Ас. д-р Тодор Панайотов

Резюме

В студията се изследва началото, възходът и краят на водещи вестникарски предприятия в Третото българско царство.Те са собственост или са основани и ръководени от Атанас Дамянов, който става най-големият медиен магнат в страната. Неговата вестникарска империя включва най-голямото и най-модерното вестникарско предприятие у нас и пет периодични издания. Това са всекидневните вестници „Дневник“ (1902-1944), „Утро“ (1911-1944) и „Заря“ (1914-1944) и седмичните издания вестник „Неделно утро“ (1922- 1932) и списание „Илюстрована седмица“ (1923-1936). Те се разпространяват в огромни тиражи като само в годините на Втората световна война всекидневните му вестници се отпечатват в близо половин милион копия дневно. Чрез своята вестникарска империя Атанас Дамянов ръководи общественото мнение в България и не случайно е наричан българският лорд Нортклиф.

В началото на XX век България бележи големи успехи в своето развитие. До включването и в Първата  световна война нашата страна „изминава забележителен път на модернизация и приобщаване към общоевропейското развитие“ [1] . В производството се внедряват нови технологии и нови машини.  Нараства производителността на труда и се увеличават доходите на населението. Икономическият подем, повишаването на жизнения стандарт и увеличаването на грамотността сред населението ще доведат до дълбоки промени в развитието на журналистиката в страната.

В началото на 20-ото столетие „се извършва революционна промяна в развитието на българския печат, особено в организационно и техническо отношение“ [2] . Тогава се появява професионалният журналист, започва индустриализацията на пресата, ражда се „вестникът на новината“,  възниква масовият печат и се поставят основите на значими вестникарски предприятия. Така се появява и утвърждава една нова индустрия. Най-известните представители на тази индустрия са Стоян Шангов, Георги Николов, Велчо Т. Велчев, Атанас Дамянов, Данаил Крапчев, Атанас Петров и Владимир Митов. Сред тях безспорно се откроява Атанас Дамянов, който е най-големият медиен магнат в историята на Третото българско царство. Досега в българската историография няма самостоятелно научно изследване, което да проследява развитието на неговите вестникарски предприятия. Затова в тази студия се изследва началото, възходът и краят на вестникарските предприятия, които са собственост или са основани и ръководени от Атанас Дамянов.

***

Атанас Фратев Дамянов е роден през 1871 г. в Сопот. В навечерието на Освобождението, заради преследване от страна на османските власти, семейството му бяга в Румъния. Там Дамянов завършва гимназия в Крайова и Търговската академия в Букурещ. След това заминава за Италия, където учи правни науки и политико-дипломатическа школа. По-късно продължава образованието си във Франция и Швейцария. В Женева завършва право с отличие и защитава докторат. [3]

Още като студент Дамянов е сътрудник на различни вестници, а заедно със свои колеги основава вестник „Еко де Женев е дю Леман“. В началото на XX век се завръща в България и работи като съдия и прокурор. Явно професията на юрист не го привлича защото скоро се захваща с бизнес сделки и същевременно е кореспондент на няколко чужди издания сред които са „Ендепенданс Белж“ и „Универсул“. [4]

В началото на 1907 г. Атанас Дамянов влага капитали в изпадналия във финансови затруднения вестник „Дневник“ и по този начин става негов управител и директор. Този вестник излиза от 1902 г. и негов основател и ръководител е журналиста Георги Николов. От 1903 г. „Дневник“ се налага като лидер на информационния печат в България. Изплащането на закупената нова печатарска техника обаче влошава  финансовото положение на изданието и между издателите избухват спорове кой е виновен за това състояние и откъде да се вземат свежи пари. Точно по това време във вестника капитали влага Атанас Дамянов. Собствениците на изданието Георги Николов и д-р Никола Червен-Иванов започват битка помежду си. В крайна сметка и двамата губят защото през август 1907 г. всекидневникът „Дневник“ става собственост на Атанас Дамянов. [5]

В следващите години той се заема с модернизацията на изданието. През 1909 г. доставя първата у нас и на Балканите вестникарска ротативна машина, която печата едновременно четири цвята. Закупува и две линотипни машини. Дамянов привлича в редакцията на вестника както опитни, така и млади журналисти. Сред тях се открояват д-р Владимир Бурилков, Стефан Танев, Петър Завоев, Коста Купенков, Ставри Наумов, Христо Абрашев, Милко Пенев, Матей Бончев – Бръшлян и Емил Козяк – Чермак. Под ръководството на Дамянов е променен обликът на „Дневник“. Въведени са нови рубрики и отдели, които разнообразяват съдържанието, а във всеки брой излизат карикатури или снимки. Всички тези промени водят до нарастване на авторитета и тиража на вестника и той достига 40 хиляди копия. [6]

След като налага „Дневник“ като най-тиражния всекидневник в България, Атанас Дамянов[ ]замисля издаването на голям утринен ежедневен вестник. Дотогава такова издание в страната няма, а развитието на печата в Европа и САЩ доказва, че това са най-печелившите вестници. Окончателното решение за новия вестник е взето в ранните часове на 1911 г., на новогодишната трапеза в къщата на Дамянов. Група вестникари, след като посрещат шумно и с много шампанско Новата година, решават вестникът да се казва „Утро“, по подобие на парижкия „Матен“ и да започне да излиза в най-скоро време. [7]

Точно след месец на 1 февруари 1911 г. първият брой на новия вестник е вече в ръцете на читателите, при това безплатно. От втория брой с цена пет стотинки са пласирани 8700 копия. С всеки следващ ден тиражът на вестник „Утро“ расте и той ще се превърне в най-тиражния всекидневник в България. Върховият му тираж достига 320 хиляди броя, но е четен реално от над един милион читатели. [8]

В началото хората, които списват „Дневник“, участват и в списването на „Утро“. Главен директор на „Утро“ е Атанас Дамянов, а негов несменяем главен редактор е Стефан Танев. До последния брой на вестника, който е под номер 10512 от 9 септември 1944 г., през редакцията на „Утро“ преминават стотици вестникари. Най-известните сред тях са: Георги Костов, Сава Илчев, Иван Костов, Петър Завоев, Владимир Бурилков, Георги Боршуков, Борис Киров, Борис Руменов (Зевзека), Нела Сливополска, Крум Наумов, и Георги Енев. Художници на „Утро“ са Александър Божинов и Петър Морозов, а сред най-известните му сътрудници са професор Георги П. Генов и Димитър Бабев. [9]

На 24 юли 1912 г. Атанас Дамянов създава специално акционерно дружество „Утро“. Целта на дружеството е „да издава и експлоатира софийския ежедневен вестник „Утро“, заедно с печатницата, да печати всякакви периодически списания, вестници, книги и други литературни издания“. Основният капитал на дружеството е 250 хиляди златни лева, разделен на 2500 акции от по 100 лева всяка. Основателите на дружеството решават да се извърши подписка за акциите чрез „Банка България“. На 27 юли 1912 г. в Държавен вестник излиза съобщение за подписката. Съобщението е подписано от десет физически лица, като на трето място фигурира името на Атанас Дамянов, публицист от София. [10]

Акционери в дружеството стават 14 физически лица. С най-много акции, точно 500 броя е Георги Генович, който е братовчед на Дамянов. Самият Дамянов е придобил 484 акции, а на трето място с 334 акции е търговеца Янко Икономов. Останалите акционери са главно разпространители на вестници, начело с техния председател Атанас Петров. Те притежават между 15 и 75 акции. На 31 юли 1912 г. се провежда Учредителното събрание на дружеството. Акционерите одобряват устава и определят „литературната стойност на „Утро“ на 800 акции за 80 хиляди лева. По този начин Дамянов не само контролира новото дружеството, но си осигурява подкрепата за новото издание както на разпространителите на печата, така и на доставчика на вестникарска хартия и мастило Янко Икономов. [11]

Съгласно член 46 от Устава на дружество „Утро“, 10% от чистата печалба се разпределя за резервния фонд, 5% за тантиеми на ръководството, 2% е възнаграждението на проверителите, а останалата част се разпределя като дивидент на акционерите. Благодарение възходящото развитие на вестник „Утро“, в годините на войните за национално обединение (1912 – 1918), Атанас Дамянов натрупва големи печалби. Показателно е ,че дружество „Утро“ е сред 45 най-големи български фирми. [12]

В годините на Първата световна война вестниците на Дамянов подкрепят политиката, провеждана от управляващите среди. Затова след като България претърпява нова национална катастрофа, той се опасява от недоволството на народа и решава да закрие дружество „Утро“. Неговите капитали веднага влага в нови бизнес начинания като основава „Банка за търговия, индустрия и книжнина“ и закупува списвания от социалдемократи информационен ежедневник „Заря“. Така Атанас Дамянов вече разполага с три всекидневника и банка, която да борави с печалбите от тях. [13]

Дамянов и адвокатът д-р К. Провадалиев са назначени за ликвидатори на АД „Утро“. В края на 1919 г. обаче двамата са задържани и следващите девет месеца прекарват в ареста. След като са освободени веднага напускат България, а Георги Генович е упълномощен да продължи ликвидацията на дружеството. [14]

Трите вестника на Дамянов са изправени пред угрозата да престанат да излизат. Вестник „Заря“ е спрян от самия Дамянов, а за спасяването на „Дневник“ и „Утро“ той разчита на Стефан Танев. Последният е близък приятел с новия премиер Александър Стамболийски. Години по-късно Танев ще напише: „Стамболийски познавам добре. Познавам го, както познавам всички наши държавници от последното тридесетилетие. И може би по-добре и от всички други. […] В началото като министър-председател живееше на улица „Шипка“, до днешната румънска легация. Тогава живеехме близо и аз го виждах всеки ден. Всеки ден, след като се върнеше от Министерския съвет или от министерството. […] В охраната имаше един стражар, който свиреше на гайда. При особено хубаво настроение Стамболийски повикваше гайдарджията. Стражарят свиреше, Стамболийски и аз слушахме, а Муравиев четеше писмата.“ [15]

Благодарение на добрите отношения между Танев и премиера Стамболийски, вестниците, издавани от Атанас Дамянов не само ще оцелеят, но и неговата вестникарска империя ще се разшири с нови издания. През 1922 г. започва да излиза вестник „Неделно утро“, а на 1 януари 1923 г. се появява списание „Илюстрована седмица“. Първото издание е подготвяно изцяло от Стефан Танев. В него излизат оригинални и преводни материали, а във второто издание се публикуват актуални снимки с кратки бележки или прегледи, посветени на политически, културни и спортни събития. [16]

В началото на 1924 г., почти десет месеца след свалянето на земеделския режим, Атанас Дамянов се завръща в България и веднага се заема с управлението на печатните си издания. Той решава да ги обедини в една фирма и през април 1924 г. основава „Съединени печатници за издателство и графическо изкуство“ – АД. Основният капитал на новото дружество е три милиона лева, разпределен на три хиляди акции от по хиляда лева едната. В член 2 на протокола, с който се основава дружеството, изрично на първо място е отбелязано, че обект на предприятието ще бъде издаването на собствени вестници и други литературни и художествени произведения. Освен това за чужда сметка ще се отпечатват различни издания и ценни книжа и ще се търгува с материали из областта на печатарската индустрия. [17]

Основатели на дружеството са Банка за търговия, индустрия и книжнина, рентиерите Атанас Дамянов и Георги Генович, търговците Самуел Пенхас и Коста Дочев, адвоката д-р Никола Радев и банковия директор д-р Стефан Константинов. Акциите на дружеството се разпределят както следва: Банка за търговия, индустрия и книжнина – 2650, Атанас Дамянов – 50, вестникопродавците Владимир Митов – 60 и Атанас Петров – 5 и още девет физически лица, които притежават между 15 и 50 акции. [18]

От 1924 до 1944 г. Атанас Дамянов е най-големият акционер, несменяем председател на Управителния съвет и ръководи общите годишни събрания на акционерите. Освен това, той движи и оперативните дела защото директор и управител на дружеството не са назначавани. През 1929 г. дружественият капитал е увеличен двойно и става шест милиона лева. През 20–те години на миналия век чистата печалба на дружеството непрекъснато се увеличава и ако през 1924 г. е 278 хиляди лева, то през 1929 г. тя е почти пет пъти по-голяма. Затова през 1929 г. дружеството е на 64 място сред най-големите български фирми. През същата година Дамянов възобновява издаването на информационния ежедневник „Заря“. [19]

Заради световната икономическа криза през първата половина на 30-те години на XX век финансовите резултати на „Съединени печатници за издателство и графическо изкуство“ – АД се влошават, а Банка за търговия, индустрия и книжнина фалира. Затова Атанас Дамянов предприема спешни мерки за укрепване на акционерното дружество. През 1932 г той спира вестник „Неделно утро“, а през1936 г. спира и списание „Илюстрована седмица“. Освен това не се раздават дивиденти на акционерите, а незначителната печалба изцяло отива за укрепване на фондовете на дружеството. На 30 юни 1936 г. Общото годишно събрание на акционерите единодушно решава дружеството да поеме „целия актив и пасив“ на Банка за търговия, индустрия и книжнина, за да може тя да бъде „окончателно ликвидирана“. [20]

Всички тези мерки се оказват успешни защото след 1936 г. вестникарската фирма на Атанас Дамянов е във възход. Нарастват значително чистите печалби и затова отново се раздават дивиденти на акционерите, а тантиемите на ръководството се увеличават. През май 1939 г. във фирмата работят 130 човека, дружеството разполага със собствени здания в центъра на столицата и е акционер в командитно дружество „Стрела“, което разпространява вестниците в Царството. От това дружество през отчетната 1938 г. „Съединени печатници за издателство и графическо изкуство“ – АД получават над 180 хиляди лева печалба. [21]

Вестниците на Атанас Дамянов непрекъснато увеличават тиражите си. В началото на 1939 г. вестник „Утро“ е с тираж от 95 хиляди копия, а в края на годината те достигат 130 хиляди. В празнични дни и при големи събития вестникът се разпространява в 150-160 хиляди копия. Нарасналите тиражи принуждават Дамянов да инвестира 3 милиона и 700 хиляди лева за нови машини и строителни дейности. Той закупува нова ротативна и нова линотипна машина, както и части за тях, и ремонтира зданието на дружеството. „Утро“ разполага и със своя рекламна служба и затова рекламните материали заемат почти половината от площта на изданието. Брутната печалба на дружеството през 1939 г. е почти 13 милиона лева и е с почти три милиона по-голяма от предната година. [22]

Истинският връх в развитието на вестникарската империя на Атанас Дамянов обаче е през годините на Втората световна война. Колкото повече се задълбочава войната, толкова повече се повишава интересът на читателите към новините, публикувани във всекидневниците „Утро“, „Заря“ и „Дневник“. Увеличените тиражи на трите вестника носят огромни печалби. През 1942 г. те са над 20 милиона лева, през 1943 г. вече са над 27 милиона, за да се стигне до над 74 милиона лева през 1944 г. От тези рекордни 74 милиона лева за заплати и възнаграждения на персонала са отделени близо 15 милиона лева. Само за осем месеца на 1944 г. главният директор Атанас Дамянов е получил над 870 хиляди лева. [23]

Безспорно успешното развитие на „Съединени печатници за издателство и графическо изкуство“ – АД се дължи на умелото ръководство на Атанас Дамянов. Той така структурира вестникарската си империя, че тя покрива целия читателски спектър. „Утро“ е масов вестник, предназначен за широките слоеве. „Дневник“ се списва по вкуса на читателите с десни убеждения. „Заря“ не само е ориентиран към хората с леви възгледи, но е и списван от леви интелектуалци.

След 9 септември 1944 г. вестникарската империя на Атанас Дамянов рухва. Новите управляващи среди не само веднага спират вестниците „Утро“ и „Дневник“, но и печатницата е окупирана от отечественофронтовски отряди. На 30 декември 1944 г. престава да излиза и вестник „Заря“. Дамянов е арестуван часове след държавния преврат. На 4 април 1945 г. той е осъден от т. нар. народен съд на дълги години затвор и са конфискувани всичките му движими и недвижими имоти.

Издателят Атанас Дамянов и журналистът Стефан Танев са заедно във вестникарската професия почти четири десетилетия. Затова Танев го познава много добре и то през различни етапи от неговия живот. Даже и в затвора те отново са заедно. През 1945 г. именно в затвора Танев пише своите спомени под формата на писма до жена си. Ето една малка част от това което главният редактор Танев е запомнил за главния директор Атанас Дамянов: „Беше красив мъж. Днес е руина. И все още запазен за неговите 74 години. Тогава беше красавец, един от най-красивите мъже в София. И сигурно не само в София. Кестеняви коси. Високо, хубаво, бяло като сняг чело. Над живите му очи – гъсти вежди. Мустаци и хубава, грижливо гледана брада. Бели ръце, тънка нежна кожа, която оставаше да се провижда синината на вените. Ръце на аристократ. Фини пръсти. Тия ръце никога не са вършели никаква работа. […] В 38 години, колкото ни свързват, той не е прочел нито една книга. И не само тогава на свобода, но и тук, в затвора, особено в първите месеци, които прекарахме наедно в една килия, заключени от сутрин до следния изгрев. […]

Добър по душа. Не бях навършил още две години в редакцията. Малката ми сестричка заболя от апендицит. Трепереше над нея като собствен баща. Сам водеше лекарите. […]. Заболее ли сътрудник, грижеше се за него като свой близък. Илчева издържа две години в наши и чужди санаториуми. Но…невъздържан, сприхав, груб, невъзможен в държанието си, в езика си. Обикновеното му обръщение към сътрудниците: „Хайвани с хайвани!“ […]

Той насочваше вестника. Той е, който вземаше, определяше становището на вестника по всички въпроси. Невъзможно беше да му се възрази. Опозиция не търпеше.“ [24]

Затворническите условия се оказват фатални за Атанас Дамянов и през 1948 г. той си отива от този свят. Дълги години истината за неговия професионален път и за ролята на негова вестникарска империя тенденциозно са представени изопачено в научната книжнина по журналистика. Защото след 1945 г. в българската наука властва класово-партийната оценка. Затова десетилетия наред в специализираната литература при представяне на проблемите на журналистическото майсторство се усеща отсъствието на историческа памет. Така се прекъсва връзката между поколенията в журналистическата гилдия и се къса нишката с журналистическата традиция и професионалните постижения преди 1945 г. Според медийния експерт Светлана Божилова „времето на тоталитаризма сякаш е изтрило историческата и културна памет на българското общество и журналистика“ [25] .

Затова десетилетия наред дълголетните централни всекидневници на Атанас Дамянов са пренебрегвани от марксистката историография, защото за нея тези издания са: “жълти”,“безпринципни” и следователно-недостойни за изследване. Тези характеристики се срещат дори и в най-малко идеологизирания труд, какъвто е националният библиографски указател на периодичния печат. Ето два красноречиви цитата от него, посветени на най-тиражният централен всекидневник в България  „Утро” и на „Дневник“, който е най-дълго излизалият ежедневен вестник в Третото българско царство:

За „Утро“: „Информационен широко разпространен всекидневник, типичен представител на жълтия печат, нагоден към вкуса на безкритичния читател, политически безпринципен; през войните с германска ориентация, винаги в подкрепа на буржоазните, по-късно профашистки правителства“. [26]

За „Дневник“: „Типичен представител на жълтия печат у нас. В Първата световна война – прогермански, през Втората световна война – хитлерофашистки“. [27]

До 1989 г. името на Атанас Дамянов и неговата вестникарска империя се споменават в справочни издания и в някои изследвания, но предимно със злепоставящи квалификации. [28] След 1989 г., когато се появяват журналистически материали за него, те са с много неверни години свързани с професионалната му дейност, като дори годините на раждането и смъртта му са сгрешени. [29] Дори в нови научни изследвания се допускат груби грешки за него. През 2005 г. излиза книгата „За постоянните кореспонденти на вестник “Таймс“ в България (1921 - 1941)“ написана от д-р Александър Величков, който е старши научен сътрудник в Института по история към БАН. В цялата четвърта глава (от с. 101 до с. 129) той разглежда дейността на Атанас Фратев Дамянов като кореспондент на „Таймс“ от 1933 до 1939 г. Авторът обаче бърка издателя А. Ф. Дамянов с неговия братовчед журналиста А. Д. Дамянов, което личи и от архивните материали, съхранявани в София и Лондон. [30]

Така комунистическите управници успяват да изтрият дори спомена за Атанас Дамянов и неговите вестникарски предприятия. Както изтъква изследователката Сашка Миланова той и други репресирани и заклеймени „буржоазни“ вестникари „са заличени от историята на българския печат” [31] .

***

Издателят Атанас Дамянов е епоха в историята на българската журналистика. Той не само е най-големият медиен магнат в страната, но и е най-влиятелната фигура в българската преса през първата половина на  XX век. Неговата вестникарска империя включва най-голямото и най-модерното вестникарско предприятие у нас и пет периодични издания. Това са всекидневните вестници „Дневник“ (1902-1944), „Утро“ (1911-1944) и „Заря“ (1914-1944) и седмичните издания вестник „Неделно утро“ (1922- 1932) и списание „Илюстрована седмица“ (1923-1936). Те се разпространяват в огромни тиражи като само в годините на Втората световна война всекидневните му вестници се отпечатват в близо половин милион копия дневно. Чрез своята вестникарска империя в продължение на десетилетия Атанас Дамянов ръководи общественото мнение в България и не случайно е наричан българският лорд Нортклиф.

Бележки:

[1]   История на България. Т. 8. София: ГАЛ-ИКО, 1999, с. 13.    

[2]   Андреев, Борис. Начало, развой и възход на българския печат. Т. 2. София: Глобус, 1948, с.3.

[3]     Златеният алманах на България. б.м. б.г., с. 625; Танев, Стефан. Отворени писма. Спомени и изповеди на главния редактор на в. „Утро“ писани в Централния затвор. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски,  1994, с. 39.

[4]     Пак там, с. 626; Пак там.

[5]     Дневник, №1810 - №1814 от 30, 31 юли, 2, 4, 5 август 1907.

[6]     Златеният алманах на България. б.м. б.г., 622-625; Кацев, Васил. Увод във фотожурналистиката (Част първа). София: Наука и изкуство, 1964, с. 11; Стателова, Елена. Политика, партии, печат на българската буржоазия 1909 – 1912. София: Наука и изкуство, 1973, с. 50.

[7]     Танев, Стефан. Цит. съч. , 102-103; Танев, Стефан. Дневник. София: К&М Издателска компания, 2005, с. 926-930.

[8]     Пак там, с. 113, 240, 244; Пак там с. 931-932.

[9]      Златеният алманах на България. б.м. б.г., с. 624.

[10]   ДА – София, ф. 3к, оп. 6, а.е. 762, л. 2; Държавен вестник, № 168, 27 юли 1912.

[11]   ДА – София, ф. 3к, оп. 6, а.е. 762, л. 4, 18; Танев, Стефан. Отворени писма…,

с. 109-110.

[12]   ДА – София, ф. 3к, оп. 6, а.е. 762, л. 12, 35, 41, 47, 61, 66; Иванов, Мартин, Георги Ганев. Бизнес елитите на България 1912 - 1947, 1989 - 2005. София: Изток-Запад, 2009, с.146.

[13]   Рангелов, Рашо. Студии върху икономическата история на българската журналистика. София: Хъски, 1993, с. 107, 124.

[14]   ДА – София, ф. 3к, оп. 6, а.е. 762, л. 83.

[15]   Танев, Стефан. Дневник…, с. 975, 977-978.

[16]   Танев, Стефан. Отворени писма…, с. 195-196, 262; Български периодичен печат 1844 - 1944. Анотиран библиографски указател. Съставител Димитър Иванчев. Т. 1. София: Наука и изкуство, 1962, с. 374.

[17]   ДА – София, ф. 3к, оп. 6, а.е. 2649, л. 2.

[18]   Пак там, л. 3, 4.

[19]   Пак там, л. 19, 38, 62, 74, 142, 143; Иванов, Мартин, Георги Ганев. Цит. съч., с. 203.

[20]   ДА – София, ф. 3к, оп. 6, а.е. 2650, л. 20, 40, 56, 83, 121, 122.

[21]   Пак там, л. 123, 139; ЦДА, ф. 159 к, оп. 10, а.е. 1625, л. 108, 110, 118, 119.

[22]   ДА – София, ф. 3к, оп. 6, а.е. 2651, л. 86, 87, 180.

[23]   Пак там, л. 133; а.е. 2652, л. 14; ЦДА, ф. 159 к, оп. 10, а.е. 1625, л. 90.

[24]   Танев, Стефан. Отворени писма…, с. 67-70.

[25]   Божилова, Светлана. Списание „Български журналист“ и духът на времето. – В: Между три века. Съдби, илюзии и свидетелства за чудото наречено журналистика. София: СБЖ, 2004, с. 291.

[26]   Български периодичен печат 1844 - 1944. Анотиран библиографски указател. Съставител Димитър Иванчев. Т. 2. София: Наука и изкуство, 1966, с. 443.

[27]    Пак там, с. 246.

[28]   Енциклопедия България. Т. 4. София: БАН, 1981, с. 220-221; Топенчаров, Владимир. Българската журналистика 1903 – 1917. София: Наука и изкуство,  1981, с. 499-505; Топенчаров, Владимир. Българската журналистика 1917 – 1923. София: Наука и изкуство, 1986, с. 18, 20, 21; Панайотов, Филип. Двубой в ефира 1941 – 1944. Второ допълнено издание София: Партиздат, 1980, с. 14-15.

[29]   Морфов, Богдан. Беше цяла академия за журналистика. – Демокрация, 5 юни 1997, с. 18; Гаджев, Владимир. Първият медиен магнат. – Медиа свят, 2001, октомври, с. 26.

[30]   ЦДА, ф.176, оп. 20, а. е. 51, л.154 и с. 2, 3, 101, 128, 129 от цитираната книга.

[31]   Миланова, Сашка. Съюзът на журналистите в „политическата преса” на властта 1944 - 1960. Велико Търново: Витал, 2009, с. 40.

Съкращения

БАН – Българска академия на науките

     б. г. – без година

б. м. – без място

ДА – Държавен архив

СБЖ – Съюз на българските журналисти

ЦДА – Централен държавен архив

ф. - фонд

оп. - опис

а. е. - архивна единица

л. - лист

обратно нагоре