Веска Кирилова
(Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий”)

Laprésentecommunicationapourobjetl’étudedecertains cas d’épenthèsenonnormativede longueur vocalique et consonantiquedans la pratique orale de la langue française et bulgare. L’analyse porte sur les fonctions linguistiques assuméespar l’épenthèsede la caractéristique qualitative et quantitative d’un son ainsi que sur les facteurs phonétiques qui la provoquentdans les deux langues.

1. Увод

Обикновено епентезата се определя като вмъкване на (нов) звук/ фонема(Arrivé etal., 1986: 259; Георгиев и Дуриданов, 1978, с. 107; ГСБКЕ, т.1, 1982, с. 153). Някои автори акцентират върху факта, че епентезата е свързана с вмъкване нанеетимологичнен звук/фонема (Mounin, 2000), други употребяват термина епентеза за обозначаване на вмъкването както на неетимологичен, така и на етимологичен звук напр. Оже и Вилньов (Auger&Villeneuve, 2007: 58), Палиано (Pagliano, 2003) и др. Вероятнапричина за тези концептуални различия е, че имаавтори, коитоизследват епентезата въз основа награфичната, а други - въз основа нафоничнатаформа на дадена дума (словосъчетание). Някои езици, като френския, притежават форми с традиционно неми звукове (финално нямо “е”, вътрешна или финална съгласна) – те не се реализират в повърхнинната структура. Поради тази причина би следвало да се прави разграничение между два вида епентеза: “фалшива” [1] и истинска. Фалшивата епентеза изразява произнасянето на етимологичен звук, който би следвало да е ням в повърхнинната структура. Понятието истинска  епентеза на звук трябва да се използва само за обозначаване на вмъкването на неетимологичен звук в дадена словоформа или изказ. Известно е обаче, че изследвания на различни съвременни лингвисти доказват, че епентетичен може да бъде не само звукът, но и фонетичната дължина, ударението, тона, скелетната позиция, асоцииращата линия.

Ненормативната фонетична и фонологична дължина на звуковете във френския език и в неговата диатопна вариантност е обект на изследване в различни научни разработки, сред които тези на Льобел (1968), Картон и др. (1983),  Пол (1983), Валтер (1988 ), Ешен (2003) Тибоа, Тибоб, Амби (2005), Белцунг (2008), Сабио (2013) и др. Проявата на ненормативната фонетична и фонологична дължина би могла да се разглежда като разновидност на епентезата.

Данни за наличие на ненормативна фонетична и фонологична дължина на българските звукове намираме в различни публикации на видни български езиковеди, сред които Милетич (1984), Стойков (1984, 1993), Иванов (1994), Жобов (2004), Шклифов (1984), Байчев и Виденов (1988) и др.

Обект на настоящата разработка са някои случаи на ненормативна епентеза на вокална и консонантна дължина (фонологична и фонетична)вустната реч на френския и  българския език. Целта на статията е да изследва какви езикови функции изпълнява тя, както и да се установи кои фонетични фактори оказват влияние при нейната проява в двата езика.

2. Ненормативна епентеза на вокална дължина във френския език

2.1. Ненормативна епентеза на вокална фонологична дължина във френския език

Фонологичната дължина е съществувала в развоя на френския език и е изразявала опозицията между ед. и мн. ч. или опозицията между м. и ж. р.: drap [dʀa] – draps [dʀa:], armé [aʀme] – armée [aʀme :] (Sabio,2013, p. 31). Тези опозиции изчезват в края на ХIХ век. Най-дълго се запазва опозицията [ɛ] и [ɛ:], която все още е фонологична за някои французи, които различават формата mettre [mɛtʀ] с кратко отворено “е” от формата  maître [mɛ:tʀ] с дълго отворено “е”. Диалектната проява на фонологичната епентеза на вокална дължина в съвременното състояние на езика би могла да се дефинира като фалшива епентеза и тя е исторически обусловена.

В някои френски диалекти, сред които този на Шампан, Бургундия, Южна Лотарингия, както и в белгийския вариант на френския език, тя все още съществува (Sabio,2013: 31). В туренския диалект се практикуват удължени гласни, които са запазили следа от старите морфологични опозиции: unpot[pɔ](с отворено “о”)–despots[po:](дългата гласна обозначава формата за мн. число); vu[vy] –vue[vy:] (фонологичната дължина характеризира формата за ж. р.) (Cartonetal., 1983: 42–43). Анкета на Валтер с информатор от източна Франция сочи, че той различава фонологичната дължина не само при отворено “е”, но и при други гласни (затворените гласни, предно и задно “а”, затворено и отворено “о”) (Walter in Tibaultb: 2).

 Епентезата на фонологична дължина е явление, характерно също за елзаскиядиалект: билингвистът противопоставя bacна bague не по наличието на звучност при финалната съгласна (теоретично „звучна“ съгласна), а по дължината на гласната: [bak–ba:g](Carton et al., 1983: 15). Под теоретично “звучна” съгласна Картон и др. имат предвид звучна съгласна, която обаче под диалектно влияние е предразположена към обеззвучаване, например както в думата jaune[ʒo:n], произнесена[ʃo:n] (Carton et al., 1983: 15). Всъщност обеззвучаването на звучните съгласни във финална позиция на думата е една от фонетичните особености на белгийския вариант на френския език, като опозицията по признака звучност в тази позиция е заменена от фонологичната опозиция по признака дължина: загубата на звучност се компенсира чрез удължаване на предходната гласна: vite [vit] / vide [vi:t], bref [bʁɛf] [2] / brève [bʁɛ:f], visse [vis] / vise [vi:s], bouche [buʃ] / bouge [bu:ʃ]и т.н. (Tibaultа: 6; Tibaultb: 3; Hambye, 2005: 170).

В белгийския вариант на френския език вокалната дължина изпълнява смислоразличителна функция при следните видове опозиции:

– опозицията между предно [a] (patte)и задно [ɑ] (pâte) – тя се осъществява не по признака място на учленение (предна/задна гласна), както във френския език, а по продължителност и артикулационно напрежение на двете гласни. В белгийския вариант на френския език няма задно “а”, но гласната “а” в думата pâte е по-дълга и по-напрегната: /a/ – /a:/ (Tibaultb:3);

– опозицията [ɛ] – [ɛ:] - служи за изразяване на различни значения, напр. mettre [mɛtʁ] - maître [mɛ:tʁ].Тибо напомня, че опозицията [ɛ] – [ɛ:] е изчезнала от стандартния френски последна и свидетелство за нея е наличието ѝв много речници от ХХ в. (Tibaultb:3);

– опозицията [e] –[e:]– служи за разграничаване на формите за м.р./ж.р., като формата за ж. р. се произнася с удължена гласна, напр. [e:](Pohl 1983: 37; Hambye, Francard, Simon, 2003). Пол отбелязва, че не са редки случаите, в които удължената гласна може да бъде придружена от добавен полувокален елемент или е възможна замяна на дължината с полувокален елемент, особено в говора най-вече в Брюксел или в други валонски райони: [ne:[j]] или [ne[j]], [ni:[j]] или [ni[j]], [nu:[w ]] или [nu[w]] (Pohl 1983: 37).

– опозицията звучна/беззвучна съгласна в белгийския вариант на френския език – служи за разграничаване на две фонеми: vite [vit] / vide [vi:t], bref [bʁɛf] / brève [bʁɛ:f], visse [vis] / vise [vi:s], bouche [buʃ] / bouge [bu:ʃ]и т.н. (Тibaultа: 6; Тilaultb: 3; Hambye, 2005: 170).

В швейцарския вариант на френския език също е запазена фонологичната опозиция за вокална дължина при някои гласни:  [ɛ]/[ɛ:] (faites [fɛt] –fête [fɛ:t]) и [a] / [ɑ:] (patte [pat] / pâte [pɑ:t] ; mal [mal] /mâle [mɑ:l]) (Тibaultb: 4).

Фонологичната опозиция кратка/дълга гласна е характерна също за канадския вариант на френския език: ami [ami] - amie [ami:] ; vendu [vɑ̃dy] - vendue [vɑ̃dy:] (формата за ж.р. е произнесена с удължена финална гласна) (Тibaultb: 3). Освен проявата на фонологичната опозиция за дължина при гласните [ɛ]/[ɛ:], промяна настъпва също в тембъра на дългата гласна: дългата гласна е обект на дифтонгизиране и има тенденция към произнасянето й като [ɛ[1]] или [a[I]] (Тibaultb: 5).

В някои френски диалекти, като този в Юра, в Бретан, фонологичното удължаване на гласната може да е компенсаторно – то се появява след изпадане на краесловната полусъгласна [j]. Гласната, предхождаща [j], получава фонологична дължина: fille[fij] се произнася [fi:] (Картон и др. 1983: 43); grilleсе произнася [gʀi:] (Картон и др. 1983: 34).

Някои прояви на експресивното ударение водят до удължаване на финалнaта гласна, което би могло да се интерпретира като формиране на вокален геминат, а в контекста на разглежданата от нас проблематика като експресивна епенетеза на гласна: c'est formidable ! [sɛfɔʀmidaabl], il est fou [ilɛfuu], c'est pas vrai ! [sɛpavʀɛɛ], pas possible! [paposiibl] (Палиано 2003: 625).

2.2. Ненормативна епентеза на вокална фонетична дължина във френския език

В говора на Юра гласните в нефинална сричка получават ненормативно фонетично удължаване: maison[mɛ:zɔ̃], unecheminée[ynʃø:mine:](Carton et al., 1983: 43). В нормандския диалект се наблюдава обикновено удължаване на затворените или носовите гласни в предпоследната сричка на думата: maison[me:zɑ̃](с ненормотивна замяна на носово [ɔ̃]с носово [ɑ̃]), orienter[ɔʀjɑ̃:te], bâti[bɑ:ti], carreau[kɑ:ʀo] (Carton et al., 1983: 29-31). Фонетичното удължаване на гласната в предпоследната сричка на думите е характерно също за говора на Лотарингия: passer[pɑ:se], chaussure[ʃo:sy:ʀ], beignet[bɛ:nɛ], commencer[kɔmɑ̃:se](Carton et al., 1983: 20-21). Все пак Картон и др. отбелязват, че удължената гласна в предпоследната сричка е по-кратка от тази в последната (Carton et al., 1983: 21). Ненормативното удължаване на предпоследната сричка се сочи от някои езиковеди, сред които Калве, като особеност в говора на младежите от предградията (Calvet, 1994).

Епентезата на фонeтична дължина е явление, характерно също за елзаскиядиалект (дискурсно обусловена) : гласна, последвана от „теоретично  звучна съгласна“, е обикновено дълга (apporter[apɔ:ʀte], en règle[ɑ̃rɛ:gl]) [3] (Carton et al., 1983: 15), като тази особеност се наблюдава и в гасконския говор (акцентно обусловена): в ударена сричка гласната се произнася удължена: cetteépoque [epɔ:k], était présidée[pʀezide:](Carton et al., 1983: 61).

Проява на ненормативна фонетична дължина е  възможна също в канадския френски в предпоследната (претоничната сричка), но тя е факултативна: [ʒø:d[z]i] (jeudi), [d(œ)mø:re] (demeurer), [bø:te] (beauté)(Eychenne, 2003: 55).

3. Ненормативна епентеза на вокална дължина в българския език

3.1. Ненормативна епентеза на вокална фонологична дължина в българския език

Фонологичната дължина не е характерна за гласните на нормативния български език, но тя се наблюдава в голяма част от българските диалекти, в резултат на компенсаторно удължаване след изпадането на различни съгласни (х, л, т), напр. в Кюстендилско, в Белослатинско, във Видинско, в Ломско и др. (Жобов, 2004, cc. 49-50). “В най-голям брой говори компенсаторното удължаване на гласни се дължи на изпадането на съгласната “х”. Удължаването зависи от различни фактори, в това число и морфологични.” (относно морфологичните фактори и сегментния контекст на проява на компенсаторната фонологична дължина вж. още Жобов, 2004, cc. 49-50).

– Компенсаторно фонологично удължаване след изпадане на [х]: копахте => [копа:те](имперфект) – Видинско, страх => [стра:], грех => [гре:]– в Неготинско (Жобов, 2004, cc. 49-50); в благоевградския говор съгласната [х] изпада във формите за 3 л. мн. ч. в аорист при глаголите от IIIспрежение: [земàа, пàдаа, дàдаа, фàнаа, истепàа, бегàа](Иванов, 1994, c. 133). В последните примери става въпрос за вокален геминат, който би могъл да бъде редуциран до удължена гласна при бързо темпо на говорене. В костурския говор (югоизточно от Преспанското езеро) се наблюдават “удвоени гласни, които правят влечатление на дълги. Срещат се в силна позиция пред изпаднала съгласна [х]: видòоме, правèеме, извадùиме” (Иванов, 1994, c. 146).

– Компенсаторно фонологично удължаване след изпадане на [л]в края на сричката, на юг от Плевен в селата Петърница, Опанец, Тръстеник: булки => [бу:ки], стол  => [сто:], учил => [учи:](Жобов, 2004, c. 52). Споменатите примери формират минимални опозиционни двойки по признака фонологична дължина съответно: [буки]vs[бу:ки], [сто]vs[сто:], [учи]vs[учи:](Стойков inЖобов2004, c. 52).

Установената проява на компенсаторно удължаване в българския език, след изпадане на съгласните [л]и [х], се вписва в следната обща тенденция, съществуваща в различни езици по света: изпадането на сонорните или ларингалните съгласни (фрикативни или преградни) в позиция кода предизвиква често удължаване на предходната гласна (Rialland in Beltzung,2008: 4).

– Компенсаторно фонологично удължаване на предходната гласна след изпадане на [т]от окончанието за 3 л. мн. ч. сег. вр. от типа стигнат, произнесено [стигна:]в разложкия говор (Жобов, 2004, с. 52), в дупнишкия говор в с. Сепарево: [ùгра:] (играят), [гоштàва:] (гощават), [превàра:], [дарỳва:], [пỳшта: ] (Иванов, 1994, с. 132).

Според Иванов в софийския говор се наблюдава “трудно доловим нефонологичен квантитет на гласната след изпадане на съгласна [т]от третоличното окончание за мн. число”: [онù зберà:, онù нòса:, гледà:, четà:, йадà:, пекà:]. Той отбелязва още, че същото, но доста по-забележимо удължаване се наблюдава в аористните форми след изпадане на съгласна [х]:[отидò:ме, простирà:ме, имà:ме, бè:, бè:ме]и др. (Иванов, 1994, c. 129). Според нас спорен е нефонологичният характер на квантитета на гласната, тъй като той служи за противопоставяне на някои форми от различни времена: [простираме](сег. вр.) – [простира:ме](аорист), [имаме](сег. вр.) – [има:ме](аорист), [йадосваме се](сег. вр.) – [йадосва:ме се](аорист).

Байчев и Виденов посочват компенсаторното удължаване на гласни във великотърновския говор като последица от изпаднала интервокална съгласна или група от съгласни във формата на думата: [тр’а: казва]вм. трябва да казва, [мно: хубави ка: цигари]вм. много хубави казва цигари, [не мо: съ позна’ъ чи съм ас]вм. не мога да се позная, че съм аз (Байчев&Виденов, 1988, c. 258).

Удължаването на гласна може да има синтактично-семантичен характер и да изразява емоционално-експресивната натовареност на фразата (Байчев&Виденов, 1988, c. 258). “Задължително удължаване на гласни и съгласни се наблюдава при някои форми на междуметното сказуемо”: [/то ц’ала нош кумаръ з:/ ни мой дъ съ спи/],[/извинъш фиу:/и почнъ дъ чука](Байчев&Виденов, 1988, с. 158). Фонологичното удължаване на някои гласни под експресивно ударение може да служи за изразяване на възхищение, учудване, съмнение, чувство на недоволство и т.н., напр. Прекрааасно! – Ама работаа! (Йовков inГеоргиев&Дуриданов, 1965).

3.2. Ненормативна епентеза на вокална фонетична  дължина в българския език

Нефонологичният ударен квантитет при гласните се сочи като една от основните особености на източнобалканския (еркечкия) говор: [нагости:м, пите:л,  петли:те, мума:та, ко:н](Иванов, 1994, c. 78; Милетич, 1984, c. 44). Шклифов отбелязва фонетично удължаване на гласни в с. Нивици, Костурско: ”Всяка кратка вокална фонема притежава съответен дълъг фонетичен вариант, който в границата на дадена лексема или фонетична дума се редува с нея. Дългите варианти е, и, а, о, ъ, у се срещат само в предпоследна сричка в многосричните лексикални единици и фонетичните думи, без да имат каквато и да е диференциална стойност. В отделни думи същото явление се среща в селата Граждено, Орово и Дробитища” (Шклифов inЖобов, 2004, cc. 52-53). Жобов отбелязва, че проявата на фонетична дължина се наблюдава най-редовно в говора на Голо Бърдо: [голе:ма, кози:на, ушни:ки, носе:но, лоза:та]и др. (Жобов, 2004, c. 53). За еркечкия говор е характерно удължено произнасяне на гласната под ударение: [мл’а:ку] [м’e:т][дуби:тък][ко:н](Стойков,1993, c. 116).

4. Ненормативна епентеза на консонантна дължина във френския и българския език

4.1. Епентеза на консонантна фонетична дължина във френския език

Изследване на Льобел (1968) доказва наличие на компенсаторно удължаване на първата съгласна във вторични двуконсонантни групи, получени след изпадане на шва. Първата съгласна във вторично получената двуконсонантна група е по-дълга от първата съгласна в първичната двуконсонантна група, в която липсва шва  :  напр. в групата [sk] secours(вторична група [sk]) – Moscou(първична група [sk]), групата [sl] osselets– Oslo, групата [ʃn] cache-nez– Vichnou, групата [kt] empaqueter– lactéeи др. (вж. още примери in  Lebel,  1968: 54-61). Причина за нарасналата дължина на първата съгласна във вторичните двуконсонантни групи според Льобел  е увеличената артикулационна сила при нейното изговаряне (дължината произтича индиректно от степента на артикулационната сила) (Lebel,  1968: 67).

4.2. Ненормативна епентеза на консонантна фонетична  и фонологична дължина в българския език

Меките съгласни в българските диалекти са само кратки. В един източен рупски говор — странджанския — съществуват дълги меки съгласни, които функционират като фонеми (Стойков, 1993, с. 213) и тяхното удължаване е смислоразличително: [бѝл’:е (билка), фил’:è (филия), кàмен’:е (камъни)].  Кочев сочи 4 меки дълги съгласни ([л’:, н’:, к’:, г’:]) (Кочев, 1984, c. 38), към които Стойков, Иванов, Жобов добавят още (х’:) и определят меките български съгласни 5 на брой ([л’:, н’:, к’:, г’:, х’: ]) (Стойков, 1993, c. 213, c. 124; Жобов, 2004, cc. 108-109; Иванов, 1994, c. 84). Удължаването на споменатите меки съгласни в странджанския говор обаче невинаги е фонологично.  В цитираните от Стойков примери наблюдаваме също несмислоразличителна дължина при меките съгласни: гѝл’:ен (люляк),   х’ил’:àда (хиляда),  бỳал’:е (бухали),   кòкъл’:е (кокали),  кòл’:е(колове), царул’:à (цървули),  бềл’:ет (белият), гòл’:ет (голият); имàн’:е (имане),  сирен’:е (сирене),пръ̀стен’:e (пръстени),  йàден’:е (йадене),  зѝман’:е (вземане),  зелèн’:ет (зеленият), рàн’:ет (ранен);   цвềк’:е(цвете),  брàк’:е(братя),  лѝск’:е (листа), пръ̀к’:е (пръти),  кỳчек’:а (кучета),  момчек’:а (момчета),  ливàг’:е(ливади), млàг’:ет (младият), сỳх’:ет (сухият)] и др. (примерите са на Стойков, 1993, c. 124, c. 213). Стойков уточнява, че става въпрос за дълги, а не за удвоени палатални съгласни, тъй като те не са на морфемната граница (Стойков, 1993, c. 214).

Изговор на дълги съгласни се наблюдава също в тихомирския говор във формите за мн.ч. на съществетелни имена от м. р., “като за разлика от странджанския говор всяка съгласна има дълъг корелат, който обаче не е мек“ (Жобов, 2004, c. 109).

Вбългарския език се наблюдава компенсаторно удължаване след съгласните [л, р]и [н]в резултат на изпадналаследходнагласна: дин:те, варел:те (Жобов, 2004, с. 110).

Заключение

Епентезата на фонологична вокална дължинае характерна както за отделни френски диалекти, за белгийския и канадския вариант на френския език,  така и за българския език. Във френския език този фонологичен процес е свързан предимно с вмъкване на етимологична дължина и става въпрос за фалшива епентеза, но е възможно вокалното удължаване да се прояви като компенсаторно в резултат на изпаднала полусъгласна (grille[gʀi:]). В българския език появяващата се фонологична вокална дължина компенсира предимно изпаднала съгласна (мога [мо:]).

Епентезата на фонологична вокална дължина служи за изразяване на следните видове опозиции във френския и българския език:

1) семантична: за френския език (mettre [mɛtʁ] –maître [mɛ:tʁ]; faites [fɛt] - fête [fɛ:t]), vite [vit] / vide [vi:t] в белгийския френски; за българския език (булки => [бу:ки], стол  => [сто:] в с. Петърница, Опанец, Тръстеник; страх => [стра:], грех => [гре:]– в Неготинско. И в двата езика се наблюдава синтактично-семантична епентеза на вокална дължина в резултат от действието на експресивното ударение.

2) фономорфологична: за френския език – опозицията ед. – мн. ч. (unpot[pɔ] – despots[po:]в туренския диалект); опозицията м. р./ж. р. – vu[vy] – vue[vy:],ami [ami] – amie [ami:](в туренския диалект, в канадския вариант на френския език);[e] – [e:](в белгийския френски); за българския език – противопоставяне на различни времена – копате (сег. вр.)/копахте => [копа:те](имперфект) (Видинско), стигнат => стигна[стигна:]в разложкия говор, в дупнишкия говор в с. Сепарево: [ùгра:] (играят) и др.

Проявата на епентетична фонетична вокална дължина във френския езиксе наблюдава предимно в претонична сричка в някои френски диалекти и може да се определи като позиционно обусловена(orienter[ɔʀjɑ̃:te], bâti[bɑ:ti] в говора на Юра, Нормандия, Лотарингия, в канадския френски). В някои френски говори (напр. гасконския) и в българския еркечки говор се наблюдава акцентно обусловена ненормативна епентеза на фонетична вокална дължина – удължена е гласната под ударение: cetteépoque [epɔ:k], était présidée[pʀezide:]; [петли:те, мума:та, ко:н].

 В елзаския, в гасконския диалект епентетичната вокална дължина е сегментно обусловена и се проявява, когато гласната е последвана от звучна съгласна: apporter[apɔ:ʀte], en règle[ɑ̃rɛ:gl]. В българския език, за разлика от френския, липсва споменатия вид сегментна обусловеност при проявата на епентеза на вокална дължина.

Във френския език се наблюдава епентеза на компенсаторна дължина на съгласните (дискурсно обусловена) – тя се появява във вторично формирани консонантни групи, резултат от изпаднала гласна: напр. в групата[sk] secours(вторична група [sk])– Moscou(първична група [sk]).В странджанския говор съществува както фонетична(х’ил’:àда (хиляда), бỳал’:е (бухали), така и фонологична дължина(фил’:è (филия)/ филе,) при някои меки съгласни.  Епентезата на консонантна дължина може също да е компенсаторна (дините => дин:те)

БИБЛИОГРАФИЯ

Байчев, Б., Виденов, М. (1988). Социолингвистическо проучване наград Велико Търново. София: „Наукаи изкуство“.

Георгиев, В., Дуриданов, Ив. (1965). Езикознание. C.: Изд. “Наука и изкуство”.

Жобов, Вл. (2004). Звуковете в българския език. С.: ИК “СЕМА РШ”.

Иванов, Й. (1994).Българска диалектология. Пловдив: УИ “Паисий Хилендарски“.

Кочев, Ив.. (1984).Основно диалектно делене на българския език. В: Бояджиев, Т. (Ред.). Помагало по българска диалектология. С.: Изд.“Наука и изкуство”, с. 31-42.

Милетич, Л. (1984).Обща характеристика на източните български говори. В: Бояджиев, Т. (Ред.).  Помагало по българска диалектология. С.: Изд. “Наука и изкуство”, сс. 43-46.

Стойков, С.(1984). “Рупските” особености в съртския говор.В: Бояджиев, Т. (Ред.). Помагало по българска диалектология. С.: Изд. “Наука и изкуство”, сс. 89-99.

Стойков, С. (1993). Българска диалектология, C.: Изд. на БАН.

Тилков, Д., Стоянов, С., Попов, К. (1982).Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 1. Фонетика. София: Изд. на БАН.

Шклифов, Бл. (1984).Общността на говора на село Бобощица с костурския говор. В: Бояджиев, Т. (Ред.).Помагало по българска диалектология. С.: Изд. “Наука и изкуство”, сс. 77-80.

Arrivé, М., Gadet, F, Galmiche, M. (1986). La grammaire d'aujourd'hui: guide alphabétique de linguistique française. Paris: Flammarion.

Auger,J.,Villeneuve,A.-J.(2007).L’épenthèse vocalique et les clitiques en français québécois. Glottopol. № 9, рр. 49- 65.

Beltzung, J.-M. (2008). L’allongement compensatoire dans les représentations phonologiques— nature, contraintes et typologie, прочетен 12.2014 г. http://jeanmarc.beltzung.free.fr/?page_id=3

Bourov, I.(2013). Lesphénomènesdesandhidansl’espacegallo-roman. Sofia : StsClémentd’Ohrid.

Calvet, L.-J. (1994). Lesvoixdelaville, Paris: Payot.

Carton, F., Rossi, M., Autesserre, D.,Léon, P.(1983).Les accents des Français. Paris : Hachette

Eychenne, J.(2003). Prolégomènes à une étude comparative du schwa en français : aspects méthodologiques, empiriques et théoriques. Mémoire de DEA, Université de Toulouse-Le Mirail, прочетен 3.04.2014 г. http://www.julieneychenne.info/files/pdf/eychenne_dea.pdf

Hambye, Ph., Francard, M., Simon, A-C. (2003). Phonologie du français en Belgique. Bilan et perspectives. La tribune internationale des langues vivantes. vol. 33, pp. 56-63.

Hambye, Ph. (2005).La prononciation du français contemporain en Belgique.Variation, normes et identités, прочетен 10.10.2013 г.  http://dial.academielouvain.be/downloader/downloader.py?pid=boreal:4883&datastream=PDF_01

Lebel, J.-G.(1968). Allongement compensatoire de quelques consonnes par suite de la chute du "e" caduc. Revue de phonétique appliquée. № 7, рр. 53-77.

Mounin, G.(2000). Dictionnaire de la linguistique. Quadrige. Paris: PUF.

Pagliano, С.(2003).L'épenthèse consonantique en français. Ce que la syntaxe, la sémantique et la morphologie peuvent faire à la phonologie: parles-en de ta numérotation ?impossible, прочетен1.03.2014 г. http://lolita.unice.fr/~scheer/papers/Pagliano%2003%20-%20L'epenthese%20consonantique%20en%20francais%20PhD%20main%20text.pdf

Pohl, J.(1983). Quelques caractéristiques de la phonologie du français parlé en Belgique. Langue française. № 60(1), рр. 30–41.

Sabio, F.(2013). Phonétique, phonologie, écriture, прочетен 21.06.2014 г.:

http://lecrpe2015.e.l.f.unblog.fr/files/2013/08/phonologie-et-phonetique1.pdf

Thibaulta, A.Francophonie et variété des français,  прочетен 29.05.2014 г.: http://andre.thibault.pagesperso-orange.fr/FrancophLicenceSemaine3.pdf

Thibaultb.A.Phonologie et variation diatopique en domaine francophone,прочетен 17.10.2014 г.: http://andre.thibault.pagesperso-orange.fr/PhonologieSemaine17.pdf

Walter, H.(1988). Le français dans tous les sens. Paris: Robert Laffont.

____________________________________

обратно нагоре