени еничари. Същото опитвал да направи и на Атон, залавяйки млади чеда на пустинята, за да ги обърне в своята вяра. Узнал, че в Зограф има 17-годишен млад писар, и разпоредил да го хванат. Виждайки неизбежната беда, послушникът съобщил за опасността на отец Василий, молейки го да дойде незабавно и да го отърве по някакъв начин. Било вечер. Старецът взел кошница, привързал я с дълго въже и спуснал в нея младежа през прозореца, а сам излязъл през вратата като пустинник, който се връща в своята колиба, неподозиран от турската стража. После го пренесъл в чувал до пустинята си, където го хранел с брашно от сухи кестени. По-късно бъдещият игумен разказвал тези истории на братята си. Така Господ подготвял опитен игумен за големия манастир, възпитавайки го в гонения, подвизи и лишения. Скоро турците започнали да проникват и в пустинята. Отец Василий предал момчето на друг старец в безопасно място, а сам той заминал за България, където преживял смутното време край един манастир.

Когато бил въдворен мир, отец Василий се върнал на Атон. Неговото капсалско убежище било запустяло и старецът помолил да бъде приет в Зограф, където го приели радушно. Животът в манастира не бил общежителен, което много затруднило стареца и предстоятелят му позволил да се засели в колибата на лесничея, на един час път от манастира.

Като се поселил в колибата, старецът се предал на уединение, което с времето стигнало до съвършено безмълвие. След няколко години съвсем се затворил, никого не приемал и не излизал. Ходел в Зограф само на големи празници, а впоследствие се появявал три пъти в годината.

Слухът за подвижническия му живот стигнал до отдалечените кътчета на Атон и привлякъл един подвижник, иеромонах Герасим, известен като опитен извършител на сърдечната молитва, да посети стареца. В това време отец Герасим бил послушник при отшелника Иларион Грузин.

В манастира го предупредили  да не ходи при стареца, защото трудът му ще бъде напразен. Старците му казали, че той не отваря вратата дори и за своите манастирски братя. Това не спряло отец Герасим. Той казал, че не идва от любопитство, а за духовна полза.

- Вярвам, че Господ няма да ме лиши от възможността да видя стареца и да побеседвам с него.

С такова упование той се отправил към пустинната килия. По Божия промисъл било наредено така, че когато отец Герасим приближавал към колибата, старецът Василий бил излязъл от нея и двамата се срещнали. Отец Герасим го поздравил, помолил за благословение и да бъде приет. Старецът не отказал и го приел, и беседвали, а скоро го приел и в самата си душа.

- Как прекарваш времето и какво е правилото ти? - попитал отец Герасим.

- Моят живот и правило са прости - отговорил старецът. Прочитам утреня, часове, вечерня, повечерие с канон и акатист на Божията Майка, извършвам монашеското правило и чета книги.

- Какви?

- Евангелието, Псалтир, Добротолюбието, Исаак Сирин.

- Добре - казал Герасим, - какви плодове виждаш от умствената молитва?

- Какви? - недоумявал старецът.

- Как се упражняваш в нея, какви последствия от това виждаш у себе си?

- Прости, отче - смирено отговорил старецът, - аз не зная какво значи умствена молитва.

- Тогава как четеш Добротолюбието, ако не знаеш какво е умствена молитва - и отец Герасим помолил стареца да говори откровено с него.

- Аз го чета просто като полезна за душата книга. Отдавна забелязвам, че в нея има нещо дълбоко, съкровено, сладостно. Но то не ми се открива и аз не зная как да проникна в това духовно съкровище.

Виждайки, че старецът говори с простодушие, отец Герасим му разказал за правилата на умствената молитва, предпазвайки го в същото време от изкушенията на лукавия ловец на човешки души. Като се насладили на духовната беседа и се разбрали за нова среща след време, те се разделили.

Благодарейки на Господа за изпратената му милост чрез срещата и беседата с отец Герасим, старецът много се учудвал на своето невежество, а когато поискал да започне новото дело, забелязал, че забравил всички подробности, казани му от отеца. Упреквайки себе си, отец Василий дочакал повторното идване на отец Герасим. Скоро той отново дошъл да навести стареца, повторил казаното и за да утвърди ревността му към молитвата, разказвал за своята работа и за плодовете й.

Тъй като предишният двадесетгодишен монашески опит нa стареца бил посветен на богослужението, то скоро му била дадена и умствената молитва. Но в началото срещнал ново затруднение. Разпитвайки за правилата и за всичко, което се отнася до умствената деятелност, старецът не попитал къде е сърцето, мястото където трябва да слезе дъхът заедно с думите “Господи Иисусе Христе” и да излезе с “Помилуй ме”. Когато самата молитва заговорила в сърцето, той узнал къде е мястото му. Тогава започнал да разбира и Добротолюбието.

Като видял духовния напредък на стареца, врагът на спасението, дяволът, въоръжил против него хора, и дотолкова ги ожесточил, че те искали неведнъж открито да изгонят старeца или в безумието си да го изгорят заедно с колибката. Това “преследване” продължило повече от две години. Старецът го понасял великодушно, обричайки себе си на страдания и очаквайки самата смърт. Неговото търпение и мъжество изумило гонителите му. И като че ли изведнъж се отворили очите им, изкушението преминало, отношението на всички към него се променило. Започнали да го уважават и почитат и той заживял спокойно особено когато в манастира било въведено общежитие (1849 г.) и за игумен поставили неговия близък отец Антим.

Претърпявайки мъжествено изкушенията от бесовете и от хората, старецът не могъл да противостои на природата: 25 години преживял в зле защитената от промените на времето колиба и накрая трябвало да я остави. Влажният въздух от падината и студеният вятър разрушили здравето му и той бил принуден да напусне мястото си. Старците му предложили да се прибере в манастира. Но отец Василий помолил да му устроят колиба на по-благоприятно място и игуменът изпълнил желанието му.

След смъртта на игумена той отново бил подложен на преследване, което стигнало дотам, че го изгонили от неговото ново жилище. Но допускайки това изпитание, за да се утвърди старецът в търпение, Господ скоро разрушил коварните действия на дявола. По този повод някой попитал стареца:

- Как живееш сега? 

А той отговорил:

- Утвърждавам се в мисли да очаквам постоянно нападки и неприятности и прекарвам в мир и спокойствие, сякаш нищо не се е случило с мен.

Опитът в изкушенията и просвещаването от благодатта  чрез вътрешната молитва довели стареца до дълбока разсъдителност и смиреномъдрие. Той живеел все така уединено, но не в безмълвие, защото вратите на килията му били отворени за всеки желаещ да потърси съвет. Той смятал себе си за невежа, нямащ дар слово, понеже не получил образование. Представял себе си като лишен от добри дела. В разговор давал да се разбере, че не познава никакви духовни явления. Но заедно с това неговата беседа била много приятна.

Бидейки силен по природа човек, той не позволявал никакво отпускане на тялото си. Като преминал в новата си колиба, в продължение на десет години той прочистил огромната гора, която се намирала край нея.

Отец Василий прекарал в монашество повече от 60 години.

С напредването на възрастта от манастира му поверили ученици, колкото за послушание, толкова и за обучение в духовен живот. Един от учениците му бил военен  свещеник през руско-турската война; друг - Мелетий, станал български митрополит. Останалите му ученици заемали важни длъжности в Зограф. Приеманите били в неговия дух, защото е много трудно при извършване на умствената молитва да се живее с човек с друго устроение.

Духовникът на “Русик”, отец Иероним, слушайки похвали за стареца, пожелал да го види, но тъй като не излизaл никъдe, помолил някои зографски отци дa убедят стареца да го посети. Смятайки себе си за невеж в думи и дела, старецът три години не се съгласявал да отиде. В тази покана виждал само изкушение от дявола да напусне уединението си. След много време казал, че “ще дойде, когато извести Господ”. Избягвайки всякакво разгласяване, той тръгнал тихомълком с пещерника Харитон, който знаел пътя, и пристигнал като “един от бедните”.

Оставил отец Харитон на уговореното място да го чака и незабелязан се отправил към отец Иероним. Прекарали три часа в беседа, която събудила дълбоко уважение у стареца към дара на разсъдителност у духовника. Духовникът дал нареждане да отведат стареца в гостната да си почине с надежда, че ще имат време за по-обширна беседа, но старецът незабелязано излязъл, намерил придружителя си и се отправил обратно към своята пустиня.

В Зограф имало един монах, който преживял десет години, без да е ходил при стареца. Нападнали го изкушения, които угнетявали духа му, и той започнал да изнемогва. Негов близък го уговарял да се срещне със стареца, но той мислел - какво толкова ще чуе от стареца? Накрая се решил да отиде, но тръгнал с неохота.

В беседата старецът изпреварвал въпросите му и започнал да му обяснява изкушенията и всичко, което ставало с него преди и сега, и какво би станало с него въобще, ако постъпи по един или друг начин. Монахът си тръгнал от стареца като че ли обновен.

Ето някои съвети на стареца Василий как да постъпваме по време на вражда с някого:

- Като че ли е естествено за нашата паднала природа сърцето да се смущава, когато някой изпитва ненавист към тебе или ти вреди - явно или скрито; ако при това допуснем да се занимаваме с изследване на нанесеното ни зло, сърцето става подобно на ревящ тигър, който е готов да се нахвърли върху противника си. В раздразненото сърце се повтарят въпросите: Защо? Как? Какъв повод дадох? и т.н. В това време човек иска да овладее себе си и да се успокои. Но когато сърцето се е разпалило от помислите на смущение, умът вече е безсилен да се противопостави на развълнуваното сърце. Трудно му е да се вдигне на молитва, особено на молитва за оскърбителя. Сърцето и мисълта се обръщат с труд и болка. Противодействащите мисли, които възникват в това време, нямат край. Но ако човек, не гледайки на този хаос, създаван от дявола вътре в нас, започне решително да принуждава себе си, въстава една главна противостояща мисъл, нерядко отклоняваща неопитните:  Как ще се молиш? Виж какво е в душата ти! Как ще приеме Бог такава молитва? Ще предизвикаш неговия гняв!

Като вижда тази мислена и сърдечна буря и разбира дяволските козни, подвижникът взима броеницата, прави  поклони и започва: “Господи Иисусе Христе, помилуй Своя раб”. Колко болезнено вървят тези поклони и молитви при първата броеница! Но Господ е близо. Той приема доброволното принуждаване на човека повече от всяка жертва, още повече, че то се извършва за изпълнение на първата Му заповед - за любовта, и при това любов към враговете.

В душата малко по малко като че ли започва да просветлява, възцарява се тишина и след време на сърцето става мирно и радостно, и човек се изпълва с гореща любов към врага, такава любов, че е готов, ако потрябва, да предаде себе си в жертва за него.

Каква светлина, небесна светлина, каква божествена радост, каква пълнота на свята любов се излива в това време над душата. Това може да разбере само този, който го е изпитал, а с думи е невъзможно да се изкаже. Като почувства в сърцето си съвършена любов към оскърбителя, той среща дивна промяна и в самия него. От това се вижда, че само любовта ни е сродна, а враждата, ненавистта са  плевели, посети от лукавия враг!

 В допълнение на сведенията за този старец може да се каже, че той е знаел за подвизите на мнозина новомъченици и е бил очевидец на някои от тях.

Други сведения за него не са намерени.

 

 

Послушникът Иаков и съкровеният старец

Един младеж на име Иаков, без да се посъветва с опитен духовник, постъпил като послушник при възрастен монах, живеещ в скита Кавсокаливия. Този старец вървял по широкия път, бил груб и неискрен към младежа, нямал познания за духовните неща, а и не се интересувал от тях. Иаков пък се стремял към подвижнически живот, искал да пости и да се моли, но старецът не го оставял. Иаков се допитал до духовник какво да прави. Духовникът го посъветвал да прояви послушание и към такъв старец, като му разкрил каква ще бъде ползата, при положение че пази ума си чист и внимава в съвестта си. Ученикът се подчинил, но вътре в себе си бил крайно притеснен и помолил духовника да отиде при друг старец. Духовникът не благословил да го оставя, а му казал във всичко да се подчинява на стареца, като му наредил подвизите пост и молитва, но да ги извършва тайно, за да не знае старецът. Иаков послушал: през нощта се молел, през деня работил, като спазвал въздържание и внимание. Но това не останало скрито за стареца, който започнал да го следи и да го заставя да яде повече и да спи.

Иаков имал обичай да идва всяка нощ при съборната църква и в притвора се молел пред иконата на Света Троица. Така постъпвал дълго време. Веднъж когато бил много скръбен от притесненията на своя старец, през време на нощната молитва чул стъпки. Скрил се. Едва чуто, в притвора влязъл старец с побелели дълги коси и целият гол. Той застанал пред вратите на църквата, помолил се, прекръстил ги и те сами се разтворили. Влязъл в храма и дълго се молел по средата на храма. Казвал някои молитви на глас. След като свършил, целунал иконите и излязъл. Прекръстил вратите и те се затворили по същия начин.

Иаков искал да узнае кой е този старец и да го помоли да го вземе при себе си, затова тръгнал след него и го следвал отдалече. Така те от Кавсокаливия се изкачили на планината, до Керася, а оттам старецът тръгнал по посока на връх Атон. Когато започнало да се съмва, те били близо до храма “Панагия”; Иаков накрая се решил да настигне стареца; но старецът, дотогава вървящ сякаш, без да го забелязва, внезапно се обърнал и казал:

- Къде отиваш?

 Иаков започнал да моли да го вземе със себе си. Старецът отговорил:

- Не можеш да живееш тук. Върви при стареца си и прояви послушание; това ще ти бъде за спасение. А който не е приел благодат, не може да живее на това място. Ти ще се спасиш там, при стареца. Знай също, че в скоро време Господ ще те прибере.

Старецът, тръгвайки, добавил:

- Ние сме двама. - После започнал да се спуска надолу от църквата.

Иаков разказал всичко това на духовника. Той потвърдил и му дал наставление как да се готви за смъртта. След три седмици Иаков починал.

След три години открили костите му. От тях излизало силно благоухание, а главата била пълна с миро. Много отци, не знаейки неговия живот, се удивлявали, както и самият негов старец.