Венета Сиракова
(Нов български университет)

En el artículo se hace referencia a algunas de las primeras traducciones en verso, hechas en la Península Ibérica durante los siglos XIII y XIV. No son muchos los datos que se pueden aducir al respecto, ya que escasean los manuscritos fiables que han sobrevivido a las vicisitudes de la historia, y, además, brillan por su ausencia las investigaciones sistemáticas dedicadas al desarrollo de la traducción poética en la Edad Media española. Por lo tanto, nuestro trabajo está lejos de ser exhaustivo, pero, así y todo, esperamos llegar a lanzar alguna luz sobre los orígenes y el desarrollo inicial de la traducción versada en la península.

До XI в. за преводаческата дейност на Иберийския полуостров не се знае много, като се изключат сведенията за някои преводни версии на Библията и на други религиозни текстове, направени през периода IV-VI век [1]. Предполага се, че първите подобни преводи са достигнали до полуострова по частен път, а свързаната с тях история е доста любопитна. През 397 г. ревностните – и очевидно заможни – християни Лусинио и съпругата му Теодора от провинция Бетика изпращат шестима писари във Витлеем, където по онова време работи Свети Йероним, за да направят копия на преведената от него Библия и на други християнски текстове. Тази случка е документирана в лично писмо на св. Йероним до Лусинио, в което той се извинява, че не е имал време и физическа възможност да проследи дали преписвачите са си свършили съвестно работата и предупреждава, че ако има грешки в преписите, то те се дължат на невежеството на писарите, тъй като пишат само онова, което разбират, и когато се опитват да поправят чужди грешки, допускат нови (цит. по Santoyo, 2004: 23-24). Тази кратка бележка на св. Йероним ясно показва как някои случайни недоглеждания или нарочни вмешателства на преписвачите на преводите от онова време могат да доведат до трайно изопачаване на текстовете, а в конкретния случай това би довело до сериозни последици, тъй като не става дума за превод на обикновено авторско съчинение, а на прословутата Вулгата на Свети Йероним – каноничният превод на Светото писание на латински за католиците чак до 1979 г., когато Вторият Ватикански събор одобрява т.нар. Нова Вулгата.

В края на IV в. по-голямата част от Стария и Новия завет на Вулгатата на Свети Йероним, както и други негови преводи, вече са известни в Испания, а само двайсетина години след писмото му до Лусинио се появява фигурата на първия познат по име преводач на полуострова – презвитера с испански произход Авито де Бракара (Брага, Португалия, края на IV в.- 440 г.), който през 416 г. превежда в Йерусалим от старогръцки на латински известното „Послание към всички Църкви за откриване тялото на мъченик Стефан‟ на презвитер Лукиан.

Този превод обаче е направен в Светите земи, докато първите преводи, създадени на територията на Иберийския полуостров, се появяват едва през VI в. и са дело на двама свещеници също от епархията в Брага – епископ Мартин Думски и неговия ученик Паскасио. Епископът превежда от гръцки на латински две творби – трактата за благочестивите отци отшелници в египетската пустиня Sententiae patrum Aegyptiorum. De Graeco in Latinum translatae a Martino Dumiensi Episcopo и сборника с 84 литургични канони Capitula ex orientalium patrum synodis a Martino episcopo ordinata atque collecta, а Паскасио превежда също сборник за египетските подвижници, наречен Verba seniorum (Santoyo, 2004: 25-28; Borsari, 2010: 456).

Следва период от цели четири века, за които до нас не е достигнала практически никаква информация за преводното дело на полуострова, като следващите данни се отнасят вече за времето на арабското владичество, или по-точно за средата на Х в., когато се превеждат множество произведения от и на арабски, а център на тази книжовна дейност става Кордова с нейните богати библиотеки. Именно в Кордоба през 946 г. християнинът Исак де Веласко превежда Евангелията на арабски въз основа на древния латински текст Vetus Latina със силно влияние от Вулгатата и с елементи от Диатесерион на Тациан. Освен това е известно, че по поръчение на халиф Абдурахман III се превежда отново на арабски прочутото съчинение по фармакология De materia medica („За лечителните средства“) на гръцкия лекар Педаний Диоскурид. Изглежда в халифата по онова време са се превеждали доста произведения от гръцки на арабски, но е познат само един превод от латински на арабски от този период – на известната книга на испанския теолог и историк Пауло Оросио  (IV-V в.) за историята на Римската империя Adversus paganos historiarum libri VII (Santoyo 2004: 28-29). Срещат се и други, макар и малобройни, данни за преводаческа дейност в края на Х век: двуезичната книга на епископ Ресемундо „Календарът на Кордова“ (961 г.), написана едновременно на арабски и на латински; превод на еврейската Тора на арабски, чийто текст не е съхранен, или арабският превод на Planispherium на Птоломей, от който до наши дни е достигнал само коментар на един андалуски математик и астроном. Данни за преводи от арабски на латински, направени на Иберийския полуостров, главно на научни текстове, се съдържат и в кореспонденцията на папа Силвестър II (945/50-1003 г.), въз основа на които самият той пише редица научни трудове.

По същото време в християнските територии на полуострова се появяват отделни кратки текстове под формата на глоси към преводи на религиозни текстове, като някои от тях са първите достигнали до нас писмени свидетелства на испански и баски. През следващите стотина години обаче не се откриват данни за сериозна преводаческа дейност и едва през последните трийсетина години на XI в. и в началото на XII в. цяла една плеяда от преводачи полиглоти от еврейски произход ще поставят началото на дълга традиция в областта на превода на религиозни и научни текстове от и на арабски, латински, еврейски и испански.

В областта на превода XII век е ознаменуван от първото поколение на т. нар. Преводаческа школа в Толедо, която според Джордж Стайнър е истински междуезиков център – своеобразна точка на пресичане на ислямския, християнския и юдейския интелект и чувствителност (Стайнър, 2014: 309). Въпреки че има разногласия по въпроса дали наистина става дума за определен обособен център за преводаческа дейност или книжовниците-ерудити са работели в различни части на полуострова, няма съмнение, че през XII и XIII в. в Испания множество преводачи поотделно или в сътрудничество помежду си и с финансовата подкрепа на заможни покровители извършват огромно преводаческо дело: превеждат от арабски Корана, ислямски текстове и многобройни научни трудове, но в същото време извършват и преводи от и на други езици – еврейски, испански, старогръцки. Според любопитната статистика на известния каталонски арабист и историк Жоан Вернет (1923-2011), почти половината от преведените произведения са свързани с математиката, астрономията и астрологията (47%), следвани от преводи в областта на философията (21%), медицината (20%), химията и окултните науки (4%) и с по-малки проценти – религията и физиката (цит. по Lomba Fuentes, 1997: 45).

Цялата тази забележителна преводаческа дейност, която оказва огромно влияние върху културното развитие на Европа през този период, продължава и при второто поколение преводачи от Толедо през XIII в., вече по времето на крал Алфонсо Х Мъдрия (1221-1284). Ако през XII в. се превежда главно от арабски на латински, то по времето на Алфонсо Х преводите се правят вече на испански (кастилски) [2], което напълно отговаря на политическите цели на края – да постави основите на една компактна и хомогенна нация след векове на арабско господство (Tolosa Igualada, 2003: 984).

От кой момент обаче започва да се превежда поезия на Иберийския полуостров? Очевидно е трудно да се отговори еднозначно на този въпрос, тъй като от една страна писмените свидетелства са оскъдни, а от друга – устната песенна традиция трудно може да се проследи. Същевременно средновековната  представа за отношението между авторство и превод, особено на стихове, е съвсем различна от нашата: оригиналните елементи в творбите постоянно се преплитат със заимствани текстове или се правят свободни адаптации въз основа на по-стари източници, да не говорим за почти пълната анонимност на произведенията. Във всеки случай от посочените по-горе цифри за преводаческата дейност през XII-XIII в. става ясно, че поетичните текстове практически са изключени от полезрението на преводачите в Толедо и техните възложители. Според Хулио-Сесар Сантойо обаче може би има няколко изключения.  Едно от тях е анонимната творба в стихове и проза „Полиметрична история на Троя“ (Historia troyana polimétrica), създадена към 1270 г. от човек, принадлежал на кръга от преводачи към кралския двор, и вдъхновена от рицарския роман „Роман за Троя“ (Román de Troie, 1155-1160), който съдържа над 30 000 стиха, на френския поет и хронист Беноа дьо Сен Мор. По мнението на дон Менендес Пидал обаче почти цялата проза в тази творба наистина е превод от френския текст, но голяма част от стиховете са оригинални (цит. по Santoyo, 2004: 60) [3]. Именно този факт поставя принципния въпрос, за който вече стана дума: доколко редица средновековни произведения, включително поеми, могат да се считат за преводи в истинския смисъл на думата, след като включват и оригинални фрагменти, макар и основани на чужди модели (Ruiz Casanova, 2000: 70-71).

Също толкова проблематичен е и случаят с поетичните преводи на първия известен средновековен поет, който пише на кастилски език, Гонсало де Берсео (1195/98 – 1264/68). Свещеник в манастира „Сан Милян де ла Коголя“, в днешната провинция Ла Риоха, през 30-те години на XIII в. Гонсало де Берсео създава адаптации и/или преводи в стихове на кастилски на три жития на местни светци, написани на латински: „Житие на Сан Милян де ла Коголя“ (La vida de San Millán de la Cogolla) въз основа на Vita Beati Emiliani (VII в.) от Сан Браулио, епископ на Сарагоса – забележителна каноническа поема, посветена на патрона на едноименния манастир; „Житие на Свети Доминик от Силос“ (La vida de Santo Domingo de Silos) – стихотворна версия на кастилски на трите части на Vita Beati Dominici Siliensis (XI в.) от отец Грималдо, както и „Поема за Санта Ория“ (Poema de Santa Oria) – версия на Vita de Santa Oria от монаха Мунио, изповедник на Ория и нейната майка. Предполага се, че това може би е последното произведение на Берсео, тъй като в него има препратки към старостта, структурата му е по-сложна в сравнение с другите две жития, а езикът – по-усъвършенстван, което сочи, че е написано през втората половина на XIII в. Не може обаче да се каже със сигурност до каква степен поемата е превод на латинския първоизточник и дали са внесени сериозни промени в него по отношение на темите и структурата му, тъй като оригиналът на отец Мунио не е достигнал до нас (Uría Maqua, 1981).

В част от тези произведения самият Берсео твърди, че казва онова, което чете в оригинала, като създава илюзия за делничност и оралност у читателите, вследствие на което разказваната история е почти като симултанен превод от латински или като глоса, като парафраза на оригиналния текст. На други места обаче влизат в сила поетичните умения на самия Берсео, които го отдалечават от изходния текст, а това отново поставя въпроса за разграничаването на същинския превод от добавените оригинални елементи в новосъздадената творба (Ruiz Casanova, 2000: 71-72).

Сред творбите на кастилския поет има и три литургични химна, които традиционно са се приемали за преводи, докато посочените по-горе жития – за авторски произведения (García López, 1990: 47). Днес обаче някои учени разглеждат химните като поетична интерпретация на оригиналните текстове чрез amplificatio, а не като преводи в съвременния смисъл на думата, макар и да са съхранени смисълът и духът на латинските източници (Fernández Pérez, 2005:23; 31-33).

Също от първата половина на XIII в. датира агиографската поема от над 1400 стиха „Житие на Света Мария Египетска“ (Vida de Santa María Egipciaca) – анонимен адаптиран превод на едноименната френска поема (Vie de Sainte Marie l'Egyptienne). Преводът е направен предимно на кастилски, в стихове със съседно римуване. Предполага се, че авторът на адаптацията е духовно лице заради високото равнище на образованост, необходимо за подобен превод, но вероятно е била предназначена за сравнително широка аудитория, тъй като в целия текст се наблюдава известна нравоучителност: въвежда се с дълга проповед се и завършва със съответно напътствие, а и в цялата поема се отделя особено внимание на моралните уроци, свързани с историята на покаялата се грешница Мария (Scarborough, 1995: 302-303).  Според известния испански филолог Мануел Алвар творбата не е образец на съвършенство, но има своите достойнства: включени са някои обяснителни елементи, които отсъстват във френския текст, направен е опит за постигане на известна метрична равномерност и е постигнат определен успех в трудното преводаческо занятие, макар че естествено са допуснати и множество грешки (Alvar, 1970). Хулио-Сесар Сантойо на свой ред смята, че преводът не е извършен от духовник, а от анонимен трубадур (Santoyo, 2004: 54) – теория, която също има своите поддръжници поради наличието на някои твърде светски елементи в текста, които противоречат на нормите на тогавашния религиозен стил.

Сред преводачите през XIII в. се откроява Рамон Люл (о. Майорка, 1232-1315) – забележителен теолог, философ, изобретател и писател. Изключително явление в средновековната европейска култура, той е оставил след себе си огромно творчество (280 творби) на няколко езика – арабски, латински, каталонски и провансалски, в най-разнообразни области на познанието и най-различни жанрове, включително в стихове (Soler, 2006: 53; Китова-Василева, 2012: 257-258). До нас са достигнали само отделни версии на различни езици на определена част от произведенията му, така че е трудно да се определи колко от римуваните си творби е превел и дали изобщо ги е превеждал. Известни са поне две негови поетични творби на каталонски – поемата „Отчаяние“ (Desconhort, 1295) и автобиографичната поема „Песен за Рамон“ (Cant de Ramon, 1300), но няма сведения за техни преводи, направени от автора. Със сигурност обаче може да се каже, че една от първите му творби – Lògica del Gatzell (Lògica d'Algatzell или Lògica en rims), написана през 1271 г. на арабски, по-късно е преведена от Люл на латински (Compendium logicae Algazelis) и в стихове на каталонски език (1613 римувани стиха), като до нас са достигнали само латинската и каталонската версии. В тази своя творба авторът си поставя за цел да оспори ислямската теология чрез Аристотеловата логика (Mata, 2006: 72). Съхранено е и още едно кратко произведение на Люл в стихове, Dictat de Ramon, написано през 90-те години на XIII в. и съставено от съседно римувани стихове на каталонски, в което се изброяват сто рационални аргумента, призвани да убедят невярващите в истините на християнската вяра. Като допълнение и обяснение към него Люл написва и коментар в проза почти стих към стих, наречен от него Coment del Dictat, който малко по-късно превежда доста свободно на латински – или поръчва превода му – и който е запазен под името Tractatus compendiosus de articulis fidei catholicae. Дидактическите стихове от самия Dictat de Ramon са били много популярни сред съвременниците на Люл, но тъй като очевидно не са преведени на латински, постепенно изпадат в забвение заедно с литературния упадък на каталонския език в края на XV в. (Domínguez, 1996: 50-55).

Интересен е случаят с превода на „Поема за медицината“ на Авицена: каталонецът Арменгол Бласи (1260-1313), придворен лекар на крал Хайме II Арагонски и на папа Климент V, и племенник на един от най-прочутите лекари през този период - Арнау де Виланова (1238/40-1311), я превежда от арабски на латински под името Cantica (Avicennae Cantica) през 1280 г., най-вероятно с помощта на еврейски посредници (Ferre, 2003: 166; Coullaut Cordero et al., 2010: 26) Всъщност обаче тук не става дума за литературно стихотворно произведение, а за своеобразен учебник по медицина, написан в мерена реч за по-лесно запаметяване – често срещан похват у Авицена за разпространение на медицинската наука.

Освен тези християнски преводачи, из целия Иберийски полуостров има множество ерудити евреи, които развиват активна преводаческа дейност. Може би най-известният от тях е поетът и преводач Йехуда Алхаризи (1165/70-1225/35), чието месторождение не е известно, но живее дълго време в Прованс, а след това обикаля източното Средиземноморие. Към 1205 г. вече е в Испания и превежда в Толедо от арабски език макамите на арабския поет Ал-Харири (1054-1122) (Santoyo, 2004: 66).

След активната преводаческа дейност на Иберийския полуостров през XII-XIII в., която е подробно описана в научната литература, следва един междинен период от около сто години – тоест почти целият XIV в., – на който изследователите до неотдавна не са отделяли особено внимание, сякаш става дума за някакъв своеобразен вакуум в областта на преводното дело и то се възражда едва през XV век. Според Сантойо обаче това не отговаря на истината и след обстоен анализ на преводаческата работа през XIV в. стига до следните основни заключения:

1)      През целия XIV в. се превежда активно, особено в Каталуня.

2)      Нарастващата преводаческа дейност вече не е ограничена в определен кралски двор, нито зависи от покровителството на краля, а се развива на цялата територия на полуострова.

3)      Именно поради тази децентрализация вече усилено се превежда на всички местни езици.

4)      Арабският език престава да бъда основен източник на превод.

5)       Старогръцките текстове започват да стават достояние на полуострова чрез преводите им на арагонски език.

6)      В края на периода се появяват първите теоретични размисли за методите на превеждане.

7)      Започва да се превежда между отделните романски езици на полуострова (цит. по Ruiz Casanova, 2000: 75).

За активната преводаческа дейност през XIV в. свидетелстват многобройните автори, които се превеждат: Сенека, Боеций, Овидий, Свети Августин, Бокачо и пр. Най-многочислени са преводите от латински на каталонски, но е трудно да се прецени колко от тях са в стихове. Все пак с голяма доза достоверност могат да се представят следните данни.

1.       Предполага се, че осем трагедии на Сенека са преведени в края на века от ерудита Антони Виларагут (1336-1400), като три от тях – „Медея“, „Троянките“ и „Тиест“ – са  предадени дословно, тоест в мерена реч, а останалите са в проза и с коментари [4].

2.       Друг плодовит преводач от последните десетилетия на века е доминиканският свещеник и писател Антони Каналс (1352-1419), който сред другите си произведения и преводи е автор на творбата Raonament fet entre Scipió e Aníbal („Диалог между Сципион и Ханибал“) – свободен превод на седмата песен на поемата „Африка“ на Петрарка, написана на латински, с вмъкнати фрагменти от други автори.

3.       Пак в края на века (1390 г.) арагонският хуманист и преводач Гилем Николау пресъздава на каталонски известното елегично произведение „Героини“ на Овидий, като добавя глоси като въведение към текста.

4.        Философската творба на Боеций „Утешението на философията“, написано в жанра менипея, или Менипова сатира (съчетание на проза и стих), получава няколко различни версии на каталонски език през XIV в. Според Сантойо (Santoyo, 1994) те са три: на отец Пере Саплана (1360), на отец Пере Боро (1365), която най-вероятно е била преведена в стихове, и на писателя и теолог отец Антони Гинебреда (1390). Според други източници обаче едната версия е започната от Пере Саплана през периода 1358-1362 г., но е довършена и коригирана от Антони Гинебреда (1390), а другата наистина е дело на Пере Боро и вероятно е написана преди 1387 г., но за нея не са запазени никакви свидетелства [5].

5.       Втората книга на средновековната поема на Псевдо-Овидий De vetula („За бабичката“) e преведена от видния барселонски писател Бернат Медж (1340-1413).

Посочените произведения надали изчерпват стихотворния превод от латински на каталонски през XIV в., но не разполагаме с други сведения. Колкото до преводите на поетични творби от латински на кастилски, и там ситуацията не е много по-различна, но в края на века видимо се откроява името на канцлера на Кастилия Педро Лопес де Аяла (1332-1407) като преводач или като възложител на преводи от латински. Видна политическа фигура за времето си, Лопес де Аяла освен това е талантлив поет, писател и историк. Превежда – или по-скоро романизира в проза – „Утешението на философията“ на Боеций под името Libro de la consolación natural de Boecio romano („Книга за естественото утешение на римския Боеций“), като добавя глоси в полетата и в края на текста (García Yebra, 1985: 73-74). Създава частична версия на „Коментар върху Йов“ (Moralia, sive Expositio in Job) на папа Григорий I Велики, или Двоеслов (540-604) и същевременно версифицира част от тази творба в своето най-известно произведение Libro Rimado de Palacio („Римувана книга за Двореца“).

Тук може да се добави анонимният превод от латински на поемата Visio Philiberti (Dialogus inter corpus et animam), наречен на кастилски Visión de Filiberto („Видението на Филиберто“), макар че текстът е перифразиран в проза и на места се отдалечава доста от оригинала (Santoyo, 2004: 83; Alvar, 2009: 212).

През този период преживява особен разцвет преводът на арагонски език от гръцки, италиански, френски, латински и други езици под егидата на влиятелния политик и писател Хуан Фернандес де Ередия (1310-1396), велик магистър на могъщия за времето си Орден на хоспиталиерите на Свети Йоан от Йерусалим. Превеждат се произведения на Тукидид, Плутарх, Йоан Зонара, Марко Поло и редица други автори, а делото на Фернандес де Ередия за консолидиране на арагонския език и за развитието на арагонската култура и филология често се сравнява с просветителската дейност на Алфонсо Х Мъдрия в Кастилия. Извършва се огромна преводаческа работа, но очевидно поетичните текстове остават извън полезрението на преводачите и техните възложители, защото изследователите не привеждат подобни данни.

През XIV в. се появяват и първите преводи на галисийски език, като се превеждат главно латински и кастилски текстове. Тук за нас е важно да отбележим превода на достигналите до нас трийсет и шест строфи от „Книга за добрата любов“ на кастилския поет Хуан Руис, протопрезвитер на Ита (1284-1351). Открит е и фрагмент от превод на „Роман за Тристан“, направен на португалско-галисийски вероятно от френски източник, но той се основава на една от многобройните версии на романа в проза.

През същия период се правят и редица преводи между отделните романски езици на Иберийския полуостров, но в по-голямата си част те не са свързани с поетични текстове. Стихотворен превод се извършва най-вече от френски, португалски, провансалски и италиански. На каталонски език е преведена дидактическата поема „Бревиарий на любовта“ (1385), написана на провансалски през 1288 г. от Матфре Ерменго (- 1322), францискански монах от Безие [6], а на споменатия вече „Роман за Троя“ на Беноа дьо Сен Мор е открит анонимен превод на кастилски, направен по поръчение на тогавашния крал на Кастилия Алфонсо XI (1311-1350). Заедно с това голяма част от кастилските и каталонските творби от т.нар. Бретонски цикъл [7], които вече изобилстват на Иберийския полуостров през XIV в., са на практика преводи или адаптации на френски и италиански оригинали или на по-ранни преводи на португалски. Тук изследователите включват няколко творби, като повечето достигнали до нас ръкописи от тях са частични: португалско-галисийска версия на „Ланселот“, състояща се от тринадесет кратки глави и написана около 1330 г., както и превод на кастилски („Ланселот от езерото“); каталонска версия на същото произведение от края на XIV в.; кастилски и каталонски версии на „Тристан“.

След този кратък преглед на част от достигналите до нас стихотворни преводи на Иберийския полуостров от XIII-XIV в. могат да се направят няколко основни извода. Въпреки активната преводаческа дейност през XIII в., през този период трудно може да се говори за същински авторски поетичен превод, тъй като от една страна голяма част от текстовете са анонимни, а от друга те по-скоро представляват адаптации или интерпретации, основани на чужди модели, с добавени оригинални откъси, отколкото целенасочено извършени преводи. През XIV в. обаче вече отчетливо се появява фигурата на преводача на поезия, който подписва творбите си – произведения на Сенека, Боеций, Овидий, Петрарка… Основен изходен език става латинският, но заедно с това се превежда и от гръцки, френски, провансалски и италиански, както и между отделните езици на самия Иберийски полуостров – кастилски, каталонски, галисийски, арагонски, португалски. Преводачите и сега не спират да адаптират, перифразират или романизират оригиналните поетични текстове, но вече се срещат и същински преводи в стихове, които ще проправят пътя за по-нататъшното развитие на стихотворния превод на полуострова.

БИБЛИОГРАФИЯ

Вейга Родригес, А. (2008). Езиците в Испания – настояще и бъдеще. http://old.nbu.bg/index.php?l=1433

Китова-Василева, М. (2012). За изворите на науката за езика. София: ИК „Колибри“.

Стайнър, Дж. (2014). След Вавилон. Аспекти на езика и превода. София: Издателство „Изток-Запад“.

Хаджикосев, С. (2000). Западноевропейска литература V-XVII в. Част първа. Средновековие. Проторенесанс. Ренесанс. София: Сиела.

Alvar, C. (2009). Traducciones y traductores. Materiales para una historia de la traducción en Castilla durante la Edad Media. Alcalá de Henares (Madrid): Ediciones del Centro de Estudios Cervantinos.

Alvar, M. (ed.) (1970-1972). Vida de Santa María Egipciaca: estudios, vocabulario, edición de los textos, 2 tomos. Madrid: Clásicos Hispánicos – CSIC. http://www.bibliotecagonzalodeberceo.com/berceo/manuelalvar/clereciajuglariar.htm

Borsari, E. (2010).  Auctor y auctoritas: Apuntes sobre la traducción de los

clásicos durante la Edad Media.// Valladolid: Actas XIII Congreso de la AHLM, 455-468. https://www.academia.edu/2157796/Auctor_y_auctoritas_apuntes_sobre_la_traducci%C3%B3n_de_los_cl%C3%A1sicos_durante_la_Edad_Media

 Coullaut Cordero, J., Fernández Vallina, E., Vázquez de Benito, C. (2010). Estudio preliminar. // Avicennae Cantica. Texto árabe, versión latina y traducción española.  Salamanca: Ediciones de la Universidad de Salamanca.

Domínguez, F. (1996). El Dictat de Ramon y el Coment del Dictat. Texto y contexto. // Studia Lulliana 36, 47-67. http://ibdigital.uib.es/greenstone/collect/studiaLulliana/import/Vol_036/Studia_Lulliana_Vol_036_p047.pdf

Fernández Pérez, J.C. (2005). El estilo de Berceo y sus fuentes latinas. Santiago de Compostela: Universidade de Santiago de Compostela.

Ferre, L. (2003). Avicena hebraico. La traducción del ‘Canon de medicina’. // Miscelánea de Estudios Árabes y Hebreos (MEAH), Sección Hebreo, 52. Universidad de Granada, 163-182. http://www.ugr.es/~estsemi/miscelanea/meah52/Lola_Ferre.pdf

García López, J. (1990). Historia de la literatura española. Barcelona: Ediciones Vicens-Vives, S.A.

García Yebra, V. (1985). Traducción y enriquecimiento de la lengua del traductor. Discurso leído el día 27 de enero de 1985, en su recepción pública, por el Excmo. Sr. Don Valentín García Yebra y contestación del Excmo. Sr. Don Antonio Tovar Llorente. Madrid: Real Academia Española.

Lafarga, F., Pegenaute, L. (eds.) (2004). Historia de la traducción en España. Salamanca: Editorial Ambos mundos.

Larrea Velasco, N.  (2012). Historia Troyana Polimétrica. Edición critica. Tesis doctoral. Madrid: Universidad Nacional de Educación a Distancia (UNED). http://e-spacio.uned.es/fez/eserv/tesisuned:Filologia-Nlarrea/Documento.pdf

Lomba Fuentes, V. (1997). La raíz semítica de lo europeo. Madrid: Ediciones Akal, S.A.

Mata, S. (2006). El hombre que demostró el cristianismo: Ramón Llull. Madrid: Ediciones RIAPL, S.A.

Ruiz Casanova, J. F. (2000). Aproximación a una historia de la traducción en España. Madrid: Ediciones Cátedra (Grupo Anaya, S.A.).

Santoyo, J. C. (1994). El siglo XIV: Traducciones y reflexiones sobre la traducción.// Livius N 6, 17-34. http://www.histal.ca/wp-content/uploads/2011/08/El-siglo-XIV-Traducciones-y-reflexiones-sobre-la-traducci%C3%B3n.pdf

Santoyo, J. C. (2004). La Edad Media. // Historia de la traducción en España. Salamanca: Editorial Ambos mundos, 23-174.

Scarborough, C. (1995). Santa María de Egipto: la vitalidad de la leyenda en castellano. Birmingham: Actas del XII Congreso de la Asociación Internacional de Hispanistas (AIH), 302-310. http://cvc.cervantes.es/literatura/aih/pdf/ 12/aih_12_1_035.pdf

Soler, A. (2006). Editing texts with a Multiligual Tradition: The Case of Ramon Llull. // Variants 5, Texts in Multiple Versions. Histories of Editions. Giuliani, L., Brinkman, H. et al (eds.). Amsterdam-New York: Editions Rodopi, 53-72.

Tolosa Igualada, M. (2003). Aproximación a la actividad traductora en el Al-Andalus de los siglos XII y XIII.// Intralingüística, N 14, 981-988. http://dialnet.unirioja.es/servlet/articulo?codigo=918972

Uría Maqua, I. (1981). Poema de Santa Oria: biografía y crítica. // Poema de Santa Oria, Gonzalo de Berceo. Madrid: Clásicos Castalia, N 107, 15-39. http://www.vallenajerilla.com/notabene/uria.htm

обратно нагоре