Проф. Владимир Михайлов, доктор на изкуствознанието

Резюме:

Тезата на Маршъл Маклуън за „самоампутацията” на човешката природа в резултат на технологичните медийни промени е приложима с пълна сила и по отношение на съвременните вълнения около подмяната на традиционната журналистика с „ние журналистиката”. Новата журналистика е журналистика без журналисти, в която с помощта на технологичната платформа уеб 2.0 всеки общува с всеки. По този път се оформя вече общественото мнение, създава се ново мрежово гражданско присъствие. Липсата обаче на професионалния журналист се чувства доста осезателно по отношение на отговорността към поднасяната информация и изразяваните позиции. Това противоречие засега трудно може да предскаже бъдещето, освен ако не приемем, че е дошъл краят на журналистиката, която познаваме и журналистическите ценности ще се разполагат истински само в полето на равностойния диалог, на многостранното говорене.

„Ако човек се озове насън в Рая и получи едно цвете като свидетелство, че е бил там, а събуждайки се, намери това цвете в ръката си ... какво значи това?”

Тази необичайна мисъл на английския поет, критик и философ Самюъл Тейлър Колридж (1772 – 1834) е достатъчно известна, но така се случи, че я видях цитирана за първи път през 2013 г. в едно литературно есе на Хорхе Луис Борхес [1] и бях поразен. Толкова силно впечатление ми направи, че дни наред след това разсъждавах върху смисъла на посланието. И продължавам да разсъждавам... Впрочем и Шекспир има подобно послание в пиесата „Сън в лятна нощ” (написана през 1594 или 1595 г.) чрез думите на Титания “What angel wakes me from my flowery bed?” („Чий глас от свръхнебесно потекло / събужда ме от цветното легло?” в превода на Валери Петров).

Не по-малко поразен бях и когато през същата година, пак случайно, попаднах на  книгата на Маршъл Маклуън и Куентин Фиоре „Война и мир в глобалното село”. [2] Точно четиридесет и пет години след нейното публикуване, в ръцете си държах книга на „гениалния медиен пророк”, в която по невероятен начин още тогава той е предрекъл нашата епоха с тоталното влияние на електронните средства за масова комуникация върху човешкото общество. Отново тема за вглъбено разсъждение...

Тук обаче посланието е по-лесно за разгадаване, защото успешните от днешна гледна точка прозрения на Маклуън (макар да е съавтор на Маклуън, Фиоре е познат преди всичко като графичен дизайнер) са свързани основно със социалните промени, до които доведоха новите комуникационни технологии, със „самоампутацията” на човешката природа в резултат на разполагането на хората в света на глобалната информационна мрежа, с трагическото търсене на самоиндентификация в рамките на собственото „аз”. Може да звучи и като фантастика, но във „Война и мир в глобалното село” практически няма грешки между това, което е предсказано и това, което сега ни заобикаля в наистина глобалния вече медиен свят. С две думи, прозренията на Маклуън с всичките им неясноти и подхвърлени в завоалиран вид предположения все пак имат доста по-материалистична основа за разсъждение. Което може да бъде и основа за последващи изводи и паралелни съпоставки.

Известно е в този смисъл голямото влияние, оказано от творчеството на Джеймс Джойс върху развитието на канадския учен и неговите медийни теории. На първо място винаги се споменава романът на Джойс „Бдение над Финеган”, една експериментална и трудна за четене и разбиране творба. Този роман е единственият за времето си, в който авторът осъзнава, че всички социални прояви в живота са следствие от внедряването на новите технологии и тяхното вмешателство в нашето чувствено съществуване (въпросната „самоампутация”). Технологичните промени радикално изменят пред очите ни образа на света, създаван от нас, поради което всяко подобно нововъведение предизвиква в човечеството безпокойство (Джойс дори говори за нервно разстройство) и първата реакция е всички да се вдигнат на щурм в опита си да възстановят старото и познато статукво. Маршъл Маклуън прегръща с възторг тезата на Джойс, като от своя страна я разширява с обоснованото си предположение, че реакцията на безпокойство в медийната действителност може в някои случаи и да е назадничава реакция, доколкото новото медийно общуване е свързано с поколения, които контактуват помежду си по различен начин от предишните поколения.

(Силно въздействие върху Маклуън е оказал и научно-фантастичния разказ на Едгар Алън По „Спускане в Маелстрьом”, откъдето също е почерпил вдъхновение за своите „закони на медиите”. Историята в разказа на По за оцеляването на моряка, попаднал в страховитата фуния на морския водовъртеж, се превръща в история за оцеляването на човечеството, всмукано в гърлото на всепоглъщащата световна медийна фуния. Разказът, поднесен в анимиран вид, е използван от канадския  режисьор Кевин Макмахон като отправна точка при създаването през 2002 г. на биографичния документален филм „Бдението на Маклуън”.)

Тезата за „самоампутацията” на човешката природа, в резултат на технологичните медийни промени, идеално отговаря на съвременните вълнения около подмяната на традиционната журналистика с така наречената „ние журналистика”. В традиционната журналистика господарят е журналистът. Там на обикновения човек беше отнето правото на глас. В действителност той – читателят, слушателят, зрителят – можеше единствено да се съгласи или да не се съгласи с информацията или мнението на журналиста. В по-добрия случай можеше просто да сравни своя „часовник” с позицията на журналиста и да си състави собствено мнение. Последните дигитални технологии коренно преобърнаха нещата в журналистиката като дадоха глас на ощетения досега в това отношение обикновен човек, дадоха път за диалогични взаимоотношения между журналисти и потребители, както вече е обобщеното название за читателите, слушателите и зрителите, слети от интернет в едно, роди се „ние журналистиката”.

Компютърът, който е в основата на журналистическата трансформация, по мнението на Маклуън представлява по-сложно продължение на централната нервна система, отколкото съществувалото преди него „електрическо реле и схеми”. Пак по Маклуън, „когато човек живее в обкръжението на такива схеми и обратни връзки, които разпространяват много повече отпреди обем социална информация, в него постепенно се развиват усещания, сходни с усещанията от физическа болка. Затова и подобно обкръжение само по себе си води до феномена на „самоампутацията”. Всяко технологично нововъведение буквално ампутира нещо от нас, нещо, което всъщност би могло в старите условия да се развива и възпроизвежда за социално въздействие. Естествено такава ампутация е свързана с болка, която се възприема не толкова с тялото, колкото с мозъчните центрове. А няма мозъчен център, който е в състояние да пренебрегне болката”. [3]

Подобна „болка” ме накара да напиша и този текст, защото „самоампутацията”, която журналистиката извършва спрямо себе си, наистина е следствие от кардиналните технологични промени, характерни за дигиталното медийно битие, но този път родилата се нова журналистика, която наричаме „ние журналистика”, за съжаление, поне в началния си етап, принизи страховито своите критерии по отношение на обективност, професионализъм и морал спрямо онова, което традиционната журналистика бе изградила в продължение на много години. Доколкото вече има белези за завръщане към професионалните корени на по принцип любителската „ние журналистика”, струва си да се огледат малко по-задълбочено ситуацията, довела до „самоампутацията” на журналистиката, „болката” от този акт и започналия процес на оздравяване. Разбира се, с всичките уговорки дали процесът на оздравяване няма пък да върне журналистиката назад към неразбираеми за съвременните дигитални поколения ценности от старите времена.

Развитието на журналистиката, погледнато в разрез от не повече от едно-две десетилетия, условно можем да го подредим по следния начин. Интересуващата ни епоха на „ние журналистиката” е епохата на уеб 2.0, която се характеризира с активното участие на потребителите при създаването на медийното съдържание, с раждането на социалните мрежи, с появата на уикипедия. След стремителното развитие на уеб 2.0 все повече обикновени хора бяха въвлечени в процеса на подготовката, публикуването и анализа на необходимата им информация, което естествено въздейства на тяхното съзнание и поведение. Оформи се една съвременна „култура на участието”, в която медийната аудитория престана да бъде пасивен и мълчалив събеседник, за да се превърне вече на равнище „съзнание” в своеобразен съучастник при създаването на информационното и публицистичното съдържание на медиите. Или, ако използваме класическата формула на Маклуън „Средството е съобщението”, средството, начинът на комуникация наистина е съобщението (message), но то е станало дори масаж (massage) дотолкова, доколкото продължителното търкане, на което подлага мозъците, ги моделира и деформира. На практика, в крайна сметка се оказа, че докато при уеб 1.0 съдържанието се правеше от професионалисти, след уеб 2.0 то премина в ръцете на непрофесионалисти. Следващият етап в развитието на мрежата, наречен уеб 3.0, трябваше да ознаменува тържеството на роботите, които замислят и поднасят съдържание за потребителите. А чрез уеб 4.0 се очакваше да започне социализация на роботите, общуване на роботи с роботи. След като обаче изкуственият интелект все още (и през 2013 г.) не е реалност, уеб 3.0 услужи с името си на поредната нова „журналистика 3.0”, която има претенциите да предлага висококачествено съдържание и услуги, създавани от талантливи професионалисти на основата на технологичната платформа уеб 2.0. „Журналистика 3.0” иска да наложи отново професионализма над непрофесионализма.

Общо взето, проблемът на „ние журналистиката” е, че това е журналистика без журналисти. А ако използвам известният афоризъм на Ив Сен Лоран „Най-хубавото нещо на една рокля е жената в нея”, безспорно най-хубавото нещо досега на една журналистика беше журналистът в нея. Без него нещата в тази област станаха  безформена платформа, при която не е ясно кой пие и кой плаща...  Слагам си едно наум, че подобна „безформеност” навярно е типична за безформената действителност, в която живеем в началото на 21. век, но проверката на времето още не е отминала, за да можем да отсъдим кой е прав и кой е крив! Засега е видно единствено, че „ние журналистиката”, при всичкото уважение към нейната абсолютна демократичност, направи доста поразии върху професионализма в установения световен журналистически ред.

Опиянението от факта, че всички сме журналисти, че микроблоговете ни дават пълна информация за всичко в движение, че не медиите, а ние сме „четвъртата власт”, наистина е зашеметяващ момент в процеса на развитие на журналистиката. Не можем да не признаем това.

Но..., какво се случи в действителност след промяната за този кратък период от седем години – от 2006 до 2013 г.? (2006 г., защото макар Тим О’Райли да представя новата технология уеб 2.0 на конференция в Сан Франциско през 2004 г., нейното масово разпространение започва през 2006 г., когато е и призната като водеща идея на годината, осигурила напредъка на човечеството.) Възможността всеки от нас да стане журналист и да си каже мнението, на първо време плени всички ни. Толкова силно ни плени, че май се взехме насериозно. В България, например, новинарите и репортерите по водещите национални телевизии дори започнаха да общуват на „ти” – помежду си и със зрителите. Получи се общо взето някаква махаленска история, която колкото като непосредственост да е може би привична за „махаленското” фейсбук поколение, все пак разрушава сериозно авторитета на журналиста. Подобно фамилиарничене не прехвърли принципите на „аз журналистиката” към новите принципи на „ние журналистиката”, а по-скоро постави бариера между тях. Една бариера, която попречи на приемствеността, обикновено необходима за стабилното утвърждаване на всяка новост. Да не забравяме, че не винаги революциите, с рязката промяна на живота и изхвърлянето тотално на всичко старо преди тях, са постигали успеха, който желаят.

И така, новата технология роди сайтовете с форумите, роди блоговете, роди уикипедия, роди социалните мрежи. Там ври и кипи от доморасли журналисти, оформя се по този път вече общественото мнение, създава се ново мрежово гражданско присъствие. Изобщо еуфория, която обаче за изминалото време, колкото и малко да е то в исторически план, не можа да роди нищо стойностно в журналистическата дейност. Оказа се, че без водачи, т.е. без професионални журналисти, нещата в „ние журналистиката” се размиха, потънаха в някаква обща плоскост на многостранното говорене.

Вярно е, от друга страна, че „ние журналистиката” се появи и като отклик на една уплаха в традиционната журналистика за загуба на контактите с потребителите в мрежовата епоха. Като че ли проявите на старата журналистика започнаха да навяват монотонност, скука. Същото явление, между другото, в нашето съвремие го има и в театъра, който се вижда в чудо как да задържи съвременните си зрители. Там пък уплахата за монотонност и скука дойде и от факта, че ходенето на театър през последните години заприлича донякъде на ходенето на църква, където не малко хора пристъпят по навик, без да знаят често пъти защо го правят.

В отговор на тази нелицеприятна за театралното изкуство ситуация, към края на 90-те години на миналия век се появи драматичната форма на ин-йер-фейс тиатър (in-yer-face theatre). Родината на този „нов европейски театър” е Великобритания, кръстник на явлението през 2001 г. е Алекс Сиърс [4], а в буквален превод на български името може да се обозначи като „театър в лицето”. Под това име започнаха да се разпространяват вулгарни, шокиращи и скандални пиеси, които се поставят на сцената като средство за привличане на публика. Индустрията на „театърът в лицето” бързо заля Западна Европа, после и Източна Европа, включително България. Първоначално зрителите наистина се завтекоха към театрите, за да преживеят нещо ново, стряскащо и вадещо ги извън рутината на привичното им всекидневие. По обща преценка, не дълго след сътресението, същите зрители бяха разочаровани и отвратени от видяното по сцените. В резултат вълната на привличащите вулгарни спектакли в театъра лека-полека значително се снижи.

Не е трудно да се направи паралел между вулгарната вълна при театъра и приливната вълна на „ние журналистиката”. Най-малкото, при „ние журналистиката” има едни нерешени морално-етични проблеми, които не могат да не ни смущават. Във „фастфуд” режима на „всеки е журналист”, за съжаление, се появиха твърде много откровена лъжа, слухове и непроверена информация. Мисля, че напълно обясними и макар укорими, но в тон с човешката природа са тези извращения в общуването на „всеки с всеки”, когато зад анонимните по принцип „журналистически” послания в мрежата никой не носи отговорност за написаното, изреченото или показаното.

Нелицеприятната страна на случващото се в „ние журналистиката” има потвърждение и в още една нейна разновидност. Става дума за „уики журналистиката”, като „уики” е абревиатура от английското “What I Know Is…” („Това, което знам, е...”). Този вид журналистика позволява на всеки да създава или редактира публикациите в сайтовете по начин, както е прието това да се прави в другите уики ресурси, например уикипедия. Принципът „Това, което знам е...” обаче, наред с демократичния заряд, който носи в себе си, може да има и доста зловеща сила. Не е кой знае колко пресилено, че никой и нищо не е в състояние да разубеди редовия потребител, щом той мисли, че е прав. Прав е и толкова, аргументи против не приема...

Опитайте се да разубедите някой „телевизиран зрител”, чийто мироглед е заключен единствено в малкия екран, че няма извънземни, след като по „Дискавъри” са казали и показали точно обратното. Нищо не може да го убеди в противното, дори да му прочетете официалното опровержение по този повод на Държавния департамент на Съединените щати. Или да вземем укипедия, така наречената енциклопедия на народа. Направих експеримент и реших да видя биографичните данни за Збигнев Рибшчински, режисьорът-класик на видеоарта, в българската, руската, немската и английската версия на укипедия (денят на проверката е 9-ти август 2013 г.). В българската няма нищо за него, в руската ме уведомяват, че сега той живее в Лос Анджелис, където ръководи собствената си компания Zbig Vision, според немската през 1998 г. е получил професура по експериментално кино във Висшето училище за медии в Кьолн, където преподава до ден-днешен, в английската версия Рибшчински през 2009 г. се връща в Полша от емиграция и се установява във Вроцлав, където се занимава с Центъра за аудиовизуални технологии.

Колкото и да се залага на колективния ум („умът на народа”), на колективната мощ на „ние журналистиката”, при всички случаи отстраняването на личността на специалиста, на личността на професионалния журналист засега не се оказва ефективно в човешкото общуване, в журналистическото общуване. Отстраняването на този, който носи отговорност за думите си, се оказа минус в това общуване. Има значение кой, какво и къде е казал. „Ние журналистиката” отряза точно водещата и авторитетна личност. Новото време и новите технологии заслужават нашето внимание и нашето уважение, поклон и към демократизма на гражданското общество, но не бива да отричаме, че количеството на хората, които се чувстват некомфортно в любителското поле на „ние журналистиката” все повече се увеличава.

Тенденциите в развитието на журналистиката са световно явление, но няма как да отминем факта, че във всички постсоциалистически страни като че ли не забелязваме още нещо – как изчезването на идеологическата цензура и установяването на свободата на изразяване поставиха изискване за нов журналистически език. Това беше всъщност по-голямата промяна и по-голямата дилема пред преходното поколение журналисти, отколкото подчиняването им на изискванията на уеб 2.0. По какъв начин да общуват с новите потребители, след като кодът на обичайната комуникация загуби своето основание в изменените условия на живот. Много от тези „стари” журналисти просто изчезнаха от журналистическата сцена, други, в желанието си да следват хода на времето, направиха примерно собствени блогове, т.е. опитаха да се приспособят към промяната, без да разбират, че това им е чуждо като природа. По този повод се сещам за прочутия полски кинорежисьор Анджей Вайда. Той засне между 1989 и 1999 г. шест филма и никой от тях не стана събитие, каквито са почти всичките му предишни филми. За негова чест накрая той призна, че в основата на несполуките му е трудността да открие общ език с променената публика.

Прехвърлим ли на българска почва, ние също имаме интересно потвърждение за неприспособимостта на журналистиката към обществените и политическите промени. Всъщност става дума за сблъскването на две промени – от една страна трансформацията на традиционната журналистика в „ние журналистиката” и от друга страна, разполагането на новата журналистика в турбуленцията на обществено-политическите вълнения в България през цялата 2013 г. Във втория случай хората, излезли на улицата, викаха и се бунтуваха без изявени водачи, които да ги поведат в правилната посока. В първия случай пък, изведнъж се оказахме без изявени журналисти, които да обяснят какво става в страната и да помогнат на своите потребители да направят правилния избор. Такава информация трябваше да бъде поднесена в медиите именно от журналисти, а не от политолози, както в крайна сметка се случи.

На практика се оказа, че в този период от време български журналисти, които да анализират в условията на уеб 2.0 сложната обстановка в държавата просто няма. Криво разбираната гражданственост на „ние журналистиката” напълни дори професионалните телевизионни студия с някакви анонимни млади репортерки, които прелитат отляво надясно и отдясно наляво на екраните, без нищо смислено да кажат. А известно е как, според повечето журналистически кодекси, репортерите трябва да се стремят при подбора на новинарския материал да бъдат водени единствено от собствената им преценка за неговата стойност като новина. Собствена преценка, която да надскочи личния кръгозор, обаче по правило могат да имат представителите на „аз журналистиката” със съответната професионална подготовка, а не представителите на „ние журналистиката”. Сред редиците на първите е по-вероятно да бъдат журналистите с достойнство, с отговорност пред себе си и пред обществото, за което работят. Трудно е да бъдат предявени претенции за истинност и за отговорна позиция в същата степен и към „ние журналистите”, при всичката ни почит към тяхната демократична съвест и глас. Освен ако не приемем, че е дошъл краят на журналистиката, която познаваме и журналистическите ценности днес се разполагат вече истински единствено в полето на общуването „всеки с всеки”...

Вметнато, само за информация, общуването „всеки с всеки” не е някаква привилегия на уеб пространството. „Ние журналистиката”, в нейния граждански вариант, е опитвана и преди епохата на уеб 2.0. Познат ми е и дори притежавам архивен брой от седмичния вестник “Schriib mit”, издаван в печатен вариант в немскоговоряща Швейцария от семейство Кауфман. Той е основан през 1995 г. като вестник за активните и ангажирани читатели с цел да се списва само от тях, а не от журналисти. Трудно ми е да преценя дали си е изпреварил времето или платформата му за общуване се е оказала несъстоятелна, но започнал с тираж от 4 000 броя, “Schriib mit” е приключил съществуването си само след шест месеца.

Но както и да е, въпросът, дали е дошъл краят на традиционната журналистика стои на дневен ред. „Ние журналистиката” измества ли „аз журналистиката”? На мене лично ми е трудно да преценя обективно плюсовете и минусите на новия диалогичен етап в дългата история на журналистиката, най-малкото защото все още се намираме вътре между „плюсовете и минусите”, без да можем да погледнем на медийните и журналистически метаморфози отстрани. Субективно единствено виждам, че поне засега условията на уеб 2.0 не създадоха значителни журналистически постижения през тези години. Не знам, възможно е мисията на новопоявилата се „ние журналистика” да се състои именно в ликвидирането на журналистическите лидерски върхове. Бъдещето ще покаже. Но за бъдещето, както е обичал да казва Борхес, отсега ние не знаем нищо, освен че ще се различава от настоящето. Всяко предпочитание може да се окаже предразсъдък.

 Някои наистина рискуват и се опитват да проникнат в медийното бъдеще, но в повечето случаи това е игра на фантазията, а не свидетелство ... от бъдните години. Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, например, издадоха съвместната книга-диалог между двамата „Това не е краят на книгата” [5], но след като я прочетох, стигнах до заключението, че по-скоро им се е искало да бъде така, отколкото да ме убедят във вечния живот на книгите.

А може би краят на традиционната журналистика наистина е дошъл, колкото и невероятно да е подобна прогноза да се помисли и напише?!

Обикновено при ампутация, било то и „самоампутация”, както е в нашия случай, премахнатият орган или част от тялото няма как да се възстанови. Възможна е трансплатация или поставяне на протеза, но жизнените функции на организма вече не са същите. Нещо е умряло, нещо е изхвърлено и се е появило ново нещо, което замества старото, но не е старото. Сходна е асоциацията с протезните опити на „журналистика 3.0” (онлайн преса, радио и телевизия) да върне професионализма в дигиталните условия на съвременната журналистическа дейност. Навярно тази протеза действително иска да върне блясъка на „аз журналистиката”, но тя замества нещо, което е умряло, което е изрязано до кост. По тази логика традиционната журналистика трябва да я няма. Дали е така, страх ме е да го изрека!

Бележки

обратно нагоре